Целта на това изследване бе да направи обзор на литературата въз основа на теоретичните и емпирични анализи, свързани с въпросите за причината и следствието: какви фактори са причина все повече граждани да подкрепят популистките партии от дясно или от ляво? Често се предполага, че привържениците на такива популистки партии се набират сред ангажираните с политически протести, сред онези, които се вълнуват от решаването на един определен проблем, сред „губещите от глобализацията“, или сред етнонационалистите. Въпреки това, картината изглежда е по-сложна. Избирателите на популистките партии са недоволни, и недоверчиви към традиционните елити, и преди всичко, са враждебно настроени към имиграцията и нарастването на етнокултурното и религиозното многообразие. Макар че тези граждани се чувстват икономически несигурни, тяхната враждебност произлиза основно от убеждението им, че имигрантите и малцинствените групи заплашват националната им култура, социалната им сигурност, общността им, и начина им на живот. Те се възприемат от последователите на популистките партии като предизвикателство към сигурността, заплашващо социалното, политическо, културно и икономическо единство и хомогенност на нацията им.

Автор: Айхан Кая

Замисълът на това есе е да опише теоретичните спорове с цел по-добро разбиране на сегашното състояние на популистките движения и политически партии в Европейския Съюз, засегнат от различни социално-икономически и финансови трудности, водещи до ескалация на страховете и предразсъдъците по отношение на „другите“, на етнокултурно и религиозно различните. Основната предпоставка на есето е, че, както изглежда, текущата социално-политическа, икономическа и финансова промяна в ЕС, предизвикала страх от непознатото (ислямът, мюсюлманите, бежанците и мигрантите), се трансформира от различни агенти в културно/ религиозно/ цивилизационна псевдо-действителност и политически се радикализира с цел превъзмогване на страха. Съобразно с това, есето е първа част от по-голямо изследване, целящо да предложи подборка от теоретични инструменти за сравнение на надигането на популизма в пет страни от ЕС (Германия, Франция, Гърция, Италия и Холандия), както и в Турция.

Автор: Айхан Кайя

Последна част от своеобразната трилогия на Диана Иванова, посветена на един от най-важните аспекти от тоталитарното наследство: травмите, свързани с дейността на тайните комунистически служби (в случая онези, които продължават да носят децата им). Сравнението между начините, по които се преживяват те в Германия и България, ни дава възможност да получим допълнителен поглед върху самите себе си като част от една Европа, която често се опитваме да забравим...

Автори: Щефан Тробиш-Лютге, Диана Иванова

Журналистката Рут Хофман, авторка на първото в Германия изследване за децата на хората, работили за тайните служби на ГДР, разговаря с Диана Иванова за тежкото наследство, което те носят и до днес..

Автор(и): Рут Хофман, Диана Иванова

В последно време Европейският съюз се превърна в основна мишена на популистите. Феноменът се появи за пръв път в Гърция, когато левичарската партия Сириза дойде на власт през 2015. Но Сириза не се опитваше да изтегли Гърция от ЕС; вместо това тя желаеше да сключи по-добри сделки с кредиторите на страната, които бяха наложили на гръцките граждани опустошителни мерки на остеритет. Разбира се, не всички са убедени, че членството в ЕС си струва подобни жертви. Но при все това в досегашните популярни критики срещу Съюза имаше известен тон на практичност, доколкото те се концентрираха най-вече върху онова, което ЕС е направил, особено в икономическата сфера. Ето защо този вид критики бяха най-шумни в страните, които бяха ударени най-тежко от еврокризата – тоест такива, които бяха изправени пред изгледи за тежък остеритет или, в по-скорошно време, се чувстваха онеправдани от определени търговски споразумения.

Но това вече не е така. В настоящия момент популистките критики са насочени не срещу онова, което ЕС е направил, а срещу онова, което той представлява. Вместо да задават въпроса дали ЕС прави хората по-бедни или по-богати, популистите днес се концентрират върху един по-фундаментален и по-мощен въпрос: „Кои сме ние?“

Автор: Даниел Грос

Коледа не се отменя. Но е напълно възможно думите „O du fröhliche, o du selige, gnadenbringende Weihnachtszeit“ [О, ти радостна, благословена, носеща милост Коледа] тази година да не се отронят от устните на мнозина. Защото точно за милост сегашното време изглежда не дава много поводи.

Човекът, който в понеделник вечер поведе тежкотоварен камион срещу хората на един коледен пазар в Берлин, успя да убие поне дванадесет и да рани десетки. Колко точно ще е успял да постави в състояние на дългосрочен страх и ужас, зависи в крайна сметка и от самите нас.

Автор: Маргарете Стоковски

Не е съвпадение, че по време на перестройката понятията за обща, неопределена вина и желателно покаяние бяха по-широко разпространени от понятията за престъпления и отговорност за тях. Идеята за покаяние, пренесена от религиозната в секуларната сфера, отрича до известна степен отговорността, като прави възможно да се заменят конкретните правни и политически практики с някакво псевдо-теологическо морализиране. Щом само личният акт на разкаянието, наситен със стриктно вътрешно, индивидуално значение, бъде приложен „масово“, той се превръща в духовна симулация, която отклонява обществения дебат встрани от престъпниците и техните престъпления, встрани от юридическата вина (която може да бъде установена единствено чрез законови средства, а следователно предвижда конкретна правна отговорност) – и по посока на някаква неопределена, абстрактна вина, която изглежда се отнася до всички в една и съща степен. А това води до предсказуемо отхвърляне на самата идея, че миналото може да бъде подложено на преоценка.

Автор: Сергей Лебедев

С въвеждането на еврото, ЕС се постави в много трудно положение и сега – ни напред, ни назад. Еврозоната е разделена на печеливши и губещи. Северът, на първо място Германия, има сметка от еврото, докато южняците започват да се бунтуват, четем в рецензия на седмичника „Ди Цайт“ за „Европа в капан“, новата книга на германския политолог Клаус Офе. Според Офе беше „дръзка спекулация“ да се вярва, че еврото може да бъде спойката на Европа. Отделните икономически структури в еврозоната са твърде разнородни, а чистата пазарна интеграция доведе дотам, че държавите-членки се превърнаха в конкуренти, които „в условията на конкурентен натиск реагират типично с намаляване на данъците и съкращаване на социалните разходи“. В атмосферата на перманентна криза десните партии „реставрират икономическите, политическите и културните защитни функции на териториалните граници“. Колкото по-дълго продължава кризата и колкото по-голямо става несъответствието между икономическа необходимост и политически резон, толкова по-изкусително изглежда оттеглянето на национален терен, подчертава Офе.

Автори: Стоян Гяуров, Клаус Офе

Преди не чак толкова дълго време, в годините непосредствено след войната, оцелелите от източноевропейския еврейски Холокост хора бягаха от смъртоносния антисемитизъм на своите полски, унгарски, словашки или румънски съседи, към сигурността на лагерите за бегълци, намиращи се в… Германия. „В сигурност сред германците“, гласи заглавието на една важна книга от историчката Рут Гей, в която се разказва за тези 250,000 оцелели. Днес мюсюлманските бегълци и хора, оцелели от други войни, след като не са намерили убежище в Източна Европа, отново търсят сигурност сред германците.

Автор: Ян Т. Грос

Една нова епоха е на път да замени предишната и положи своето стъпало в световната история. Тя все още е с неясни контури, но усещаме нейните предизвикателства в качеството на човешките отношения, в изискванията към политическата и интелектуалната съвест на човечеството. Би могло да се каже, че като реплика на неудовлетворението от постигнатите реалности в рамките на този процес отново намира място идеята за свят на благоразумието, справедливостта, толерантността… Пробуждат се реални очаквания за нов, позитивен световен ред, за установяването на общество, изградено върху справедливостта и преодолените контрасти, за модел на хуманистична цивилизация, която се разпростира по цялата земя. Тези идеи завладяват все повече хора от целия свят. Движения и организации със социална, политическа, конфесионална, културна, екологическа, професионална и духовна насоченост не само изповядват и проповядват тази идея, но и се включват в мащабни акции за нейното осъществяване…

Автор: Мюмюн Тахир

Признавам, че тези разговори са опит да се справя със собствената си безпомощност – убедеността ми през годините, че отварянето на досиетата на ДС ще придвижи нашето общество към справедливост и истина, постепенно се изпари. Провела съм десетки разговори, индивидуални и групови, които и в момента на писане на тези редове ме изпълват с болка и гняв – свидетел съм на повторна травматизация на жертви, на оскърбени и затворени в себе си хора, на мълчание. Или, казано по друг начин – вече не вярвам, че която и да било комисия и който и да било архив може да е място на истината. Мисля, че си струва да търсим истината там, където сме забравили, че тя е – в разговора помежду ни.

Автори: Диана Иванова, Тамара Трампе

По време на войните от 1990-те, последвали разпадането на Югославия, разказите за колективната жертвеност служеха като основания за насилствени етнонационалистически планове. В Хърватска на Франьо Туджман един ревизионистки подход към историята оправдаваше националното негодувание и предотвратяваше всякаква самокритична преоценка на хърватското участие в конфликта, като заедно с това усилваше международната изолация на страната. Но след смъртта на Туджман през 1999 настъпи период на постепенна „европеизация“ на паметта. Днес правителството декларативно обляга историческата си политика на „европейските стандарти на паметта“. Но дали то успява да постигне тези стандарти и, което е още по-важно, равносилна ли е европеизацията на паметта на някакъв обективен и самокритичен подход към историческите престъпления – както понесените, така и извършените такива?

Автор: Лиляна Радонич

В началото на книгата си вие представяте Хитлер като наследник на „Балканския модел“. Можете ли да обясните какво имате предвид с това и защо наричате Хитлер „милитарист от балкански вид“?

По две причини. Първо, самият Хитлер е изпитвал потайно възхищение пред Балканите, особено пред Сърбия. Въпреки дълбоките си резерви – защото, разбира се, той не обича славяните и смята тази част от света за изостанала – той хвали сърбите за това, че са показали как, просто чрез милитаризъм и силна воля, можете да разрушите даден политически ред. От този анекдот аз се опитвам да извлека една по-голяма и по-системна поука, която също е свързана с националните държави и техните ограничения. Онова, което имам предвид под „Балкански модел“ е разрушаването на империите от стария вид чрез [създаването на] национални държави. Мисълта ми е, че политиките на европейската национална държава възникват не от Франция, чието наследство е много объркващо, защото е едновременно и универсално – либерално и просветено – но също и национално. Според мен наследството на държавния национализъм в действителност идва от Балканите, където, за разлика от Френската революция, въстанията са повдигнати не в името на универсални принципи, а в името единствено на нацията. Представата за национални държави, както ги разбираме днес, се поражда от тези борби срещу Османската империя през и след деветнадесети век. Гърция, Сърбия, а по-късно Румъния и България, са много по-важни предвестници на по-късната европейска история, отколкото е Франция. Обикновено не обичаме да мислим по този начин, защото почти всички предпочитат Париж пред Белград.

Автори: Тимъти Снайдър, Лука Лисяк Габриелчич

Президентската изборна ситуация, която възникна в Австрия през май и ще бъде повторена през октомври – неясна надпревара между Зелените и крайната десница – не се е случвала никога преди това в Европа. Но тя разкрива ясно един фундаментален политически конфликт, който може да бъде открит в много западни демокрации днес. И този конфликт не може да бъде описан смислено като просто „конфликт между обикновените хора и утвърдените елити“. В Австрия както Партията на свободата, така и Зелената партия са здраво утвърдени още от средата на 1980-те; във Великобритания Борис Джонсън, едно от основните лица на Брекзит-кампанията, е толкова утвърден, колкото е възможно. По-смислено е може би да се каже, че от едната страна на конфликта се намират онези, които подкрепят идеята за повече отвореност: отвореност към малцинствата у дома и към по-голяма обвързаност със света навън. От другата страна се намират хора като льо Пеновците и Тръмповците: хора, които биха желали да затворят националните граници и по този начин – или поне това е, на което те се надяват – да получат отново „контрол“ (но заедно с това и да запазят традиционните йерархии, които днес са заплашени от натиск отвътре). „Да направим Америка отново велика“ означава преди всичко „Да направим отново така, че да управляват белите мъже“.

Автор: Ян Вернер Мюлер

Ако днес Германия се опитва реално да скъса с дългата си националистическа история, то това се дължи най-вече на Аушвиц и всичко свързано с него. От друга страна това, че източноевропейските страни продължават да се придържат към доминантната форма на национализъм, се дължи на дългата им история на външни потисничества и всички свързани с нея исторически спомени. И в двата случая представите се въртят около геноцида – в първия случай физически, във втория – културен. За Германия бъдещето е свързано със специални задължения към етническите други, защото една друга германска държава се е опитала някога да ги унищожи. За източноевропейците бъдещето изглежда като един вид непрестанна бдителност срещу етническите други, за да бъдат сигурни, че държавите им няма да се изправят пред [културно] разрушение, изцяло или отчасти. Парадоксално е, че именно страхът от разрушение накара някои от тези държави да се присъединят към Европейския съюз след колапса на Съветската империя.

Автор: Джон Конъли

Човек би могъл да предположи, че каноничните принципи, формулирани по време на Френската революция (Свобода, Равенство и Братство), би трябвало да играят централна роля при управлението на днешните европейски общества, и че за поддържането на приемливи баланси между тях би трябвало да се полагат постоянни усилия. Реалността обаче е, че всеки от тези принципи има определени импликации, които ограничават и противоречат на останалите два. При повечето практически обстоятелства нещата стоят така: колкото по-голяма е индивидуалната свобода – в среда на икономическа конкуренция – толкова по-малко е равенството. Налагането на равенство между гражданите пък води до неизбежни ограничения върху свободата, например що се касае до придобиването и разполагането с богатство. С колкото повече свобода да преследват собствените си интереси разполагат хората, толкова по-слаби стават връзките на братството (или социалната солидарност). И колкото по-силно се налага от държавите тази абсолютна икономическа свобода, или равенството на условията за всички, толкова по-малко пространство остава за гражданското общество да създава свои собствени форми на асоциация, както и разнообразието, което следва от тях.

Автор: Майкъл Ръстин

Въпреки че е насочен срещу Европейския съюз, симптомът Брекзит всъщност е по-обширен и е част от същия синдром, които излиза наяве в Шотландия и нейните надежди за независимост, само че там врагът е Лондонският парламентарен елит, а не Брюксел. Тонът срещу Уестминстър в Шотландия е същият като онзи срещу Брюксел в Англия. Не случайно Шотландия и Северна Ирландия гласуваха да останат и сега мислят за независимост от Лондон. Това е тяхна политическа възможност, докато за Англия, за отчаяните и разгневените граждани там, единствената опция бе да изразят недоволството си чрез разклащане на установения ред, като гласуват за напускане на ЕС.

Автор: Богдан Маринов

И тогава чухме нещо! Уинстън Чърчил, министър председателят, който беше извел Великобритания през войната до победа, изнесе реч в Швейцария, в Цюрих, на 19 септември 1946 година, през първата година след голямата война, когато половин Европа все още беше в развалини. Речта на Чърчил вече е историческа. Тогава я прочетох във вестника и ми замря дъхът. Всъщност исках да изляза на улицата и да я прочета високо на всички хора. И днес все още искам да направя това. Именно днес!

Автор: Хуго Портиш

Основната политическа разделителна линия из цяла днешна Европа протича не между ляво и дясно, между социална демокрация и консерватизъм, а между хората, които се чувстват у дома си в – или поне са склонни да се приспособяват към – новия глобализиран, технократски свят, и онези които се чувстват изоставени, изхвърлени и лишени от право на глас. Тези видове разделения са съществували винаги, разбира се. В миналото обаче това усещане за обезправеност и лишеност от глас е можело да се изрази политически, особено чрез организациите на левицата и на работническото движение. Но не и сега. Именно ерозията на тези механизми е нещото, което води до преоформянето на европейския политически ландшафт.

Автор: Кенан Малик

Руските либерали намират прехода от Елцин към Путин също толкова труден за приемане, колкото и руските болшевики са намирали еволюцията от Ленин към Сталин. Но Путин не е създателят на руската система на имитационна демокрация; той просто я довежда до край. Вторият мандат от президентството му е Златната ера на системата: Чечения е подчинена, парламентът опитомен, олигарсите стават зависими от държавата, медиите са поставени под контрол, няма сериозни опозиционни партии, икономическият растеж е бърз, страната става член на G8. Никой цар или генерален секретар не се е наслаждавал на толкова много власт, основаваща се на толкова малко страх. Но този апогей не е функция на каквито и да е личностни качества на Путин, който е отговорен за руския икономически растеж от този период не повече, отколкото Алиев и Назарбаев са отговорни за още по-бързия икономически растеж на азерската и казахска икономики. Нито пък всичко това има някакви шансове за дългосрочност. Още към 2008 системата вече започва да дразни хората и да изглежда по-малко функционална. Централноазиатските управници са в състояние да увековечават президентствата си, като се позовават на заплахата от ислямския фундаментализъм, изтъкват като собствена заслуга новопридобитата независимост на страните си и игнорират западните обществени мнения. Но за да може да направи същото, на Путин е необходима конституционна промяна, чрез която се рискува да се премахне демократичната фасада на системата и отказ от претенцията за принадлежност към цивилизацията на Европа. Ето защо Медведев е поставен като пазител на мястото в Кремъл. Но неговите либерални жестове са слаби и непоследователни, с което само се потвърждава впечатлението, че системата е достигнала лимитите си и започва да се самоподкопава.

Автор: Пери Андерсън

Едно от първите шокиращи неща, които Тръмп каза по време на кампанията си беше, че в деня на атаката от 11 септември „хиляди“ мюсюлмани стояли от другата страна на реката, в Ню Джърси, и ликували, докато Световният търговски център горял. Това не е вярно, то просто не се е случвало. Но ако отидете по някои места в мрежата, то лесно ще намерите статии, в които се говори за мюсюлманските тълпи, ликуващи след 11 септември. А след това можете да станете част от разговор в Туитър, страница във Фейсбук или имейл-група, където хората повтарят това послание. Можете да живеете в свят, в който всички около вас се съгласяват, че [в Америка] е имало хиляди хора, които са ликували по улиците в този ден, и няма начин да го опровергаете. Това е изключително важно при разбирането на сегашния възход на популизма.

Автори: Ан Епълбаум, Лукаш Павловски

По отношение на Македония ние не може да имаме никакъв друг национален интерес, освен нейната възможно най-бърза евроатлантическа интеграция. Само когато и Македония е член на ЕС и между нас няма граница, всичко в нашите отношения ще си дойде на мястото. Затова бе и толкова важно България първа да признае независимостта на Република Македония. И го направихме, защото искахме с един замах да изчистим всичко, което беше натрупано и обременяваше двустранните ни отношения. Това бяха нашите идеи тогава и нашето решение бе посрещнато много добре от македонската общественост. В подкрепа на евроатлантическата интеграция на Македония бе и цялостната ни българска политика през последните 25 години.

Автор: Аспарух Панов

Понятието „балканизация“ предизвиква у мен позитивна конотация и често се дразня, когато този термин се използва едва ли не като надпис върху опаковката на странен предмет или казано иначе, като оскърбление. Европа стои някак си „там горе“ и май се интересува от Балканите едва когато тук възникне някакъв конфликт. Това е най-късият път към неразбирането на проблемите в региона. Всеки път, когато чуя, че на Балканите трябва да се помага, да бъдат интегрирани с останалата част на континента, да бъдат омиротворени, за да може най-сетне в този „болен кът на Европа“ да се възцари разбирателството, се замислям каква е истинската причина за тези и подобни усилия? Защо все искат да спасят Балканите? Дали защото искат в Европа да е мирно и подредено? Или защото трябва да се унифицираме в европейското пространство и когато се появяват странни и необикновени неща, които не се вписват във възпитанието на класическия европеец, трябва да се приложи някакво лечение, за да се възстанови нормалния „Божи“ ред?

Автор: Ибрахим Карахасан-Чънар

Трудно е да се избегне усещането, че Централна Европа изживява 1989 в обратен ход. През онези години мирните революции в името на либералната демокрация се разпространяваха от една комунистическа страна към друга. Днес сме свидетели на появата в региона на един нов Авторитарен Интернационал – с потенциални членове Словакия, Чехия и може би Хърватска, заедно с Унгария и Полша. Удобна илюзия е, че либералните демокрации вършат множество грешки, но в края на краищата винаги успяват да се самокоригират, докато авторитарните режими не са в състояние да признаят грешките си и евентуално биват поваляни от собственото упорито преследване на злополучни политики. Както Орбан, така и Качински извлякоха поуки от предишните си периоди на управление (съответно 1998-2002 и 2005-2007), през които бяха съумели да отчуждят дълбоко големи части от обществата си и да осъзнаят, че някои независими институции, като върховните съдилища, са сериозна пречка пред осъществяването на програмите им.

Автор: Ян Вернер Мюлер

 

Канцлерът Меркел на няколко пъти вече обяви, че мултикултурализмът е мъртъв, което с радост беше подето от голям оплаквачески хор, прострял се от левицата (у нас) до национал-популистиката десница (навсякъде). Слуховете за тази смърт са преувеличени обаче. Те се дължат както на широко-разпространено концептуално объркване, така и на съзнателна политическа манипулация. Объркването свежда мултикултурализма до идеята за изолирани и социално маргинализирани гета от имигранти или други малцинства, идея, която както ще видим, е по-скоро точно обратното на обявения за покойник.

Манипулацията пък е най-разнообразна. Тя започва с глуповато-наивни шеги от рода на „големия разлом между консерватори и либерали“ у нас, според който дясното е „Бог, цар и отечество“, а лявото е – каквото друго е останало. По тази „логика“ мултикултурализмът се пада отляво (макар че вече стана дума, че нашите леви не го искат), а пък ГЕРБ (според защитниците на „разлома“) се пада чудно защо отдясно. Докато тези каламбури засега у нас са невинни, в Полша и Унгария те се реализираха в доста проблематични и направо шовинистични режими, които разделят собствените им общества и антагонизират съседите и ЕС.

Автор: Даниел Смилов

Защо хиляди млади европейци се увличат по джихадизма и насилието? Какво накара 4000 да заминат за Сирия, за да се сражават за така наречената Ислямска държава, известна още като ИДИЛ? Какво кара европейски граждани да извършват зверства като онези, на които станахме свидетели в Париж през ноември миналата година?

Автор: Кенан Малик

Германия трябва да продължи да отстоява своите ценности на толерантност, независимо от случаите като този в Кьолн, смята публицистът и издател Златко Енев, който живее в Берлин. В интервю за еМисия България той посочи, че се наслагва изкуствено напрежение, което води дори до автоцензура в германските медии.

Автори: Ралица Ковачева

Почти невъзможно е да говоря за сексуалното насилие като мъж. Жертвите са предимно жени, а извършителите са почти винаги мъже. Събитията около Нова година в Кьолн и други немски градове обаче повдигнаха отново въпроса за измеренията на този проблем в Европа. Медиите гръмнаха как стотици бежанци мародерстват и изнасилват жени по улиците, как властите и медиите мълчали 3-4 дни в опит да прикрият нещата и как бежанците са докарали епидемия от насилие в Европа.

Автор: Боян Юруков

Понеже различни български „наблюдатели“ ме питат за коментар по повод нещата, които се случиха около Нова година в няколко големи немски града (Кьолн, Щутгарт, Хамбург) – сексуални нападения срещу млади жени, провеждани от големи групи мъже, очевидно от чужд произход (най-вероятно северноафриканци или араби) – да отговоря пък.

Автор: Златко Енев

Безсрамните твърдения, че нито един етнически поляк не е бил замесен в клането от Йедвабне също идват в най-различни и конфликтни форми. Имало е многократни лъжесвидетелствания, някои от тях от особено мъчителен вид: когато се провежда процеса от 1949, една [еврейска] жена, която се е спасила, като е приела католицизма, е свидетелствала в защита на най-добре известните в градчето убийци, в мълчалива замяна срещу правото да продължи да живее там. Кшищоф Годлевски, кмет на Йедвабне когато Биконт е започвала разследването си, почтен човек, който постоянно се е опитвал да помири непримирими едни с други фракции, ѝ казва: „Естествено е да се избере по-лесната истина“. Той смята – по-скоро се надява – че „по-трудната истина постепенно си проправя път“.

Автор: Джулиан Барнс

Измина почти месец от церемонията в Страсбург, на която официално бе даден стартът на българското шестмесечно ротационно председателство на Комитета на министрите на Съвета на Европа. За България това е второто председателство след 1994 г. Между най-важните приоритети, представени от външния ни министър Даниел Митов, са защитата на европейските ценности за обединение и сътрудничество, демокрация и върховенство на закона. Като основни задачи се открояват укрепването на защитата на правата на децата, достъпа на младите до изкуството, свободата на медиите и защитата им от външни влияния. България си поставя за цел приемането на допълнителния протокол към конвенцията за предотвратяване на тероризма. Българското председателство се провежда под девиза: „Съединението прави силата“.

Автор: Аспарух Панов

Много обичаме тази опростена версия: на тези проклети араби с безумната им религия просто не може да се помогне. Но ислямският свят е такъв и заради арогантните вмешателства на Запада – най-вече на САЩ, пише заместник-главният редактор на „Ди Цайт“ Бернд Улрих.

Автори: Бернд Улрих, Александър Андреев

Чувствайки се дискриминирани от европейските общества, включително по отношение на заетостта, образованието, социалните помощи, както и в религиозната сфера, много млади мюсюлмани от второ и трето поколение се обръщат към Исляма като единствена възможност да съхранят идентичността си. Фактите сочат, че процентът на безработицата сред мюсюлманите е почти два пъти по-висок, отколкото сред немюсюлманското население и значително надминава този сред имигрантите-немюсюлмани. Постиженията и уменията, усвоени от младите мюсюлмани в училищата са сравнително слаби, броят на работещите жени-мюсюлманки е нищожен, възможностите за просперитет и кариера са ограничени, а предубежденията на обществото, като цяло, към мюсюлманите остават силни. Всички тези фактори несъмнено съдействат за изолацията (и самокапсулирането) на мюсюлманските общности в Европа.

Автор: Ибрахим Карахасан-Чънар

Преди петнайсет години чешкият държавник и драматург Вацлав Хавел писа, че някои чешки политици „признават два вида насилие, геноцид, терор и мафии: единият е по-добър, другият по-лош. По-добрият е пан-славянски, по-лошият ислямски.“ Реакцията срещу сегашната вълна от предимно неевропейски бежанци и мигранти подсказва, че това виждане – основаващо се на страха от непознатото – е все така широко разпространено в Централна Европа днес.

Омразата, откровеният расизъм и едва прикритият копнеж за бежански лагери, оградени с бодлива тел, които изплуваха на повърхността, са, между другото, резултат от дългогодишната толерантност към нетолерантността в Централна Европа. Тази нетолерантност не е сляпа; тя е насочена към хората от други раси, вероизповедания или с други убеждения, които олицетворяват в най-добрия случай някаква абстрактна категория, или, в най-лошия, заплаха.

Автор: Михаел Жантовски

През цялото време Виктор Орбан продава на външните наблюдатели версията, че става дума за избор между него и неонацистите – партията Йобик. Едно от следствията от агресивното му поведение по време на кризата с бежанците може да се окаже това, че в края на краищата други европейски лидери започват да не намират особено голяма разлика между Фидес и Йобик (оградата по границата например беше първоначално идея на един от кметовете с тесни връзки към Йобик). ЕС, който Орбан последователно обвинява в колониализъм или осмива като „богат, но слаб“ разполага със средствата да остракизира всяка страна, която е престанала да зачита ценностите му: останалите страни-членки могат да отнемат правото на глас на даденото правителство, а Брюксел може да съкрати фондовете, които в момента по перверзен начин облагодетелстват Фидес, една антиевропейска партия (по закон никоя страна не може да бъде изхвърлена от Съюза, но членовете могат да напускат доброволно). Ако съюзът не успее да се задейства сега, то репутацията му за действеност може да се окаже перманентно увредена. Предизвикателството на Орбан касае самото ядро на Европейския проект.

Автор: Ян-Вернер Мюлер

Посетители: 112

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Peter Petrov писа Още
    Много добър текст. За... преди 12 часа
  • Димитър писа Още
    И изведнъж политически... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    На български "сказка" е... преди 1 ден
  • Юрий Проданов писа Още
    Напоследък все по често... преди 2 дни
  • броди писа Още
    От родната ни... преди 3 дни
  • TM писа Още
    Един сериозен текст.... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Г-н Карев, съгласен съм с... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Странно, не може ли някой... преди 4 дни
  • Николай Колев писа Още
    Статията е изключително... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Действително,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Забравих да изпратя... преди 1 седмица
  • Свилен Гавазов писа Още
    Благодаря на автора за... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Мисля че уикипедия... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Имам трудности с... преди 1 седмица
  • калоян михайлов писа Още
    Господин Енев,вече трета... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Откога турският се брои... преди 1 седмица
  • Мина Ветренска писа Още
    С интерес прочетох... преди 1 седмица
  • Г Килифарев писа Още
    Един застаряващ философ... преди 1 седмица
  • Иван Младенов писа Още
    Уважаеми, г-н Енев,
    моля,... преди 1 седмица
  • Dimityr Kunev писа Още
    Отново искрено се смях,... преди 1 седмица
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Напълно съм съгласен с... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Обикновено е по-добре... преди 1 седмица
  • Георги Килифарев писа Още
    Поучителна, но нефелна... преди 1 седмица
  • ВС писа Още
    Страхотно есе. Вече от... преди 1 седмица