Дискусии – Европа

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Баща ми, двамата ми вуйчовци и аз сме завършили една и съща гимназия в Сараево. Преди Втората световна война, по времето, когато тримата се записали в това училище, то се наричало Първа мъжка реална гимназия. В края на войната, когато вече нямало мъжки и девически училища, се казвало просто Първа гимназия. А през 1984, преди матурата ми, гимназията беше преименувана за трети път. Нарекоха я „Герои и революционери от първа гимназия“. Четвъртото име дойде през войната, когато се появи Първа босненска гимназия.

Въпреки че от времето, когато моят по-възрастен вуйчо се е записал в гимназията, а това е било през 1934 година, са минали почти петдесет години, интериорът си е останал същият. Това забеляза баба ми, която е ходила и на неговите, и на моите родителски срещи. А на по-младия ми вуйчо и на баща ми, които са тръгнали на училище пет-шест години по-късно, история на изкуството им преподавал професорът, който щеше да преподава и на мене. В началото на учебната година, по времето, когато преминах във втори гимназиален клас, старият професор умря и ние тримата отидохме на погребението му.

Още от основаването си през осемдесетте години на деветнайсети век това било елитно гражданско училище. Завършил го е, с много зор, и единственият босненски нобелов лауреат за литература, Иво Андрич, за което по-късно разказвал с ужас и с леко отвращение. Вероятно това беше причината името на Андрич да не се споменава на училищните тържества, когато директорът изброяваше всички изтъкнати личности и величия, посещавали нашето училище. В моите гимназистки години за най-известни личности, излезли от нашето училище, се смятаха комунистическите революционери и атентаторите на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд. Самият Гаврило Принцип, който е застрелял Фердинанд и неговата бременна жена, не е бил от нашата гимназия, но пък неговите най-близки съратници са били.

Учителите често ни говореха, че трябва да се вгледаме в тези светли примери. Живеехме в социалистическо общество, в което особено се държеше на светлите примери. Наред с другите, и нашите родители, чичовци и вуйчовци бяха също често изтъквани като примери за антична жертва и геройство.

Ето да кажем баща ми, който е бил отличен ученик, един от най-добрите на своето поколение. Но и моят по-млад вуйчо, който ще стане съветски човек, представител на югославската металургична промишленост в Съветския съюз. Често се сещаха за тях двамата и ми ги споменаваха. За по-стария ми вуйчо мълчаха, въпреки че е бил по-добър ученик и от двамата. Той не беше светъл пример. Беше от онези, за които се мълчеше и каквито е имало в множество югославски градски семейства. Това беше като в приказката: един от тримата синове не е бил светъл пример.

По-старият ми вуйчо никога не бил получавал оценка по-ниска от най-добрата. С приятелите си от чужбина си пишел на латински, решавал нерешими математически проблеми, свирел на китара и написал есе за Пол Валери. На снимките, такъв русокос и синеок, висок и крехък, изглеждаше като млад аристократ от роман на Томас Ман, който ще умре преди края на книгата, да кажем от менингит или ще му се отвори каверна на белия дроб, но тази смърт няма да бъде обикновена смърт, а в нея ще е събрана съдбата на едно семейство или на цяло поколение. Казвам, че така изглеждал, но нищо във връзка с него не е било както при Ман, освен че като епитафия на гроба му, който вече не съществува, охотно бих изписал думите, с които докторът по философия Серенус Цайтблом се прощава със своя приятел композитора Адриан Леверкюн: „Самотен човек скръства ръцете си и говори: нека Бог се смили над вашите бедни души, приятелю мой, моя родино“.

Но не е съвсем известно коя е била родината на моя по-стар вуйчо. По-известно е, между другото, че аз нямам родина. Така че в крайна сметка не знам какво всъщност би означавала такава епитафия на неговия невидим гроб.

Ето от какво беше съставено възможното понятие за неговата родина: родил се е в Узор, град в Централна Босна, където баща му, моят дядо, работел като началник гара; отраснал покрай жепе линиите, които изградила Австро- Унгария, често сменял приятели и пейзажи; от баща си – по произход словенец – научил словенски език, майчиният му език бил хърватски, но проговорил немски преди словенски и хърватски. Учил го от дядо си, моят прадядо, високопоставен железничарски чиновник, който бил банатски немец, роден в град, намиращ се в днешна Румъния, а учил в Будапеща и Виена. И той карал целия си стаж по босненските жепе линии.

Разбирате, значи, как моят по-стар вуйчо – да кажем вече и това, че се казвал Младен, защото ако продължим без име, бъркотията ще стане преголяма – живял в сложно обкръжение и в комплицирана езикова ситуация. Но тепърва ще видите колко комлицирана е била тя и как езикът определя човешката съдба. А именно, дядото на Младен, Карло, бил национално осъзнат немец и с четирите си деца до смъртта си говорел само на немски. Никога не им казал и една хърватска дума. Със зетьовете на своите дъщери, двама хървати и бащата на Младен, словенец, говорел на хърватски, без оглед на това, че и тримата говорели перфектно немски. С внуците говорел и на двата езика, но едва след като те се обръщали към него на немски. Ако го поздравявали на хърватски, дядо Карло се правел, че не ги чува.

Чудни били, разправят, неделните обеди, когато се събирало цялото семейство. Имало стриктна езикова процедура, каквато днес вероятно има само в седалището на Европейския съюз, и никой не се питал защо трябва да бъде така. Дядо Карло много държал на своето немско потекло и на своята избраност между останалите хора, с което всички други трябвало да се съобразяват. В замяна никой, а най-малко той, не им е забранявал да бъдат каквито са и помежду си да говорят на езиците, които искат. Дядо обичал зетьовете си и не му пречело, че не са немци, но бил горд например с тяхната професия. Принадлежността към железничарския цех била за него като принадлежност към някаква тайна организация, към масонската ложа, чиито членове се различават от другите хора по светоглед, но и по собствената си роля в света. Немец железничар с железничар хърватин представлява братство, което се разбира по-добре от който и да е народ помежду си. Дядо Карло бил с леви убеждения и в началото на двайсти век бил вкаран в затвора, а след това загубил и работата си, защото поддържал стачката на железничарите. Нямало да стане скандал, ако не бил началник гара и ако не бил немец между дивите славяни – и заради изневяра спрямо националността и своята каста бил жестоко наказан от царските и кралските власти.

Но вкъщи не се говорело по идеологически въпроси. Освен ако идеология не е и домашното възпитание, по което всички хора имат еднакви права, без оглед на вярата и социалния статус. Бедната Босна, в която през двадесетте и тридесетте години на миналото столетие имало почти деветдесет на сто неграмотни хора, в която епидемии от тиф и холера нападали всяко дете, а ендемичният сифилис непрестанно върлувал и се пренасял от поколение на поколение като някакъв вид лошо наследство – такава Босна за дядо Карло и неговите идеи била идеалното място за живот. Никога не пожелал да се върне в Банат, нито пък да се пресели във Виена или в Германия. Въпреки че бил немец, това за него били чужди страни. Когато го питали за това, спокойно отговарял как не би могъл никога да живее там, защото „там хората са други“. Що се отнася до мен, и до днес не съм чул точна дефиниция на онова, което не е родина.

Вуйчо ми Младен бил привързан към своя дядо повече от другите негови внуци, въпреки че не можело да се каже, че приличал физически на него. Старият Карло бил тъмнокос, с дълга сива брада и нисък на ръст, и, съдейки по снимките, повече приличал на румънски равин или на еврейски учен, отколкото на немец. Младен пък е наследил не по майчина, немска, а напротив – по бащина линия на словенските селяни от областта Толмина, своите скандинавско-сини очи, ръст и поведение. Докато гледам двамата на бледите черно-бели снимки, си мисля как ли биха изглеждали техните животи, ако Младен не е учил така лесно немски, ако не е обичал да слуша как дядо му свири на цигулка, ако е седял далече от него по време на неделния обяд. Мисля си какво ли би било, ако дядото поне малко е мразел у своя внук славянина.

В двора на сградата, където живеели нашите от началото на тридесетте години, имало голяма нова ашкеназка синагога. Всички, а не само евреите, я наричали храм. Тук на Бога се молели онези хора, които както дядо Карло, както и другият ми прадядо – словенецът, били дошли на работа в Сараево по волята на царя и краля Франц Йосиф и се настанили в него за дълго време. По-рано, по време на турските времена, в нашия град живеели сефарди, испански евреи, докато ашкенази не е имало. Били предимно бедни хора, а били и недоверчиви към новите окупатори и не искали да пуснат преселниците в своя храм. По някакъв начин не вярвали, че и те са евреи и наричали и тях, и техните царски и кралски покровители немци. Накрая трябвало да се построи още една, ашкеназка или немска синагога, която всички наричали храм.

Веднага в началото на войната, ден след като усташите превзели властта, народът нахлул с взлом в синагогата и разрушил всичко. Това не били хора в униформи, а някакви обикновени, делнични, напълно цивилни хора. Между нападателите на храма имало градски безработни и насилници, дребни крадци и добри господа, но имало и цигани, онези, които заедно с евреите щели да бъдат откарани след някой и друг ден в концентрационни лагери.

Дядо ми – словенецът, на име Франьо, гледал от своя прозорец как народът разрушава храма. Баба Олга го дърпала навътре в къщата, за да не го видел някой, а той безстрашно останал на прозореца. Това било мерило за неговата храброст.

По време на разрушаването на синагогата техният син Младен бил в седми клас на гимназията. Обяснили му, че това, което става, не е нормално, че Павелич е дивак, а Хитлер – луд, който накрая сигурно ще изгуби войната. И родителите му, и дядо Карло му казали всичко, което за нас от днешна гледна точка е важно и нужно. Но, естествено го и предупредили никъде, за нищо на света, да не говори какво мисли за Хитлер и Павелич. И да отбягва онези, които се бунтуват срещу новата усташка власт. Дядо ми и баба ми, както и техните родители, както и цялата наша фамилия, разбирана в най-широкия смисъл на тази дума, по принцип били против всякакво противопоставяне на властите. Човек не може нищо да направи. Няма ние да променим държавата. Човек може само да влезе в затвора и нищо друго.

Казали на Младен и да се държи колкото се може по-далече от усташката младеж, да не ходи на техните тържества и събирания, а ако го питат за това, да каже, че по национално самосъзнание е немец, а не хърватин. Кой знае трябвало ли е някога на някого да каже, че е немец, не би ли избегнал последиците на това, че е хърватин, но сигурно владеенето на немския и притежанието на всички онези хубави умения, с които се отличава германската раса, като например рапирата и лъка за цигулка, му помогнало да започнат да го приемат като някой, който не е хърватин и поради това не може да бъде и усташ.

След като една година по-късно издържал матурата, Младен се приготвил за следване в Загреб или Виена. Във Виена сме имали много роднини, които не били бедни, и би могло да живее у тях. В Загреб би било по-трудно. А искал да учи лесовъдство, защото и дядо му говорел, че е лудост да се живее в Босна, а да не се живее с горите.

Но тогава ненадейно, в началото на лятото на 1942, пристигнала военна повиквавателна и то написана на два езика, на немски и на хърватски, по правилата на обединена Европа. Войсковата част, в която Младен бил призован, била част от Вермахта, а не от хърватските въръжени сили, и в него били призовани най-изтъкнатите сараевски младежи, предимно с немско или австрийско потекло.

В този момент имало две възможности: или Младен да се отзове на военната повиквателна и да отиде на война, или да избяга при партизаните. Родителите му, значи моят дядо Франьо и баба Олга, нито за минутка не се съмнявали, че Хитлер ще изгуби войната и че Павелич ще завърши на бесилото. Вече казах това, но трябва още десет пъти да го напомня: никога, нито един ден, нито един час в своя живот Франьо не е помислял, че могат да победят онези, които са разрушили храма и отвели нашите еврейски съседи. Въпреки че не бил вярващ, и дума не е ставало, че злото накрая ще победи. Той не бил комунист, но неговият тъст, дядо Карло, бил малко, а комунисти са и партизаните, при които Младен трябвало да бяга от немската военна повиквателна. Ако направел това, той във всеки случай щял бъде на страната на правдата.

Знаели това те двамата, но все пак пратили своя син и моят по-възрастен вуйчо, вместо при партизаните – при немците. Сметнали, че там по-лесно ще остане жив. Ще бъде няколко месеца на обучение, а дотогава Хитлер ще изгуби войната. Това била крива сметка, защото четиринайсет месеца по-късно моят по-възрастен вуйчо загинал в борба с партизаните. За неговото поделение това било първата битка, а той бил първият и последният загинал. Няколко дни по-късно цялото поделение, начело с коменданта, преминало към партизаните. След войната, през лятото на 1945, четирима приятели на Младен от войната навестили неговите родители. В този момент те били освободителна войска, а Франьо и Олга били родители на мъртъв вражески войник. След като синът й загинал, баба ми никога повече не отишла на литургия, никога повече не се прекръстила, престанала да празнува Коледа и Великден. Когато като петгодишен я папитах дали има бог, тя отговори:

– За някого има, за някого няма.

– За теб има ли?

– Няма.

– А има ли за мен?

– Това трябва сам да видиш.

Докато внукът му воювал като немски войник, дядо Карло живеел в къщата си в Илиджа, в южното сараевско предградие, в което нощем често нахлували с взлом различни, главно пияни, войски. Когато усташите тръгвали на своите нощни походи да убиват и плячкосват по сръбските къщи, дядо приемал съседите вкъщи. Стигали и до петдесет. А когато усташите идвали пред неговата врата, да извършат обиск, той ги причаквал на прага такъв мургав и брадат, и им казвал на хърватски:

– Това е немска къща. Тук няма да влизате.

Колкото и пияни да били, обръщали се и без дума да кажат, си тръгвали. Гледал ги с омраза, с онзи поглед, който съвсем изменял физиономията му, така че тогава изглеждал като друг човек. Страшен човек. Някой веднъж каза, че от него съм наследил този поглед.

През април 1945 е освободено Сараево. Месец или два по-късно дошли за дядо Карло, да го водят в затвора, от който след това, както и всички негови сънародници, щял да бъде депортиран в Германия. До гарата на Илиджа се ходело пеша около километър и половина. Вървял между двама партизани, а третият непрестанно го бутал с цевта на пушката по гърба. Тоя го познавал отпреди войната и много добре знаел кой и какъв е дядо Карло, но ето, чак му било весело малко да го малтретира. Така е то наистина. Никога не знаеш кой, кога и защо ще бъде воден в концлагер, само дето хората рядко си мислят, че и те самите биха могли да се намерят между онези, които са водени.

Но когато стигнали на гарата, пред товарните влакове, там вече се били събрали дядовите съседи. Сърби. Казали, че четири години ги е спасявал от усташите, и нека сто пъти да е немец, те приятеля Карло не дават, а и те ще тръгнат там, където и той. Партизаните се опитали да ги разгонят, стрелнали прикладите, имало и разбити глави, но колкото повече удряли, толкова по-твърдоглави били хората.

Този ден върнали дядо Карло вкъщи и повече никога не го потърсили, въпреки че бил немец и му било съдено заедно с останалите югославски немци да отиде в Германия. Кой знае дали би стигнал жив дотам, така че може да се каже, че главата му спасили хората, на които и той е спасявал главите. Така, както в някаква педагогическа приказка, доброто се възнаграждава. Дядо умрял петнайсет години по-късно, в началото на десетилетието, в което ще се родя аз.

Неговите дъщери не били третирани в Югославия като немкини, защото били омъжени за славяни, но и единственият му син Рудолф, когото всички наричали Нано, освен сестрите и любовниците, които го наричали Руди, също не бил смятан за немец и не бил отведен в лагер. По какви критерии преценявали югославските комунисти, когато след войната вкарвали немци в лагери, и какво от тяхна гледна точка е било необходимо, за да бъде човек немец? И до ден днешен не зная отговора на този въпрос. Ето, нашият Нано изглеждал по-„немски“ от баща си, носел и неговото презиме и никога не го похърватил, нито го пригодил според фонологичния правопис, имал библиотека, пълна с немски книги, ходел по концерти на класическа музика, с приятелите си говорел немски, разхождал се из Башчаршията с роднини от Виена и с техните красиви приятелки, всички австрийки, а все пак, ето, партизаните не го смятали за немец. Защо? Вероятно защото с някакво свое полицейско сетиво усещали, че немското в нашето семейство свършва с дядо Карло и че Рудолф е безразличен към своя произход. Това им стигало, за да спестят на човека лагера и в този смисъл комунистическите концлагери са несравними с немските или усташките лагери.

Моят по-млад вуйчо, на име Драган, както и баща ми, били мобилизирани по време на освобождаването на Сараево в партизанските войски и се борили на един от най-кървавите фронтове от края на войната при Карловец. Във войната отишли като незавършили гимназисти, а положили матура като демобилизирани партизани. После вуйчо се записал да следва металургия, а баща ми – медицина. Двамата станали преуспели в специалностите си, уважавани членове на обществото. И двамата – в сърцата и в главите си, а след това и в имената си, в полицийските досиета – носили семейната стигма. Тази на вуйчо ми била неговият роден брат, който загинал като немски войник, докато майката на баща ми, заедно с двете сестри, била много активна в Усташката младеж в Сараево и след войната осъдена на затвор, а сестрите й емигрирали в Аржентина.

Двамата се записали членове в съюза на комунистите и останали лоялни към членството до разпада на Югославия. Както и майка ми, коята по време на гибелта на брат си била на една година. Между другото и на нея, при нужда, се споменавало, че брат й бил на погрешната страна във войната. Заради това тя се чувствала малко виновна. Както и брат й. Както и нейният бъдещ мъж, баща ми, заради своята майка и лели.

Тази вина белязала животите им и останала важна част от идентичността им. Тази вина усещам и аз като част от собствената си идентичност, въпреки че никога не съм я чувствал сам, както не съм усещал и немското на своя прадядо, дядо Карло, нито словенството на своя дядо Франьо. Моят случай, това знам днес, е много по-сложен, защото идентичността ми до голяма степен е съставена от това, което не съм. Може би дори повече от онова, което съм.

Когато през лятото на 1993 напуснах Сараево, което тогава беше под обсадата на танковете и топовете на престъпниците Младич и Караджич – а го напуснах в транспортен самолет на американската войска, който летеше за Сплит и превозваше хуманитарна помощ и журналисти, домашни и чужди – аз вече имах наум, че може би заминавам завинаги. Само си спасявах главата, нищо повече. Майка ми и баща ми, всеки поотделно, защото са отдавна разведени, останаха в града. Идваше ми на ум, че може би повече никога няма да ги видя. Но все едно, след седемнайсет месеца война и обсада спасявах живота си. Правех онова, което моят по-стар вуйчо не е могъл. Бягах от своята война.

Знаех, че отивам в Загреб, в Хърватска. Въпреки че това е страната на моя език, отивах както дядо Карло би отишъл в Германия. Тогава не знаех това. Спасявайки главата си, не съм мислил за това, че в Хърватска живеят „други хора“, между които съм чужденец – по начина, по който дядо в Германия бил чужденец. Той бил немец, чието немско се оглеждало в онези, което не били немци, и само така е могъл да съществува, в ежедневен контакт с другите, в чудните езикови церемониали на неделните обеди, в арогантното отношение към хърватските фашисти, когато те искали да правят обиск на дома му. Моето хърватство беше босненско, но още повече от това – куферашко. Куфераши се наричали хората, които се преселили в Босна по времето на император Франц Йосиф, от различните краища на монархията. Със своите култури и езици те създали една извъннационална идентичност, чийто културен субстрат бил по-силен от националната им принадлежност. В моя случай или в случая на моето семейство това значи, че сме босненски хървати, в чиято идентичност са вписани славянското, немското, италианското, както и още някоя и друга нация от бившата монархия. Ако не беше Австро-Унгария, никога не бих се родил, защото моите родители никога не биха се родили, защото родителите на техните родители никога не биха се срещнали... В този смисъл моето раждане е един политически проект.

Попадайки в Хърватска, в страната на „други хора“, аз разбрах, че тук мога да проведа целия си живот, мога да бъда щастлив, но никога няма да бъда един от тях. Когато казвам „ние“, това най-често ще е едно лъжливо ние, онова ние, от което човек малко се срамува. Затова най-често вместо ние, ще казвам аз и те. За себе си ще говоря главно онова, което хората не обичат да чуват, или което сами никога не биха казали, за да не се различават от околните. Все едно дали разликата е в позитивен или в негативен смисъл, но щом има разлика, щом човек по какъвто и да е начин се отличава от утвърденото, тя ражда съпротива.

По времето на моето идване в Хърватска това беше една много хомогенна страна, с деветдесет на сто хървати и католици, в която мнозинството се отнасяше изключително враждебно към всички, които принадлежаха към някакво малцинство. Тази враждебност беше в основата на държавната идеология, но беше обусловена и от факта, че войната в страната продължаваше и че една трета от територията й беше окупирана. Ролята на окупатор играеше бившата ЮНА, а ролите на домашните предатели играеха членовете на сръбското национално малцинство. Между другото за врагове се смятаха и малобройните хърватски мюсюлмани, защото по това време, през есента на 1993, хърватските власти атакуваха райони в Босна и Херцеговина. Извън националния код врагове вътре в обществото бяха още атеистите, които напомняха на гражданите за четирийсетте години комунистическа власт, а вероятно и за собственото им лицемерие по въпроса за вярата в Бога. Докато желателната обществена норма е била такава, те масово го отричаха, а сега, когато времето се промени, също така масово хукнаха в църквата.

При това хората се наслаждаваха на своята омраза и враждебност. Но и това не е нищо ново: нито едно чувство не е така всеобхватно и изпълващо, както омразата, и нищо освен омразата не може от лична да се превърне в публична и обществена емоция. През деветдесетте години, по време на президента Франьо Туджман, Хърватска наистина беше страна на омразата. Тази омраза беше основно насочена не навън, а навътре, към части от собственото общество, а следователно и от собствената култура, история, идентичност, език... В Хърватска се мразеха и думи, ако тези думи не звучаха достатъчно хърватски. А звукът често мамеше или обектът на омраза липсваше – и така хората се наслаждаваха на омразата и срещу онова, което нямаше връзка с малцинствата и с другите идентичности.

В такива времена човек може да намери редица оправдания, за да стане част от мнозинството. Особено ако е дошъл от обкръжен град, ако е тук без свои хора, ако е материално неосигурен, наемател, интелектуален пролетарий... В края на краищата, Сараево се държеше под обсада от членове на народа, който се мразеше най-страстно в тогавашна Хърватска. Така че, защо тогава човек би трябвало да се противопоставя на тази омраза и да не се съгласява да бъде социализиран и приет като член на обществото и – както си му е редът – от фаза на изгнание да премине в състояние на някаква обществена установеност? Ако забравим моралните норми, които биха се противили на това – а такива норми са винаги проблематични, когато в тяхна полза говори само един отделен човек, който се противопоставя на обществото… Ако забравим също и това, че омразата предполага известно интелектуално и психическо усилие (нещо, което се удава нелесно на някои хора)… Да, тогава наистина става трудно да се намери причина, поради която човекът, пристигал през 1993 година от Сараево, да се възпротиви на властващото настроение в града и страната, в които е пристигнал. Не съм толкова суетен, че да изпитвам нуждата да се различавам на всяка цена. И знам, че от такива разлики се раждат не особено благоприятни житейски обстоятелства.

И така, ето причината, поради която сведох всяко свое „ние“ до „аз“, поради която в дългия сезон на омразата исках да бъда различен, макар че в това наистина нямаше никаква, дори морална наслада и сладострастие: Тук ставаше дума за начина, по който моята идентичност е била оформена – нещо, в което по различни начини се включваше и онова, което аз не бях, или към което не принадлежах. Прадядо ми като банатски немец, настанен в Сараево, говорил хърватски, пълен с турцизми, характерни за говора на босненските мюсюлмани. Той криел своите съседи от усташите не защото бил добър и пожертвователен човек, или не на първо място заради това, а защото те били важна част от неговия свят, защото какъв немец би бил, ако те не са сърби? Той вероятно не е и знаел какво значи да бъдеш немец там, където няма сърби (хървати, босненци, мюсюлмани, евреи...). От неговата и от моята перспектива в многонационалната общност всяка омраза е самоомраза. С това моето хърватство съществено се различаваше от хърватството на хората, между които се озовах с идването си в Загреб. И дори от хърватството на моите приятели и съмишленици. А именно: докато те отхвърляха омразата по интелектуални и морални причини, или просто защото са получили добро домашно възпитание, аз я отхвърлях, защото тя ме застрашаваше. Въпреки че съм хърватин, тя заплашваше сърбина и босненеца (мюсюлманина) в мен.

Моят по-млад вуйчо, Драган, който по-късно ще стане славен металург и представител на босненската тежка индустрия в Съветския съюз, е роден в Какан, още един град, в който дядо ми Франьо бил началник гара. Какан бил населен предимно с мюсюлмани, а по времето, когато Драган тръгнал на училище, той бил единственият християнин в класа. През тридесетте години вероучението било задължително във всички училища в Кралство Югославия, така че и вуйчо ми от малък, при необикновени обстоятелства, трябвало да се учи на вяра в Бога. По време на Първата световна война другите деца отивали в близката джамия, при ислямския вероучител, а Драган оставал сам в клас, защото нямало католически вероучител, нито пък местният католически свещеник, който при нужда го замествал, знаел, че в училището чака една кръстена овчица.  И така – сам, между четирите бели стени, под училищната черна дъска и фотографиите на крал Александър Караджорджевич – моят вуйчо усещал онази убийствена и объркваща самота, от която бягат и възрастните хора, бягат от градовете и страните, в които са малцинство, и се заселват в градове и страни, където ще бъдат мнозинство.

Но вместо да се пресели заедно със семейството си или да се съгласи местният свещеник да учи сина му на вяра в бога, докато на тази вяра местният ходжа учи всички останали деца, бащата на Драган и моят дядо Франьо казал на учителя, че не иска детето му да се отделя от другите деца, а нека заедно с тях да ходи на ислямско вероучение. Това било необикновено родителско желание, но то не било противозаконно, нито пък някой имал нещо против.

Така Драган завършил всичките четири години на мюсюлманското основно училище (мектеб), на ислямското вероучение, и въпреки че бил християнин, от малък и от първа ръка познавал правилата на мюсюлманската молитва. Това по нищо не го правело по-малко от онова, което по своето национално или верско самосъзнание бил в живота, но всякак го отличавало от мнозинството други хора, които принадлежали към същата вяра и нация. Така че не е толкова важно, че е завършил мектеб. Важното е, че е възпитан в семейство, което било готово да даде своето дете в мектеб, защото за тях било важно той да не остане сам между четирите стени, да не бъде лишен от онова, което в това училище и в тази чаршия се давало на другите деца.

Разлика не е между многонационалното общество и обществото, което е национално по-хомогенно. Разликата е в отношението към различията. Можем да се наслаждаваме в омразата и да изграждаме от нея своята идентичност, а можем да живеем и без тази наслада. Ако не мразим, тогава непременно се оглеждаме в другия и той става част от нашата идентичност. Дядо Карло е знаел това, когато не му се ходело в Германия, защото там живеели някакви други немци. А как би установил с тях контакт, как би се разбирал с тях, как би живял, освен в съпротива и конфликт, такъв един немец в Германия?

Писал съм в своите романи и разкази за прадядо ми, банатския немец и неговото семейство, за вуйчо ми, който е страдал като вражески войник, за дядо ми и баба ми, които са пратили сина си в тази войска, и за други, главни и второстепенни лица, в чиито съдби съм отраснал. Смесвал съм истина и фикция, довеждал съм ги до измислени житейски ситуации, възкресявал съм ги и съм продължавал животите им. Техните съдби съм разказвал много пъти в различни форми и жанрове. И това, което сега описвам, в което за съжаление няма измислици и дописване – това също съм разказвал, вече няколко пъти. Не мога да се освободя от него; не мога да оставя и своя вуйчо, чийто гроб отдавна вече е изчезнал в треволяка на селското гробище, някъде в Славония, да почива между милионите войници на Хитлер. Той е част от моята идентичност, той е угризение, което се пренася от поколение в поколение – както и онова, което внасяме в понятието за собствено национално самосъзнание. Аз съм именно такъв и такъв хърватин, но също и такъв и такъв човек. Много често колективната идентичност, национална и верска, не се съдържа изцяло в номиналното определение, в името. Да бъдеш католик често е нещо твърде противоположно на масово припознатото понятие за идентичността на католиците.

Вярвах, че с времето, след смъртта на Франьо Туджман и разрушаването на националистическата олигархия, в Хърватска ще избледнеят разликите между нас, и че лошото ми име сред националния елит просто ще потъне в миналото, ще се разводни, както започнаха да се разводняват всички други омрази в края на войната. В края на краищата, това беше времето, когато Хърватска започна да приема в своите майчини недра дисиденти от деветдесетте, да им раздава национални отличия и потвърждения за образцово патриотично държание. Националистическата патетика се превръщаше в патетика на колективната европеизация, която може би е също толкова объркваща, но с нея поне се живее по-лесно. До хърватското знаме сега се окачва и знамето на Европейския съюз, въпреки че Хърватска не е негов член. Може би и в това има някаква колониална зависимост, една разкъсана и шизофренна идентичност. Или просто става дума за това, че пред всяка обществена институция стърчат три пилона – и би било глупаво, ако само на един от тях има знаме. Пилоните са поставени по времето, когато в средата е закачвано югославското, а до него хърватското и партийното знаме. Днес до хърватското е европейското, а третото е най-често някакво измислено знаме на града или областта...

Но знамената не определят животите ни. Онова, което довчера е било знаме на национализма, днес може да бъде знаме на свободата. И обратно. Погледнете колко съществено се измени значението на американското знаме само за пет-шест години управление на Буш. На една картичка моят по-стар вуйчо написал на леля ми в Сараево: „Неделя е, свободен ден. Лагерът е пуст, вее се германското знаме. Ние продадохме нашето.“ Въпреки че не е съвсем разбираемо, това е единственото негово политическо показание. След войната оживелите членове на семейството са могли да се успокояват с тези думи, но в същността си и те не значат много. Ние сме хора, които не знаят кое е тяхното знаме. Онези, които знаеха, знаеха също така и това, че най-сладко се мрази под знамената. Защо иначе биха ги показвали толкова по време на футболните първенства и олимпиади? Нашите знамена са за това – да унижат победените повече, отколкото ще прославят победителите. Всички знаят, че е така. Най-известната хърватска песен на феновете гласи: „Нека страда, на когото пречи, Хърватска е първенец в света“ Защо някой би страдал, че Хърватска е първенец в света? Човек, който си поставя такива въпроси, вероятно не е хърватин по своята същност.

Година след падането на националистката власт, по време на коалиционната власт, предвождана от социалдемократите на Ивица Рачан, чието европейство накара да отдъхне от душа цяла Европа, а слава богу – и хърватските съседи, аз бях на филмов фестивал в Истра. Той се  провеждаше в древния укрепен град, на върха на хълма, който някога бил почти напълно населен с италианци. След като Истра станала част от Югославия, комунистите ги поставили пред избор – или да останат италианци, или да станат югославяни. И тези хора тръгнали по своя път с вързопи в ръце, години наред живеели по емигрантските лагери в Италия и завинаги загубили истарските си домове. Следователно фестивалът в такъв град беше някакъв вид обществено-политически, а не само културен церемониал на новата антинационалистическа Хърватска. Естествено, дойде и новият министър на културата, когото неговите симпатизанти и адютанти наричаха „хърватския Малро“, а той с готовност приемаше такова име; в Хърватска и изобщо в бивша Югославия и на Балканите обикновено назовават своите лидери и първенци по имената на величия, на Франц Бекенбауер, на император Селасие или Шекспир, то е всъщност все едно. Иначе, този наш министър, този хърватски Малро, преди се занимавал с лексикография, с други думи главно е лентяйствал, или е водил интелектуални дебати по кръчмите, след като е прегледал две-три лексикографски единици, които през този ден са стигнали до редакторската маса. На мен не ми харесваше начина, по който той управляваше министерството, и затова написах статия във вестника – но нежно, наистина много по-нежно, отколкото съм правил това с националистите на Туджман.

Но от всичко най-малко мислех за тази статия, когато в онзи следобед приближих до кръчмарската маса под сянката на голямото славянско дърво, на която седяха режисьори, продуценти и интелектуалци на обща практика, начело с министър Малро. Познавах тези хора, а ей богу и министъра – и ето, така на минаване, както всеки ден, исках да ги поздравя.

– Махай се, боклук босненски, отивай си там, откъдето си дошъл, за да не те върнем ние там! – извика Малро.

Не се ядосах много, защото предишната нощ очевидно е била тежка и уморителна, така че махмурлукът на министъра продължаваше до следобед. Но все пак се спрях и се вгледах внимателно в славния режисьор, който по времето на Туджман е бил в черния списък, а филмите му не смеели да покажат по телевизията. Важен дисидент бил, важен почти като Кундера, ако не и по-важен. Сведе поглед и не проговори. Трябваше да изтърпи махмурлука на министъра, защото възнамеряваше отново да снима филм, а това в Хърватска не става без държавни пари. Сведе поглед и продуцентът – един обещаващ младеж, борец против всякакъв национализъм и апологет на международната любов, а погледи един след друг сведоха и останалите, група дисиденти от времето на Туджман. След като дълго стоях така и чаках, тръгнах и, сподирен от виковете на хърватския Малро, слязох от истарския хълм.

Тръгнах и продължавам да вървя като щастлив човек, защото за разлика от дядо Карло не ме водят двама, нито пък трети ме боде с пушка в бъбреците. Това следователно е този важен нюанс в нашата идентичност, заради който живеем именно тук, където живеем, въпреки че не принадлежим към мнозинството. Щастието ни задържа на това място, а щастието, в това наистина вярвам, често ни е коствало живота. Помирени с онова, което сме, но носейки в себе си и смисъла на онова, което не сме, ние представляваме идентичност, която не може да се определи с една дума, с паспорт, с особен документ за самоличност, с пропуск... Народът знае каква е тя по герба, по знамето, по името си, а след това скандира. За нас остават дългите и неясни обяснения, романи, филми, измислени и истински истории, необходимостта да се посети село в румънския Банат, където вече няма немци, но където хоризонтът е същият, както когато дядо Карло е бил дете. За нас остават пустите градове в България, Украйна, Полша, където живеели хора, които са изчезнали. Остават ни неясните спомени, чувството, че сме днес едно, а утре друго, че химните и държавните ни граници непрекъснато се променят. Остава ни разкаянието, продължителното и болезнено угризение, че наш роднина е живял и умрял като враг, а и самите ние сме малко врагове. Остава ни вярата в онова, което крием под езика си – истината, че нашия роден край го няма, и може би никога не го е имало, защото всяка стъпка по земята е за нас чужбина.

Текстът е публикуван първоначално в сборника „Другият до теб. Антология от югоизточна Европа“,
съст. Рихард Шварц, изд . „Пигмалион“, 2008. Превод от сърбохърватски: Моника Янева

Миленко Йергович
Миленко Йергович (род. 1966) е босненски писател, поет, публицист и критик. Завършил е философия в университета Сараево, а от 1993 насам живее в Загреб. Творбите му са преведени на английски, немски, италиански, френски, турски, испански и македонски език.
Други статии от този автор
Посетители: 159

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Nira писа Още
    Здравейте аз съм НИРА... преди 5 часа
  • Гост писа Още
    Повярвай има голямо... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Откъм фейсбук:

    Angela Georgieva...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Прозорливостта на този... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Как си личи, че това не е... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Две бегло въведени от... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Нека безсмъртните се... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Банално, разбира се, но... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Да имаш избор е само... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Като бях някъде след... преди 5 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Благодаря Ви, г-н... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Мисля, че "Гост" е прав.... преди 5 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Гост писа:
    Не ми харесва как светът...
    преди 5 дни
  • Никодим Димов писа Още
    "През следващите дни и... преди 1 седмица
  • Кети Мирчева писа Още
    Не виждам смисъл от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Jedem das Seine! преди 1 седмица
  • П. Полянов писа Още

    Читателите са уморени... преди 1 седмица
  • Мина Ветренска писа Още
    В интерес на България и... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Благодаря, ама това... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря за похвалните... преди 2 седмици
  • д-р Иван Симеонов писа Още
    Браво, доц. Минчев!... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Спасяването на евреите е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Това последното е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Из „Реквием за никого“... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Обобщенията и... преди 2 седмици