Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Разговор с Иса Мeрсим и Антонина Желязкова

Иса Мерсим: Ако беше онова време, щях да кажа: „произлизам от бедно работническо семейство, силен привърженик на партията“ и т.н., но след 1989 г. това, в което вярвахме, се срути. Аз съм бил в пионерската организация и отряден председател, и знаменосец на дружината. Тогава онова възпитание, да вярваме в партията, това беше нашата вяра тогава. И в един момент учителят по история в края на 1989 г. казва: „От тази до тази страница това няма да го учим, то не е така; от тази до тази – и тях ще зачеркнем“. И това нещо се срина. И хората се втурнаха – християните към черквата, мюсюлманите към джамията, за да потърсят нова духовна опора и ценностна система. Някаква еуфория като че ли имаше в началото на прехода. И след това еуфорията попремина. И лека-полека останаха хората, търсещи някаква вяра, която да осмисли живота им, която да постави високи цели за постигане, която да укрепи морала. Те се задълбочиха в основите и философията на религията. Започнаха да излизат книги за вярата, за религията, както за християнството, така и за исляма. Лека-полека почнаха да се появяват и религии, за които не бяхме чували. Започна да се говори за будизъм, за Бялото братство, различни евангелски църкви и т.н...

Христо Буцев: И тези книги стигаха до село или до Гоце Делчев?

Иса Мерсим: Книгите, които стигаха, с религиозна тематика, те бяха от мюфтийството, тогава главен мюфтия беше още Недим Генджев. Спомням си, първата книга беше едно вероучение, бяха описани на български основите на вярата, основите на мюсюлманската религия. Имаше един дълъг списък със съвети за един мюсюлманин, какво трябва да прави: да уважава родителите си, да спазва законите на държавата, в която живее, да не употребява алкохол, да дава милостиня садака, да отиде на хаджилък, да дава зекят и т.н., всички тези неща. Но за семейства, които имаха възрастни хора, основните работи, които ги пишеше в тая книга, не бяха нещо ново. Да речем, моят дядо, тогава беше някъде към 70 години – спомням си, той всекидневно пет пъти се молеше. Имаше една овча кожа с една хубава вълна, постоянно стоеше зад вратата закачена; и като дойде време, направи си молитвата, вземе кожата, пак я закачи. Казва: „Трябва да е чисто. Трябва да сме чисти“. И си спомням – понеже тогава всеки в определени дни ходеше да пасе овцете на махалата – ако се случеше в петък ние да бъдем (аз като дете ходех да му помагам) – уговаряха се с чичо ми и един час преди молитвата той идва с мотора, качва го, аз оставам да пазя овцете; той отива в село в джамията, прави си молитвата и после пак чичо го връща. Понеже задължително за петъчната молитва трябва да се отиде в джамията, заедно да се слуша проповедта, която ще каже имамът, така да се каже, да се видиш с хората.

Христо Буцев: Джамията беше ли отворена преди 1989 г.?

Иса Мерсим: Само в петък и на байрамите, на празничните дни. Та възрастните бяха източникът на знание за религията, понеже нямаше книги. След 1989 г. имаше – най-вече под контрола и с помощта на Главно мюфтийство Т.е., не се е допускало така, всеки кой каквото иска да си пише и да си разпространява. А след това вече, в средата на 90-те, случвало се е хора, които са по-знаещи, които са завършили средното религиозно училище в Шумен или някъде в друга страна, да речем, като се появи някоя книга, да я гледат критично. Благодарение и на тях се поизчистиха някои неща, които, как да кажа, са били привнесени.

Антонина Желязкова: Нетрадиционни за вашия край и за България изобщо?

Иса Мерсим: И нетрадиционни за исляма. Да речем – когато се дава милостиня, да се дава на ходжата, на имама. В края на постите, в края на рамазана, равностойността на една милостиня, фитра се казва (това е стойността на храната за сутрин и за вечер, една закуска и една вечеря да направи човек), трябва да се даде на бедните. Обаче в дългите години на забрана и на отчуждаване от религията, това е било използвано от имами и ходжи – понеже тя трябва да се дава на човек, който пет пъти на ден се кланя. И кой е той – имамът. И обикновено най-напред на него се дава. Като дойдоха младите и образовани момчета, казаха: „Пратеникът никъде не е казал, че трябва да се даде на имама, защото е имам. Да, ако е беден, ще му дадем. Но само заради това, че е имам, не му се полага“. И като се насложи това върху конфликта между поколенията, който го има навсякъде, започна се: „Сега, тия младите, въвеждат тука едни нови неща. Как така няма да се дава на духовния водач; най-напред на него трябва да се даде“.

Антонина Желязкова: Всъщност и ние, теренните изследователи, хващахме през последните десет-петнайсет години един сблъсък между поколенията. С тези, младите, които са се изучили в Йордания, в Йемен, в Саудитска Арабия, и идват с някакви ясни коранически правила от автентичните територии на исляма, и се срещат с местната традиция, която е синкретична – беше видимо, че има някакъв конфликт. За който некомпетентните или злонамерените наблюдатели бяха склонни да твърдят, че младите хора, които идват оттам, се опитват да внедрят някакъв религиозен фундаментализъм. Някакви по-ортодоксални форми на исляма, които не са типични за България. А на практика се оказва, че младите хора са се опитвали в известен смисъл да демократизират нашите местни традиции и ритуалност. Ето, те казват: „Няма да даваме на духовния водач. Защото е правилно, когато даваме, да даваме на бедните“.

Иса Мерсим: На бедните, на сираците, на вдовиците. Или да вземем нещо друго – мевлида. В поетична форма това е нещо като похвала за пророка Мохамед, но поводът е помен за покойния близък. Специално в България, в нашия район, мевлидът се прави – на места за 40 дни, на други – за 52 нощи. 52 дни, след като е починал човек.

Антонина Желязкова: Това е поменът за мъртвия. Ние, християните, също го правим за 40 дни. Все пак мисля, че и при мевлида се забелязва също местният синкретизъм, защото буквално арабската дума мевлют означава рожденият ден на пророка Мохамед, житието му; и би следвало да е възхвала за него.

Иса Мерсим: Помен, помен за починалия. Тъй като по ислямския календар (хижри) пророкът Мохамед е роден и починал в един и същ ден, на този ден мюсюлманите отбелязват рождението на пророка и правят помен за него. Тогава се чете и Мевлюду шериф (святото рождение). И когато се прави помен за близък починал, се чете мевлид. Четенето на мевлида е свързано с вечеря, пищна вечеря. Готви се за от 100 до 300, до 500 човека. Вземат се (почти във всяка джамия има) големи казани, за да се приготви храна за толкова много хора. По времето на тия, да речем, 45-50 години, когато съществуваше и ТКЗС, и когато всички сме били еднакво богати и бедни, всеки е имал възможност да го направи, за да е уважавано семейството му.

Антонина Желязкова: И се е правело по време на социализма?

Иса Мерсим: О, разбира се. Аз няма да забравя – 1982-83 година почина прадядо ми. Почина при най-малкия си син. И съответно този, при когото е починал, е длъжен да организира всичко. И тъй като джамията е затворена за такива неща, мевлидът се учи и вечерята се прави в къщата, където е починал човекът. Събират се – след вечерната молитва, след вечерния намаз – роднини, близки, съседи. Обличат се в празнични дрехи, хубави дрехи, взема се аптес, ритуалното измиване; хората и ходжите се настаняват в три или в четири стаи, където ще учат, ще пеят мевлида. И нали накрая ще нарекат, ще кажат: „Нека севабът“ – наградата за доброто дело да бъде за еди-кой си, сега, на мен ми е малко трудно да обясня…

Антонина Желязкова: Прошката и благодеянието.

Иса Мерсим: Ами и прошка, и благоволение... „Ползата от това нещо да бъде за еди-кой си. Т.е., нека Бог да възнагради, нека Аллах да възнагради еди-кой си, починалия, неговата майка, неговия баща заради това, което ние правим, за добро.“ И няма да забравя, това ми се е запечатало в главата – имаше тогава едно момче, той беше един от младите ходжи. И гледам, че няколко жени се разплакаха, защото това момче – бил е 17-18 годишен тогава – е започнало да чете, да учи мевлида. Т.е., има кой да поддържа традицията, няма да се изгуби. Както и да е. Изведнъж след политическите, дойдоха и икономическите промени. Хората останаха без работа, разтури се ТКЗС-то, хората нямат пари. В един момент – купонна система. Няма захар, няма брашно и т.н. А пък основното, което се готви за тези вечери, за мевлида, е, първото – чорба, второто е пилаф, ориз с месо, и третото е халва. Една традиционна халва за района, която е от царевично и бяло брашно и захарен сироп. И хайде, всичко друго, да речем, ще бъде намерено, обаче захарта беше голям дефицит. Та си спомням, събираха от махалата купони, захарин от някъде намираха, рушвети на някой магазинер, само и само да се намери захар, да се спази традицията. И на целия този фон, връщат се момчетата от Шумен и казват: „Абе хора, вие излишно се напрягате и излишно вършите неща, които не са най-важните в религията. Най-важното в религията е, първо, вярата в Аллах; вярваш, извършваш си всеки ден молитвата, спазваш си постите през месец рамазан, говеенето през месец рамазан, зекят да дадеш, ако си богат, и да отидеш на хаджилък. Вие нали четете мевлид – хубаво, ако толкова много настоявате да се чете мевлид, заповядайте, елате, сега джамията е отворена, ще прочетем мевлида. С един чайник шербет ще мине всичко, то ползата пак ще бъде същата, ако е рекъл Аллах, ползата ще бъде същата. Няма нужда да се правят такива харчове като за сватба. В исляма разхищението е забранено“.

Антонина Желязкова: Основният сблъсък между новото поколение мюсюлмани и старото, когато се върнаха момчета, които са учили теология, беше на канона срещу традицията. Днес можеш да учиш средно религиозно училище в Шумен или в Русе, в София има Висш ислямски институт, можеш да учиш в Сирия или Йемен за бакалавър по теология. Младите упорстваха за това, че в нашите земи – аз не намирам нищо лошо – от поколения се е предавало това неправилно разбиране и ритуализиране на мевлида. Традиционно местните мюсюлмани се надяват, че когато окажат изключително уважение към починалия, когато могат колкото е възможно повече хора да нахранят на този помен – това им се пише, когато се пренесат и те на другия свят. А чисто коранически, по религиозните канони такова нещо няма и младите хора се опитваха да приложат наученото сред съселяните си, да ги възпрат и да ги накарат да бъдат малко по-умерени в пищните тържества. Всъщност, аз съм раздвоена – за мен е жалко да се загуби местната специфика в ритуала и той да се унифицира.

Христо Буцев: Господин Мерсим, а защо употребявате ту ходжа, ту имам? Не е ли това едно и също лице?

Иса Мерсим: Ходжа, думата „ходжа“ е турска и означава учител. И тя се използва някъде със значението и на „имам“. Но конкретно имамът е човекът, който води молитвата. Значи, един ходжа може да бъде имам. Той застава, води молитвата, води проповедите, но той може да не е имам в селото...

Антонина Желязкова: Едната дума е арабска, а другата е персийска. Навлезли са в нашия език през турския, разбира се. И двете думи носят смисъл на духовен водач, както и на образован човек. Тези названия се смесват, защото имамът може да бъде и учител, както ходжата може да води молитвата. Когато имамът прави неделното училище и когато отиват децата и учат да четат корана, те не му казват „господин имам“, те му казват „ходжам“, учителю мой. Това е израз на уважение към преподавателя. Заради това понякога в тези селища се сливат „ходжа“, което е учителят, и „имам“, който е духовното лице, попа на селото, да го кажем на български.

Христо Буцев: Като говорехме преди малко за началото на 90-те години, ставаше дума за учебници по ислям на български. Днес учебниците на какъв език са?

Иса Мерсим: Е, при помаците какъв друг учебник? На български, разбира се.

Христо Буцев: И вие ли употребявате тази дума „помаци“?

Иса Мерсим: Сега, да направим следното уточнение – когато има проблем, той не трябва да се премълчава, за него трябва да се говори. Трябва да има диалог, за да се намери най-доброто решение. До 1989 г. нас ни учеха така: помак, помаци – това са „помъчени“, понеже хората са измъчвани и т.н. След това започнаха да се появяват други опити за обяснение на етимологията на думата. Някои не искаха и не приемаха тази дума. И сега има хора, които не я приемат, защото до 1989 г., пък и след това, „помак“ и „помаци“ е вървяло с прилагателните „мръсен“, „долен“. Оттам идва проблемът.

Христо Буцев: Аз не си спомням да е имало такова...

Иса Мерсим: Не в големите градове, където тези хора са били по-малко, но там, където, да речем, е имало повече помаци... За мен помак е човек, който говори български, но изповядва исляма. И – да вземем един град, където има и помаци, и християни; и там работните места са ограничени. Появява се една конкуренция за работното място. И така: „Откъде накъде, вие, господин Иванов, ще назначите тоя помак от еди-къде си, а няма да сложите мен.“

Антонина Желязкова: Той смекчи. „Защо ще назначите тоя мръсен помак?“, се е казвало. В тези региони думата „помак“ е била натоварена пейоративно. И наистина винаги се е придружавала с някакво прилагателно.

Иса Мерсим: И хората сега – някои – не използват това определение за себе си. Аз ги разбирам, всеки, както иска, така да се определя.

Антонина Желязкова: Можем да поговорим и за „българомохамеданин“. Което пък е натоварено от времето на социализма, защото при всички репресивни акции, които са били извършвани по отношение на помаците, те са били назовавани „българомохамедани“ и се е създало едно негативно чувство у тях към това название. Между другото, независимо колко негативни чувства са натрупали хората от названието „помаци“, и в българската, и в балканската, и в европейската научна литература това е официалният термин за назоваване на тези хора, когато правиш изследвания. Това е легитимен научен термин, в който не се влага и капка негативизъм.

Христо Буцев: Може ли да се търси паралел между политически коректното „роми“ и „цигани“, и „помаци“ и „българомохамедани“?

Антонина Желязкова: По време на демокрацията се въведе едно название, участвала съм в създаването и утвърждаването му, което и от научна гледна точка е коректно – „българи мюсюлмани“. Искам обаче да чуя от Иса защо представители от неговата общност отхвърлят и „българи мюсюлмани“. Някои хора сред българите мюсюлмани, които търсят някаква различна идентичност, предпочитат да бъдат наричани само „мюсюлмани“. С една дума, нещата опират до идентичността.

Иса Мерсим: Идентичността... то не е израз само на вътрешно чувство, то е израз и на външна реакция. Излизам и казвам: „Аз съм българин, но съм мюсюлманин“. Хубаво, ако така те приемат, чудесно. Обаче в момента, в който някой каже: „Какъв българин си ти бе, ти си мюсюлманин. Не може да си българин ти!“, някак си започваш да се чувстваш некомфортно... Поне за мен въпросът „Какъв си ти?“ до 90 и някоя година беше много труден въпрос. Защото, от една страна, държавата казва: „Всички сме българи, всички сме български граждани, България е нашата майка“, но в един момент ние получаваме отношение на мащеха. „Хубаво, българи сте, ама няма да ходите в джамията; вашите родители няма да се обличат така, както искат да се обличат; вие няма да се казвате така, както искате да се казвате; ще работите само тютюн, ще работите това, което ние ви дадем, което ние ви кажем“. И в един момент помаците започват да се чувстват като дете на разведени родители, което съдът е дал на майката и тя всеки ден го бие затова, че то прилича на бащата. И е много тежко. След 1989 г., лека-полека, като започнах да се интересувам кое аджеба определя принадлежността на един човек към една нация, към един народ, към един етнос и т.н., сам започнах да намирам отговорите на тези въпроси. Сега, за мене специално думата „помак“ е определение за една културно-религиозна общност, която е по-различна от мнозинството.

Да се върнем на „българомохамедани“. През 60-те години, при смяната на имената, по-късно вече окончателно в 1972-1973 г., общо взето теорията е била такава: „Вие сте помохамеданчени, българомохамедани сте; и за да станете истински българи, ние ще ви откажем от това да сте мохамедани и ще станете само българи.“ А пък „българи мюсюлмани“ може би политически да е по-коректно, но специално за мен е по-добре помак. При последното преброяване тук, в София, преброителят ме пита как да ме запише – казвам: „Запишете ме помак“. Сещам се за една история, която се разказва в нашия край за Гоце Делчев. Когато било взето решение помаци, мюсюлмани да се изколят в тая долина, Гоце Делчев отишъл при майка си. И й казал: „Майко, така и така, имам такава заповед“. Тя го завела в градината и рекла: „Виж сега, виж колко е красива тази градина. Знаеш ли защо?“. Той попитал защо. „Защото в нея има всякакви цветя, защото в нея има много цветя. Ако искаш да живееш в такава градина, недей да унищожаваш едни цветя, за да останат само другите“.

Антонина Желязкова: Това е много популярна история в този край. Истината е, че притискани и насилвани през годините, българите мюсюлмани много се лутат в търсене на своята идентичност – като културно-религиозна общност. Според мен тази търсеща се идентичност идва от подмяната на историческите факти от Възраждането, та до днес. На тази общност винаги е било внушавано, че са вероотстъпници, че са били насилвани да приемат исляма, което ги прави отстъпници от Христовата вяра, но едновременно с това и „помъчени“. Около тях винаги е витаела някаква вина, каквато всъщност те нямат. Все част от митологиите, защото ислямът се е разпространил в Родопите, както и на много други места на Балканите, като личен или групов, общоселски избор, като една нормално функционираща духовна и социална практика през онези векове. Историографията е голям длъжник на помаците, защото е оставила множество бели петна, както и манипулирани исторически интерпретации, които широко отварят вратата за търсене на неизброими, понякога съмнителни варианти и до ден днешен, понякога дори чрез подмяната с нови митологии, но този път собствено производство. Така се появяват хипотезите за предосмански произход, за арабски или пейгамберски корен, както и популярната богомилска теза, която е сравнително доказана за босненските мюсюлмани.

Така или иначе, това е постоянен дискомфорт. Да съществуваш от поколения, от векове като дамгосан, неясно защо. Примерно там, където са в плътно обкръжение на турци, да кажем помашките села в Източните Родопи, те имат поразително силна българска идентичност: „Е да, помаци сме ние, но всъщност ние сме истински българи“, ала, разбира се, държат на изповеданието и на традициите си. И там, в Източните Родопи, се случваше напоследък по 50-60 души в тези помашки села да гласуват за „Атака“, защото казват: „Те се борят за българското, те ще помислят и за нас, дето сме забравени българи в една турска среда“. Друга е ситуацията сред, да кажем, помаците в Западните Родопи. Там има доста по-компактни райони, населени с помаци, които някак си се чувстват по-комфортно, те си знаят или търсят активно идентичността. Някъде, където пък помаците се чувстват притиснати, дискомфортно в плътно българско християнско обкръжение, решават, че е по-разумно да кажат, че са турци. Не са много, но има такива. Около 20 хиляди има примерно, които казват: „Ние сме турци“, без да знаят нито една дума турски; и като всъщност знаят, че това не така.

Иса Мерсим: Аз познавам много малко хора сред помаците, които говорят турски, научили са го от майка, от баща и т.н. Но моите баба и дядо, те са били свидетели на това как техните родители, баби и дядовци, са говорили на турски. Защото до 1913 г. в нашия район официалният език е османският и ако човек иска да бъде част от тази държава, трябва да знае официалния език на държавата. Но вкъщи те са ползвали майчиния си език, български език са ползвали там. В наше време някои родители са предали турския на своите деца. И почти във всяко село има възрастни хора, които го знаят – от майка си и от баща си.

Антонина Желязкова: Това е било характерно за периода на Османската империя – поданиците са знаели по няколко езика от региона – турски, гръцки, влашки, български и т.н. Моите прадядовци по бащина линия са от Копривщица. И за да могат да произвеждат и да търгуват произведеното на цялата територия на империята, дори и в Дамаск, са говорели не само турски, гръцки, сръбски, но са поназнайвали и арабски.

Да, езикът е много важен за идентичността, но знаете ли защо всъщност вие не приемате политически коректното българи мюсюлмани? Защото то ви затваря пътя за други възможности за идентификация. Много е категорично. Докато помак, кой пък може да каже какво точно означава, както и абсолютно правилното определение културно-религиозна общност – да, очевидно, че помаците са мюсюлмани, но са отворени възможностите за теории около етногенезиса. Това означава, Иса, че вие все още търсите своята идентичност, така ли е?

Иса Мерсим: Безспорно сте права. Някои казват: „Ние сме българи“; други казват: „Ние сме турци“. Помаците в Турция и Гърция се чувстват по-скоро турци, но и турци, и гърци ги наричат помаци или балкански турци. В Република Македония торбешите също търсят своите корени между наследници на Александър Македонски и куманските турци, а поглеждат и към нас. Както казах и по-горе, чувството за идентичност се формира и от отношението на околните към теб. А отношението на всички е като към различен; равен, но различен. В България сме българи, но не съвсем, в Турция сме турци, но по-различни. В Гърция „пoмаки“ са гръцки граждани, наследници на траките, но приели исляма. Какво да ви кажа, със сигурност търсенето на идентичността ще продължи, но когато това търсене става в сътрудничество с околните, е по-лесно, отколкото когато процесът става в конфликт и съперничество.

Антонина Желязкова: Мюсюлманите в Санджак пред очите ми за период от десет години избраха своята идентичност – да бъдат босанци. В религиозните училища и университети вече изучават, заедно с турски и арабски, също и босански език. Гораните се разделят на македонци, на българи, а някои от тях също размишляват дали да не се идентифицират с босанците. Знаете ли какво са ми казвали на терен: „Босанската нация се легитимира безпрекословно чрез войната и сега всички ги признават, затова може би да кажем, че сме част от тази нация“. Оттук и трансграничното вглеждане едни в други за взаимно разпознаване. Моята прогноза е, че това разпознаване и търсене на идентичност за всички тези разпилени по балканите групи от славяноговорещи мюсюлмани ще се развие пред очите ни през следващите десетина години.

Христо Буцев: А вие, господин Мерсим, как се чувствате тук в София, в мултикултурната среда?

Иса Мерсим: Добре се чувствам. Сигурно някъде я има дискриминацията, недоброто око, недоброжелателният поглед към различния, но аз не съм почувствал такова нещо. Може би това е заради средите, в които се движа, хората, които познавам; може би от късмет попадам на такива хора. Но никога, когато съм отишъл да търся работа, не ми е било казвано: „Абе, няма да те вземем, защото си Иса, ще търсим някой друг, който да е Христо“.

Антонина Желязкова: А във фирмата има ли някакви проблеми? Всички знаят сигурно откъде сте, че сте и вярващ, и практикуващ мюсюлманин, вероятно това проличава. В модерните фирми сега непрекъснато се прави тийм билдинг; ходят по екскурзии, едни пиянства, танци, манци... Вие очевидно се отличавате.

Иса Мерсим: Няма как да остане незабелязан човек, който... се държи странно. Т.е., да отиваме някъде, за да се напием, и един човек да казва: „Ще дойда, ама няма да пия“. Но искам да кажа, че във всеки един екип ръководителят задава, според мен, отношенията между хората в него. Моят работодател, той е от Плевен, Невен Дилков се казва, има много добро отношение. Ако е въпрос за работа и ако някъде съм сгрешил, разбира се, трябва да се скара. Но по отношение на религиозността винаги е проявявал разбиране. Няма да се хваля, но се опитвам да спазвам религиозните порядки за молитвата...

Антонина Желязкова: Пет пъти на ден.

Иса Мерсим: Пет пъти на ден. Аз винаги съм си обяснявал нещата така: за да съществува обществото добре, трябва да се спазват морални и ценностни норми, правила. Но тяхното спазване е свързано донякъде с уважение, донякъде със страх от това да бъдеш наказан, ако не ги спазваш. За вярващия човек то е страх от Бог – независимо евреин, християнин, мюсюлманин – човек се страхува да не наруши моралните норми на своя Бог, за да не бъде наказан. Когато обаче човек няма тази вяра, тогава на дневен ред идва страхът от закона. Но когато и законът е слаб, и вярата е слаба, ставаме свидетели на хаос.

Христо Буцев: Зад вратата в службата има ли една кожа да виси?

Иса Мерсим: О, не... Днес има килимчета, покривки, важното е да са чисти.

Антонина Желязкова: Но как успявате в свръхмодерна фирма да спазвате молитвата пет пъти на ден и какво правите, когато дойде петък? Как в една нетолерантна към мюсюлманите среда, каквато се очертава да е България, в една модерна фирма...

Иса Мерсим: ... Може би нетолерантността идва от незнанието. Т.е., когато човек не е запознат с нещата такива, каквито са, когато не изслуша другата страна, може да се появят проблеми. Специално в нашата фирма от няколко месеца върви една такава програма – да опознаем различния, различното. И аз имах възможността да говоря пред колегите, да говоря за исляма. И ми става приятно...

Антонина Желязкова: Това във фирмата ви?

Иса Мерсим: Да. И беше много интересно, когато дойдоха много колеги и у тях възникнаха много въпроси. Това е хубаво – когато се познаваме, когато знаем кой какво и кое за какво е, няма от какво да се страхуваме. Един български автор казва: „Когато срещнем нещо различно, не е задължително да го приемем, не е задължително и да се съгласим с него. Но когато го познаваме, изчезват острите ъгли и по-лесно можем да направим контакт.“

Антонина Желязкова: Освен вас, има ли други различни, които да говорят пред колегите си?

Иса Мерсим: Програмата ще продължи. Във фирмата имаме едно момче, което е евреин. Имаме едно момче от Бръщен, системен администратор, той също е помак. Освен това имаме и една колежка, която е от арменски произход. Та, за колегите беше интересно да им разказвам, понеже по медиите се говори едно нещо, а пък когато застанеш пред човек, който се определя като мюсюлманин, опитва се да живее като такъв – и когато му зададеш въпроса и чуеш отговора, приемаш го по-автентично. А как живея във фирмата – много добре живея. Понеже съм касиер счетоводител, имам допир до всички колеги, опитвам се към всички да бъда добър. Естествено, когато човек трябва да си прави молитвата, в исляма не е задължително да отиде в джамията. Това, което е задължително, е човек да бъде чист, да се измие, да измие ръцете, лицето, краката до глезените, за две или три минути да застане, да си прочете молитвата. Да почувстваш, че ти си застанал пред твоя господар, който те е създал, и даваш отчет. Почти във всяка фирма се намира някъде някой склад, където се държи я архив, я нещо такова... А сега местим офиса и управителят каза: „Задължително ще направим една стая за почивка. Където ти, Иса, спокойно ще можеш да ходиш да си направиш молитвата“.

Христо Буцев: А петъчната молитва?

Иса Мерсим: Всеки има на обяд почивка – обикновено я използвам. Е, ако има някаква неотложна работа и трябва да се свърши – и аз съм човек, и аз пропускам понякога, аз не съм, как да го кажа, най-добрият еталон за вярващ. Всеки си има трески за дялане.

Христо Буцев: Какво мислите за скандала, провокиран от Яне Янев?

Иса Мерсим: В един момент аз започнах да го съжалявам този човек. А и реакцията на Ахмед Башев и на Мурад Бошнак към него може да е най-добрата от гледна точна на положението на нещата в страната, но не е най-добрата от мюсюлманска гледна точка. Той, човекът, не е живял сред мюсюлмани. Той не познава исляма. Той не знае какво е ислям, не знае как се живее исляма. В един момент идват едни хора от едно село и казват: „Ами сега нас не ни обичат, защото ние не ходим на джамия.“ И той казва: „Ето, вижте какъв радикализъм. Те ги карат насила да ходят на джамия“. Е, във всяко село има хора, които ходят на джамия, има хора, които не ходят. Може би най-доброто, което трябваше да му се обясни най-напред на Яне Янев, е, че ходенето на джамия е в правилата на религията, но пък при нашите условия никой не може да те задължи. Ама господинът там, Таламанов, се оплакваше, че хората не са го обичали, защото бил по-различен. Ами дали пък във всяка една общност, когато се появи някакъв по-различен, всички тръгват да го прегръщат, защото е по-различен, или малко се дистанцират от него? Трябваше да се обясни на Яне Янев: „Човече, тия хора се обличат така не от вчера. Измежду тия хора има – да речем, жената на Башев, дъщеря му и т.н. – които са от тази общност, но те пък се обличат по друг начин. Това, че някой се е облякъл с шалварите и със забрадката, не означава, че това е радикален ислям. Напротив, даже за да бъде по ислямските закони, тази забрадка не е така, както трябва да бъде.“

Антонина Желязкова: Тя даже е твърде игрива и красива в сравнение с традициите от класическите земи на исляма.

Иса Мерсим: Твърде игрива и либерална, не е според исляма... И може би трябваше най-напред да му се обясни на депутата.

Христо Буцев: А някой да иска въвеждане на шериата?

Иса Мерсим: Вижте сега. Отивам в Брезница, имам кола, която е така, малко по-голяма, и на една улица друга кола, паркирана по средата, и аз не мога да мина. Питам хората в къщата, познавам ги: „Абе вашата кола да дойде някой да я премести“. „Ами той, човекът, на когото е колата, той отиде на площада, премести я ти“. Казвам: „Ами ключове?“. „А, те, ключовете, са вътре“, казват ми. „Е как, не заключвате ли? Аларми и т.н.?“ „Е защо? Кой ще дойде да я открадне, ние тука се познаваме“. И не само в моето село – и в съседното, в Рибново, е същото... Та, няма я онази религиозност, която, да речем, е да се спазват строго правилата, пет пъти молитва, задължително постене, да не се пие и т.н., но има една традиция, основана на религиозните норми за морал и чест. Т.е., уважението към родителя, опазването на чуждото, т.е., чуждото си е чуждо, моето си е мое, и затова тия хора там нямат нужда от шериат.

Антонина Желязкова: Около скандала с Яне Янев доста интервюта се направиха в Рибново с хората и всички те се хвалеха как се опитват да си опазят морала, как жените не пушат там и т.н. – т.е., все пак там има един морал и една атмосфера, които не налагат някакви драстични мерки, примерно вкарването на... друг вид закони, извън светските, които имаме, нали?

Иса Мерсим: Абсурд! Традициите, човещината, както и законите на държавата – това са правилата в нашия край.

Антонина Желязкова: Помните ли, че на предишна среща се позовах на една индийска притча, която се приписва на Мевляна Джеляледдин Руми, защото често я разказвал на учениците си: „Група слепци искали на всяка цена да опознаят слона и да разкажат на другите как изглежда той. Всеки докосвал с ръка някаква част от слона и казвал: това е колона, това е водопровод, това е голямо ветрило, това трон и т.н. И всичките били дълбоко убедени, че са познавачи на слона…“ Ние не познаваме, но и не се стремим да опознаем религията и културата на другите. Тази притча мисля, че трябва денонощно да се разказва на българските политици, защото те са слепците.

Христо Буцев: А във вашия край помни ли се насилието срещу ви?

Иса Мерсим: Как да бъде забравено? Например събитието – разстрелът – на 28 март 1973 г. Ситуацията всъщност каква е била – хората в Корница са запалили огньове, стоят на площада. Дошла някаква милиционерска част и селото е обградено. Кметът иска да сменят имената, хората не искат. И в един момент, това е на 27-ми вечерта, отишъл човек от Корница в Брезница и казал: „Така и така, утре ще има събрание в Корница, да идем ние, да кажем, че не искаме да ни сменят имената. Ще дойде човек от София“. И на 28-ми сутринта цялото село потича... Разстоянието между селата е към 5-6 км. И някъде по средата, виждат отсреща конна милиция, специални части... Които започват да стрелят с трасиращи куршуми, има ранени, има убити, след това убитите са взети и къде са гробовете им, не се знае. Такива дати не се забравят, но аз си мисля, че към бъдещето и напред не трябва да вървим гърбом. Трябва да търсим нещата, които ни обединяват, и заедно да вървим напред и да не повтаряме грешките.

Антонина Желязкова: „Не вдигай ръка, когато те ударят. Бъди като ням, когато те ругаят. Не се обиждай, когато наранят сърцето ти“. Това го е казал Юнус Емре, известен мистичен поет от ХV век. Моята тесничка пътека на познанието за исляма минава през суфизма и мистицизма, но трудно ми е да спазвам препоръките на Емре, когато има толкова несправедливости и жестокост днес.

Иса Мерсим: Със сигурност поетът е извел това нещо от нормите на исляма. В Корана, в един аят, в едно знамение се казва: „На лошото отговорете с добро по най-добрия начин“. Много би ми се искало да бъда такъв, за какъвто ме призовава Юнус Емре. Старая се, опитвам се. Но и аз съм човек, за съжаление, и моето его понякога взима връх над разума. И не винаги успявам, но се опитвам да бъда такъв.

Антонина Желязкова: Много бих искала да попитам нещо. При моите пътувания от края на 90-те години насам по Балканите наблюдавам някакво трансгранично усилие на славяноговорещите мюсюлмани, където и да се намират, да намерят наистина не само своята идентичност, но да опознаят събратята си в съседните страни, за да се огледат в тях, да се разпознаят или нещо подобно. Вие също ми разказахте, че с ваши братовчеди сте пътувал в Гърция и Македония, за да срещнете хора от подобна културно-религиозна общност?

Иса Мерсим: За съжаление, след 1913 г. славяноговорещите мюсюлмани са разделени в 4 държави. Контактите са прекъснати и често едните не са знаели за съществуването на другите. Аз научих, че в Гърция има помаци, чак през 1994 г. Във всяка една от тези страни помаците са изградили някаква своя идентичност и имат своя версия на историята за помаците. Когато отидеш в Ксанти и видиш как са облечени жените, защото жените са, така да се каже, пазители на външните белези на помаците, и чуеш как говорят, не можеш да останеш безразличен. Чувстваш тези хора близки и познати, става ти мило някак си. А бе, кръвта вода не става...

Април 2009 г.

Източник