Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 70% (4 гласувания)

Въведение

2009 05 VulvaТова е една кратка история на културата на Запада – но една история, базираща се на представянето на женските гениталии в ежедневието, фолклора, медицината, митологията, литературата и изкуството. На пръв поглед това може да изглежда дразнещо. Не е ли достатъчно, че вече има истории на културата на целувката или на чаените кани? Какво допълнително познание може да бъде спечелено чрез вулвата? На такива упреци може да се отговори, че, разбира се, всеки може да си има собствено разбиране за целуването или за чаените кани, но едва ли някой ще отрече, че тези феномени съществуват. Но това не е така при женските гениталии, за които психоаналитикът Жак Лакан пише:

Строго взето, може да се каже, че не съществува символно представяне като такива на половите органи на жената. Във всеки случай символизацията не е една и съща, няма едни и същи източници, нито пък същия подход както при символизирането на половия орган на мъжа. И това, защото въображението ни предоставя само една липса, там, където на друго място има един много забележим символ.[1]

Или в едно изречение: ако нямаш пенис, то нямаш и „истински“ полов орган. Едно твърдение, което е толкова очевидно фалшиво, че дори би притежавало своеобразен абсурден чар, ако с това Лакан не би се намирал в пълно съзвучие с определящото мислене на Запада. Според Аристотел само мъжът разполага с достатъчно енергия, за да развие напълно завършени полови органи. Гален виждаше женските гениталии като преобърнати мъжки гениталии. А отношението на Зигмунд Фройд може да бъде сведено до формулата: взема се един човек – тоест един мъж – отстранява му се пениса и така се получава жена. Също и модерни теоретици като например Жан Бодрияр и Ролан Барт обясняват, че когато жените се разсъбличат публично, като например при стриптийз, то те не мога да разкрият половите си органи, а само и единствено тяхната липса, тоест липсата на фалос. Вулвата бива описвана като дупка, празно място или нищо. В най-добрия случай тя изпълнява ролята на недостатъчен пенис.

В зависимост от темперамента си една жена може да намери това забавно или неприятно. Но какво означава отричането на един биологически факт като вулвата за възприятието на съвсем конкретни тела? При една поредица от опити, която проведох с различни групи жени-учени, аз установих, че всички те могат да рисуват пениси, но нито една не е в състояние да нарисува разпознаваема вулва. Това ме заинтересува силно. Как така тези високообразовани жени можеха да репродуцират мъжки гениталии, докато собствените им гениталии бяха за тях толкова чужди и тайнствени, че те не бяха в състояние да ги нарисуват дори в рудиментарна форма? При това ми хрумна, че те и аз са виждали образи на вулвата – като се изключат медицинските илюстрации – само като продукти на порно- и хигиенната индустрия. И така реших да се опитам да открия символичното място, което вулвата заема в нашата култура.

Първото, което ми направи впечатление, беше очебийното противоречие, че от една страна женският полов орган изобщо не присъства или поне трябва да бъде незначителен и незабележим, докато същевременно той се появява като „черна дупка“ и „зееща бездна“, като „врата към ада, източник на всеки раздор и гняв на света, и възможна гибел на мъжа“[2] Най-настойчивата илюстрация за това е въоръжената с остри, оплескани с кръв зъби вагина, която се появява толкова често в митове и легенди, че дори е получила собствено име: vagina dentata. Където и да се появи vagina dentata, тя заплашва да сведе пениса до онова, до което фалическият поглед е деградирал вулвата, а именно една липса, една дупка, едно празно място – като го отхапе. Как може нещо, което уж въобще не съществува, да представлява такава заплаха? Тук ние си имаме работа с нещо, което аз наричам „културно трептене“: когато две понятия се намират в директна противоположност едно към друго – като цветове, намиращи се на противоположните краища на спектъра – то те произвеждат, щом само се доближат едно до друго, постоянно раздразнение. Това винаги са феномени с високо напрежение, които указват факта, че зад тях се крият други пластове.

Така например в повечето митологии се намират истории, в които човечеството бива спасено най-малко веднъж чрез откритото показване на вулвата. Съществувало е твърдото вярване, че жените, повдигайки полите си, могат да съживяват умрели и дори да побеждават дявола. Женските гениталии са били едно свято и лечебно място. Вулвата не е била просто пропусната, а с огромно усилие първо оклеветена, а след това отречена, чак до погрешната и побъркана представа, че тя е нещо, за което не си струва да се говори.

За щастие нищо не може да бъде потиснато на сто процента. И така в хода на моите изследвания аз внезапно започнах да откривам позовавания на женския полов орган навсякъде в литературата и изкуството на Запада – тоест в онези медии, чрез които нашата култура се представя и обяснява самата себе си. Но тези позовавания бяха най-често изкривени и едва различими. А онова, което не бива разбрано, същевременно не може да получи образ и най-вече не може да бъде преобразено.

И именно за това става дума в тази книга. Един опит да се реконструира културното значение на женските гениталии и да се покажат усилията, които са били положени, за да се потисне вулвата, тъй като около нейното представяне се е провела борбата за дефиниционната власт върху женското тяло. (При което „тяло“ в този случай се използва като метонимия за онова, което се определя като „женско“. Важно е да се разграничава това, в края на краищата тук става дума за изследването на една културно оспорвана област, а не за едно подновено равнопоставяне на понятията „жена“ и „тяло“.) Преди всичко обаче аз искам да отдам почит на противоположните движения – ония, които в течение на столетията са правили видим чрез думи и картини невидимия пол. Защото, както писа индианският писател и носител на наградата Пулицър, Натачи Скот Момади: „Ние сме нашите представи [...] Цялото ни съществуване се състои от образи, които ние си създаваме за самите себе си [...] Най-лошото, което може да ни се случи, е да няма представи за самите нас.“[3]

Shaming and Naming

Английският израз naming and shaming означава в превод „публично разобличаване“. По правило той бива съпровождан от една трета, подобно звучаща дума, а именно blaming, тоест „обвинявам“ или „осъждам“. Британското правителство използва понастоящем стратегията на naming and shaming много усилено, за да представи в пресата, в Интернет и дори по стволовете на дървета портрети на предполагаеми или действителни престъпници, и с това по никакъв начин не поражда някакво добросъседство, а напротив, експлозивно насилие срещу „посрамените“ (и хора, които са имали лошия късмет да приличат на тях). Същото се е случило в едромащабен стил с вулвата. Само че нейните изображения не са били широко разпространявани, а публичното злепоставяне е протекло чрез обществено потулване и фалшиво обозначаване: тоест „shaming and re-naming“. Журналистката Глория Стайнъм пише в спомените си:

Аз идвам от поколението „там долу“. „Там долу“, това бяха думите – изговаряни само рядко и с приглушен глас – с които жените от моето семейство обозначаваха всички женски полови органи, външните, както и вътрешните [...] [Аз] не съм чувала правилни наименования, да не говорим пък за думи, които биха изразявали гордост от тези части на тялото [...] И така, независимо от това дали се учех да говоря, пиша или свиквах на хигиена, ми беше разяснявано правилното наименование на всяка от великолепните части на тялото – освен онова за непроизносимата област. Това ме направи беззащитна срещу срамните изрази и мръсните вицове в училищния двор и, години по-късно, срещу широко разпространеното вярване, че мъжете, дали като лекари или любовници, знаят повече за женското тяло, отколкото самите жени.[4]

Глория Стайнъм е израсла през 1930-те и 40-те години в Охайо. Нейните преживявания се различават по очебиен начин от ония на родените по-късно момичета – за което тя самата, като централна фигура на женското движение и съоснователка на феминисткото списание Ms (наречено според революционното по онова време обозначение за жени, които не са желаели да бъдат заговаряни повече с „Miss“/„Госпожица“, или „Mrs“/„Съпруга, Госпожа“) – е допринесла в огромна степен. И въпреки това даже в март 2006 в Германия се появи една книга (уж толкова по-малко срамежлива и строга от самата Америка), с едно в никакъв случай не иронично поставено заглавие: Наричам я „Там долу“ – жени разказват за своята вагина, за страстта и секса.[5] Също и женското списание Woman обозначи женските гениталии като „Нашият пропуск в знанията“[6] и продължи добродушно: „Ние се осведомихме по въпросите на наименованията, функциите и полагането на грижи. А сега, моля не кръстосвайте смутено краката си!“[7] При наименованията, които бяха подготвени от Woman, „там долу“ се намираше на първо място, плътно следвано от „между краката“. Единственото донякъде оригинално нещо, което предлагаха журналистките, съставили статията, беше обяснението защо са отхвърлили наименованието „вулва“: то им напомняло за една шведска автомобилна марка.

Ако употребата на думата вулва е вече трудна, то онази на cunt – или в превод „путка“ – е абсолютно непристойна, както е трябвало да установи авторката Инга Мушио, когато трябвало да напише броя на думите под една от своите статии, но пропуснала „о“ във word count (брой на думите):

Съзерцавах двете думи една до друга и счетох, че „word cunt“, тоест „думата путка“ е великолепно заглавие за една авторка. Шепата хора, които получаваха моите оригинални ръкописи, реагираха ужасено и питаха защо съм решила да поставям точно тези две думи под статиите си. И след като бях обяснила мотивите си на различни издателски асистенти, редактори, коректори и дами от приема, за започнах да се замислям за действителната, независима от контекста власт на думата „путка“.[8]

И действително, наименованието на женските гениталии в неговата вулгарна форма е най-обидната ругатня, която английският език може да предложи. В медиите cunt е по-непроизносимо дори и от fuck. Човек трябва да помисли само за полемиката, породена от BBC през януари 2005, когато те излъчиха в ефира думите „cunting, cunting, cunting, cunting cunt“ (в превод евентуално „путеща, путеща, путеща, путеща путка“) като описание на дявола в Jerry Springer – The Opera. Но щом дори и дяволът не иска да си има работа с женските гениталии, то тогава действително нещо с тях трябва да е мнооого лошо. При това старата английска дума cunt е изразявала в първоначалното си значение „свято място“ една висша форма на уважение; етимологически тя е тясно свързана с queen, kin и country, тоест кралица, род и (родна) страна. След завоюването на Англия от норманите cunt е било официално заменено от латинското понятие вагина, но продължило упорито да се задържа в езиковата практика. Английският поет и философ от 14 век Джефри Чосър е използвал думата в множество различни начини на изписване queynte, queinte – в своите Кентърберийски разкази, а в Лондон има улица, носеща изразителното име Gropecunt Alley (grope = опипвам, бел. пр.), където проститутки очакват клиентите си. Едва през 18 век „святото място“ е било поставено извън закона. С това започва и победният ход на вагината.

Вагина

Заедно с директния си превод „влагалище“ (на немски език – „ножница“, бел. пр.), „вагина“ е най-разпространеното и приемливо наименование на женските гениталии. Както вече беше споменато, „вагина“ се отнася най-вече до телесния канал, свързващ вулвата с вътрешните полови органи. С това не само цялата видима част на женските гениталии става езиково невидима, така тя няма и самостоятелно значение, тя е само дупка, в която мъжът може да пъха своя генитал, или, за да си останем в образа: ножница за меча му. Именно оттам идва и понятието, защото в анатомията е било обичайно да се използват аналогии при именуването. Италианският анатом и хирург Матео Реалдо Коломбо, който през 1599 г. въвежда думата „вагина“ в медицината, обосновава избора си в студията De Re Anatomica с описанието на женския полов орган като „онази част, в която се въвежда шишът като в ножница“[9]. Това е толкова по-странно, защото например от Коломбо произлиза и обозначението labia minora – „малки срамни устни“. Очевидно той е бил напълно в състояние да види и опише вулвата, но не и да я разпознае. Но той не е бил сам в тази избирателна слепота. Барбара Уокър пише в нейната Енциклопедия на тайното женско знание:

При един процес срещу вещица от 1593 г. съдебният палач (женен мъж) открива, очевидно за пръв път, един клитор и го идентифицира като дяволска брадавица, сигурно доказателство за вината на обвиняемата. Това било „едно малко парче плът, изпъкнало като цицка, дълго един сантиметър“ – нещо, което слугата на палача „открил още от пръв поглед, но то било скрито, защото се намирало на тайно място, което е неприлично да се гледа; но накрая, тъй като не желаел да премълчава нещо толкова странно, той показал нещото на множество зрители, Зрителите още никога не били виждали такова нещо.[10]

Това е като минимум удивително, тъй като свидетелствата за „срамните“ разпити и изображенията на инструменти за измъчване като вагиналната круша и люлката на Юда (средновековни инструменти за мъчения, разкъсващи вагината, бел. пр.) показват, че интересът към табуизираните гениталии е бил огромен. Лекарят и философ Лудвиг Флек формулира през 1930-те години психологическия механизъм, според който може да бъде възприето само онова, за което е позволено да бъде възприемано, по следния начин: „В природните науки, също както в изкуството и живота няма друга вярност към природата, освен вярност към културата.“[11]

Но даже и преди анатомите и лекарите да сведат в 17 век женските гениталии до вагината, те в никакъв случай не са били прецизни по отношение на „непроизносимата област“. Гинекологически произведения са съдържали евфемизми като „sinus pudoris“ – кухина на срамежливостта, както и сериозни обърквания на понятия. Думата „вулва“ е била използвана на различни места за обозначаване на вулвата, вагината или матката – или за всичко това заедно. И тъй като църквата е защищавала мнението, че женските полови органи и без това са добри единствено за целите на размножението, то интересът на изследователите е бил отправен главно към матката, където обаче неяснотите са също толкова очевидни. Така например са съществували сериозни описания, според които предназначението на девствената ципа е да попречи на пениса да проникне в матката.[12]

Тъй като езикът е системата, чрез която ние се ориентираме в света и оформяме преценки, то изчезването на оценъчни или просто прецизни обозначения много често е съпроводено от изчезване на оценъчно занимаване с дадена тема – или пък отразява, или подготвя, един такъв процес. И тъй като хората се идентифицират толкова силно с половите си органи, че дори се разделят според тях на две принципни групи – мъже и жени – то твърденията, отнасящи се до половите органи, по правило могат да бъдат разбирани като твърдения за целия род. Римският лекар Клавдий Галенус (129–199 г.), наречен Гален, който е бил абсолютният авторитет в областта на европейското здравеопазване чак до времето на ренесанса, обяснява:

Точно както човечеството е най-съвършения от всички животински видове, така и вътре в човечеството мъжът е по-съвършен от жената [...]. По отношение на органите, служещи за размножаването, жената е по-малко съвършена от мъжа. [...] Разбира се, не бива да се мисли, че нашият създател преднамерено е направил половината от вида несъвършена и – както всъщност стоят нещата – я е създал осакатена, ако в това осакатяване не би било скрито някакво голямо предимство.[13]

Това предимство се намира според Гален в утвърждаваното предразположение на жената към подчинение и служене. Превъзходството на мъжките полови органи Гален (позовавайки се на Аристотел) обяснява с по-голямата вътрешна горещина на мъжа – едно разбиране, което е било разпространявано в продължение на повече от хиляда години и може да бъде открито например в средновековния сборник Secreta Milierum, чийто автор предупреждава, че при половия акт жената отнема на мъжа топлина – символизирана чрез горещото семе, така че един мъж, който би имал прекалено много секс с жени, би станал слаб и дебилен.[14]

Действително, Гален не е виждал у жената някаква непосредствена заплаха за мъжа (както го е правил неговият буен средновековен колега Псевдо Албертус Магнус), но затова пък е гледал на нея като слабо, осакатено и в същинския смисъл нечовешко същество. Защото само огненият мъжки зародиш е в състояние да преобърне гениталиите си навън и чрез това да стане завършен човек, докато женските полови органи си остават обърнати навътре и недоразвити. Албертус Магнус продължава този мисловен ход по следния начин: „Когато при този процес възниква женско дете, то се дължи на това, че определени фактори са попречили на определянето на тялото – затова се казва, че по природа жената е не човек, а изрод.“[15]

Представата за женския полов орган като идентично съответствие на мъжкия, само че вътре в тялото, се е задържала много упорито. Така например Андреас Везалиус, в средата на 16 век, в основополагащия си учебник по анатомия De Humani Corporis Fabrica, представя целите женски гениталии като огромен пенис, с вулвата като глава. А неговият наследник на преподавателското място по анатомия в Падуа, Просперо Боргаручи, отговаря на въпроса, защо „мъдрата природа не е посадила тестисите при жената отвън, както го е направила при мъжа“[16] по следния начин: „непълноценната“ външност на жената е свързана с нейната също толкова „непълноценна“ психология. Познавайки добре непостоянството и високомерието на жената, а по този начин и нейното постоянно желание за власт, природата я е създала по такъв начин, че всеки път, когато мисли за предполагаемия си недостатък, тя по неволя става толкова по-кротка, смирена и в края на краищата срамежлива – повече от всяко друго същество на света, всъщност. За това, че природата е оставила половите органи на жената вътре, няма друга причина, освен тази, че по този начин тя е искала да укроти нейните надменни изисквания.[17]

Чак до 18 век яйчниците са описвани като „женски семенни канали“. „Това означава просто, че една остаряла и произволна доктрина е диктувала, че мъжът е нормата, по която трябва да се ориентира жената, и че пенисът е мащабът за нейните гениталии“[18], резюмира Катрин Блакледж в книгата си Историята на В. Строго погледнато, ние би трябвало да кажем, че западният дискурс изобщо не се базира върху двуполовост, а върху еднополовост, тъй като е бил предпоставен само един пол – мъжкият – а женският е бил конструиран най-вече като разграничение от него. С това жената е била носителка на половото различие. Тя е била едно – малоценно – отклонение от нормата и (тъй като един пълноценен човек не е можел да бъде мислен без пенис) – кастрираната.[19]

Е да, аналогията вагина = преобърнат пенис, е пасвала великолепно в представата за света, но по някое време не и в научното познание. Резултатът от това е бил не поставяне под въпрос на мисловните шаблони, а една нова аналогия, този път клитор =  малък пенис. Тази нова аналогия води началото си от италианския лекар и ботаник Габриело Фалопио, „откривателят“ на яйцепроводите, които оттогава насам носят неговото име – Фалопиеви тръби.

Фалопио, който през 1561 за пръв път описва клитора в детайли и разкрива чрез анатомически разрези неговата вътрешна структура, се противопоставя на Гален в централните пунктове, но въпреки това възприема безкритично неговото приравняване на клитора и пениса. Или поне така мисли самият той. При това Гален изобщо не е споменавал клитора в произведенията си. Но тъй като античните медицински текстове първо са били превеждани от гръцки на латински, след това от латински на арабски и накрая от арабски отново на латински – при което обозначенията на женските гениталии, както вече беше споменато, са били всичко друго, но не и недвусмислени – то не е чудно, че в тях са се промъкнали преводачески грешки. Много удивително е обаче, че това заблуждение е останало неоткрито чак до края на 20 век. При това единствената прилика между клитора и пениса се състои в това, че и двата органа се увеличават при сексуална въбуда. В продължение на четиристотин години усърдно се е пропускал факта, че през пениса преминава пикочният канал, докато клиторът е непрекъснат. Също и утвърждаваното съответствие на формата не е чак толкова ясно. Онова, което всеобщо се възприема като клитор, е само короната или върхът. Под кожата може да се опипа още и ствола, но най-голямата част от клитора се намира по-дълбоко. Става дума за така наречените крачета или бедра, които имат формата на преобърнат Ипсилон (Y) и са съответно по около десет сантиметра дълги.

Психоложката Джозефин Лоунд Севли публикува през 1987 г. една студия, в която показва, че клиторът в никакъв случай не съответства на пениса, затова пък обаче мъжът притежава орган, който съответства на клитора, както по форма, така и по структура. Става дума за corpus spongiosum, или пещеристата тъкан. Лоунд настоява: „Върховете на мъжкия и женски клитор са короните на Лоунд, наречени така според онзи, който е установил коректното сходство – в съгласие с традицията, според която анатомичните органи биват наречени по името на личността, която ги е открила. Всички части на човешкото тяло са били определени и назовани от мъже-учени – често именно по имената на тези мъже. Доколкото знам, короната на Лоунд ще бъде първата част от човешкото тяло, която ще бъде наречена по името на една жена.“[20]

Значи мъжете също притежават клитор! Че един толкова централен за сексуалното усещане орган е бил пропускан досега, показва, че натрапчивият импулс да се разглеждат женските гениталии като по-малко издание на мъжките, изкривява възгледа не само за женския пол, но и за двата пола изобщо.

Вулва

Всичко това, разбира се, не беше прието мълчаливо. Действително, в момента дори е налице една нова вълна на подновен интерес към собствените гениталии. Инга Мушио написа през 1998 г. един манифест: cunt: a declaration of independence, който се разпространяваше сред политическите женски групи в американските университети от ръка на ръка. Журналистката Кирстен Андерберг използва Интернет като форум за своя онлайн-музей-на-вулвата. И въпреки всички опити да се осмеят групите „спекулум“ (медицински инструмент за вагинални прегледи, бел. пр.) от втората вълна на женското движение, Do-It-Yourself-гинекологията е на висока почит и при неговата трета вълна. Широката публика беше достигната от Шарлот Рош с нейния роман Влажни зони, в който главната героиня преглежда вулвата си до най-дребни детайли и заменя отрицателните наименования като „външни и вътрешни срамни устни“ с „ванилени рогчета“ и „петльови гребенчета“. От появата на книгата през февруари 2008 г. насам Рош обикаля из телевизионните токшоута и обяснява, че е написала книгата си като протест срещу лудостта по хигиената, която утвърждава скришом, че вулвата е нещо мръсно – при което е видимо по-свободна от водещите, които просто не знаят накъде да гледат.

Също толкова известни, ако не и още по-широкоразпространени, бяха Монолозите на вагината от Ив Енслър. Пиесата, възникнала през 1998 под формата на книга, беше възприета като Библия от едно ново поколение жени: „едно разтърсващо и крещящо-комично пътуване до последната граница, до ултимативната табу-зона“[21]. Авторката беше разпитвала над 200 жени за техните гениталии и представила резултатите в леко литературизирана форма. Тя пише:

Тази пиеса възникна, защото бях започнала да се безпокоя за вагината. [...] Безпокоях се това какво мислим ние за вагините, но още повече ме безпокоеше това, че не размисляме за тях. Безпокоях се и за моята собствена вагина. Тя се нуждаеше от компанията на други вагини, една общност, една култура на вагините. Те са обкръжени от толкова много тъмнина и тайнственост – малко като Бермудския триъгълник. Оттам също никой не се завръща обратно. [...] Отначало жените не желаеха да говорят за това. Тя бяха доста сдържани, но след като веднъж бяха започнали, човек не можеше да ги възпре повече. Тайно в себе си жените обичат да говорят за своите вагини. Те могат да се ентусиазират истински, особено защото никой преди това не се е интересувал от това.[22]

Това звучи малко преувеличено, но огромното ехо от Монолозите на вагината доказа, че Енслер, ако и да не беше първата, все пак обслужваше една жизнена потребност. Монолозите бяха преведени на безброй езици, представени на сцени по целия свят, а авторката беше засипана с награди. Звезди се бореха за роли в пиесата, по известни телевизионни серии героините си купуваха билети за представленията, а за тях беше съобщено дори по новините – отчасти като реал-сатира, без думата В да се спомене нито веднъж, както например по CNN в един десетминутен спектакъл.

Психоаналитичката Хариет Лернер отива в театъра с големи очаквания:

Но когато гледах Монолозите на вагината  в Ню Йорк заедно с мъжа си, Стив, аз се почувствах така, сякаш падах през заешката дупка в страната на чудесата от Алиса. Тук беше една театрална пиеса, чиято цел беше да се възстанови гордостта от женските гениталии – включително и гордостта от коректното наименование – но тя едва ли беше в състояние да представи гениталната реалност по един по-неточен начин.

За мое удивление жените и мъжете гледаха пиесата и се държаха така, сякаш не липсва нищо – сякаш женските гениталии не бяха постоянно наричани с едно фалшиво име или сякаш това няма значение.[23]

Проблемът се състоеше в това, че по медицинската традиция, идеща от 17 век, Енслер беше редуцирала женските гениталии – поне лингвистично – до една тръба от лигавична тъкан. Лернер обяснява:

Макар че някои от историите в пиесата действително разказват за вагината, по правило „вагина“ би трябвало да бъде заменено от „вулва“, за да имат историите изобщо някакъв смисъл [...]. „Да не би изведнъж да се е появила някаква феминистка масова амнезия по отношение на разликата между вулва и вагина?“, размишляваше моята силно обичана приятелка Емили Кофрън, „съмнявам се, че мъжете биха изтърпели едно предполагаемо честване на тяхната сексуалност, при което тестисите биха били объркани с пениса.“[24]

Същата грешка прави и известната с провокативния си феминизъм рапърка Lady Bitch Ray. Артистката, която възнамерява да нарече първия си албум Просвещение по Emanuelle Cunt (Имануел Кънт, тоест „Имануел Путката“, бел. пр.), накара хората да говорят за нея, когато на 24. април 2004, в телевизионното предаване Schmidt&Pocher, предаде на водещия една капка „секрет от путка“ и – както във всяко друго интервю, прокламира публично „вагиналното самоопределение“. Във всеки случай обаче тя не направи разлика между вагина, пичка, путка и Cunt.[25] Същото се отнася и до „шапката-вагина“, която тя е проектирала под марката „Вагина-Стил“ за сценичните си прояви – тя не е нищо друго освен „шапка-вулва“.

Още в средата на 1970-те години Хариет Лернер беше публикувала в уважаваното си медицинско списание една статия за фалшивото Като цяло имаше само две запитвания за препечатване – и нейните колеги продължаваха да казват „вагина“ когато всъщност имаха пред вид „вулва“. Тогава през 1980-те години Лернер основа заедно с една група учени-феминистки клуба Вулва, за да разпространява знанието за правилното обозначение. Като илюстрация за проблема тя цитира една популярна просветителска книга, в която е написано: едно момиче има два яйчника, една матка и една вагина. Това са нейните сексуални органи. Сексуалните органи на момчето са пенисът и тестисите. Една от първите промени в тялото на момичето по време на пубертета е нарастването на срамните устни и появата на окосмяване около вагиналното отвърстие.[26]

Лернер коментира:

Едно толкова частично и погрешно обозначаване на женските гениталии би могло да накара всяко момиче да легне с огледалце на пода в банята и да стигне до извода, че е някакъв изрод.[27]

В действителност ситуацията на повечето момичета изглежда дори още по-отчайващо. Малките момичета могат да имат например муму, цветенце, кутийка [...] почти всяко име, което може да се даде на някое мъничко, пухесто домашно животинче, изглежда добре пригодно за тази работа“[28], установява журналистката Мими Спенсър в една статия, публикувана в Гардиън и носеща заглавието Диалозите на вагината, в алюзия с пиесата на Енслър. Тези думи са не само хубавички, та чак отчуждаващи; освен това те са и напълно индивидуални. Доктор Пат Спънгин обяснява: „Няма никакви общоприети наименования. Момчетата разполагат с различни опции, за момичетата няма нито една. Много от наличните наименования – например пуси – се отнасят само до гениталиите на възрастните. Наименованията, които употребяват малките момичета, може и да са сладки, но те не се споделят от всички.“[29] А това означава, че момичетата не могат да разговарят за гениталиите си. Всяко позоваване си остава ограничено до областта на хипер-личното, по правило до най-близкото семейно обкръжение, така че, независимо от това колко положително говорят родителите, вулвата винаги си остава обкръжена от една аура на тайнственост и скритост: тя е онова, за което не се говори. „Ако ние не можем да кажем на дъщерите си как наистина изглеждат сексуалните им органи, то тогава ние насърчаваме едно поколение жени да работи с измами и да замъглява езика, мислите и възприятията си“[30], критикува Хариет Лернер, която е интервюирала буквално стотици родители от началото на своите занимания с думата В, питайки ги защо не казват на дъщерите си, че техните гениталии се казват вулва. След тридесет години, думите им все още я смайват:

Мнозина инак образовани родители казваха дори, че никога преди не са чували думата. [...] Ония, които познават коректните названия, дават най-фантастични обяснения за това защо не ги използват. [...] „Вулва е медицинско понятие и аз не бих искала да натоварвам дъщеря си с медицински думи, които приятелките й не знаят“ – „А, тя ще започна да го разправя в класа си – и какво ще правя тогава?“ – „Вулва и клитор са технически понятия“ (това дойде от родители, които между другото бяха научили дъщеря си на думата „оварии“). А от един особено свободомислещ баща: „Не искам дъщеря ми да стане някоя сексманиачка или да расте с убеждението, че мъжете могат да бъдат заменени от вибратор.[31]

Страхът от сексуалността на дъщерите е по-голям от страха за сексуалността на дъщерите, както показва и една швейцарска студия за предотвратяване на сексуално насилие. Проектът, според който деца от детски градини трябвало да се научат да оказват съпротива срещу такъв вид насилие, по модерна концепция, почти пропаднал, защото „момиченцата, с едно-единствено изключение, не знаеха как да наричат влагалището си. [...] Момчетата, напротив, знаеха, че между краката си имат пишка.“[32] Но как тогава момиченцата трябва да могат да опишат онова, което се е случило с тях, ако са изложени на сексуализирани посегателства?[33] А дори и по-дребни проблеми като например инфекции могат да придобият травматични измерения, ако за тях липсва език. „Налице е например разтърсващия пример с една ученичка от начално училище, която се оплаквала от нараняване на канарчето си и не била разбрана от учителката (макар че всички учители, които не са в състояние да разберат един детски евфемизъм като „канарче“, би трябвало да повторят изпитите си)“[34], разказва Мими Спенсър. Но никой не подготвя учителките и учителите за една такава ситуация. В никой учителски стаж не се разглеждат думите за женските гениталии, респ. тяхната липса. Затова пък вицовете за половите органи са широко разпространени из училищните дворове. Разбира се, придружени от строги полови различия. Момчетата трябва да защищават големината на пениса си, докато момичетата биват информирани, че гениталиите им миришели на разложена риба или пък оставяли след себе си лигава следа като голи охлюви.[35]

По-късно в живота има повече възможности за избор, думи, вариращи от лекарския кабинет до бордея. Първите принадлежат към медицината, те са отлично пригодени да опишат мястото, което причинява болка, пък и са полезни при унизителните прегледи по време на бременността и раждането. Вторият вид думи, напротив, дори не принадлежат на самите нас. Нас, тоест жените. По-голямата част от думите, използвани в разговори, за да опишат женските полови органи, са привилегия на мъжете,[36]

констатира Спенсър. И, за да не си мисли за конспиративни теории, тя започва да търси научни обяснения за този привидно необясним феномен и посещава Дейвид Месер, професор по детска психология и езиково развитие в лондонския Open University.

„Нашият езиков речник е свързан с множество способности, с езика и разбирането ни за света“, казва той. Но откъде тогава този пропуск, там където се нуждаем от думи за една решаващо важна част от женското тяло? „Трудно е да бъдат назовани неща, които липсват; ние сме склонни да даваме имена на неща, които можем да укажем. Чисто функционално едно придружаващо лице може да укаже пениса – „Внимавай да не го защипеш с ципа на панталоните си“ – но може би не е толкова необходимо да се указват женските гениталии[37], указва Месер. Липсата на названия за вулвата следователно се обяснява с това, че те изобщо не са необходими? Месер все пак прави известна отстъпка: от културна гледна точка аз бих се съгласил, че по този начин жените биват лишени от права. Простата липса на една терминология създава голяма разлика между мъжете, които имат нещо, и жените, които нямат нищо.[38]

Едно твърдение, което дума по дума би могло да идва от Аристотел или Гален, от Зигмунд Фройд или Жак Лакан. Спенсър взела диктофона си и си отишла. На улицата тя наблюдавала малки момиченца, чиито първичен полов признак изглежда били розовите им дрешки, и стигнала до следното заключение:

Докато мъжете имат нещо, което могат да демонстрират и изтъкват, ние имаме нещо, на което се гледа като на не-място, не-идентичност и липса – не само физически, но и лингвистично, а оттук – социално и културно. Както вече е описано от класическата феминистка теория, без подходящи и общопризнати наименования няма усещане за собственост, като следствие от това пък възниква разграничение на момичето от нейното тяло, а по-късно – отчуждение от сексуалната й идентичност. За Джърмейн Гриър тогава, през 1970-те години, това беше основата на нейното потискане и лишаване от права. В това отношение не се е променило кой знае колко много.[39]


* Превод от немското издание на книгата.


[1] Jacques Lacan: „Qu’est-ce qu’une femme?“, in: Ders.: Das Seminar. Buch III. Weinheim/Berlin 1997, S. 208.

[2] Catherine Blackledge: The Story of V. London 2004, S. 6

[3] Natachee Scott Momaday, zitiert nach: Gerald Vizenor: „Socioacupuncture. Mythic Reversais and the Striptease in Four Scenes“, in: Out There: Marginalisation and Contemporary Cultures. Hrsg. v. Russell Ferguson u.a. New York/Cambridge (Massachusetts)/London 1990, S. 420.

[4] Gloria Steinern, Nachwort zu: Eve Ensler: Die Vagina-Monologe. Hamburg 2000, S. 105 f.

[5] Bianca Krause/Christoph Brandhurst: Ich nenne es „Da untern. Frau­en erzählen über ihre Vagina, die Lust und den Sex. Berlin 2006.

[6] Anonym: „Unsere Wissenslücke“ in: Woman 3 (2006), S. 74.

[7] Ebd.

[8] Inga Muscio: cunt: a declaration of independence. Emeryville 2002, S. 5.

[9] Matteo Realdo Colombo: De Re Anatomica, zitiert nach Blackledge: Story of V S. 69.

[10] Barbara Walker: Das geheime Wissen der Frauen. Frankfurt a. M. 1993, S. 550.

[11] Ludwik Fleck: „Entstehung und Entwicklung einer wissenschaft­lichen Tatsache. Einführung in die Lehre vom Denkstil und Denk­kollektivs in: Klinische Wochenschrift 15 (1936), Nr. 7, S. 239.

[12] Blackledge: Story of V, S. 71.

[13] Carolus Gottlob Kühn (Hg.): Claudii GaJeni Opera omnia. Leipzig 1822, Band II, Buch XIV, Kap. 6.

[14] Pseudo-Albertus Magnus: SecTeta Mulierum mit Glosse in d. dt. Bearb. von Johann Hartlieb; Text und Untersuchungen Kristian Bosselmann-Cyran. Würzburger medizinhistorische Forschungen, Bd. 36. Pattensen/Hannover 1985.

[15] Pseudo-Albertus Magnus, zitiert nach Blackledge: Story of V, S. 81.

[16] Prospero Borgarucci: Della contemplatione anatomica. Sopra tutte Je parti del corpo humano. Libri cinque. Venedig 1564, S. 130.

[17] Ebd., S. 132.

[18] Blackledge: Story of V, S. 5.

[19] Vgl. Luce Irigaray: Speculum. Spiegel des anderen Geschlechts. Frankfurt a. M. 2001.

[20] Josephine Lowndes Sevely: Evas Geheimnisse. Neue Erkenntnisse zur Sexualität der Frau. München 1988, S. 39.

[21] Eve Ensler: The Vagina Monologues. London 2004

[22] Ensler: Vagina-Monologe, S. 13 ff.

[23] Harriet Lerner: „Practicing „psychic genital mutilation“, in: Chica­go Tribüne. Special to the Tribüne, 2.7.2003.

[24] Ebd.

[25] Claudia Fromme: „Lady „Bitch“ Ray. Schläge unter die Gürtellinie“, in: Süddeutsche Zeitung, 15.4.2008.

[26] Harriet G. Lerner: Was Frauen verschweigen. Warum wir täuschen, heucheln, lügen müssen. Frankfurt a. M. 1996, S. 62.

[27] Ebd.

[28] Mimi Spencer: “The Vagina Dialogues”, in: The Guardian, 18.3.2005.

[29] Ebd.

[30] Lerner: Was Frauen verschweigen, S. 63 f.

[31] Ebd.

[32] Barbara Lukesch: „Hör auf, ich will das nicht“. Pionierprojekt: Kindergartenkinder erlernen nach einem neuartigen Konzept den Widerstand gegen sexuelle Gewalt“, in: Zürcher Tagesanzeiger, 26.6.1997, S. 65.

[33] Vgl. dazu auch: Barbara Rentdorff: Geschlecht und symbolische Kastration. Über Körper, Matrix, Tod und Wissen. Königstein im Taunus 1996, S. 52.

[34] Spencer: Vagina Dialogues.

[35] Vgl. Kirsten Anderberg: Vaginas in Mythology, Art and History“, www.kirstenanderberg.com (eingesehen am 1.2.2009).

[36] Spencer: Vagina Dialogues.

[37] Ebd.

[38] Ebd.

[39] Ebd.