Малкият баварски град Ландсхут лежи на брега на река Исар, на около час североизточно от Мюнхен. Това е абсурдно красиво място, със сини и розови сгради на главната улица, толкова непокътнати, че приличат на следвоенна реконструкция. Но те не са: Ландсхут не е бил достатъчно голям, за да бъде цел на стратегическите бомбардировки на съюзниците, а и не се е намирал на пътя на някоя от настъпващите армии. Това не означава, че войната не е оставила следи. Една нощ преди двайсет години аз пристигнах там след дълго шофиране, а на сутринта, когато тръгнах към центъра на града, забелязах знак, който ме насочи към пътека покрай реката. Mahnmal, пишеше на него – мемориал – но онова, което открих, когато го последвах, изобщо не приличаше на нещата, които бяха ме накарали да очаквам по-ранните ми посещения на паметните места в Хамбург и Берлин.

Намерих малка тристранна сграда от бели тухли, скрита сред дърветата; вътре имаше бронзова карта на Европа, на която се виждаха границите на Германия от 1914 г., включително и голяма част от днешна Полша. Над нея, на малка гравирана табелка, се четеше надпис, който започваше така: „1939 lebten 18,7 Millionen Deutsche in den Vertreibungsgebieten През 1939 г. 18,7 милиона германци са живеели в области, от които са били прогонени – а след това продължаваше да разказва, че между 1944 и 1946 те са били изхвърлени, разселени, убивани или изчезнали [от родните си места]. Дванадесет милиона, добавяше табелката, са успели да пристигнат в Германия. Други табелки изброяваха около тридесет провинции, региони и държави, като места на произход [на тези прогонени германци]. Някои от тях бяха близки, като Силезия, а други – далечни колкото Волга, но картата със старите ѝ граници подсказваше, че много от тези места по право все още би трябвало да са германски. Имаше и железен венец, направен от няколко бримки преплетена тел, фиксиран към земята, пред всичко това. Или не, не точно венец, защото той беше украсен с метални бодли, които го превръщаха в мъченическа корона от тръни.

Автор(и): Майкъл Гора

Обзорът и анализът в този текст почиват изцяло върху лични преки наблюдения от българския ефир и родното аудио-визуално производство. Заключенията също касаят перспективите преди всичко на местна почва. Статията не претендира за изчерпателност. Нейният смисъл е, с оглед на преживяното, да направим колкото е възможно по-точна прогноза за съвременното развитие и перспективите пред телевизията, към която питая известно пристрастие. Според моята логика, ако не се промени драстично, бъдещето на тази медия сред многообразието на медийния пазар не се откроява като оптимистично. И ако статията породи дискусия, то нека я търсим в посока на това заключение, вместо да спорим колко точно съм пресъздал картината от недалечното минало, или нейната хронология.

Автор(и): Александър Лазаров

Интересно е до каква степен и до днес – около 150 години след оформянето на първоначалните ни просвещенски идеи – в масовото българско съзнание и култура е твърдо забита идеята за необходимостта от „пазене“, „бранене“ и „чистене“ на родния език. Докато в английския език се добавят около 5 400 нови думи всяка година (заети без никакви притеснения от всевъзможни източници, сред които и множество чужди езици), в днешна България минимум 540 000 души скачат като ужилени при всяко споменаване на необходимостта от модернизиране, обновяване, обогатяване на българския език. В резултат на това езикът ни си остава толкова беден, че преводаческата работа се превръща в непосилен труд (как се превежда на български думичката grandparents, аджеба?), а всяко езиково творчество по принуда си остава силно ограничено, рудиментарно, езиково бедно.

Крайно време е да прозрем, че стихът „език свещен на моите деди“ е просто боен вик за обединение срещу тогавашните ни балкански конкуренти и че в днешно време напред отиват единствено ония, които са в състояние да се учат от всичко и от всички. И да се замислим, но сериозно, дали наистина настояването за „прочистване“ на българския език, което е повече или по-малко постоянен рефрен на родната култура, е най-добрата стратегия за постигане на напредък в нашите информационно-свръх-претоварени времена?

Автор(и): Златко Енев

Да започнем с фактите: работил съм в продължение на около 15 години (1995-2010) за водещото издателство на учебници в Германия, „Корнелзен“, като през по-голямата част от това време основната поредица, която правех, беше добре известната в Германия Klassische Schüllektüre [Класически четива за ученици]. Докато наблюдавах споровете, които се развихриха в България по отношение на опита за издаване на подновено и снабдено с някакъв обяснителен апарат издание на „Под игото“, стигнах до няколко извода:

1. Както обикновено, у нас липсва каквато и да било представа за начините, по които такива издания се правят в развитите страни. Резултатът от това са бесни спорове по въпроси, които не се нуждаят от дискутиране ни най-малко (бива ли да се правят обяснителни издания на класиците?) и напълно изместват единствения въпрос, който има някакъв смисъл в този контекст (добре, трябва, но как точно?)

2. (Което е далеч по-дразнещо): „дискусията“ се превръща във вид национален спорт (повече ръгби, отколкото футбол), в който вземат участие буквално всички хора, които умеят да ползват компютър.

3. Прави силно впечатление пълната липса на реални експертни мнения, тоест такива, идещи от хора, които действително работят в тази област. Вместо това тонът се задава основно от хора, които са се самообявили за експерти по неща като български език и култура, в резултат на което се изтъкват всякакви други, но не и прагматични, не и свързани с реалния процес на обучение, аргументи.

Автор(и): Златко Енев

До 2030 г. най-вероятно ще сме свикнали с (и може би дори ще се оплакваме) от един свят, в който сложните прогнози, подробните анализи и прозрения, както и разширеното съзнание, ще бъдат нещо обичайно. Ще сме разработили по-добри възможности за управление както на частичното внимание, така и на лазерно-фокусираното внимание, и ще можем да се пренасяме между двете с лекота – може би чрез вземане на правилното хапче или изяждане на подходящата закуска. Понякога нашите помощници по увеличаване ще се справят с основните взаимодействия от наше име; това е добре, защото все повече ще виждаме в тези помощници някакъв вид разширения на самите себе си.

Количеството данни, което ще имаме под ръка, ще бъде потресаващо, но в края на краищата ще преминем отвъд схващането, че натрупаната информация сама по себе си е отличителен белег на интелигентността. Силата на всички тези знания ще идва от способността им да подпомагат трудни решения и да подкрепят сложен анализ. В повечето професии – от политически решения до опции за фризури – сложните симулации и моделирания вероятно ще бъдат част от ежедневната работа. В един свят на увеличена интелигентност ще имаме далеч по-добро разбиране за последствията от собствените ни действия.

Автор(и): Жамè Касио

Снощи бях на вечеря с група скандинавски издатели, сред които – стара позната, ангажирана пряко тази година с представянето на Норвегия (страна, с население наполовина колкото българското) като почетен гост.

От чисто любопитство я попитах колко заглавия от норвежки автори са успели да продадат на немския пазар в трите години (2016-2019) от обявяването на Норвегия за бъдещ почетен гост до реализацията на въпросната инициатива.

Числото, което изрече, докато дъвчех спагетите си, почти ме задави и на мига си помислих, че сигурно не съм чул добре, та я накарах да повтори.

520. Петстотин и двайсет заглавия.

Само в Германия, само през последните три години. Само от норвежки автори.

Докато тихичко пресмятах, че България няма толкова преведени книги на всички световни езици за цялата си 1300-годишна история, побързах да се поинтересувам: колко тогава са преводите от норвежки за същия период на всички езици?

Докато тя се усмихваше стеснително и се извиняваше, че не е особено силна с числата, се намеси един от колегите ѝ. Не зная колко са, рече, но само най-голямата норвежка литературна агенция Капелен Дам има 1200 заглавия за четири години. Това прави по триста годишно.

Или приблизително по едно на ден. И то само Капелен Дам.

Автор(и): Манол Пейков

Историята на аутизма е отчасти история на митове, и то такива, издигнати до ранга на факти от медицински експерти; митове, които оформят отношението на обществото към едно изключително сложно състояние; в крайна сметка митове, развенчани от по-нататъшните изследвания. Този цикъл се е повтарял отново и отново в хода на десетилетията, като често е водел до катастрофални влияния върху живота на хората с аутизъм и техните семейства.

Автор(и): Стив Силбърман

Тривиално е да се критикува Хандке заради неговите уж наивни политически изявления. Истинското падение на този автор се извършва не в областта на политическото, а в онази на литературното. Текстово-стратегическите, изключително сръчни заемки от езика на сръбския национализъм, антимюсюлманските и антиалбански инсинуации на символично ниво, както и подигравките му с мюсюлманските жертви на войната в Босна, правят това много ясно.

Време е да осъзнаем, че автор от ранга на Хандке може да представлява реална опасност. Неговата идеология, която се основава на прибягвания към предполагаеми тривиалности и използване на [високо]литературни средства, е едно от най-проблематичните дерайлирания на немскоезичен автор след Втората световна война, именно защото въздейства по толкова фини начини. Фактът, че тази идеология съществува не само редом с едно – безспорно значимо – творчество, но и прониква дълбоко в него, би трябвало да бъде причина за реално безпокойство.

Автор(и): Юрген Брокоф

Защо Грета Тунберг е толкова дразнеща? Поради онова, което тя представлява. В една епоха, в която демокрацията е подложена на всевъзможни атаки, тя указва появата на нов вид власт – една смесица от младежки бунт, народен протест и неопровержима наука. А за най-злостните си клеветници тя представлява и нещо друго: гледката на неизбежната незначителност, която се спуска неотвратимо върху тях.

Автор(и): Дженифър О’Конъл

Първото нещо, по което ще трябва да постигнем съгласие, е: не ги наричайте сапунени опери“, смъмря ме д-р Арзу Йозтюркмен, която преподава устна история в университета Богазиджи в Истанбул. „Ние сме много против това.“ Онова, което Турция произвежда за телевизията, не са сапуни опери, теленовели или исторически драми: тези неща са дизи. Те са „жанр в процес на развитие“, заявява Озтуркмен, със собствени уникални разкази, собствено използване на пространството и специално написани музикални партитури. И те са много, много популярни.

Благодарение на международните продажби и глобалната им популярност, Турция е на второ място след САЩ по телевизионна дистрибуция в световен мащаб – производството ѝ намира огромна публика в Русия, Китай, Корея и Латинска Америка. Понастоящем Чили е най-големият потребител на дизи по отношение на броя продадени шоу програми, докато Мексико, а след това Аржентина, плащат най-много за закупуването им.

Дизи-те са мащабни епоси, като всеки епизод обикновено продължава около два часа или повече. Цената на рекламното време в Турция е ниска, а държавната служба за медиите разпорежда на всеки 20 минути съдържание да има по седем минути реклами. Всяка от дизи-те има свой оригинален саундтрак и може да съдържа до 50 основни героя. Обикновено те се заснемат на място, в сърцето на историческия Истанбул. Студийни снимки се използват само когато се наложи.

Автор(и): Фатима Бхуто

Той никога не получи и най-минимален шанс. Първата му грешка беше, че беше тръгнал да търси храна сам; може би нещата щяха да се развият другояче, ако би бил заедно с някой друг. Втората, и по-голяма грешка беше, че се заскита твърде далеч в долината, в една опасна гориста площ. Именно тук той рискуваше да се сблъска с „Другите“ – ония, които идваха от билото над долината. В началото бяха само двама и той се опита да се бие, но други четирима се промъкнаха зад него и той бе заобиколен. Оставиха го да кърви до смърт и по-късно се върнаха, за да осакатят тялото му. В крайна сметка се получиха почти двадесет такива убийства, докато не остана никой, способен да защитава територията, и Другите завзеха цялата долина.

Главните герои в тази история на кръв и завоевания, разказана за първи път от приматолога Джон Митани, не са хора; те са шимпанзета, живеещи в един национален парк в Уганда. В продължение на едно десетилетие мъжките шимпанзета от едната група систематично убиват всеки съседен мъжкар, отвличат оцелелите женски и разширяват територията си. Подобни атаки се случват и в други популации на шимпанзета; едно проучване от 2014 г. установява, че за шимпанзетата е около 30 пъти по-вероятно да убият член на съседна група, отколкото да убият някой от своите. При всяка от атаките средно осем мъжкари се нахвърлят върху жертвата.

Ако такава е жестоката реалност на живота като маймуна, то дали е изненадващо, че хората, които споделят повече от 98% от своята ДНК с шимпанзетата, също разделят света на „нас“ и „тях“ и често воюват въз основа именно на това разделение? Разбира се, опростяващите сравнения са нещо опасно; хората споделят също толкова голяма част от своята ДНК и с [по-дребните шимпанзета] бонобо, сред които такова брутално поведение е нещо нечувано. И въпреки че хората убиват не само заради достъпа до някоя долина, но и заради абстракции като идеология, религия и икономическа сила, те са без конкуренция в способността да променят поведението си. (Шведите са прекарали седемнадесети век най-вече в различни военно-грабителски кампании из Европа; днес те са просто, хм, шведите.) И все пак, както най-добрите, така и най-лошите [поведенчески] моменти на човечеството възникват от една система, която включва всичко – от невронната активност на предишната секунда, та чак до последните няколко милиона години на еволюцията (заедно със сложен набор от допълнителни социални фактори). За да се ​​разбере динамиката на идентичността на човешките групи, включително и възраждането на национализма, е нужно да се разбират биологическите и познавателни основания, които ги оформят.

Автор(и): Робърт Саполски

Устните традиции и форми на изразяване включват два съществени компонента: съхраняване на майчиния (матерният) език и опазването и съхраняването на устната фолклорна традиция. И двата компонента имат запазено място в нематериалното културно наследство на всяка етнокултурна общност и са неразривна част от националното ни културно богатство.

Майчиният език е един от съществените маркери за етнокултурно различие, фактор за културна идентичност и интеркултурно взаимодействие. В този смисъл неговото опазване и съхраняване е обвързано с държавните политики и законите, свързани с правото на образование и на майчин език. Конституцията на България гарантира правото на изучаването на майчин език (чл. 36) и правото на образование (чл. 53).

Действащата нормативна рамка напълно съответства на международните норми. Същността, целите и ангажиментите на държавата ни по отношение на интеркултурното образование са заложени както в документи на ООН и на европейските политически институции и организации, така и в документи, в които те се пречупват през призмата на правата на лица, принадлежащи към малцинствата. В системата на ООН това са: Всеобща декларация за правата на човека, Международен пакт за граждански и политически права, Международен пакт за икономически, социални и културни права, Международна конвенция за правата на детето и Декларация за правата на лица, принадлежащи към национални или етнически, религиозни и езикови малцинства.

Автор(и): Ибрахим Карахасан – Чънар

През 2006 г. голяма част от френското общество се оказа разделено от един странен и болезнен въпрос: антисемитизъм ли е да се предположи, че някой евреин е богат? Дебатът бе провокиран от отвличането, изтезанията и убийството на един двадесет и три годишен продавач на мобилни телефони от Париж, Илан Халими, (който е от еврейски произход). Подробностите около изтезанията, продължили три седмици, докато похитителите са отправяли различни искания за откуп, бяха достатъчно ужасяващи. Но когато техният водач, който беше бързо задържан, публично заяви, че са избрали Халими – човек от скромен произход и без особени средства – просто защото евреите били „фрашкани с мангизи“, жестокото престъпление бързо се превърна в политическа криза.

Обвинителите се колебаеха дали да се позоват на френския статут за престъпления, провокирани от омраза. Адвокатите на обвиняемите пък твърдяха, че парите, а не антисемитизмът, са били основният мотив – нещо, с което полицията и голяма част от обществеността изглежда се съгласяваше. Семейството на Халими обаче настояваше, че Илан сигурно не би бил убит, ако не е бил евреин, а десетки хиляди протестиращи излязоха по улиците, за да ги подкрепят. Политиците, историците и философите предлагаха противоположни определения на антисемитизма; виден социолог заяви, че трябва да се прави разлика между вярванията за еврейските богатства, дори и ако те се основават на дискредитирани стереотипи, и „омразата срещу евреите.“

Автор(и): Сара Липтън

Джаред Даймънд си спечели популярност като полимат с невероятна многостранност: като биолог, географ, лингвист и историк. Макар че екологичният му подход към историята на големите обобщения говори за един вид хладнокръвно, облечено в лабораторна престилка дистанциране, Даймънд носи и мантията на съвременен пророк. Само най-ограничените читатели на последната му книга, [в която става дума] за националната издръжливост, биха могли да пропуснат знаците и знаменията, с които тя е осеяна.

Анализът на Даймънд за начините, по които половин дузина модерни страни, с които той е добре запознат – Финландия, Чили, Индонезия, Япония, Германия и Австралия – са се справяли с различни кризи, е изпъстрен с размисли върху крехкостта на демокрацията. Той изследва императивите за поемане на отговорност (без търсене на изкупителни жертви), честната национална самооценка, готовността да се учи от други нации и способността за компромис, а понякога, всъщност, да се преглъщат неприятни истини.

Автор(и): Колин Кид

Целта на тази книга е да разкаже историите на голям брой жени от европейски произход, които са играли особено значителни роли в управлението на Османската Империя. Някои от тях са управлявали империята за дълги периоди ат време.

Моят интерес към тази тема се разрасна по времето, когато изследвах Османската история в контекста на първата книга, която написах – Тамара Шишман и Мурад I. Тогава ми стана ясно какъв голям брой европейки са влезли в Османският харем и изключително важните роли, които някои от тях са играли в империята.

В началото на Османската Империя, султаните са търсели бракове със принцеси, станали първите султанки, за да се докажат като равностойни партньори на Балканските царе пред народа си и съседите си. Доказателство за това са доста бракове, най-вече с византийски, български и сръбски принцеси. Османски съпруги в началото на империята стават византийките Аспорша Хатун, Теодора Кантакузина, българката Тамара Шишман, сръбкините Оливера Деспина Хлебянович и Мара Бранкович. Всички тези принцеси са сключили брак в официални сватбени церемонии – в родината си, на терена на империята или и на двете места.

Автор(и): Анна Иванова Бъкстон

Още от самото начало на историята, жените „зад кулисите“ са играли роля, която въпреки че е била често от критично значение, рядко е била добре известна или оценявана истински. По тези причини, Анна Иванова Бъсктон би трябвало да бъде поздравена за това, че хвърля светлина върху цяла категория от жени „зад кулисите“ – по точно европейките-невести на Османските султани. Моето първо и най-дълготрайно впечатление от книгата ѝ „Европейките, Султанки на Османската Империя“ е огромното по количество изследване, което тя представлява, включващо почти шест века история, в които има често сменящи се обстоятелства и драматични личности.

Анна Бъкстон започва книгата си с кратко описание на историята на Османската империя и как турците са се заселили в Мала Азия – в близост до Византия и християнските кралства на Балканите. В следващите глави, тя не само ни представя често удивителните съдби на „европейките-султанки“, но също ни запознава с промените в развитието на Османската Империя, съдбите на съпрузите на тези жени, както и на множество второстепенни герои.

Автор(и): Д-р Мърсия МакДермот

„Пеат некогаш“, електронното списание за литература, философия и научна мисъл, навърши пет години и издателите му отбелязват тази годишнина със специален хартиен брой, посветен на „флорентинците“. Става дума за прекрасно илюстриран и графично оформен сборник с богато съдържание, което не разочарова и най-взискателните читатели, а ние разговаряме с редакторката му Олга Николова, която някои може би познават и като преводач и преподавател в Американския университет в Благоевград.

Автор(и): Олга Николова, Марта Монева

През 1940 г. нацистите издават пропаганден филм, наречен Вечният евреин. Филмът твърди, че показва евреите в „първоначалното им състояние“, „преди да са сложили маската на цивилизовани европейци“. Макар и да е представен като документален, филмът показва нарочно поставени сцени на еврейски ритуали, изпъстрени с образи на евреи, носещи ярмулки (еврейски молитвени шапчици) и кафтани, всичко това замислено като ‚автентично“ представяне на нищетата и невежеството на еврейския живот. Но преди всичко останало, създателите на филма се съсредоточават върху показването на еврейски лица. Камерите се плъзгат бавно в едри планове на очите, носовете, брадите и устите на техните „обекти“, уверени, че видът на някои стереотипни черти ще предизвика реакции на ненавист и презрение.

Този образ на евреите обаче далеч не е „вечен“. Въпреки че антисемитизмът е известен като „най-дългата омраза“ в историята, чак до 1000 г. сл. Хр. в западното изобразително изкуство не могат да се открият лесно разпознаваеми евреи от какъвто и да е вид, да не говорим пък за стереотипния образ на мургавия евреин с гърбав нос. Идещите от по-ранни времена паметници и ръкописи изобразяват еврейски пророци, израелитски армии и юдейски царе, но те могат да бъдат идентифицирани само чрез контекста, инак по никакъв начин не се открояват като различни от другите мъдреци, войници или царе. В [един от тези исторически паметници], Кодекса на Егберт (около 980 г.), дори нечестивите еврейски герои [от Библията], като например свещениците (понтификатите), които са призовавали Пилат да разпъне Христос, са визуално неотличими; за да бъдат идентифицирани като евреи са необходими специални надписи.

Автор(и): Сара Липтън

Книгата на Джордж Оруел „1984“, публикувана на 8 юни преди седемдесет години, има невероятна кариера като произведение на политическото пророчество. В публичното съзнание тя надживя другите претенденти от онази епоха: „Прекрасният нов свят“ (1932) от Олдъс Хъксли, „451 градуса по Фаренхайт“ (1953) от Рей Бредбъри и „Портокал с часовников механизъм“ (1962) от Антъни Бърджес, да не говорим за две други добре известни навремето книги, на които е задължена: „Ние“ (1921) от Евгений Замятин и „Мрак по пладне“ (1940) от Артур Кьостлер. Без съмнение „1984“ е продукт на Студената война, само че Студената война приключи преди трийсет години. Тогава на какво се дължи нейната притегателна сила, защо все още продължаваме да четем тази книга?

Отчасти това се дължи на факта, че за разлика от „Мрак по пладне“, работата на Оруел не е била замислена като книга за живота при комунизма. Тя е била предназначена като предупреждение за известни тенденции в либералните демокрации, както именно и беше четена. Следвоенната съветизация на Източна Европа произведе общества, сякаш пръкнали се директно от страниците на Оруел, ала американските читатели възприеха „1984“ като книга, визираща клетвите за вярност и маккартизма. През 1970-те тя беше един вид литературен коментар върху политиката на Никсън и аферата Уотъргейт. През 1983-84 продажбите рязко скочиха – четири милиона екземпляра бяха пласирани за една година, – защо?, ами защото беше 1984. А през 2016 последва нов пристъп на читателски интерес благодарение на Тръмп.

Автор(и): Луи Менанд

Годината е 1621. Току-що е приключила Първата Хотинска война между Османската империя и Полско-литовската общност. Трябва да се направи мирен договор. Полският сенат изпраща като свой пратеник принц Збараски, един от най-богатите хора в царството и бивш ученик на Галилео. Той пристига в Истанбул с прекрасна свита, раздавайки подаръци с отворена ръка. Въпреки това еничарите са неспокойни. Те му показват балсамираната глава на везира, когото току-що са свалили, както и онези на многобройните му предшественици. Това е предупреждение. Збараски разбира. Той им казва: „Нека и моята глава почива там, ако не ви служа вярно.“

На следващия ден той е приет от султана. Збараски е запазил най-големия си подарък за последния път. От златен сандък той изважда стар пергамент. Това е последният договор между Полша и Турция, подписан почти век по-рано. Турските сановници се тълпят наоколо, за да докоснат пергамента, който е бил пипан от самия Сюлейман Великолепни. Збараски чете заключителните думи на пакта, отправени от Законодателя към полския крал Зигмунт Стария:

Аз съм на седемдесет години и ти също си стар, нишките на животите ни свършват. Скоро ще се срещнем в по-щастливи земи, където ще седнем, наситени на слава и победи, до най-Висшия, аз от дясната му страна, а ти от лявата, и ще разговаряме за нашето приятелство. Твоят пратеник, Опалински, ще ти каже в какво щастие е видял твоята сестра, моята жена. Препоръчвам го горещо на Твое Величество. Сбогом.

При това, хронистът ни казва, всички присъстващи заплакали с руйни потоци от сълзи. За миг те били запознати с една визия за приятелство и уважение, които била толкова сладка, че ги просълзила. За един миг можем да я споделим и ние.

Автор(и): Джейкъб Микановски

Отвъд обвинението, че космополитизмът е несъвместим с национализма, едно друго възражение срещу него е, че човечеството като цяло е нещо твърде абстрактно, за да може да породи мощно чувство за идентичност. Но мащабът просто не може да бъде проблем. Има почти 1.4 милиарда китайци, но въпреки това тяхната китайска идентичност е реална сила при оформянето на животите и политиките им. Модерната национална държава винаги е била прекалено голяма общност, за да могат членовете ѝ да се срещнат лице в лице; тя винаги е била поддържана не от буквално спътничество, а от въображаема идентификация. Космополитите просто разширяват въображението си още малко по-надалеч – и, вършейки това, те не са принудени да се разделят с корените си. Гъртруд Стайн, родената в Питсбърг, израснала в Окланд писателка, която е живяла в Париж в продължение на десетилетия, е имала право, когато е казала: „„Каква е ползата от корените, ако човек не може да ги вземе със себе си?“

Автор(и): Куаме Антъни Апиа

Докато администрацията на Доналд Тръмп засилва кампанията си срещу имигрантите, публичното говорене [в САЩ] на всякакъв друг освен английски език придобива специфичен заряд. В някои случаи то дори може да бъде опасно. Но ако в политиките, свързани с английския език, се е променило нещо откак Тръмп встъпи в длъжност, то гневът, изразяван от Шлосбърг, има по-дълбоки местнически корени. Възвеличаването на английския език, заедно с омаловажаването на всички други езици, е било един от стълбовете на английския и американски национализъм в течение на повече от сто години. Този вид езиково изключване може да бъде открит в обръщението на Теодор Рузвелт от 1919 г. до Американското общество за отбрана, в което той обявява, че „тук при нас има място само за един език, защото нашите намерения са да гледаме как [топилният] тигел превръща хората в американци, от американска националност, а не просто обитатели на някакъв многоезичен пансион“.

Оказва се обаче, че Рузвелт е предвидил развитието на нещата почти изцяло наопаки. Да, един век на имиграция не е помръднал почти с нищо статуса на английския език в Северна Америка. Може дори да се каже, че позицията му е по-силна, отколкото е била преди сто години. Но, разглеждана откъм една глобална перспектива, не Америка е онази, която е застрашена от чужди езици. Всъщност светът е застрашен от английския език.

Автор(и): Джейкъб Микановски

Днес национализмът има лоша репутация. За много образовани западняци това е опасна идеология. Някои признават добродетелите на патриотизма, разбиран като доброкачествена привързаност към родината; в същото време те виждат национализма като тесногръд и неморален, насърчаващ сляпата лоялност към собствената страна и поставящ я над по-дълбоките ангажименти към справедливостта и човечността. В речта си от януари 2019 г. пред дипломатическия корпус на Бундесрепубликата, германският президент Франк-Валтер Щайнмайер изрази тези възгледи по категоричен начин: „Национализмът,“ каза той, „е идеологическа отрова.“

Популярното разграничение между патриотизъм и национализъм съответства на онези, предлагани от учените, които противопоставят „гражданския“ национализъм, според който всички граждани, независимо от културния им произход, се считат за членове на нацията, на „етнически“ национализъм, според който националната идентичност се определя от неща като потекло и език. И все пак усилията да се прокара твърда линия между добрия, граждански патриотизъм и лошия, етнически национализъм, пренебрегва общите им корени. Патриотизмът е форма на национализъм. Те са идеологически братя, а не далечни братовчеди.

Автор(и): Андреас Вимер

Книжовно-документалното наследство на етническите и религиозни общности по нашите земи е резултат от тяхната жизнена дейност и следствие на исторически причини или религиозната им традиция. Когато говорим за мюсюлманското КИН у нас, неизбежно се налага функцията, че това е дълъг времеви процес с препратка още от Средновековието. Процесът на ислямизация и налагането на нови културни пластове „се отключва“ от колонизацията на мюсюлмани. Независимо от предположенията за заселване на население, изповядващо исляма по нашите земи преди османското завоевание (един от селджушките клонове), едва завладяването и трайното подчиняване на българската територия в рамките на османската държава в края на XIV в. създава институционални, икономически и демографски условия за развитието на мюсюлманската култура.

Петвековното османско владичество по българските земи е оставило своя отпечатък върху доста сфери от културата, но най-значимо неговата памет е представена в ръкописите и документите от този период. Писмени паметници и документи от този период, както и преди него и след 1878 г., когато се формира Третата българска държава, събират и съхраняват различни институции на паметта – вакъфски библиотеки, народни библиотеки, архиви, музеи, научно-културни институти, ведомствени организации и др.

Когато говорим за книжовно-документално наследство, трябва да поясним, че в него се включват не само документите, създадени на книжен носител, но и аудио и видео документите, навлезли в научно обращение през XX-XXI в. Книжовно-документалното наследство се класифицира като ръкописно-документално, книжовно и на нови (нетрадиционни) видове документи (кино, видео, фото, фоно-аудио, грамофонни плочи, компактдискове (DVD, CD), електронни документи, микрофилми, устни източници). Законът за културно наследство (2009, чл. 6) говори едновременно за документално наследство, аудио-визуално наследство и за книжовни и литературни ценности.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

Краят на един вестник, служил не просто за афиш на културния живот на нацията, а играл значителна, понякога водеща роля в нейното социално-политическо съзряване в края на 80-те и през 90-те години на миналия век, заслужава да бъде анализиран „от близък план“. Не ми звучи убедително етикирането на случващото се чрез общи заключения като „такова е времето“, в което отпадането на печатните издания бил естествен резултат на пост-гутемберговата епоха.

Действително, технологическата революция променя света не отгоре или отдолу, а отвътре. Според WAN-IFRA, Световната асоциация на издателите на вестници и новини, през 2015 г. от четирите милиарда читатели на вестници, 1.3 милиарда следят новините дигитално. Но това е едно частично обяснение. Прогнозите на Портала за статистика Статиста показват, че печатните медии все пак ще продължат да са водещи, но с намаляване на приходите до 3% в периода до 2020, докато приходите на дигиталните вестници ще нарастват до 9.8% за същия период. При това, тези тенденции са валидни за Европа и Северна Америка, докато в Азия и особено в Индия тиражът на вестниците се увеличава.

Автор(и): Светлана Христова

Петин, палаво момиченце на една година, има двама бащи. Единият от тях я е родил.

Докато традиционните разбирания за пола се изместват и размиват, родители и деца като тези предефинират понятието за семейство.

25-годишният баща на Петин е транс-мъж: роден е като жена, но е започнал да се възприема и променя като мъж в юношеските си години, и взема мъжкия хормон тестостерон.

„Роден съм мъж в женско тяло“, казва той.

Негов партньор – и биологичен баща на Петин – е 35-годишният Дейвид, гей мъж.

Дъщеря им, съгласяват се и двамата, е най-хубавото нещо, което някога им се е случвало.

Автор(и): Денис Грейди

В доклад на Amnesty International като основни пречки, пред които са изправени турците от ЛГБТИ, се изброяват правителственото безразличие към предотвратяването на дискриминацията въз основа на пол, липсата на правна защита за жилищното настаняване и дискриминацията по отношение на заетостта. Убийствата на транссексуални хора, като онова на Ханде Кадер, двайсет и три годишна транс-активистка, която беше намерена изнасилена, осакатена и изгорена на крайпътна улица през август 2016, продължават да предизвиква публично недоволство. Ограниченията върху публичните събирания и протестни шествия са днес по-скоро правило, отколкото изключение. През ноември 2017 един от губернаторите забрани фестивала за ЛГБТИ филми в Турция; забраната беше разширена до всички LGBTI събития в страната – филмови прожекции, изложби, форуми, публични дискусии, срещи – за неопределен период от време. Турското правителство заявява, че е загрижено за сигурността и безопасността на LGBTI активистите и че забраните не са хомофобски.

Автор(и): Кая Гендж

Въпрос. Говори се много за упадъка на ангажирания интелектуалец. Смятате ли, че е честно да се каже, че тази тема на разговор рядко отива по-далеч от чисто интелектуалната сфера?

Отговор. Въз основа на френския модел – от Зола до Сартр и Бурдийо, обществената сфера е от решаващо значение за интелектуалеца, въпреки че нейната крехка структура е подложена на ускорен процес на разлагане. Носталгичният въпрос: „Къде са изчезнали всички интелектуалци?“ пропуска смисъла [на дискусията]. Не може да имате ангажирани интелектуалци, ако нямате читатели, към които те да отправят идеите си.

Автор(и): Юрген Хабермас, журналисти от „El Pais“

Днес, на светлия български празник 24 май, даваме начало на гражданско движение за реформи в културата. То мобилизира съмишленици от културния сектор, за които е ясно, че такива реформи са наложителни.

Даваме старт на движението в социалните мрежи, така че ще се радваме на вашето одобрение, а онези, които споделят настоящето на своите стени, смятаме за участници, подкрепящи движението.

Автор(и): различни български интелектуалци

Когато американците чуят за комунизъм в Източна Европа, те обикновено си представят ограничения за свободата на пътуване, мрачни пейзажи от сив бетон, служби за сигурност, бъркащи се в личния живот, нещастни мъже и наредени на опашки пред празни витрини жени. И дори ако голяма част от това е било истина, нашият колективен стереотип за живота в периода на комунизма не разказва цялата история.

Автор(и): Кристен Годси

Дори и днес на Запад е широко разпространена идеята, че жените в реалния социализъм са имали по-добър сексуален живот, че са живели почти в някакъв сексуален рай. Съществува и митът, че жените в страните от Източна Европа са по-женствени от онези на Запад. За търсенето на „женственост“ по време на комунизма имаше две причини. Първата от тях беше, че в личния си живот жените нямаха друг избор освен да играят традиционно предписаната им роля. Другата беше, че в една ситуация, в която нямаше нито козметика, нито мода, те се опитваха да се обличат особено добре, защото това беше въпрос на социален престиж. Днес младите жени на Изток имитират най-лошите западни стереотипи на женствеността, защото вярват, че трябва да го правят и все още нямат самоувереност да се противопоставят на стереотипите.

Автор(и): Славенка Дракулич

От няколкото сериала, принадлежащи към новата съветска кинопропаганда, сериалът за забравените вождове безусловно заема първото място. Той „бие по точки“ дори и сериала, в чието заглавие най-безскрупулният убиец в човешката история е наречен, без сянка от ирония, „бащата на народите“. А ако имаше някаква ирония, тя щеше да бъде осъдена от немалкото съветски „войни“, издигнали се по сталинското време. Една вкаменелост от палеозоя, маршалът на СССР Дмитрий Язов, ръководител на провалилия се августовски „пуч“ срещу Горбачов, без да се замисли какво щеше да се случи с него и подобните му, ако бяха си позволили дори да помислят за нещо такова по сталиново време, неотдавна каза в едно свое интервю: „Днес с насмешка използват названието „баща на народите“, говорейки и пишейки за Сталин, но той действително беше нещо като баща за народа си“ (59). А ето какъв е отзивът (23 юни 2017) на Евгений Минченко за персонажите на сериала за забравените вождове: „Приживе от тях се страхуваха, уважаваха ги, ценяха ги, а после много неща бяха незаслужено забравени, а имената им предизвикваха само всеобща ненавист. С тези хора ние с право можем да се гордеем. За съжаление тях практически ги забравиха, успехите им са потъпкани, а споменът е изкривен от „либерали“ и други предатели на нашата Родина“. Както се вижда, налице е една забележителна приемственост между поколенията почитатели на Сталин.

Автор(и): Георги Карев

 А в полза на кинотворците от онова време следва да кажем, че кинопропагандата е толкова груба и недодялана, а напъните за възвеличаване на „вождовете“ са толкова видими и с невъоръжено око предимно във филмите, в които персонаж е самият Сталин и близките му съратници. Но в друга група филми за войната – в тези, разказващи за обикновените хора, за войниците, офицерите и за техните близки, диапазонът, в който варират качествата на филмите, е много по-широк. Има например филми като „Четиридесет и първият“ (1956), по едноименния роман на Борис Лавреньов. В него полуграмотната, но непоколебима в комунистическите си убеждения рибарска щерка Марютка, в качеството си на червеноармейка, след корабокрушение попада на самотен остров заедно с пленения от червените белогвардейски офицер Говоруха-Отрок, когото тя се чувства задължена да охранява и тук, на острова. Между тях неочаквано пламва някаква странна и романтична любов, но тя продължава само до мига, когато се появява моторница с „бели“ военни, а ликуващият офицер се втурва бегом през вълните да посрещне своите спасители. Тогава доблестната червеноармейка грабва винтовката си, за да го повали още с първия изстрел и да го добави като „четиридесет и първият“ в равносметката на убитите от нея врагове. И въпреки че след това тя го прегръща с ридания, това не превръща примитивната мелодрама в човешка трагедия, защото няма и сянка от човешко, да не говорим за християнско, отношение към станалото. Червеноармейката просто е постъпила по единствено правилния начин – така, както повелява партийният ѝ дълг. Затова към подобна творба, макар и режисирана от Григорий Чухрай, всеки нормален човек може да изпита единствено погнуса.

Автор(и): Георги Карев

Само хора крайно ограничени или много недобросъвестни могат да не забелязват или да отричат незапомнения взрив от разюздана великосъветска и великосталинска пропаганда, на който сме свидетели. По ред причини, за които ще стане реч по-долу, централно място в тази пропаганда заема киното, затова то ще бъде обект на малко по-специално внимание в следващите редове, включително и заради интересните творчески и житейски съдби на актьорите, изпълнявали ролята на Сталин. Ежегодната кулминация на новата съветска пропаганда е около 9 май, съветския Ден на победата, при пълната убеденост на всички представители на вида Homo sovieticus, че победата над хитлеристка Германия е дело едиствено и само на Съветския съюз и на гениалния му Вожд и учител. Така разбирана и пропагандирана, въпросната Победа отдавна е не просто единствената опорна точка на постсъветското самочувствие, но и някаква фикс-идея, която трябва за засенчи всички неприятни истини – икономически, политически и морално-психологически – относно предвоенната, военната и поствоенната история на СССР, а сега и на путинска Русия. Чрез апогея на Победата, Съветският съюз трябва да изглежда като страна-победителка, безусловна и единствена. И както човечеството, така и сегашните граждани на Русия трябва да забравят за цената на въпросната победа, за чудовищния брой на жертвите, който, при друго ръководство на страната, можеше да бъде многократно по-малък. Трябва да забравят и за позорното поражение на СССР в Студената война – поражение, което събори Берлинската стена и освободи от миризливия съветски ботуш не само източноевропейсксите страни, но и части от бившия Съветски съюз като Литва, Латвия, Естония, кавказките републики, Белорусия и Украйна – територии и населения, които Хомо совиетикус беше привикнал да счита за неделима част от Съюза: „Союз нерушимый республик свободных/ сплотила навеки великая Русь…“ (Текст – Сергей Михалков).

Автор(и): Д-р Георги Карев, д.м.н.

Господ да е на помощ на всички ни! И особено на ония сред нас, които не искат да бъдат себе си! Защото, може и наистина царството тукашно да се окаже тяхно, но небесното, то е за другите. То е – и винаги е било – само и единствено за ония, които не могат, по силата на някаква необяснима потребност, да бъдат нещо друго освен онова, което са. Хората без избор. Хората, които не могат другояче…

Автор(и): Златко Енев

Книгата на младия израелски историк „Homo sapiens – кратка история на човечеството“ (2011) завладя списъците на бестселърите по цял свят. Втората му книга, „Homo Deus – кратка история на бъдещето“ (2016), повтори същия трик, буквално за броени месеци. В нея се доразвиват много от темите, подхванати в Sapiens, като особено се акцентира върху евентуалното въздействие на нововъведенията в областите на биотехнологиите и изкуствения интелект върху развитието на Homo sapiens, което може би ще доведе до началото на някаква нова, био-механична или полу-компютризирана форма на човека.

Днес на 41, Харари е израснал в секуларно еврейско семейство в Хайфа, Израел. Следвал е история в Ерусалимския университет, а доктората си е завършил в Оксфорд. Той е веган и медитира по два часа дневно, като често се оттегля в изолация за дълго време. Според него това му помага да се фокусира върху истински важните въпроси. Живее заедно със съпруга си в един мошав, селскостопански кооператив близо до Ерусалим. Това, че е гей, казва той, му е помогнало да поставя под въпрос множество утвърдени възгледи и мнения. „Нищо не трябва да се приема като даденост“, твърди той, „дори и ако всички вярват в него“.

В това интервю историкът-визионер, автор на два поразяващи бестселъра за историята и бъдещето на човечеството, отговаря на въпроси, зададени от различни автори, журналисти, философи, както и обикновени читатели на вестник „Гардиън“…

Автор(и): Ювал Ноа Харари, Ендрю Ентъни

Посетители

56

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Пендо писа Още
    Текста е важен за... преди 7 часа
  • Надежда писа Още
    Да, важен текст.... преди 13 часа
  • Аврам писа Още
    Потресаващо. Планиран... преди 3 дни
  • николаи писа Още
    Е , тука няма... преди 4 дни
  • Антон Миленков писа Още
    Говорите за държави. В... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    В отговор на... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Страхотно, разтърсващо! преди 5 дни
  • Format Z писа Още
    О, и това видео също.... преди 5 дни
  • Format Z писа Още
    Един от защитниците... преди 5 дни
  • Valpet писа Още
    „Поражението на... преди 1 седмица
  • Йордан Нихризов писа Още
    В анализа мисля, че... преди 1 седмица
  • мхм писа Още
    Този Мишра няма как да... преди 1 седмица
  • мхм писа Още
    Толкова по-зле. Значи... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Кафà. преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Затварям... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                        С... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    За мен нещата за Русия... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Интересно с какво... преди 2 седмици
  • Тихомир Тачев писа Още
    Явно авторът е... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Хубаво е Броди да... преди 2 седмици
  • Метър писа Още
    Д-р Канов...ВЕЛИКанов! преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Има ли някой някъде да... преди 2 седмици
  • фон Шванц писа Още
    Йоахим Фест доказва,... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Съгласен съм Златко -... преди 2 седмици