Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Според една американска студия налице е една специфична дискриминация въз основа на пола по отношение на авторките не театрални пиеси – което е не толкова учудващо, колкото фактът, че ония, които преди всичко дискриминират жените са … жени.

Емили Гласбърг Сендс и нейното проведено от университета Питсбърг изследване създаде напоследък тема за разговори в театралните кръгове в САЩ. Защото всички бяха доста изненадани да чуят, че именно жените са ония, които изразяват най-малко доверие в работите на собствения си пол. Представянето на резултатите беше извършено в края на юни на сцената на 59E59, един театър в среден Манхатън. Джулия Джордан, една драматичка, първоначално беше указала голямото неравновесие между постановките на авторите-мъже и жени, като с това до голяма степен беше допринесла за провеждането на изследването.

Едно отчетливо НЕ

При изследването бяха проведени три отделни студии, отнасящи се до различни действащи лица в театралния бранш. Първата студия беше адресирана към директорите и художествените ръководители на театри и театрални групи. Запитани за това дали в театъра е налице дискриминация въз основа на пола, всички те отговарят с ясно „не“. Фактът, че броят на пиесите, написани от автори-мъже, е много по-голям, те обясняват с това, че жените пишат и предлагат много по-малко пиеси от мъжете. При това обяснение в залата се породи спонтанен смях.

Но Емили Сендс даде право на това твърдение. Базите данни за театрални пиеси, съдържащи повече от 20 000 произведения, показват, че около две трети от тях произхождат от автори-мъже. Според тези факти изглежда, че мъжете наистина са по-продуктивни.

При втората студия един театрален ръкопис е бил изпратен до различни театри и институции в цялата страна. Ръкописът е бил изпратен на два пъти, веднъж под авторското име Мери Уокър и още веднъж под името Майкъл Уокър. Реакциите срещу пиесата на Мери Уокър са били много по-отрицателни, критични и безперспективни, отколкото онези срещу Майкъл Уокър. Отрицателните отговори на пиесата на Мери Уокър обаче са били формулирани без изключения от жени. Или, казано другояче: мъжете-директори на театри оценяват пиесите от жени и мъже далеч по-равностойно, докато жените правят ясна разлика помежду им. Тяхната оценка е много по-силно повлияна от пола, отколкото това е случаят при техните колеги-мъже.

Заимствайки от бейзбола

Третото изследване е било проведено изключително в Бродуей, където от осем инсценирани пиеси по-малко от една се пада на авторка-жена. Емили Сендс приложила при тази студия един метод, който е вече добре познат от областта на бейзбола – там с негова помощ е било изследвано дали има дискриминация по отношение на чернокожите играчи. Резултатите показват ясно, че чернокожите играчи трябва да бъдат много по-добри от белите си колеги и да демонстрират много по-високи резултати от тях, за да достигнат същото ниво на признание. Емили Сендс се запитала съответно дали пиесите на жените-авторки трябва да бъдат „по-добри“, за да стигнат до сцената. И това действително се потвърждава от фактите.

Критерият за „по-добро“, ако трябва да бъде поне донякъде обективен, може да бъде ограничен единствено до продажбите на билети. Въпросът следователно е бил поставен така: носят ли пиесите, написани от жени, по-високи приходи? Да, те го правят. Постановките от авторки-жени носят средно по 16 % процента по-високи приходи и по 18 % по-високи печалби от ония с мъжко авторство. Този резултат води обаче и до едно по-нататъшно разбиране: макар че постановките, написани от драматички, са по принцип по-успешни, те не биват държани по-дълго време в театралните репертоари. Вместо това те биват играни точно толкова дълго, колкото и по-малко успешните пиеси на техните колеги. И това позволява да се направи заключение за ясна дискриминация.

Мнозина са смятали, че повишеният брой на жените, които заемат водещи позиции в театрите, театралните групи и институциите, би трябвало да води и до един по-добър баланс на продукциите. Но това не е така. Нарасналият брой на художествените ръководителки в никакъв случай не е допринесъл за по-голямо присъствие ма авторките по сцените в САЩ.

Пиесите със специфично женско съдържание се сблъскват с много по-големи трудности, ако са написани от жени (както обикновено става, впрочем). Но с най-големи трудности се сблъскват пиесите, тематизиращи неравностойното отношение към жените в професионалния живот. Ха, добър виц, биха могли да си помислят някои. И същевременно едно заключение, което вероятно няма да изненада особено и авторките от Европа. Който иска да пробие на сериозно, най-добре да използва мъжки псевдоним. Феминисткото упорство, формулирано и представено от автори-мъже, може от друга страна да предизвика истинска еуфория – и отново най-вече сред жените.

Резултатите от това изследване са много интересни и потвърждават нещо, което би трябвало да бъде известно вече отдавна, а именно, че дискриминацията не се премахва автоматично с промяната на поведението на ония, които са я провеждали първоначално. Никоя жена не е вече свободна просто защото мъжът е престанал да гледа на нея с неуважение. Дискусията върху въпроса доколко феминизмът е направил сам себе си ненужен, може да бъде отложена за по-късно време, като междувременно се посвети повече време и енергия на темата за авто-дискриминацията.

Критична инстанция

Разбира се, тези резултати не могат да бъдат пренесени механично и върху немската театрална система. Разликата между нея и американската се състои в статуса на държавното субсидиране, както и в разбирането, че немският театър и до днес си остава една критична инстанция в обществото. Това обаче не означава непременно, че той се самокритикува с особено удоволствие. И един държавно субсидиран театър в никакъв случай не е гаранция за демократически отношения в обществото.

Театрите, както всеки знае, са една лига сама по себе си. И до днес в театъра ръководещ е монархическият принцип, с твърдо установени йерархии, с множество поданици и поданички. Прави впечатление, че особено в сферата на театъра множество жени обявяват с гордост, че са се „оправили и без феминизъм“. В театъра не са рядкост и жените, които не допускат никоя друга до себе си. Точно както и ония, които по свой начин преодоляват феминизма, като пропускат през ситото преди всичко млади мъже, а не жени.

Не би било зле и у нас да се проведе някакво изследване, което да покаже до каква степен чисто женското ожесточение на дамите по високи позиции влияе върху възможностите, предлагани на останалите жени в изкуството. Дори и най-убедените феминистки днес признават, че сред жените нерядко се срещат „най-лошите мъже“. Коректно би било във всеки случай злобното женско поведение да не се приписва на мъжете, тъй като то си е … женско.

Източник