Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Преди четиринадесет години аз бях диагностицирана с рак на гърдата. Оттогава насам лечението му беше неимоверно подобрено. Днес той е по-скоро едно „хронично” състояние, отколкото смъртна присъда, със степен на оцеляване от над 90 процента в течение на пет години. Но сега бях диагностицирана с рак на панкреаса, със степен на оцеляване от около 4 процента или по-малко в течение на пет години.

Две години след процедурата на Уипл[1] (при която бяха отстранени панкреаса, жлъчния мехур, жлъчния тракт и части от чревния ми тракт), беше установено, че е налице повторение на първоначалния ми рак, с метастази в белия дроб. Това са фактите. Но въпреки тяхното мрачно значение за мен, това е едно безкрайно интересно време за умиране. Скорошните дебати относно ресурсите, решенията на NICE (Националният институт за здравеопазване и клинично отличие), развитията в областта на палиативните грижи[2] и споровете по въпроса за подпомогнатата смърт, многократно увеличиха възможността човек да гледа на собствената си смърт като нещо, което може да бъде уважавано и дори отпразнувано: едно изпълнено с удовлетворение преживяване, а не просто техническа грешка.


Има хора, които смятат, че с отличните палиативни грижи, които са на разположение в момента, никой не би пожелал да избере вместо това подпомогнатата смърт. И все пак повече от 800 души във Великобритания са подписали Дигнитас[3], защото се надяват, че ще им бъде позволено да умрат с достойнство. Това потвърждава собствения ми повече от 40-годишен опит като GP. Въпреки задоволителните болкоуспокояващи средства, някои хора, които са изправени пред смъртна болест, все пак желаят да имат повече сигурност относно това как, кога и къде ще умрат. Спомням си как веднъж имах усещането, че не съм успяла да помогна на една пациентка, която също беше медицински работник и която беше смъртно болна от рак. Тя беше насъбрала най-различни лекарства, за да може да контролира времето на смъртта си. За нещастие тя внезапно получи обструкция на чревния тракт и не можеше да вземе таблетките когато пожелае. Тя беше бясна, защото беше преместена в приют, където й се наложи да преживее още десет дни в постоянни болки – точно онова, което беше желала да избегне.

Всъщност подпомагането и зачитането на желанията на смъртно болните хора относно избора на времето на смъртта им стана много по-трудно напоследък. Една сестра, която мислеше, че съм дала прекалено много болкоуспокояващи средства на пациент, болен от рак, веднъж ме заплаши, че ще докладва за това: пациентът беше се парализирал и, въпреки добрите болкоуспокояващи средства, все още желаеше да умре. Без съмнение, в нашите след-Шипмански дни[4], сред много от колегите медицински работници си остава страхът да не престъпят медицинските предписания, когато става дума за смъртно болни пациенти. Но те със сигурност могат да бъдат смекчени от нуждата да се изслушват собствените желания на пациента. Част от проблема е, че хората, които вземат решенията по законовите и политическите аспекти на подпомаганата смърт не са хората, които сами са изправени пред неизбежна смърт, а онези, които управляват приюти (и които може би имат личен интерес да се противопоставят на подпомаганата смърт), епископи от Камарата на Лордовете (които имат особено мнение по въпросите на живота и смъртта), както и други хора на „отговорни“ позиции.

В момента за мен е налице необходимостта да постигна баланс между това да живея един колкото се може по-нормален живот и да извлека възможно най-многото от последните оставащи дни, докато очаквам смъртта. Разбира се, това означава да се срещам колкото е възможно по-често с децата и внуците си, като същевременно оставя в добър порядък и в добри ръце групата за здравни въпроси DIPEx, на която съм съ-основателка и чието ръководство подпомагах, както и Интернет-сайта www.healthtalkonline.org. Все пак признавам, че изпитвам голямо облекчение при мисълта, че няма защо да се тревожа за резултатите от следващото упражнение по оценка на здравните ни изследвания, тъй като просто вече няма да съм тук – и че когато наскоро бях спряна за превишена скорост (за пръв път в живота си), аз предложих направо да платя глобата, вместо да взема участие в курса по „подновено обучение“, който ми беше предложен.

Главните ми скърби са, че ще знам по-малко за бъдещето, отколкото ми се иска, особено що се отнася до децата и внуците ми, и че в главата ми се въртят толкова много въпроси без отговори по време на дългите безсънни нощи. Защо вкусът се променя когато човек е болен? Защо ракът на панкреаса има много по-тежки последствия от другите видове рак? Защо хората не могат да водят рационална дискусия по въпросите на подпомаганата смърт? Защо подпомаганата смърт не е достъпна за хората във Великобритания, които я предпочитат като избор? И защо, о защо Британската Медицинска Асоциация се противопоставя на подпомаганото от лекари самоубийство и на евтаназията?

Сигурно в наше време културата ни е развила достатъчно хуманност, за да предложи избор и въпреки това да успее да защити уязвимите и застрашените.
 
Източник


[1]  Сложна операция в областта на панкреаса, свързана преди всичко с отстраняването на ракови тумори. (Бел. пр.)
[2] Под палиативни грижи се разбира онзи вид грижа за болния, чиято цел е не лечението на болестта, а намаляването на страданието преди настъпването на смъртта. (Бел. пр.)
[3] Швейцарска група за подпомагане на смъртта с помощта на лекари и медицински персонал. (Бел. пр.)
[4] Харолд Шипман (1946–2004): английски лекар, считан за масов убиец. Приписват му се 218 доказани убийства на пациенти, като реалната цифра се счита за много по-висока. (Бел. пр.)