Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Преди десетина години, когато заедно с двама фулбрайтъри от България – Владимир Трендафилов и Владимир Левчев – направихме литературно четене в Чикагския университет, поетът Марк Странд, който беше сред публиката, попита:

– Какво е чувството да пишеш за осем милиона читатели?

Този интерес към числата ми дойде неочаквано. Нямах готов отговор, а по-късно щях да разбера, че въпросът на Марк Странд е едно от онези неща, които се видоизменят във времето; нарастват, задълбочават се, представят се в нова светлина, но никога не отпадат като проблем. Нещо като ролята на религията в сексуалните отношения. Или обратното.

Отговорих му, без много да се колебая, че да пишеш за осем милиона, е същото, като да пишеш за триста.

Помислих си, че всекидневното ми съжителство с писането едва ли е много по-различно от това на другите автори по света. По тролеи и автобуси бързам да нахвърля някое наблюдение. Вадя от чантата си тетрадка, прехвърлям страници, мъча се да остана незабелязана, хартията шумоли, в крайна сметка се оказва, че всички ме гледат и по очите им разбирам, че ме мислят за особена. Особена по един клиничен начин.

Или: нощем, когато всички останали от дома са си легнали, прекарвам часове пред компютъра в търсене на решение как точно постъпват героите ми, накрая написвам нещо, а на сутринта се събуждам с мисълта, че новите редове са ме изправили пред още по-голям проблем.

Или: между два учебни часа в Университета се връщам към започнатото стихотворение, претеглям отново всяка дума, мъча се да уловя някоя умна мисъл от невидимата тъкан на света и в момента, в който на вратата се появят студенти, се правя, че преглеждам контролни. Защото всеки с удоволствие нарича себе си „поет“, но никой не иска да го хванат как пише поезия. По същия начин много хора искат да бъдат писатели, но не са склонни да отделят време за това.

И за осем милиона да пишеш, и за триста, усилието, страхът и вълнението, предполагам, са едни и същи. Те са там дори когато пишем писмо, а то обикновено е предназначено за един-единствен човек. Така отговорих тогава.

Междувременно в самия въпрос на Марк Странд настъпиха промени. Населението в България от осем милиона стана на седем и половина. Колко от тях четат? Според данни от изследване на читателските нагласи в България, проведено от агенция „Алфа рисърч“ за миналата година, 27.4% от хората у нас не четат изобщо, а 14% смятат, че по принцип няма смисъл да се купуват книги. Развива се мнение сред най-младите, че от литературата нищо не може да се научи, а който чете, е изостанал от живота. Телевизията, социалните мрежи в интернет, филмите и компютърните игри за много от тях са по-престижни занимания. И докато първите три са медии, остава въпросът какво научаваш от една виртуална война с мечове, при която героят може да тича дни наред, без да се умори, а убитите се връщат на екрана с право на следващ живот. Нали все пак, според Сократ, разбирането беше най-голямото добро за човека, а невежеството – най-голямото зло?

Продължаваме да се взираме в кладенеца на статистиката, за да видим какъв дял заема българската литература в любовта на четящите. От по-горе цитираното изследване се разбира, че тези, които четат всеки ден, са 9.5%. Според анкета от 2005 г. само 4% от всички любители на книгата у нас посягат към българска литература. Не знам доколко този процент се е изменил за пет години, нито в каква посока е еволюирал, но ако сметнем числата такива, каквито са, се получават 28 500 редовни читатели на българска литература.

Как се е стигнало до тази ситуация? Нима човек не иска да прочете нещо за себе си на собствения си език? Тук ние, българските автори като цяло (ако такова единство на автономни индивиди въобще може да бъде съставено), имаме пряко участие. Чуждестранната литература по всеобщо мнение у нас е свързана с нещо проверено, клинично изпробвано върху други хора и годно за ползване. Докато българската литература като че ли е наплашила читателите с амбициите си. Разпитвала съм по този въпрос. Хората се страхуват, че авторът държи по-скоро да блесне със сложната си експерименталност на някой конкурс, отколкото да бъде прочетен. Че книгата не е написана за тях и няма да се разпознаят в никой от героите. Че ще липсва мимезис в аристотеловия смисъл на думата. Този масов стремеж на авторите да атакуват канона, заобикаляйки читателя, има своето просто обяснение. И то е в недоверието на самите автори, че читателят съществува. Мисля, че през последните години поуките са направени и двете страни започнаха да се търсят.

Предимството на преводните издания на нашия пазар има и друго обяснение, което е извън властта на българския писател. Те идват като съобщения от по-висока инстанция, от бързата лента по магистралата на мисълта. Тук не искам да поставям под въпрос огромния, несъмнен принос на превода за българската култура. Говоря за общия поток с качество от алфа до омега, който изпълва книжарниците ни. И докато българските книги се борят за място на лавицата, преводните са вече там с недостижими надписи на задните си корици: „Преведена на 36 езика“, „Най-добра книга за годината според еди-кой си световен вестник“ или „Никой автор от неговото поколение не е имал толкова могъщо интелектуално присъствие.“ Следва подпис на някой друг автор, когото сме чели. Книгите отвън идват, подпечатани за качество от толкова високи институции, че читателите, дори да не харесват даден текст, хвърлят вината върху себе си и четат наново, търпеливо и внимателно, докато разберат какво трябва да му харесат. Далеч извън нас има центрове на излъчване на стойности, които говорят за всички автори на света, но никога нямат предвид всички автори на света. И тези автори, които няма как да присъстват в полезрението им, са поставени в положението на вечни ученици. Не съм убедена, че явлението „Одисей“ би било възможно, ако Джойс пишеше на български и на 16 юни 1904 г. Леополд Блум се разхождаше из Пловдив.

В крайна сметка става така, че ние знаем за културата на големите държави много повече, отколкото те за нашата. Например, когато Майкъл Кънингам пише за Вирджиния Улф, той няма нужда да обяснява коя е тя. Ние ще го разберем, защото Вирджиния Улф е талантливо преведена на български, изучавана е в университета и на моменти имитирана. Четена, възхвалявана и нечетена, но задължително позната. Ако някой в България обаче напише текст с главен герой Иван Вазов, първата реакция на всички ще бъде: „Кой е Иван Вазов?“. Отговорът би могъл да бъде: „Основополагаща фигура в българската литература“. От това на никого няма да му стане по-ясно. Американци без обяснения се позовават на своята декларация за независимост, англичани ме питат нима не съм разпознала скрития цитат от Шели, руснаци очакват, че се ориентираме във властовите борби между Сталин и Берия. В същото време тези от нас, които се надяват текстовете им да бъдат забелязани в чужбина, се стремят да избягват реалните фигури и събития от българския обществен живот, защото предварително си представят как книгите им ще бъдат накичени с обяснителни бележки. Чувството, че принадлежиш към малък език, постепенно те води към неприятна пресметливост в детайлите.

Наскоро участвах в журито на младежки литературен конкурс. Очаквах да прочета за нещо, което младите автори са видели около себе си в света, впечатленията им от живота до този момент. За своя изненада се запознах с герои, като Том и Ани от село Литъл Хоуп, стария майстор чичо Дейвид, болния Лукас, малката Емили, мъртвата Елеонора, Алиса Франклин, която разговаря с някакъв вътрешен глас, и писателя Крис Колвън, който е избрал парите пред истината. Имената Алекс и Еми се ползваха с особена популярност, защото компромисно пускаха мост между заявената си тукашност и необявената си чуждестранност. Странно е, че Том и Ани от село Литъл Хоуп успяваха да вдигнат стила на автора. Другите му/й текстове, които се занимаваха с родната среда, нито знаеха как да почнат, нито как да свършат; и като цяло се люшкаха в избора си на думи открай докрай. Една скрита емиграция протича дори на местна територия. Маската на англоезичната литература носи самочувствието на англоезичната литература заедно с цялата й увереност, че и една простичка история може да бъде поставена като важен проблем. Изправя характерите. Вади героите от всекидневието, разбирано като гротеска, и им дава величието да си блъскат главата с важни дилеми. Разбира се, участниците в конкурса са съвсем начинаещи писатели и неясно какви читатели, но ако са съмнителни като литературен пример, като социален са доста красноречиви.

Вносното име помага и върху корицата. През бурните 90 години на миналия век, когато добрият тираж на книгите е бил 100 хиляди, за разлика от днес, когато е петдесетина пъти по-малко, много хора пишеха книги-игри и зодиакални тълкувания под чуждестранни псевдоними, за да спечелят някой лев. Книгите им се продаваха със скоростта на преводната литература. Най-странното е, че тази кражба на авторитет сякаш мина незабелязано. Поне аз не чух някой да се оплаче от нежелани разлики в качеството. Това намятане с мантията на чужди литератури не е от вчера у нас. Особено характерно е за неукрепнали в традицията ни жанрове, като криминалния роман, например. Вероятно за каквото и да говорим тук, половината от отговора е в традицията.

Да видим сега как изглеждат нашите имена в чужбина. Миналата година ми се случи нещо странно. Случайно научих, че испански поет превел някакво стихотворение за моряци от ирландски автор, но после се усъмнил, че това стихотворение може и да е мое. Описал случката в блога си. Тази история отначало ме разсмя. После потърсих на английски „Поверия“ – единственото си стихотворение с моряци – и го открих на международен сайт за поезия, подписано с името на преводача и съставителя на ирландската ми книга „A Visit to the Clockmaker“. Този прекрасен човек и поет – светла му памет – също нямаше нищо общо с подмяната, защото е покойник от пет години. Оказа се, че негов приятел решил да му направи съмнителна услуга, приписвайки му авторство на нещо, което той е превел. Но това не е важно в случая. Въпросното стихотворение в английски превод стои под мое име на сайта на „Литернет“ от 2006 г. насам. В момента, в който се появява като произведение на ирландец, обаче, то бива преведено на испански. Намерих го още преведено и на турски, а също и на сайта на някакъв индиец, който го препоръчваше като стихотворение на седмицата. Паникьосах се. Започнах да пращам писма, настоявайки името ми на автор да бъде възстановено или преводите да се махнат. От турския и индийския сайт не получих отговор, а човекът, подменил името ми в Ирландия, ми писа, че ми правел услуга, защото това бил единственият начин мое стихотворение да се появи на престижен уебсайт като този. Попита ме къде ми е благодарността. Всъщност, пазя писмата. Накрая нещата успяха да стигнат до приличен финал. Мои приятели от Англия, България и Щатите го засипаха с възмутени писма. Междувременно успях да се свържа с въпросния престижен сайт. Оказа се холандски. Помолих или стихотворението ми да бъде изтрито от ирландската секция, или да бъде преместено в българска секция, каквато, за свое съжаление, не успях да открия при тях. Беше ми много интересно как ще постъпят. На другия ден стихотворението ми беше изтрито.

Границите на Европа паднаха за нас, но вместо да открият лицето ни пред света, откриха един неясен силует, който тепърва ще трябва да изписва чертите си. Не съм убедена, че българската държава прави всичко по силите си да преодолее културното ни отсъствие. Не съм убедена дали го осъзнава. Не съм убедена дали ние самите го осъзнаваме. Когато става дума за представяне на българска култура, обикновено церемонията започва с народни песни и танци и завършва с тракийските златни съкровища. Или фолклор, или траките. Всичко останало, постигнато с индивидуални способности и усилия, изтича някак си между тях, като зрънца от пясъчен часовник без дъно.

Преди години, отново на рецитал в Америка, едно момче ме попита: „Какво точно е българското на вашите стихотворения?“ Отговорих му, че те са писани от мен за неща, които съм видяла около себе си. Това прави ли ги достатъчно български, попитах аз. Той не изглеждаше убеден. Трябваше му още нещо. Тогава се сетих. „Да не би да очаквахте да се появя с национална носия или нещо такова?“ „Да – закима той и се усмихна с леко неудобство. Признавам си, че точно това очаквах.“ Имах ли основания да се засегна от думите му? Честно казано, не. През 90-те, когато България беше фокусна страна на Лайпцигския панаир на книгата, групата ни беше предвождана от гайдар. Представете си Филип Рот да отиде на литературно четене, придружен от клезмер оркестър, и ще видите колко странно е това. Получава се така, че някои държави произвеждат литература, а други – антропология.

Разбира се, за да присъстваш реално на големия литературен форум, ти е необходим преводач и издател. За съжаление, никой преводач от български не може да се изхранва от преводите си. Българските филолози по света са изключително редки специалисти, владеят един крайно сложен в глаголните си форми език и голяма част от работата им има чисто радетелско естество. Или, както моят приятел, писателят и преводач Рейнол Васкес казва: „Има много изтънчени начини да умреш от глад. Един от тях е като специалист по български език“. Едва ли съществува страна, в която човек да може да си създаде някаква по-цялостна представа за написаното в България от издадените там книги. Много пъти дори се работи на квотен принцип: „От това поколение вече имаме един, дайте някой класик и един по-млад“.

Тук е мястото да кажа, че съм получавала много актове на внимание от различни места по света. Това са били подаръци; покани с изцяло осигурени пътни и престой, които не съм имала възможност да върна. Не съм връщала не защото не съм искала, а точно поради причината, заради която и българските автори толкова рядко намират път навън: у нас липсват ежегодни срещи, фестивали, институции, които да се грижат за присъствието ни в световната мрежа на обмен. Мисля, че в момента става ясно колко необходим е този литературен семинар, който Елизабет Костова организира у нас и на която искам да благодаря. С признателност споменавам и колегите си в Англия, Германия, Ирландия, Каталуния, САЩ, Сърбия, Словения, Холандия, Хърватия, Швейцария, Швеция и т.н. Изреждам имената на страните по азбучен ред, защото когато става дума за жест на добра воля, е невъзможно и вулгарно да се определя кой колко е дал. Хората там не са имали деловата необходимост да се запознаят с мен, но все пак са потърсили среща. И не са прочели направеното от мен като някаква интеграционна квота, мостра за настроенията на Балканите или пример за творчеството в постсоциалистическите страни, а като нещо лично. Като нещо, написано от човек за други хора.

Всъщност, не знам по-добра дефиниция за литература.

 

Бел. ред. Лекцията на Кристин Димитрова е произнесена на созополския семинар по творческо писане на фондация „Елизабет Костова“ в края на май т. г. Повече на www.ekf.bg/sozopol.

Източник

Кристин Димитрова
Кристин Димитрова е българска поетеса, писателка и журналистка. Автор е на множество стихосбирки, разкази и романа Сабазий (2007). Носител е на многобройни литературни награди. Нейни стихове са публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Англия, Германия, Ирландия, Исландия, Канада, Литва, Македония, Полша, САЩ, Сърбия, Унгария, Холандия, Хърватска и Швеция.
Други статии от този автор

support

Посетители: 460

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 2 дни
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 2 дни
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 3 дни
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 3 дни
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 3 дни
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 3 дни
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 3 дни
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 3 дни
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 5 дни
  • Петров писа Още
    В продължение на... преди 5 дни
  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 6 дни
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 2 седмици
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 2 седмици
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                         ... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                           ... преди 2 седмици