1 1 1 1 1 Оценка 0.00 (0 гласувания)

Образованието е родина. И ако мирът трябва да бъде наша родина,
то ние трябва да я усъвършенстваме чрез образованието си.

 

Поредица „Национализмът – век 21“

Курсът и дискурсите на българския национализъм – Мария Тодорова

Национализъм и агресия – Лиа Грийнфелд

Бележки за национализма – Джордж Оруел

Миналото е друга страна – Тони Джуд

Изобретяването на националните идентичности – Ан-Мари Тиес

Комунизъм и национализъм – Мартин Мевиус

Произход на нациите – Антъни Смит

Преработването на миналото: България, 2013 – Златко Енев

Какво е нацията – Ернест Ренан

Общи герои, отделни претенции – Джеймс Фрусета

Постнационализмът – Мохамед Бамие

Етнос, национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа – Мария Тодорова

Граници и идентичности – Стефан Дечев

Изобретената памет – Евгения Иванова

Създаването на един национален герой – Мария Тодорова

Проблемите на национализма в източна Европа – Питър Шугър

Смъртоносните национализми на Балканите – Уилям Хейгън

От „интернационализъм" към национализъм – Чавдар Маринов

Запомняйки, за да забравим – Рихард С. Есбеншаде

Етнонационалната хомогенизационна политика между депортацията и принудителната асимилация – Щефан Трьобст

Политическите употреби на исторически митове – Атила Пок

Митът за двойното робство – Раймонд Детрез

Насилие и идентичност – Михаил Груев

За отношението между партия, държава и мюсюлманско малцинство в България 1956-1986 – Щефан Трьобст

Етнонационализмът по време на демократичния преход – Бистра-Беатрикс Вьогли

Консенсуси на българската памет – Евгения Иванова

Етнонационализмите – Пенка Ангелова

Идеологическият завой към национализъм и политиката на БКП – Михаил Груев

Краят на нациите: възможна ли е алтернатива на националните държави? – Дебора Макензи

Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт – Румен Аврамов

От националните движения към напълно формираната нация: процесът на изграждане на нациите в Европа – Мирослав Хрох

„Ние“ и „Те“ – Джери З. Малър

 

„We occupated this country 896”. Това бяха думите на екскурзоводката в Тихани, Унгария, докато ни развеждаше в края на април 2009 из тамошната църква, тясно свързана с историята на Унгария. Това ми се стори много познато. Това НИЕ се чува откъм Полша и Чехия, Словакия, Словения, Румъния, Украйна и балтийските републики, та чак до България и Македония, Косово и всички бивши югославски страни. То притежава една особена плътност, особени времеви измерения. Обхваща цялото време от основаването на съответните царства или от обявяването на някакво племенно единство, чак до предкомунистическото време, което се определя по различен начин в различните бивши социалистически страни – при източно- и средноевропейските сателитни страни някъде около 1944-45, при бившите съветски републики малко по-рано. Ние, протобългарите, ние маджарите, ние даките, ние рутените и т. н. За свръхголямото руско НИЕ, което се нуждае от специално изследване и чиито опасности са представени още през 30-те години от Замятин в едноименния му роман, тук няма да говоря.

Струва ми се, че откривам във всичко това една граматическа форма с особени времеви измерения, която обозначавам като Pluralis nationalis. Това pluralis nationalis се употребява от всички социални слоеве и почти навсякъде липсва каквато и да е дистанция към историческите процеси. Това сътворяващо единство НИЕ се отнася не към настоящето, всъщност то буквално го изключва. Отношението тук е към един общ етнонационален отрязък от време, който се простира през хилядолетията и напълно изключва последните десетилетия. Това Ние е „идентичностно-абстрактно“ (Асман) и въпреки това силно идентичностно-оформящо. В повечето случаи с него се обозначава един свещен, отдалечен във времето свят. Това се прави от всички – от полския президент, който изискваше „квадратния корен“ по време на обсъжданията за гласуване в европейския парламент и потърси отговорност от немската бундесканцлерка за намаления брой на полското население, та чак до моя български студент, който отказваше да разбере, че в учебниците по история на една от съседните ни страни това „ние“ се представя като окупационна сила по време на Втората световна война. И когато на три пъти го коригирах, 18-годишният студент констатира, че вече му е прекалено късно да отвиква. Първите 2x7 години вече са изиграли ролята си: националистическите разбирания, които родителите и техните родители са научили в училище, а след това са предали по-нататък на децата си, и които самите деца продължават да получават в училище, не познават вътрешни противоречия; това е един вездесъщ национализъм, който броди през всички времена и пространства във формата „ние“[1] и не познава нито времева, нито пространствена дистанция.

Това национално НИЕ е етнически ориентирано и се стреми към запазването на едно народно единство, обединявано от общата история, описвана чрез жертви и борби за територии и поддържано чрез митовете за тези жертви, при което бива напълно лишено от съвременни измерения. Това национално НИЕ познава разбира се и формата „ТЕ“ – образът на чуждия, на врага: това са завоевателите, враговете – заклетите, смъртните врагове. В балканските истории това са турците и „турското робство“ (а не Османската империя), което се простира през историята като някаква огромна дупка и бива запълвано с митове за герои и жертви. Когато става дума за десетилетията на комунизма, тази роля се отдава на „руснаците“ (а не на Съветската система, на която с голям ентусиазъм са сътрудничили и своите). В България за дупката на последните шестдесет години виновни са „комунистите“, но те са пренесени в някакво извънсветовно пространство и не могат да бъдат открити повече в страната. Защото само за броени дни преди 20 години всички комунисти се превърнаха в антикомунисти. И във всички изборни борби (които се провеждат по различни поводи на всеки две години) този комунистически фантом се пробужда отново. Дори политиците, при които сътрудничеството със системата е неоспоримо, се представят като антикомунисти и водят свои собствени борби срещу комунистическите вятърни мелници. От борбата срещу тези смъртни врагове печелят всички националистически партии. При повечето посткомунистически системи може да се установи тенденцията, „че те поставят нацията над обществото и че разбират етноса като цел и средство на политиката.“[2]

Но този новопробуден антикомунизъм в така наречените нови демокрации страда от един наследен от родилното легло на комунизма порок: веднага след промените всички антикомунисти, и на първо място ония, осъдени от народните съдилища, бяха обявени за „национално-свещени“ – а сред тях имаше много, които бяха еднозначно фашистки или националсоциалистически ориентирани. Всички жертви на комунизма – както демократи, така и фашисти – бяха поставени в едно и също блюдо и начаса осветени, защото всички те са се борили за „доброто на народа“. Никой не си дава сметка, че това равнопоставяне също е наследство на сталинизма, още от времето на създаването на 2 ½ Интернационал, при което всички, които не са били с комунистите, са били обявени за врагове. Но историята би трябвало да ни учи, че враговете на нашите врагове не са непременно наши приятели.

1. Към проблема за дефиницията и метода.

Трудно е да се даде дефиниция на национализма, тъй като не съществува само един национализъм, а множество национализми, тоест всяка нация си има свой собствен, развит и модифициран национализъм, разкрасяван от националистите като патриотизъм, любов към отечеството, родината и т. н.

„Опитите да се разберат основанията на нациите най-често са страдали от един съществен недостатък. Търси се дефиниция на националното изобщо; нацията била това, нацията била онова. Всички живеят с увереността, че е нужно единствено да се намери правилното определение. Щом само се открие, то веднага ще може да бъде приложено към всички нации. Като определители са били избирани езика, територията, писмената литература, историята, правителството или така нареченото национално чувство“ [3]

Това наблюдение на Канети е много важно при всяко изследване на национализмите. По-нататък той прави следното заключение относно религиозния характер на национализмите:

„Нациите следователно трябва да бъдат разглеждани като религии. Те притежават тенденцията от време на време наистина да изпадат в това състояние. Предпоставките за това винаги са налице; по време на войни националите религии стават наистина злокачествени.“[4]

Аз бих добавила, че националните религии стават злокачествени и в кризисни ситуации. А военното мислене като кризисно мислене се запазва в националната митология и през така наречените мирни времена – чрез националните празници и принадлежащите към тях символи, създавани за тази цел. Както отбелязва Петер Алтер, национализмите от 19 и 20 век притежават една обща черта: „религиозното бива секуларизирано в националното, а секуларното бива сакрализирано.“[5] Особено видимо това е в източноправославните култури (например „името на Русия“).

След промените от 1989 може да се говори за криза на идентичността в Европа. В хода на разширението си ЕС изпадна именно в такава криза, защото идентичността на общността не може да бъде изградена като проста сума от идентичностите на отделните нации-членки. От своя страна това обстоятелство рефлектира и върху идентичностите на отделните страни в тяхната идентичностна и национална политика.

Национализмите като „опиум за народа“ са масово-психологически феномен и като такива трябва да бъдат разглеждани и интердисциплинарно, откъм различните аспекти и позиции на този масов феномен, а именно:

– позицията на масите,

– позицията на политическите актьори, манипулиращи масите (позицията на властта),

– позицията на масовите медии, посредничещи между двете предишни и оформящи се като самостоятелна институция на властта.

По този начин може да бъде изследван – и може би дори преодолян – всеки национализъм. Важното при това е, че историята, историческите събития, като един от митовете на националните учредявания и националистическите конфликти, най-често предоставят шаблон за оправдаване (алиби)[6] на силните взаимни враждебности, но в никакъв случай не могат да помогнат при решаването на конфликтите. В такива случаи историята се използва като „кърваво отмъщение на нациите“ и обяснява престъпленията от настоящето чрез реалните или въображаеми престъпления от миналото.

Всички могат да станат престъпници – също и ония, които са били избивани, и тези дори още повече. Против кървавото отмъщение на масите, наречено история, има едно-единствено средство: забраняването на смъртта (убиването).[7]

Новите национализми в източна и западна Европа. Национализъм и етнонационализъм

„Днешна Европа е определяна от две противоположни тенденции“ – твърди Михаел Лей. „На Запад национално-държавният принцип бива все по-силно подкопаван от една стремителна модернизация и интернационализация на икономиката и обществото, докато източните общества, след колапса на реалния социализъм, виждат бъдещето си точно в суверенния национален принцип. И двете развития, макар и по различни причини, водят до национализъм. На Запад национализмът е протестно движение на социално застрашените слоеве, които виждат в модернизацията заплаха от загуба на статус, докато в източните общества национализмът успешно се налага отгоре, от посткомунистическите елити, които виждат в него една нова легитимационна идеология. По тази причина на Запад национализмът зависи от обществената прослойка, докато източният вариант показва признаци на една колективна загуба на идентичност.“[8] Ерик Хобсбом пък отбелязва, че „класическите представители на национализма се състоят – изразено накратко – от две групи: от една страна това са традиционните групировки, които се съпротивяват на модернизацията, а от друга – новите, лишени от традиции класи, които също се отнасят отрицателно към модернизацията.“[9]

След тези уводни думи ние трябва да направим разлика между национализма на Запад и Изток по още един признак: докато западният национализъм е свързан с държавата и се отнася враждебно към емигрантите, то източният национализъм в повечето случаи е свързан с етноса и е насочен срещу съответните, специфични за страната малцинства. Тук нацията се разбира най-вече като етнос: етническата принадлежност обхваща мита за общия произход, създаващ уютното усещане за споделяно единство. Дори и екстремисткият австрийски националист, Йорг Хайдер, не можеше да стигне до идеята да дефинира австрийската нация по етнически признак, а твърдеше, че е „не против чужденците, а за местните жители“. Национализмите в бившите съветски страни бяха и са еднозначно антируски, онези от бивша Югославия – антисръбски. Омразата срещу сърбите и срещу русите, прехвърлянето на вината за престъпленията от комунистическо време върху един чужд етнос, е най-простият и евтин, но същевременно и с най-тежки последствия, метод за боравене със собствената история.

Национализмът е „едно антимодерно направление в модерността“[10], а националните символи и идеологическите мотиви произхождат от християнската история на светците. В българската и сръбската истории например, верското освобождение е тясно свързано с националните освободителни движения и монасите често са били и революционери. „Религиите могат да бъдат национализирани, а нациите да бъдат снабдени с религиозни предзнаменования“.[11] Разглеждан откъм този религиозно-социологически аспект, национализмът може да бъде дефиниран като „политическа религия“ – нацията се превръща в субект на секуларна религиозна история.

За бъдещето на всяка отделна страна в Европа е от решаващо значение въпросът дали може да бъде предприет процес на демократично държавно изграждане, включващо всички, които са живели на териториите на бившите страни от Източния блок и бившите съветски републики и югославски държави. Нежелателната алтернатива е да придобие приоритет етническото национално оформяне, правещо невъзможен съвместния живот на хора с различна културна идентичност, в резултат на което избухва ново преселение на народите, при което различните етноси трябва да си търсят собствено място.

Създаване на нови държави и национализми в навечерието на новия век

С падането на Берлинската стена падна още една повеля от следвоенното време – повелята за неприкосновеността на границите в Европа, в резултат на което двете оставащи многонационални държави – югославската и съветската – изгубиха много от народите си и се разпаднаха в поредица от междуособнически войни. Това предоставя възможността да се разглеждат и изследват процесите на оформяне на нации и държави „като в лаборатория“, както беше се изразил някой, или като в „юрски парк“, както предпочитам да го наричам аз. Сравнението с юрския парк ми изглежда по-подходящо, защото стерилните условия на една лаборатория не са налице, а от една капка кръв могат да бъдат породени малки динозавърчета, които отначало може и да изглеждат красиви и мили за галене – но само докато покажат зъбите си и отхапят нечия ръка.

Стари и нови национализми се изострят в източна и югоизточна Европа, преди всичко и поради съветското и югославско наследство, възхвалявало някога интернационализма, но винаги поддържало процесите на национално разпадане и използвано за целите на съветската властова политика. Като легитимационна база на тези национализми днес се предлага техния антикомунистически и антиинтернационалистически уклон. Когато обаче се разгледа по-внимателно процеса на изграждане на съветските републики и югославската федерация, то с неизбежност се открива, че във всички тези случаи редом с установените нации са измисляни и законно утвърждавани и други такива, за да се установи един интернационализъм под господството на една водеща нация и език. Изкуственото създаване на национално съзнание в многонационалните държави по време на комунистическия период служеше на разделението, с цел господството на водещата нация. Засилването на национализмите след падането на режима се наблюдава както при установените държави от бившия източен блок, така и при нововъзникналите или възникващи в момента. То е резултат най-вече от съветската окупационна политика, при която една партия, заемала до този момент мястото на държавата, изгуби всякаква легитимационна основа, а гражданското общество все още е в зародиш. Но от друга страна то е продукт и от действията на отделни държавни властници, мобилизиращи чувствата на национална принадлежност, но заедно с това здраво държащи се за старите държавни структури и институции; защищаващи установените граници, дори и когато те не съвпадат с етническите, езикови и културни такива.[12]

Всичко това важи в различна степен както за бившите съветски републики, така и за младите демокрации от бившия източен блок. Във всички тези държави липсваше, поради единовластието на комунистическите партии, основата за възникването на функциониращо гражданско общество. Разбира се, различията са важни и те трябва да бъдат изучавани, но общата основа на липсващите граждански структури и съответстващото им гражданско съзнание не може да бъде пропусната. При такива предпоставки национализмът дори може да бъде изход от кризата, един вид заместител и исторически „пълнеж“ за липсващото настояще, или по-точно за изпразненото от политически и икономически смисъл настояще. Национализмът като заместител! – разглеждани от такава перспектива, вече става ясно защо национализмите в младите демокрации притежават такава стремителност. Те са наследство на псевдоинтернационалистическата култура на реалния социализъм. Наблюденията показват, че навсякъде, където липсва комплексно и структурирано гражданско общество, формирането на ново национално съзнание е особено просто. Изграждането на модерните държави изисква един минимум на диференцирано гражданско общество, както и правна култура, основаваща се на висок стандарт на юридическата наука, и един поне донякъде функциониращ чиновнически апарат. Днес национализмите се превръщат в травма на идентичността при (източно)европейските страни: в широк оборот се намират объркани национални митове за жертви и палачи, както и всички градации между тези два полюса. Правото на самоопределение на народите се е превърнало в право на самоизнамиране на нациите. И тъй като в тези региони формирането на нациите неизбежно бива свързвано със създаване на държави, то тук по правило се търси и основаването на такива нови държави.

Погледнато от политическа и културологична гледна точка, разширяването на ЕС, с планираната и почти пропаднала конституция, е опит за надмогване на междудържавните съперничества и създаване на държавно единство на по-високо ниво, при което да бъдат представени не само държавни, но и социални интереси. Тези процеси вече са налице, или поне са в процес на създаване, на различните над-национални нива. Най-силна съпротива те срещат обаче от единични политици от старата кохорта, които уж защищават национални интереси, а всъщност се опитват да утвърдят собствените политически и властови структури. Под претекста да се защищава национална самостоятелност и идентичност, както често се твърди по медиите, всъщност се защищават собствени властови позиции, от които няма желание да се отстъпва.

Етнонационалистическите стратегии на припомнянето в навечерието на новото хилядолетие

Особена роля във властовите отношения на съвременността получават етнонационалистическите стратегии на припомнянето. Чрез тях се прави опит за организиране на „народа“ около себе си като единна маса, както и за осъществяване на контрол над историографията, особено над учебниците по история. А това, че консолидацията на някаква „народна маса“ е нещо, действащо против създаването на гражданско общество, днес е азбучна истина при изследванията на тази материя. Чрез подобни стратегии се води политика, придържаща се към, и канонизираща националните митове. Историческият канон все още бива определян от един съюз между политици и обслужващи ги историци, при което и двете страни извличат полза от това. (Един пример за това е истерията, която се развихри в България по повод една планирана през май 2007 конференция под мотото „митът Батак“.)

Въпросът за какво си спомнят културите?, се нуждае от известно прецизиране, а именно: за какво те желаят да им бъде припомняно, кое историческо наследство искат те да приемат? И този въпрос може да бъде изяснен единствено от гледна точка на конкретните властови отношения във всяка култура. Културата трябва да се разбира като процес на създаване на материална, социална и ментална организация, но също и като резултат от този исторически процес. В този смисъл изследването на културите на паметта може да бъде извършвано и при съблюдаване на тези три аспекта. Аз бих подразделила стратегиите на припомнянето и колективното изследване на паметта[13] в тези три групи, в които виждам трите основни опори на всяко общество.

1. Материална организация:

– паметници, мемориални комплекси и тяхното обозначаване (думите, които се използват за това)[14],

– промяна на имената на улици като културно-политическа география в градовете,

– пътеводители на страни, градове, фолклорни музеи (взема ли се пред вид културата на малцинствата?).

2. Социална организация – промяна и/или възприемане на стари обществени структури, оформяне на структури на гражданското общество, празници[15], национални химни и гербове, както и тяхното сплотяващо въздействие (почти всички нови демокрации промениха след обрата националните си химни). Символи: например един литовски символ, който обвързва основателския мит с бивша фашистка организация: железният вълк. Изобщо, вълци, лъвове, орли и двойни орли циркулират спокойно и необременено из различните култури на паметта. Животинската символика открай време притежава характер на оформяне на идентичност. Тя не може да бъде отстранена, но пък може да бъде оставена в миналото. Интересно е също така дали се празнуват рождените или смъртните дни на героите, тоест дали се припомня за живота или за смъртта им. От онова, което се ритуализира, се конструира и едно важно измерение на съответната идентичност.

3. Ментална организация – писане на учебници по история, литературни канони в училище, начин на общуване с миналото в съвременната литература и масмедии, промени в говоримия език.

Преодоляването на национализмите е възможно само чрез формирането на граждански структури, които съответстват на нивото на различните групи и общности в обществото. Национализмите обаче създават най-важния блокиращ механизъм по пътя към оформянето на гражданското общество.

В хода на разширяването на ЕС националните държави губят все повече значението си, поради мобилността на гражданите и все по-прозрачните граници.

Накрая бих искала да изкажа и няколко насърчителни думи. Националните митове не са чак толкова тоталитарно-уеднаквяващи. Във всички нови демокрации се наблюдават и процеси, свидетелстващи в една или друга степен за оформянето на гражданско общество. Тези общества не могат да бъдат обозначени като проруски или прозападни, а по-скоро като такива, в които вече е налице някаква ориентация към гражданско общество и такива, в които все още ориентацията е по посока на етническо-националистическите и поданически умонагласи.[16]

Политическата и икономическа интеграция, както и разширяването на географските граници на ЕС би трябвало да бъде последвано и от една политико-културна интеграция, за да се постигне в Европа една „общност на паметта и преживяното“. И тъй като през последните десетилетия ЕС беше разбиран най-вече като икономическа общност на интересите, а културата беше изместена в областта на „многообразие в единството“, в новия Европейски съюз се стига най-вече до многообразие на национализмите, респ. етнонационализмите, които крият опасности както за отделните общества, така и за целия Съюз. Ето защо вече е наложително да се поставят основите на една обща възпоменателна култура, която да осигури сходството между основополагащия мит за Запада, „Никога повече Холокост“, респ. „Никога повече война“, и основополагащия мит на новите страни-членки, „Никога повече комунизъм“. Това обаче ще изисква значително повече усилия и от двете страни.



[1] За това „ние“ може да се установи дори нещо като времево-пространствена-формула. За България от 2009 година тя се отнася до 1329 минус 60 години и засяга границите на „велика България“, в които са живели траки, скити, протобългари и славяни (в последно време този хронотоп се разширява на изток чак до Китай). В Унгария това са 1113 минус 60. Границите, разбира се, са великоунгарските и се завръщат назад към корените. Периодите на „те“ придобиват тогава едно по-различно значение.

[2] Dušan Reljič: Nation als Opium des Volkes. Die Intstrumentalisierung des Nationalismus in postkommunistischen Gesellschaften. In: Ptillo Hess/Mario Smole: Nationalismen. Löcker Verlag 1994. S. 57-62. Hier: S. 57,

[3] Elias Canetti: Masse und Macht.(Massensymbole der Nationen) Hanser S.197

[4] Elias Canetti, Masse und Macht, a.a.O. S. 198.

[5] Peter Alter: Nationalismus. Frankfurt am Main 1985, S. 15.

[6] През декември 2007, в библиотеката на Австрия във Велико Тръново, по тази тема беше проведен семинар с млади учени (с участието на историците Харалд Хепнер и Карл Казер и под егидата на дружеството „Елиас Канети“).

[7] Elias Canetti: Werke. Aufzeichnungen 1954-1993. Die Fliegenpein. Nachträge aus Hampstead. Postum veröffentlichte Aufzeichnungen. Hanser Verlag. München 2004. Abk: A2.

[8] Ley: a.a.O. 10

[9] Vgl. Hobsbawm,E: Nationen und Nationalismus. Fr.M., New York, 1991, S. 130.

[10] Ley, a.a.O. S. 12.

[11] B. Anderson: Die Erfindung der Nation. Frankfurt am Main, .New York 1993, S. 15.

[12] Vgl. Michael Ley: Historische und theoretische Überlegungen zum Nationalismus.

[13]1. Assmann, Jan: Das kulturelle Gedächtnis Schrift, Erinnerung und politische Identität in frühen Hochkulturen München , Beck ISBN:3-406-42107-5 Ersch.-Jahr:1997
2. Assmann, Jan: Das kulturelle Gedächtnis an der Milleniumsschwelle Konstanz 2004 ISBN: 3-87940-791-6
3. Hrsg. Aleida Assmann/Dietrich Harth: Mnemosyne. Fischer Wissenschaft 1993.
4. Halbwachs, Maurice: Das kollektive Gedächtnis, Frankfurt am Main 1985
5. Tzvetan Todorov: Mémoire du mal, tentation du bien. Enquête sur le siècle. Première édition: Robert Laffont – 2000
6. Jan Assmann, Kollektives Gedächtnis und kulturelle Identität. In: Assmann/Hölscher (Anm. 1) S. 9-19.

[14] Паметници и мемориали – разглеждайки паметниците в европейските страни, човек лесно може да стигне до заключението, че тук се увековечават единствено убийци (герои) и убити (също герои), при някои традиции също и самоубийци. От това зависят цели национални митове и историографии. Замяната на старите паметници от нови в същия стил е само пребоядисване на фасадата.

[15] Празници: например при националните празници: дали за такива се избира датата на едно основаване, и как се променя този основателски мит в течение на десетилетията и столетията; или се избира ден на успешна дипломация; дали се избира победа; дали се избира ден на независимост или поражение; избира ли се освобождение. Това е тема, съдържаща множество открити въпроси: с какво се идентифицират тези общности, какво сплотяващо значение имат тези празници, кого и за какво сплотяват те? Кои са нещата, които се подновяват в обществените дискусии и от техните носители? Някои национални празници се променят, повечето от тях обаче променят единствено значението си.

[16] Разделението на поданически и граждански култури иде от работите на Almond и Verba.

паметна култура
Пенка Ангелова
Пенка Ангелова е професор по немскоезична литература и култура към катедра Германистика и нидерландистика, ВТУ, и професор по европейска цивилизация и немскоезична култура към катедра Европеистика, РУ и БРИЕ – Русе.
Други статии от този автор
Посетители: 62

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Vivian писа Още
    Сигурно имате предвид... преди 2 дни
  • Л. Стефанов писа Още
    Две знакови гледки в... преди 3 дни
  • Иван Митев писа Още
    Ситуацията в Република... преди 4 дни
  • Иван Младенов писа Още
    Здравейте,
    всъщност,... преди 1 седмица
  • деду Въсу писа Още
    поздравления... шапка... преди 1 седмица
  • patanasl@yahoo.com писа Още
    Може в Източна Европа да... преди 1 седмица
  • patanasl@yahoo.com писа Още
    Въпроса с истината за... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    "Кръчмарски... преди 2 седмици
  • Севда Маринова писа Още
    Религията създава... преди 2 седмици
  • Валентина Минчева, журналист, писа Още
    Безпощадно, талантливо,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Разбира се, никой не ми е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Напудрен глупак, който... преди 2 седмици
  • Димитър Венков писа Още
    Я да видим познанията на... преди 2 седмици
  • Митко Генов писа Още
    Блестящ познавач,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Бих искал да попитам кой... преди 2 седмици
  • Славимир Генчев писа Още
    Много от т. нар. десни... преди 2 седмици
  • Дора Апостолова писа Още
    Типични разсъждения на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Благодаря на Златко за... преди 2 седмици
  • Дамян Цоневски писа Още
    Силно тенденциозна... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Човек трябва да е сляп,... преди 2 седмици
  • Йордан Нихризов писа Още
    Един кратък анализ на... преди 2 седмици
  • Тодор писа Още
    Хубава статия. Няма... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Набързо откъм фейсбук...... преди 3 седмици
  • галка писа Още
    Хората са жестоки със... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Четох внимателно текста,... преди 3 седмици