Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Заглавието съдържа скрит въпрос във ветрило от инварианти: между любознателното „Какво е точно мястото й...“ и меланхоличното „Има ли въобще място...“. Целта ми тук не е да отговоря чрез статистика и чертаене на перспективи, а да уточня дефинициите, на база на които бихме могли да търсим по-сериозно отговора или отговорите. Защото в публичното ни поле, по моему, се допускат системни грешки в методологията на изказа, от което страда най-напред формулировката на въпроса, а оттам и шансът да се конструират смислени отговори.

 


Ако приемем „висока литература“ като широко терминологично вместилище, като „сериозна“, „познавателна“, „информативна“, „дълбока“ – и чак тук някъде добавим „класическа“ (а не да разбираме само „най-добрите художествени произведения в историята“), на въпроса може да се отговори в пет реда, че и в по-малко. Да, днешният пазарен контекст е точно нейното място. Разгръщането на пазарните механизми в глобализиращия се свят налага растящо потребление на всевъзможен вид информация. Усложнява се комуникативният релеф на социалното поле. Расте, например, броят на икономическите участници в него, както и на взаимодействията помежду им. Колкото повече участници, толкова повече взаимодействия. А колкото повече взаимодействия, толкова по-голямо потребление на информация от всякакъв род и по всевъзможни канали. У нас лошото състояние на икономиката много пречи на този контекст да се разгърне както би могъл, но някои симптоми показват, че той не спи и само чака шанс да скокне в по-бързо развитие.

И това не е случайно. За тази част от населението ни, която е млада, има амбиции и е в контакт със световните тенденции, е ясно, че висшето образование е вече долна летва, програма минимум. Само в САЩ годишно се защитават над 40 000 доктората и броят расте. Освен това – което е и по-важно - образованието постепенно се откъсва от фиксираните си зависимости, става по-пластично, по-зависимо от решение на момента вместо от диплома в миналото, основава се все повече на личен избор, рационална ориентация и самообразование Но дисциплините, които се преподават днес в университета, не са равнопоставени спрямо тия тенденции. Някои са по-спрегаеми в полезно, ефикасно знание, други – не чак толкова. Песимистичните изкази, които чуваме оттук-оттам из публичното поле, идват обикновено от тия последните среди.

Кои са тези среди? Ами всички, които са по-тясно свързани с досегашната регулация на глобалното социално поле – с регламента на националните граници и на легитимиращите ги идеологии. С възпроизводството на тези идеологии е по традиция свързано и поддържането на огромен апарат от университетска хуманитаристика, който в наличния си обем и състав не може да има друга смислена задача пред себе си, освен как да доизкрета до пенсия без резки социални сривове. А понеже съвсем логично се чувства застрашен, е постоянно склонен да се затваря в себе си, да се консервира, да се обединява зад идеята за бранене на културното наследство от „варвари“, и трудно, ама много трудно проумява, че културното наследство трябва да се актуализира, ако искаме да оцелее. И че най-сигурния начин да го унищожиш е като го консервираш.

Още нещо по въпроса за самообразованието. То е почти неизбежен съпътстващ процес на ползването на Интернет. А Интернет не е само мрежа от проводници на актуална, постоянно опресняваща се информация. Там е зареден вече значителен процент и от елитното литературно наследство, понякога дори в академични издания, с хипертекстуални анотации, с приложени уводно информативни статии. Вложената информация е вече море. Самите университети, както гледаме, полека-лека се преселват онлайн. И колкото и много критики към младите да се отправят относно ползването на Интернет само за игри, струва си да отправим натам и позитивен поглед. Редовната употреба на Интернет създава навици на употреба, а те обичат да разширяват зоната на своето проявление, да завоюват нови територии. Тоест, който свикне да ползва Интернет, той обикновено става подвластен на желанието да го ползва все по-разностранно. Влиза в контакт с информация, а понякога и с висока литература. Волната комбинаторика на възможните действия, ако не друго, поне увеличава процента вероятност да се случи точно така.

Има обаче и тясно разбиране за понятието „висока литература“, което се възпроизвежда от споменатите по-горе среди. От негова гледна точка поводи за опасение има и те са реални. Това понятие е нещо като унаследена тълкувателна парадигма. То приписва на „високата литература“ следното съдържание: хуманитаристика с най-горен слой от художествена литература, който на свой ред е увенчан с поезия.

Това е структура не точно на литературата, а на литературната институция. Унаследена е от времето на национализма и силната държавност, от политическата философия, която тръгва още от Ришельо и Краля Слънце (от които тръгва и съществуванието на френската литературна академия). Тази концепция, която властва в света почти до напоследък, затваря икономическата и ценностната комуникация вътре в националните граници, а границите циментира с охранителна харизматика. Литературата (и най-вече поезията) е играла особено активно подобни роли в историята.

Следователно няма да сбъркаме, ако кажем, че тясното понятие за „висока литература“ е преди всичко политическо понятие. То регистрира регулацията на основна част от властта в полето на културата. Колкото е по-централизирана и недемократична тази власт, колкото повече приоритетите й са фиксирани в йерархично подредени институции, толкова по-ясна и очертана е дефиницията на високата литература, толкова по-сводима е тя до категорични постулати и дори до конкретни имена. Неминуема е, например, яснотата на дефинициите за „висока литература“ през социалистическия период на българската култура. Яснотата е най-отличителният им белег – при това не само на официалните дефиниции, но и на неофициалните, органичните, тия, които се подразбират и без думи. В онзи контекст високата литература би могла да се дефинира като „Шекспир, Балзак и Дикенс, пречупени през марксистко-ленинската доктрина за историческата борба между класите“. Или в български контекст, като „линията на литературно развитие между възрожденците революционери и социалистическия реализъм“. А в по-инструментален план, като „това, което се пише от членове на СБП“, „това, което е получило Димитровски или други съребрени награди“, или „това, което е било посочено като такова от председателя на СБП Джагаров или Левчев“.

С една дума, „висока литература“ е наистина политическо понятие. Най-сигурната му съставка не е дори някакъв конкретен свод от имена и заглавия, а един модус на поведение: постоянният стремеж на политическия принцип на дефиниране да тълкува себе си като естетически. Високата литература, която иначе е само сектор от „цялата“ литература, питае органична потребност да се дефинира като „най-добрата“ и дори „единствената“. Това тя постига главно чрез рязане на контекста около даденото произведение и особено около поставянето му в списъка на подбраната „класика“. Съответно, от нейна гледна точка останалата литература е „слаба“, „кич“ или дори въобще не е литература (не съществува).

Пазарът е друга категория понятие – не политическо, а социоикономическо. В дефиницията му присъства политически елемент само дотолкова, доколкото пазарът съществува в конкретен, включително и политически контекст. Но естеството му не е да чертае предварително модели, т.е. политически стратегии на потребление, а да отвоюва потребление от полето на държавната (централизираната) регулация. Тоест, политическото присъства не в естеството на дефиницията му, а по границите на дефиницията – там където дефиницията се сблъсква с реалността.

Затова именно можем много да иронизираме днешното състояние на пазара в широк и в тяснолитературен смисъл. Можем да подмятаме, че пазарният контекст все още не е „пазарен“, а „пазарéн“, „спазарéн“. Да, можем спокойно да го тълкуваме и като такъв. Но трябва да осъзнаваме, че лошото състояние на пазара и дори отсъствието му не опровергава дефиницията на пазара, а очертава резултата от борбата на пазарността срещу силите и механизмите на държавната, административната, политическата регулация в това поле. Тоест, дори нулевият пазар (както бихме могли да тълкуваме пазара, например, през социализма) не редефинира пазара като такъв, а подчертава само условията за неговото съществуване в конкретния контекст.

В многото писания по тия теми се правят две системни грешки или манипулации. И двете са плод на салонно леви идеологии. Едната е, че днешното недъгаво състояние на пазара хвърля сянка върху естеството и дори моралния облик на пазара въобще. В този дух преди време писа Антоний Тодоров в бр. 1 на в. „Свят и дипломация“[1]. Той заявява, че „всъщност никога пазарът не е бил толкова свободен, колкото го представя неолибералният дискурс“. И след като приема за даденост волунтаристката (впрочем, не негова) теза, че „модерният свят е разделил доста прецизно и цялостно публичната от частната сфера“, Тодоров отрежда на пазара територията на свирепото Дарвиново оцеляване, а пък на публичното поле – територията на гражданското му „отглеждане“, охраняване или култивиране.

Това е ретроградно разбиране, основано на данни и изводи от ХVІІІ и ХІХ век. Най-лесно е да го обезсилиш чрез собствената му конструкция: „Е, добре, ако не си виждал досега свободен пазар, откъде знаеш, че е нещо лошо?“ Но искам да добавя и още няколко детайли извън чистата логика. Първо, наблюдението, че пазарът не е бил никога досега съвсем свободен, не може да хвърли сянка върху идеята за свободния пазар или върху дефиницията му. Теорията на демокрацията също не възниква в условия на налична демокрация. Този тип теории нямат за цел да затворят в доктринен калъп предмета на описанието си, а по-скоро чертаят крайни точки или ориентири, към които водят действието и взаимодействието на отразените в тях механизми на обществото. Да не говорим, че имат и перформативно въздействие, не само регистративно. Създават и вършат разни неща, а не само ги описват.

Освен това, в настоящия период наблюдаваме очевидно взаимопроникване на пазарната и публичната сфера. Дори у нас. Телевизията и другите медии дават ясни примери за тази тенденция. И това не би следвало да води само до песимистични изводи относно вулгаризацията, меркантилизацията и дори изчезването на публичната сфера, но и до доста по-вярната констатация, че по този начин, чрез взаимопроникването, самият пазар постепенно се облагородява и дори вече демонстрира способността си сам да създава форми и инстанции на защита за участниците в него. Поради същата тази причина, не е наложително някакъв борд от експерти, извисен спрямо пазара и подбран по неведом за широката публика начин, да бди над него, да се изказва компетентно за недъзите му и да му налага ограничения и санкции.

Другата грешка, която се прави в този план на разсъждение, е, че пазарът е просто поредната йерархична конструкция в социалното поле – едноцентрична структура, каквито са също държавната власт или високата литература. Този тип възгледи се основава на сбърканата позиция да се проектира върху пазара административна структура, да се гледа на него като на някакво учреждение, което е прорязано от вертикална подредба и излъчва хомогенно, монолитно послание. А той не е структура, а стихийно поле с много центрове на влияние, които плюс това се борят постоянно помежду си. Така че, да се говори за пазара със салонно лява терминология от типа на „хегемонията на пазара“, „диктатът на пазара“, „борбата между Държавата и Бизнеса“, е като да говориш за сложни неща, гледайки ги от птичи поглед и употребявайки терминологията на техните антиподи. Все едно да кажеш: „Либералът е вид фашист, но без идеологията на етническото неравенство и методологията на етническото прочистване.“

Точно защото „висока литература“ е преди всичко политическо понятие, дефиницията й е силно зависима от конкретния контекст или по-точно казано, от регулацията на властта в литературното поле, която на свой ред е функция от цял куп политически, социални, икономически и др. условия. Историческото развитие на дефиницията в различните региони показва това. Ако проследим обхвата й в историята на елитноевропейската литература, ще видим, че макар поезията да е имала патентовано място в полето й, същото това поле веднъж е изключвало романа, друг път драмата, но пък е включвало на тяхно място, да речем, религиозния или литературно-критическия трактат. И това е още в сферата на жанровата селекция, преди да преминем към селекцията на конкретните имена и заглавия. Самото понятие „литература“ периодично се редефинира, вследствие на което подобна потребност връхлита периодично и понятието „висока литература“. Точно в такъв период живеем сега.

Историята ни дава доста верен зрителен ракурс към проблема. Вече споменах за склонността на високата литература да се самопредставя като „най-добрата“, „единствено добрата“ и дори „цялата“ литература. Дори днес. Дори у нас – сред адептите й. Въпросът е, че колкото по-назад във времето се връщаме, толкова това е по-вярно. Нещо повече, доста бързо навлизаме в периоди, когато понятието „висока литература“ въобще не е съществувало, просто защото е покривало стопроцентово литературното поле. Това понятие е плод на сравнително ново време; самата му формулировка подсказва, че има и друга литература, освен „висока“. Но каква висока литература е могла да съществува, например, по времето на Платон или дори Тома Аквински? Щом е била литература, значи е била висока. Самият й писмен вид е бил вече белег за високост. Грамотните в ония времена са били малцина на брой и обикновено са гравитирали към кралския двор или Църквата. Ролята на днешната ниска литература се е изпълнявала фактически от устната художественост, от фолклора.

Стандартната ниска литература се появява едва когато се разраства грамотността и обхваща социални слоеве, които са в състояние да я произвеждат. Тоест, появата й говори за реално развитие на културата в социалното поле. Това става общо взето през ХІХ век и е плод на радетелските програми за ограмотяване на простолюдието и на законодателните инициативи за ограничаване на детския труд и задължителното минимално образование. Високата литература, тоест, заедно с останалите блокове на престижното образование, тръгва да се саморекламира по този начин, да набира нови адепти. Тогава се разраства и литературното поле, а релефът му се усложнява. С една дума, може да изглежда парадокс, но продукт на развитието на литературата, литературния процес, литературната институция и литературното поле е именно ниската литература – не високата. Можем значи да тълкуваме „ниската литература“ като непризнатата рожба на високата литература.

Получава се така, че „високото“ хуманитарно знание, при разпространението си из неспецифичните му социални слоеве, не се възприема в пасивно неизменéн вид, а се преработва съобразно нуждите и манталитета на съответния социален сектор. И съответно излиза в публичното поле често пъти във вид, който може да се тълкува като уродливо подобие на „високия“. Впрочем, високата литература (или по-точно, високата литературност) още по онова време води борба срещу полузнанието, вулгарността, простотията, агресивното невежество, които употребяват грамотността за недобри цели. Така например, в многобройните възпитателни ръководства, статии в сферата на образованието, а и в детските списания все от последната четвърт на ХІХ век системно се появява и преповтаря тезата, че е по-добре да не се чете нищо, отколкото да се чете „неподходяща“ литература.

Оттук виждаме, че в онова време разграничението между висока и ниска литература е било в особено ясен план проблем на контрола. Един вид, по-добре да си неграмотен, подвластен и анонимен, отколкото грамотен и независим, макар и вулгарен. В появата и трайното задържане на този постулат съзираме един страх от развилнялото се образование, което някак не върви в предначертаната посока, а излиза от контрол. А заедно с това се съзира и една недоизказана носталгия, насочена към времето отпреди образованието, когато правилата на литературната игра, а и участниците в нея, са били малко на брой и фиксирани. Но духът е бил излязъл от бутилката и вече е било късно за връщане.

И така, поради разрастването на грамотността, се разрастват на брой и центровете, които излъчват литература, литературна селекция и литературни ценности. Своеобразно казано, високата литература попада в капан, изработен от самата нея или поне от собствения й контекст. И от края на ХІХ век насам, движенията, които тя прави, са основно в обратна посока, не към излизане от себе си, към просвещаване, а към прибиране вътре в себе си, към хомогенизиране, към обособяване, отделяне, откъсване: на първо място, от популярното образование и производните му ценности. Всичките школи, които могат да бъдат групирани под названията „изкуство за изкуството“, „естетизъм“, „декадентство“ и т. н. са продукти на централната, придворната, високата линия в литературата, която се стреми да противодейства на линията на масовата грамотност и нейните продукти, или ако не е в състояние да противодейства, поне да запази собствената си неразтворимост във вече широкия културен контекст. Те са всъщност свръхконсервативни. Импулсът им е да възпроизвеждат ценностна елитарност в контекст, където тази елитарност не е единствено възможната.

Съвсем логично, те са насочени и срещу пазара, защото именно масовата грамотност създава широкия литературен пазар. С което последният влиза в елитарните съзнания като поле главно на ниската литература. Оттогава насам високата литература воюва за своя идентитет по един пасивен начин, поне до известно време. Тя се утаява в ниши: в литературни салони, творчески групи, академични катедри. Професионализира се. Съсредоточава ценностния си център в професионалния жаргон и формалния експеримент. Оттогава датират експерименталната поезия, романът на потока на съзнанието. Развива се пиетет към новостта – и то не към тематичната, а към структурната или техническата. Развива се пиетет и към непонятността, към елитарния език. Това са все опити за противодействие срещу масовата грамотност, опити за очертаване на „своите“ граници, за поддържане на специфичен идентитет в контекст на растяща словесно-творческа конкуренция отвсякъде.

Съпротивата срещу пазара и некоординираната творческа продукция, плод на масовата грамотност, налага на високата литература ориентация към държавната поръчка, като към източник, от който зависи въобще оцеляването й. Така „високата“ и „ниската“ литература постепенно се оформят като гнезда на полярно противоположни идеологии, а също и институционални ориентации – съответно към държавата и пазара. Последен етап от тази тенденция е (в елитна Европа) периодът на френския постструктурализъм, чийто пряк имитатор и наследник у нас е българската академично-интелектуална общност в най-новия ни период. От една страна те изповядват – или демонстрират предпочитания към - салонно леви политически възгледи. От друга страна, по отношение на възгледите си за литературата, те се херметизират езиково и стилово, култивират пиетет към непрозрачния, непонятен дискурс, към формалното експериментаторство, което след толкова десетилетия елитноевропейска практика е фактически един от стожерите на литературния консерватизъм. Ориентират се – в нашия случай - и към политико-партийни принадлежности.

Непонятният дискурс е интересна форма на политическа манипулация в хуманитарната област. Неговата непонятност не е функция от дълбокия смисъл на изразеното, а от желанието за съхранение на високоинтелектуален идентитет в ситуация на масова обществена грамотност, където ясният дискурс е овладял широкото публично пространство. С него плюс това се манипулира лесно и участниците в играта му имат шанса да реализират двойна полза. От една страна, те могат да придават на мисловната оскъдица в писанията си формален блясък, престиж. От друга и по-важна страна, неяснотата е била в историята често изпробвано средство за заменяне на информацията с харизматика и в тази своя функция е служела вярно на централизирания тип политическа власт за поддържане на нямо религиозно обожание у безпросветния електорат. В синхрон с памтивековните традиции на сакралното слово, тя внушава илюзията, че знанието е нещо много сложно и поради това следва да бъде отдадено на ограничен борд от експерти, които единствено да имат правото да отговарят за съхранението, правилното тълкуване и разпространението му. Не е случаен, в този смисъл, резонансът през 90-те години между френско-производните ни интелектуалци и една от двете основни партийни централи.

И накрая нека пак се върнем на въпроса, каква е перспективата на тези движения и състояния в полето на високата литература. Общо взето, предстои им постепенно претопяване в общото културно поле. В контекста на масовата грамотност виждаме, че институцията на високата литература не търси да рови за ценни неща в литературното поле, а да обособи идентитета си. Стремежът й всъщност е да дефинира като „високо“ не конкретно съдържание, конкретно произведение или произведеия, а определена система от правила, стилови параметри, термини и любими думички. Това е всъщност, в идеален план, стремеж да се дефинира като висок някакъв формален калъп, в който каквото и да налееш, ще се окаже висока литература. Тогава именно, ако приемем, че това би могло да стане, институцията би погълнала творчеството и би се увековечила, защото за да постигнеш нещо в литературата не би имало значение какво мислиш, чувстваш и пишеш, а къде принадлежиш и дали знаеш точните думички и правила. Паролите за принадлежност към ложата.

Но това е изключено да стане. Неравенството между високата и ниската литература е всъщност функция от неравенството между социалните слоеве и достъпа им до потребната им информация. С разширяването на комуникативния хоризонт в днешния свят, под въздействието най-вече на електронните комуникации, тези разлики няма начин да не ентропират постепенно. „Високата“ литература няма друг изход, освен все повече да се трансформира просто в „добрата“ литература. Да се превърне в метафора на самата себе си.


[1] Г. І (2005).

 

Владимир Трендафилов
Владимир Трендафилов е роден във Варна през 1955 г. Завършва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, където преподава до 2001 г. Работи като редактор в „Народна култура“ (1981-1983) и главен редактор в „Български текст“ ЕООД след 2001. От 2005 г. е доцент по английска литература в ЮЗУ „Н. Рилски“, Благоевград.
Други статии от този автор

Посетители

13
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Л Илиева писа Още
    Много силно, много... преди 3 часа
  • Златко писа Още
    Благодаря ти, Серкане.... преди 4 часа
  • Серкан писа Още
    Ти избираш

    Годината е... преди 6 часа
  • Серкан писа Още
    Прочетох наскоро една... преди 1 ден
  • Наблюдател писа Още
    Благодаря за всичко... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Сложна... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 3 дни
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 3 дни
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 3 дни
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 5 дни
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 5 дни
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 1 седмица
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 1 седмица
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 1 седмица
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 1 седмица