Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Ди Цайт: Знаете ли, че ви смятат за режисьорът с най-лошо настроение по целия свят?

Спайк Ли: Така ли? Защо? Кой казва това?

Почти всички журналисти, които някога са ви срещали.

Мисля, че това е едно тъпо клише. В американската преса често ме представят като „сърдит черен мъж“. Вярно е, че много неща са ме вбесявали и все още ме вбесяват. Но това не трябва да се обърква с лошото настроение. А освен това днес вече не се ядосвам от всичко.

Последният ви филм, „Inside Man“, във всеки случай е един от най-спокойните, които някога сте правили. А и изпълнен с иронични второстепенни герои.

Макар че е трилър.

Това се дължи преди всичко на Дензъл Уошингтън, който като детектив Фрейзър притежава непоколебим хумор. Независимо дали става дума за обир на банка или за ежедневния расизъм – за всяко нещо той си има по една елегантна фраза.

Но хуморът е и негово оръжие. Например когато разговаря с арогантната бяла банкерка, представяна от Джоди Фостър. Тогава той просто й казва: „Можете да целунете черния ми гъз.“

В „Inside Man“ става дума за всякакви видове стари и нови расизми. Вие отново не се церемоните особено много с идеята за американския топилен тигел[1].

Никога не съм вярвал в тая простотия за топилния тигел. За такова нещо човек трябва да е бял.

И без това от 11 септември насам топилният тигел изглежда вече не функционира дори като национална фикция и метафора.

Отначало цареше единствено шокът, в който всички се намираха. В моя филм 25 часа има една сцена, в която погледът внезапно пада върху GroundZero, от прозореца на един апартамент. Точно това изпитвахме ние. Просто всички гледахме като втрещени към тази огромна дупка по средата на града. В Inside Man аз просто показвам как се е променил животът в Ню Йорк от 2001 насам.

Филмът ви започва с една мултикултурна сцена в лобито на някаква банка. Човек вижда черни и бели, азиатци, испано- и италоамериканци, един сикх, един равин …

Ню Йорк е градът с най-голямо културно и етническо разнообразие на света. Дори и тук, в страничните улици покрай Парк Авеню ги има тия малки еврейски, италиански, испански и черни магазинчета. Това е, което е направило Ню Йорк голям. За това става дума в тази сцена.

Но тя въздейства и като заклинаване на нещо, в което вашият филм вече не вярва. Бандитите, които ограбват банката ще принудят тези хора да облекат черни найлонови костюми. Полицаите вече няма да могат да различават бандитите от заложниците. Американската параноя, мъченията, Гуантанамо, всичко това се съдържа в тези картини.

Човек може да разказва за Ню Йорк и без непременно да крещи чрез всяка сцена. Аз обичам този град, винаги съм се гордеел с неговата космополитна същност. Въпреки това обаче мога да излагам на показ неговата нетолерантност, неговото етническо и социално неравенство, които се засилиха още повече напоследък.

Един от освободените заложници е сикх с тюрбан. Когато полицаите снемат черната му качулка, някой започва да крещи „Ама това е шибан арабин.“ От нервност или от незнание произтича това объркване?

Сикх или мюсюлманин, няма значение. Нюйоркските полицаи разбира се не знаят по какво се различават едно от друго тези две неща. 99 процента от американците не знаят разликата[2]. Те просто ги наричат „хавлиените глави“. Хората, които носят тюрбани, за тях това са братя на Бин Ладен. Талибан, Алкайда, всичко това тръгва напълно автоматично. Помолих актьора, който играе сикха, да импровизира в сцената с разпита. Казах му: „помисли си за това, което се случва от 11 септември насам когато влезеш в някое летище“. И така той разказва за обидите, за произволните контроли, на които постоянно е изложен.

„Борбата на културите“ – изненадва ли ви този феномен?

И да, и не. От тридесет години насам правя филми за расовите и етнически напрежения. Онова, което ме изненада, беше колко бързо и дълбоко световно-политическите събития промениха живота в един град като Ню Йорк. Най-лошото при това е, че всички конфликти и неуредици внезапно биват набутвани в този растер на културите. Аз например не мога да съдя по въпросите на европейската интеграционна политика. Но що се отнася до бунтовете във френските предградия – не може в продължение на десетилетия да третирате хората като граждани от втора класа, а след това да се чудите на техните изблици на насилие. Поводът сам по себе си е доста маловажен.

Във филма „Малкълм Х“, който заснехте през 1992, Дензъл Уошингтън казва в ролята на мюсюлманския борец за човешки права: „Обичам интеграцията само по един-единствен начин: в кафето си.“ Това бяха тежки думи, но те се оказаха доста пророчески.

Това обаче беше само една от многото фази в „Малкълм Х“. Това е времето, в което, бидейки вътре в нацията на исляма, той изказва много радикални възгледи.

Той обозначаваше всички бели като дяволи. В това отношение той не се различаваше особено от днешните фундаменталисти. Мислите ли, че бихте могли в днешния климат отново да заснемете филм, в който героят да казва: „Ислямът е единствената религия, която взема на сериозно правата и грижите на чернокожите“?

Мисля, че не. Най-малкото това би било изключително трудно.

Самият вие преди време изказвахте доста радикални възгледи относно съвместното съществуване на расите.

Кои точно имате пред вид?

Ами например това, че чернобелите двойки се основават само на сексуални митове.

Не всички двойки, но много от тях. Казах, че жените търсят единствено мита за черния жребец, а черните мъже държат бялата жена като трофей в ръцете си. Но днес вече съм по-малко догматичен в това отношение.

През 1988 показахте във филма си „Do the Right Thing“ как чернобелите расови конфликти в Бруклин водят до убийства. Бихте ли заснели този филм днес по същия начин?

Не вярвам, макар че отношенията не са се променили принципно. И все пак другият, световно-политическият конфликт, променя и моята перспектива. По онова време правех филми за нашия малък Бруклин. Това беше важно и правилно. Днес става дума за цялата ислямска културна сфера, за страха пред една Трета световна война.

А не е ли за вас проблем именно това, че истерията около Борбата на културите се прехвърля и върху другия, съвсем ежедневен расизъм?

Знаете ли какво? Когато ураганът Катрина наводни Ню Орлийнс, аз бях на филмовия фестивал във Венеция. Гледах като поразен картините на чернокожото население, които представяше CNN. Тогава си обещах, че никога няма да забравя това. Обещах си да заснема документален филм за всичко това. Защото то е една ужасяваща отметка в американската история. Защото то изглеждаше не като Съединените Американски Щати, а като някоя разтърсвана от гражданска война африканска страна. Проблемът се състои наистина в това, че ние водим войни из чужди страни, а забравяме бойните полета у дома.

За какво точно ще се разказва в този документален филм?

За това как милиони чернокожи, бели и испаноезични американци живеят в абсолютна бедност. И затова, че природното бедствие се срещна тук с една човешка логика. Едно правителство си има приоритети, то се грижи само за една група от населението и забравя останалите. Няма никаква мистерия. Тук могат да се добавят картините от Малкълм Х, когато Дензъл Уошингтън говори за напразните очаквания на чернокожото население: „За нас няма демокрация. Само двуличие.“

Когато човек ви слуша така, вие действително изглеждате по-малко агресивен, отколкото преди.

Човек не може да се ядосва непрекъснато в продължение на тридесет години. И въпреки това аз все още не съм някой от онези типове, които са готови да се хванат за ръце и да запеят We Are the World. Преди всичко обаче не трябва да се обърква намаляването на гнева с някакво подобрение на обстоятелствата. Като момче гледах Отнесени от вихъра. Още тогава намерих този филм ужасен. Това романтизиране на черната Мама! Това там бяха не роби, а някакви приятелчета. А днес? Днес те имат дързостта да заснемат филм като Студената планина. Един филм, чието действие се развива в южните щати през 19 век, в който човек може да види Никол Кидмън в дантелена шапчица и в който не се появява нито един чернокож. И никой не се ядосва от това. Ужас.

Къде остана Новото черно кино, което се беше появило през осемдесетте години, за да направи чернокожите видими в американското кино?

О, неприятна тема. Да, имаше я тази черна вълна. За съжаление тя малко нещо поотшумя. Да, днес има много повече афроамерикански режисьори. Но не и достатъчно политическа власт. Правят се тъпи комедии, гангста-, хипхоп- и филми за дрогата. Възхваляването на гангста-типовете, на тяхното насилие, на техния черен мачо-свят е за мен политически проблем. Кога сте виждали някой филм за чернокожата средна класа? Защо в мейнстрийм-киното чернокожите са или лоботомизирани клоуни, или сутеньори, или рапъри? Защо сред младите чернокожи американци днес се смята за uncool да следваш в колеж?

В последния ви филм сред заложниците в банката се намира и едно чернокожо момче. То играе компютърна игра, в която един гангста-тип застрелва друг. Когато той взривява главата му с граната, се появява надпис: „Убий я тая чернилка.“ Има ли наистина такава игра?

Ние си я измислихме. Но има много подобни игри.

Какво правите когато собствените ви деца играят подобни игри?

Ами те не го правят. Жена ми Тоня и аз внимаваме какви игри получават те и каква музика слушат. Опитваме се да им даваме чисти рап-версии. Не им е позволено и да гледат каквото си поискат по телевизията.

На колко години са децата ви?

Единадесет и осем.

Скоро ще берете ядове.

Знам. Но все още храня илюзията, че по време на пубертета децата ми ще следват ясните преценки на родителите си: настрана от тоя гангста-рап-боклук! Мога ли сега самият аз да ви попитам нещо?

Моля.

Коя е най-голямата филмова звезда в Германия?

Трудно е да се каже. Нина Хос, Мартина Гедек, Франка Потенте…

Търся немска актриса за моя филм за Джо Луис и Макс Шмелинг. Тя трябва да играе съпругата на Макс Шмелинг. А не знам нищичко за немското кино.

Когато говорите за Германия, самият вие придобивате нещичко от вида на някой гангста-рапър. Казахте, че Бетовен е бил черен и че немците ядат само шницел.

Когато бях в Германия, имаше само месо. Огромни планини от месо. Може би съм ходил в погрешни ресторанти. А като бях дете, семейството ми имаше един немски дакел, той се казваше „Шницел“.

А се дразните от културните клишета.

Защо? Ние много се гордеехме с името. За един дакел това все пак беше по-добре, отколкото Хитлер или Гьобелс или Вагнер. Вагнер, долу!

Разговора води Катя Никодемус.
Източник


[1] Т. е. идеята, че американската национална идея претопява и прави равни всички граждани на Америка. Бел. пр.
[2] Сикхската религия обединява елементи на индуизма и исляма. Бел. пр.