Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Немският философ Валтер Бенямин е имал странната идея, че ние можем да променим миналото. За повечето от нас миналото е нещо фиксирано, докато бъдещето е открито. Бенямин смята, че миналото може да бъде променено от онова, което ние вършим в настоящето. Не буквално променено, разбира се, тъй като единствено сигурното нещо, когато става дума за миналото е, че то не съществува.

 

Няма начин, по който ние ретроспективно да изтрием Виенския договор или Големия ирландски глад. Една от особеностите на човешките действия е, че след като веднъж са били извършени, те никога повече не могат да бъдат поправени. Онова, което е вярно за миналото, винаги ще бъде вярно. Наполеон ще бъде тумбест, а Айнщайн – рошав до края на вечността. Нищо в бъдещето не може да промени факта, че самият Бенямин, един набожен евреин, е извършил самоубийство на френско-испанската граница през 1940, докато е трябвало да бъде предаден на Гестапо. Като се изключи някакво буквално възкресение, безбройните поколения от мъже и жени, които са се трудили и страдали за доброто на мнозинството – всъщност историята на човечеството досега – никога няма да бъдат обезщетени за злочестата си съдба.

Онова, което Бенямин иска да каже е, че начинът, по който ние действаме в настоящето, може да промени смисъла на миналото. Миналото може и да не съществува в буквален смисъл (не повече отколкото съществува бъдещето), но то продължава да живее чрез последствията си, които са съществена част от него. Бенямин мисли по същия начин и за произведенията на изкуството. Според него, значението на едно произведение на изкуството е нещо, което се развива с течение на времето. Великите поеми и романи са като бавно горящи фитили. Навлизайки в нови, непредсказуеми ситуации, те започват да разпространяват нови смисли, които самият автор не може да е предвидил – по същия начин, по който Гьоте не може да е предвидил комерсиалната телевизия. За Бенямин нещата изглеждат така, сякаш в произведенията на изкуството са били впръснати значения, които излизат на повърхността само в онова, което човек може да нарече тяхно бъдеще. Всяка велика драма, скулптура или симфония, както и всяка индивидуална личност, има бъдеще, което помага да се определи какво те са всъщност, но което се намира отвъд тяхната способност да го определят.

В един определен смисъл ние знаем за Френската революция или сталинския терор повече от хората, които са участвали в тях, защото знаем до какво са довели те. С привилегията на ретроспекцията, ние можем да впишем тези събития в един по-широк наратив, да извлечем от тях повече смисъл, отколкото са могли когато и да било Робеспиер или Троцки. Цената на това висше знание е безсилието. Няма начин, по който бихме могли да използваме това знание, за да предотвратим минали катастрофи. Ние сме като мъже и жени, неистово махащи към историята от голямо разстояние, неспособни да се намесят в нейните кризи и конвулсии.

И все пак ние не сме напълно безсилни. От нас зависи да осигурим, че например Микеланджело и Томас Ман не са били част от едно човечество, приключило в саморазрушение. Самите те, бидейки мъртви, са безсилни да предотвратят тази трагична развръзка, докато ние не сме. Ние можем да направим историите им по-различни. Не можем да променим съдбата на ония от миналото, които са се борили за справедливост и са били убити заради усилията си. Но ние можем да напишем отново техните истории чрез собствените си действия в настоящето, и дори да им придадем един класически хепиенд.

По този начин, смята Бенямин, ние бихме могли да обезщетим предците си по някакъв начин. Традиционните юдейски ритуали на траур и припомняне биха могли да получат ново значение. За този неортодоксален левичар, удивително, дори и в носталгията би могло да има нещо революционно. Днес носталгията е почти толкова неприемлива, колкото и расизма. Нашите политици говорят за теглене на черта под миналото и за обръщане гръб на старинните вражди. По този начин ние можем да прескочим напред в едно остъргано, чисто, амнезийно бъдеще.

Ако Бенямин е отхвърлял този вид лицемерие, то е било, защото е разбирал, че миналото съдържа огромни ресурси за обновяване на настоящето. Ония, които изтриват миналото, рискуват да отменят и бъдещето. Никой не е бил по-целенасочен в изтриването на миналото от нацистите, които, също като сталинистите, просто са изтривали от историческите записи всичко, което са считали за неудобно. В техните ръце миналото е било също толкова глина, колкото и бъдещето. Истинската власт е в суверенността пред онова, което вече се е случило, а не само в способността да се определя какво ще се случи после.

В една от най-проницателните си сентенции, Бенямин отбелязва, че онова, което кара мъжете и жените да въстават срещу несправедливостта, са не мечтите за образовани внуци, а спомените за поробени предшественици. Обръщайки поглед към ужасите на миналото, с надежда, че при това няма да бъдем вкаменени, ние биваме подтикнати да се движим напред.

Бенямин е бил силно заинтересуван от работите на един свой сънародник-евреин, Зигмунд Фройд, който също вижда в припомнянето един от ключовете към освобождението. Според Фройд човешките същества са природно забравящи животни. Способността за забравяне ни движи напред. Ние оцеляваме само чрез потискането на голяма част от неприятния материал от миналото си. За него забвението е нещо естествено за нас. Припомнянето е просто забравяне да забравим. Това може да бъде изключително болезнен процес, което е и една от причините да го избягваме.

Тук е налице един паралел между двете личности и нации. Нациите понякога процъфтяват, отричайки престъпленията, които са ги създали. Само когато оригиналната инвазия, окупация, изтребление или узурпация са били сигурно погребани в политическото несъзнателно, суверенността може да се почувства сигурна.

Именно поробени предци, както ги нарича Бенямин, са ония, които Барак Обама носи в себе си. Самият той може и да не е наследник на роби, но той е дете на континента, от който те са били докарани. Обама не изпитва особено желание да подчертава този факт, като се има пред вид скрупульозно създадената му „пост-расова“ личност. Ние със сигурност можем да очакваме само малко реални промени от неговата администрация. САЩ ще си останат еднопартийна държава, под каквото и име да се прикрива капиталистическата партия. Но дори и така страната все още има огромен шанс да обезщети мъртвите си. Тя има шанс да напише неочакван епилог на мрачната приказка за робство и расови конфликти.

Това не означава, че всичко е добре щом свършва добре, както изглежда е мислел Шекспир. Трагедиите не се превръщат в комедии просто като им се придадат няколко оптимистични завършващи строфи. Всъщност повечето от собствените хепиенди на Шекспир съзнателно включват някакъв дисидентски елемент – например шут в тълпата, който отказва да бъде включен във финалното решение.

Победата на Обама не е компенсация за ужасяващото расово минало на Америка. На линчуваните, кастрираните и унижените от миналите времена не може да се гарантира буквално обезщетение. Нашите по-оптимистични предшественици понякога са гледали на историята като на един вид влак, който ги тегли от мрачните долини към слънчевите височини. Но ако историята е влак, то ние трябва да си припомним и ония, които никога не са стигнали до мястото на пътуването си – ония, които са умрели в страничните коловози или в отчаяние са скочили върху релсите.

Дори и така, комичният развой на събитията, който изпрати Обама във Вашингтон, служи да ни покаже как историята, колкото и да е трагична, не е съдба. Онова, което се случва, се случва. Но както колегата и приятел на Бенямин, Бертолт Брехт, никога не се умори да повтаря, то винаги би могло да се е случило по-различно, или да не се е случило изобщо. Сред нещата, които правят историята, са и онези, които не са се случили или за които не е било необходимо да се случат, и които често упражняват върху хода на събитията също толкова дълбоко влияние, както и ония, които са се случили.

Гледайки назад от позицията на Белия Дом на Барак Обама, ние можем да видим повече, отколкото са могли белите робовладелци от дълбокия американски юг на 19-ти век. Ние можем да видим, че робството не е трябвало да се случи, защото един ден президент е щял да бъде чернокож американец, разрушавайки с това мита, че неговите хора са низши.

Това написва отново, и от ретроспекция, националния наратив. Но в същото време то ни напомня и за едно непоносимо безчинство: че цялото това страдание и злочестие е било, в края на краищата, за нищо. Както казва Брехт: „Страданията на този човек ме ужасяват, защото те са ненужни.“

 
Източник