През август 1993, списанието Elle предложи на корицата си летен тест със заглавие: „Курва ли сте?“ Истински шок – не толкова поради директността на въпроса, колкото поради ентусиазма на отговорите. Нямаше нито една писателка или журналистка от известния ежеседмичник, която да не е отговорила положително, гордеейки се с факта, че е кучка, мръсница, на която няма равна. Накратко, думата „курва“ беше се превърнала в титла, обсипваща носителя си със слава – един вид предпоставка в играта на любовта. Превръщането на една обида във въпрос на гордост е достатъчно доказателство за това, че нашият свят се е променил. В миналото тема-табу, сега сексът трябваше да се показва. Беше се появил един нов снобизъм на сластолюбивото удоволствие – и никой не искаше да бъде видян като човек, комуто липсва необходимото savoir faire. Тридесет години, прекарани в разгръщане на една определена категория списания, са като откриване на един вид странен катехизис на разврата – един катехизис, който е не по-малко нормативен от катехизисите на отминалите времена: опитайте содомия, тройки, бисексуалност, бичуване, лесна ли сте, правите ли любов в понеделник? Докато смъртта си остава нещо непристойно, мръсните малки тайни се представят открито, на публичната арена, и всичко живо се натиска да разказва историите си по телевизията, радиото и мрежата.
Еманципацията на социалните нрави е изиграла странен трик на мъжете и жените. Бидейки далеч от това да е дала свобода на жизнерадостния кипеж на инстинктите, тя само е заменила една догма с друга. Обуздавана или забранявана в миналото, похотта днес е нещо задължително. Разпадането на табутата и правото на жените да разполагат с телата си бива обвързано с предписанието за сладострастие за всички. Изключването на сдържаността бива подсилвано от все по-нарастващи изисквания – трябва да си „на ниво“, както се казва – или да рискуваш да бъдеш изхвърлен.
Неуверена поквара
Сексуалността беше превъзнесена в 20-ти век като средство за промяна на света, от което се очакваше да доведе човечеството до състояние на почти-перфектност. Аналогично на изказванията от икономическата сфера, беше създадено понятието „сексуален недоимък“, предполагащо някаква степен на либидно благосъстояние. Следователно тук също трябваше да има богати и бедни, търсачи на удоволствия и оцеляващи; ония, които прославят тялото по величествен начин и други, сведени до стриктния минимум. Днес никой не иска да принадлежи към сексуалните „бедняци“ – всеки развява гордо един забележителен запис от постижения, дори и в най-скучния брак. Подобно на професията, заплатата или външния вид, сексът също се е превърнал в признак на богатство, който хората добавят към социалните си принадлежности. Появил се е нов човешки вид – онзи на хедонистичните аскети, които влагат голямо количество енергия, за да възбуждат сетивата си и да достигат състояние на блаженство. Те работят здраво над удоволствията си и са истински измъчени души – да издържаш несигурността е обратната страна на монетата в тяхното безкрайно търсене на удоволствие. Като например младата терапевтка, която никога не е преживявала оргазъм (в канадския филм Shortbus, 2006) и прекарва времето си в безумна мастурбация, търсейки „големия О“ като всеки друг – големият Оргазъм, който не е разврат, а благоволение свише, свещен Граал, път към изкуплението на човечеството.
Налице е обаче океан от разлика между онова, което обществото говори за самото себе си и живота, който то в действителност води. В течение на последния половин век, всички изследвания на сексуалния живот на французи, американци, германци или испанци показват, че те са жертва на едни и същи фиксации, на едни и същи трудности: мъжки ерекционни смущения и трудни или невъзможни оргазми при жените. Докладът Кинси, направен в годините около войната от 1948[1], хвърля светлина върху сексуалните практики сред американците, които не са в съгласие с тогавашните морални стандарти. Днешните изследвания показват, че ние сме по-умни, отколкото си мислим сами. В миналото сме били считани за неморални, днес гледат на нас като на самохвалковци. Родителите ни са лъжели за моралността, ние лъжем за неморалността си. И в двата случая има несъответствие между онова, което казваме и онова, което правим. Но за разлика от времето на Фройд, културната болест вече произлиза не от потискането на инстинктите чрез моралния порядък – днес тя идва от самото им освобождение. Във време, в което идеалът за себеосъществяването царува триумфиращо навсякъде, всеки сравнява себе си с нормата и се опитва да живее на нейната висота. Това означава край на вината и раждане на страха. И все пак сексуалността все още се счита за нещо, което трябва да си остане неразкрито. Но хората или се хвалят прекалено много, за да изглеждат заслужаващи уважение, или крият нещата, от страх да не изглеждат нетактични във време, в което частният живот се е превърнал в надпревара на суетността.
Гражданските войни на либидото
Окуражаващо е да се види, че един нов хедонизъм разперва крила в западния свят и облекчава кръговрата на телата. Но би било наивно да не се свързва това движение с пазарните тенденции, които се изправят срещу моралния порядък, в името на разбирането на личните нужди. Ситуационисткият[2] лозунг „Да живеем без мъртво време и да се наслаждаваме без ограничения“, беше консумеристки идеал. Той претендираше да бъде либертариански, но всъщност беше само реклама. Само в сферата на комерсиалните галерии, на живописната канава и екрана животът върви без празно време, 24/7; той е място, където мога да си купя всички продукти, да се прехвърлям от една верига магазини на друга, да купувам и комуникирам с цялата планета. Нашите любовни животи и импулси предполагат закъснения, прекъсвания и взривове, но нищо от вечната глазура, която ни представя светът на днешния супермаркет. Едва ли е критика да се отбележи до каква степен хедонизмът – „въстанието на живота“ според Раул Ванегем[3], с какъвто и сос да бъде сервиран: епикурейски, анархистки или подривен – днес се е превърнал в новия конформизъм, размахващ знамето на прегрешението, за да възпява нещата такива, каквито са. Сексът направи възможно помиряването на екстаза и несъгласието. Днес той е най-надеждният продукт на меркантилното общество.
През последния половин век еротичната сфера беше структурирана като сектантско поле. С маркиз дьо Сад сексуалността напълно навлезе в областта на подривната дейност, защото той се превърна в машина за водене на война срещу феодализма и религията. Единственото, което имаше значение, беше да се следва природата във всичките й ексцеси, както и да се слага ръка върху обекта на желанието, независимо от това дали сме деца или възрастни – толкова по-добре, за да се охулва Бог, аристокрацията и институциите. Сред всички велики реформатори, доставчиците на наслажденията на плътта бяха далеч не най-малко свирепите: те бяха инквизитори-под-кръста, те държаха ключа към вашето спасение и те биха предпочели да ви видят по-скоро да умрете, отколкото да не ги приемете. Евангелисти на ексцентричното, дисиденти-феминисти, поли-амористи, възпитаници на латекса и бича, сексуални атлети, агресивни моногамисти, хомофоби и хетерофоби, свещеници на оргазма – толкова много нови клики, обожествяващи сексуалните предпочитания чрез обиждането им.
„Фанатиците на желанието“ (Les forcenés du désir от Кристоф Бурсейé[4]) са роби на класификацията, която ги заключва в гетото на тяхната особеност, за да изстрелват червени гюллета по останалата част от човечеството. Всички ония, които проклинат фалшивите разделения, наложени от природата, мъжкия шовинизъм, църквата и буржоазията, сами са впримчени в нарцисизма на дребните различия и не се уморяват да злословят срещу всекиго, който не е на тяхното мнение. Отхвърлянето на всички категории се превръща в нов вид категоризация – транссексуални, например – която възпроизвежда обозначаването, което е трябвало да бъде отхвърлено. Зловредността на социалните конфликти бива трансформирана в кризи на сексуалната природа, отнасящи се до идентичността. Например, някои вече искат да бъдат наричани „Fem“, а не „femme“ (жена), за да не бъдат свеждани до пола си чрез съществуващия ред! Тази революция използва различен правопис. Цяло едно поколение изразходва енергията си в тези патетични и престорени маниеризми. Хората развяват личния си живот публично и шумно чрез групи за оказване на влияние, чрез „гордости“; те претендират да бъдат активисти на собствените си желания, за да могат да принизяват по-добре желанията на другите. Колкото по-подобни едни на други ставаме, толкова повече се мразим, и опозицията срещу другите е единственото, което ни позволява да съществуваме. Ако е наложен в името на една идеология на истината, дори един „аутинг“ вече не е много по-различен от полицейско преследване. Той е нещо като неотразима призовка, премахваща всякаква нерешителност. Човек трябва да каже какъв е – и толкова по-зле за ония, които не знаят, или които не се интересуват от това в коя кутия ще бъдат поставени.
Това е странният край на едно освобождение, завършващо в агресия – от небето валят укази и те ни повалят! През 1960-те хората казваха „правете любов, а не война“. Да се прави любов днес означава да се започне война на всички срещу всички. Идеята, че удоволствието може да се постигне чрез докосването на кожи е изчезнала. Сексът вече не е дейност; той е тояга, използвана за поваляне в безсъзнание на всички останали.
[1] Вероятно се има пред вид Арабско-израелската война, чрез която Израел извоюва независимостта си. Бел. пр.
[2] Ситуационизъм: теория, според която човешкото поведение се определя от околната среда, а не от личните качества. Бел. пр.
[3] Раул Ванегем (род. 1934): белгийски писател и философ. Бел. пр.
[4] Кристоф Бурсейé (род. 1957): френски писател, журналист и актьор. Бел. пр.
