Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Кога бяхме секси?

 

Веднъж дискутирах темата на едно слово с моите приятели от Хамбургския международен летен фестивал. Те предложиха едно провокиращо заглавие: „Защо изтокът вече не е секси?“. Аз инстинктивно се почувствах атакуван. Какво? Аз да не съм секси? Какво искаха да кажат с това? Секси как? Секси според какви критерии? „Секси“ – каква евтина думичка! Аз отново размислих над въпроса. „Вече не е секси?“ Това предполагаше, че преди това ние сме били секси. Преди кога? Кога точно сме били секси?

Можеше ли това да означава, че Изтокът е бил секси когато той не беше секси? Когато се измъчваше под сталинисткото управление? И че той не е секси сега, когато се опитва да стане секси в западния смисъл на думата? Беше ли той секси когато се преструваше, че е невинен и наивен, но спря да бъде секси сега, когато се преструва, че е изтънчен и опитен? Беше ли той секси, когато беше passé и фолклористки, но спря да бъде секси сега, когато се опитва да повтаря Запада и да догони неговите последни „изми“?

Моите фестивални приятели са умни. Може би тяхната теза беше иронична, може би убийствено сериозна, а може би и двете. Но те ме хванаха натясно. Започнах да се мъча да кажа поне нещо по темата. Нещо цинично или нещо убийствено сериозно, или и двете. (Моето „нещо“ ще се концентрира върху бившата Югославия, която е мястото, където живеех и което познавах най-добре. Не знам доколко примерите ми ще бъдат приложими към други източноевропейски страни.)

Източна Европа отчаяно се опитва да намери отново себе си и да определи своята нова идентичност. Нейните артисти се пробуждат от една историческа наркоза. Те потриват очи, отърсват се от самоизмамите и опресняват паметта си. Те поглеждат към часовника, за да видят колко е часа, опипват наоколо, за да проверят мястото. Те се гледат в огледалото, зашеметени. Те се чудят какво да облекат: „Как искам да изглеждам? Кой съм аз?“

Повечето дрехи, които се предлагат в момента, идват от модните къщи на Запада. Източноевропейските политици безсрамно се перчат в тях. Те се чувстват горди да просят пари навсякъде, където могат да ги подушат. Те с радост променят конституциите на страните си, за да посрещнат изискванията на Европейския Съюз, Международния Валутен Фонд и Световната Банка. Те охотно прегръщат глобалните, мултинационални начини на действие и наричат това прогрес. Но същите тези политици вече не плащат на артистите си. „Съжаляваме. Няма ли държавен контрол, няма и държавни пари. Всички сме на пазара“. И все пак, от същите тези артисти, под масата, те мълчаливо очакват малко националистическа чистота, търсене на корени, „религията на старото време“. Те казват: „Да, сега ние имаме новия хардуер, но нека да запазим стария софтуер. Да, ние всички сме на пазара и ние наистина продадохме фабриките и задниците си, но вашата работа е да не продавате нашите сърца и души.“ Така че политиците не само държат артистите си гладни, те изискват от тях и да пеят.

Нищо чудно, че някои артисти скърбят по сигурността на ancien regime“. Те казват: „Поне цензорите ни обръщаха непрекъснато внимание, а през зимата имаше отопление. А предписанията на партията не бяха толкова безжалостни, колкото са предписанията на масовия вкус. Социалистическият реализъм не беше по-лош от капиталистическия реализъм.“ Цялата тази сладка и кисела агония върви под чудноватото име „социален преход“. Което е друго название за духовно изнасилване.

А Западът се прозява. „Вече сме виждали всичко това. Минали сме през него още преди сто години. Оливър Туист натрупва първоначален капитал. Тъпо! Ще ви трябват сто години, докато достигнете нашата социалдемокрация. А по това време ние вече ще сме на луната.“ И така източноевропейските артисти изглежда са осъдени не само на непристойна бедност вкъщи, но също и да бъдат безнадеждно остарели на Запад, където търсят спасение. Към болката се прибавя и обида.

Моята дискусия с фестивала относно темата на словото някак отпадна от дневния ред със започването на войната в Косово. НАТО бомбардира Сърбия в забвение. Сякаш за да я изрита в модерността. Направи ли я това временно отново секси? Едва ли някога ще знам.

Как изгубих историята си

Името ми е Горан Стефановски. Това е историята на моя живот в няколко кратки изречения. Роден съм в Република Македония, която по това време беше част от Федеративната Република Югославия. Баща ми беше театрален директор, а майка ми – актриса. Прекарах първите си четиридесет години в Скопие като драматург и преподавател по драма. Ожених се за Пат, която е англичанка. Имахме две деца и бяхме щастливи. Имахме добра история.

И тогава, през 1991, започнаха Югославските граждански войни. Животът ни се завъртя на 180 градуса. Пат реши, че бъдещето на Балканите няма да бъде бъдещето на нашите деца. Те заминаха за Англия. Аз започнах да прехождам между Скопие в Македония, където се намираше сигурното ми минало и по-голямата част от семейството ми, и Кентърбъри в Англия, където беше несигурното ми бъдеще и атомизираното ми семейство. Започнах да живея между две истории. „Изгубихме историята си“, казах аз на Пат. „Не“, каза тя, „историята изгуби нас.“

Когато за пръв път пристигнах в Англия, докато Сараево гореше, срещнах една добронамерена продуцентка, която искаше да спечели от моята история и не се опитваше да го крие. Тя ми каза: „Горане, в момента ти си актив. Но това ще продължи само шест месеца. Трябва да побързаш.“

Шестте месеца изминаха. Аз не направих продуцентката си богата. Сега прекарвам времето си, опитвайки се да разработвам връзката между двете си повествования и артистичната роля на човек, живеещ на границата. Търпеливо се опитвам да обяснявам на приятелите и роднините си в Скопие, че не съм ги напуснал завинаги и че не живея в лоното на разкоша в обетованата земя на Запада. Търпеливо се опитвам да обяснявам на хората в Англия, че не съм беглец-драматург с кървящо сърце, страдащ от пост-травматичен стресов синдром. Успехът ми и при двете страни е незначителен. Всички те изглежда притежават ясни представи за това кой трябва да бъда аз. Те имат собствени клишета и стереотипи.

Как моите приятели изгубиха историята си

И така сега аз живея в Кентърбъри, едно старомодно, туристическо градче с катедрала. На главната улица има магазин за комикси, който продава най-новото от Америка. Във витрината на магазина има цветна фигура в естествен ръст, представяща една от героините от популярната телевизионна серия Babylon 5. Това е образът на същество с голям ореол от плът около главата си. Познавам актрисата, която играе тази героиня. Тя ми е приятелка. Името й е Мира Фурлан. Беше една от най-добрите актриси в бившите югославски театър, кино и телевизия. Сега тя е извънземно. Претопила се е в едно със стереотипите за източноевропейците.

Наскоро един приятел дойде да ме види в Кентърбъри. Името му е Раде Серебеджия. Той беше легендарен актьор в бившата Югославия. Той беше Хамлет. Беше в безброй много филми и нови постановки. Беше главният герой в нашата драма и героят на нашата история. Раде сега е международна звезда, която получава роли в холивудски филми. Като какъв? Като подозрителен, източноевропейски мафиот, неуравновесен тип, на границата на психопатията. Хамлет е станал второстепенен характер. Протагонистът се е превърнал в антагонист. Раде е станал илюстрация на клишето за източноевропейците.

Бяхме си направили барбекю, в един дъждовен английски следобед, под чадъра. Пиехме вино и си говорехме за старото време. След това го заведох да види фотографията на извънземната си съотечественица Мира Фурлан. Разглеждах и двамата един до друг. Двама бивши герои във виртуалната реалност. Извън историята си, извън географията си и извън личната си история. Казах на Раде: „Изгубихме историята си.“ „Може би никога не сме я имали“, отвърна той.

Вече дочувам прозевките от постмодернистката ложа. „История. Приемственост. Съдба. Живот. Смърт. Защо вие източноевропейците сте толкова мрачни, патетични и параноични? Защо не можете да се развеселите поне малко? Светът е една постмодерна игра!“ Хм, може и да е така. Или може би би могъл да бъде. Ако той не е пред-модерен масов гроб.

Що е история?

Една история е повествование. Отчет. Серия от събития. Тя ни казва кои сме ние, кои сме били, кои бихме могли да станем. Тя е интерпретация. Като идентичността, която също е история за това кои мислим, че сме ние, едно постоянно договаряне и предоговаряне на самите себе си. Като театъра, който по един подобен начин е размисъл, визия за света и за самия себе си, прочит на миналото и проекция на бъдещето.

Позволете ми да направя лично наблюдение за това как виждам разликите между източно- и западноевропейските основни истории, между двете властващи повествования. Надявам се, че това би могло да хвърли малко светлина върху това къде се намира моят изток и как стана така, че той се оказа там.

Властващите повествования

Миналата година гледах един документален филм на BBC за Косово. Един учител в класна стая в сръбско училище разказваше на децата, че преди петстотин години тук е била изгубена битка срещу турците и че сега те имат задачата да отмъстят за това. Този учител предлагаше на децата повествование, шаблон за тяхната идентичност. Шаблонът беше изпълнен с воини, историческо отмъщение, неизплатени сметки, свещени национални идеали на хоризонта. В него имаше прекалено много от моята история.

Дъщеря ми Яна, която беше на шест години когато пристигнахме в Англия, четеше в първата си книжка истории за група деца, които са изгубили кучето си в лондонското метро. Смешна история с елементи на магия. Никаква история, никакви войни, никакви фиксирани идентичности. Една глобална, отворена, децентрализирана, гражданска картина на света. В моята история нямаше нищичко от това.

Продължавах да се питам кое от тия повествования е по-доброто за дъщеря ми. И защо тези повествования би трябвало да бъдат взаимно изключващи се? Би ли могъл да се намери един здравословен баланс помежду им? Нуждаех се от спешни отговори на тези въпроси не само като родител, но и като гражданин. Да не говорим пък за артиста в мен.

Кой отговаря за тези повествования, във всеки случай? Те са написани от служители в различни министерства на образованието. (На немските и френски министерства на образованието са били нужни десет години, за да успеят най-после да уеднаквят учебниците по история и да решат как да се преподава тази материя на децата.) Тези властващи повествования създават социалния контекст и интелектуалния дискурс, в който артистът действа. Те са центробежните сили на обществото и културата. Артистът може да ги приеме или не, но контекстът е тук. Също като силата на притегляне.

Доналд Дък срещу Византия

Бих искал да обясня тези две различни властващи повествования в техните най-грозни, най-вулгарни форми. Позволете ми да нарека източния свят Византия. Това е едно затворено общество, вертикално, патриархално, мачо, селско, само една личност на върха знае всичко – това е едно тясно обвързано общество, където никога не можете да бъдете самотен, но и никога не можете да бъдете сам. Социалната позиция е фиксирана; всеки има прякор – вашето минало, бъдеще и настояще, всички те са твърдо установени неща. Няма демокрация, няма толерантност, няма логическо място за хомосексуалисти – или жени, ако щете. Индустриализацията се постига на убийствена цена. Това е свят на етнически фундаментализъм. От една страна – братя във вечна прегръдка, от друга – предатели и чужденци. Това повествование е чернобяло и се интересува единствено от колективистките племенни теми. То разрешава преди всичко един голям Национален Театър, актьорски екипи от хиляди, оперни мащаби. Източноевропейската история е приказка за една ключалка и един ключ.

От противоположната страна на този свят стои Доналд Дък. Той живее в едно градско, бързо, глобално, консумеристко, постиндустриално общество. Той няма майка, няма баща, няма жена, няма деца. Той се грижи за три племенника – Господ знае чии са те. От време на време той вижда приятелката си, но след това те се завръщат в отделните си домове, с отделни коли. Доналд Дък не принадлежи към нищо по-голямо от самия него. Той е индивид par excellence. Самотник, преследващ щастието. Той е като каубой в кръчма, чийто живот зависи от това колко бързо може да стреля. Повествованието му няма география или история. То е разтрошено, фрагментирано, разпиляно. Доналд Дък е бастионът на политическата стерилност и метафизическото поражение.

Доналд Дък навлиза във Византия

Онова, на което Източна Европа става свидетел през последните години е навлизането на Доналд Дък във Византия. Той върви наперено и носи своя модел на света. (Този модел е примитивен и не прилича на западноевропейската социалдемокрация. Той е разновидност на каубойския капитализъм с пламтящи пистолети. Или може би се превръща в това, когато достигне нашите краища.) Безбройни западни неправителствени организации разясняват в безкрайни семинари какво и как трябва да се направи. Източноевропейците се правят, че се съгласяват и се хилят зад гърбовете им: „Само оставете парите и се разкарайте. Не може да ми казвате какво да правя.“ Доналд Дък пристига с тояга и морков – и с универсалния механизъм на алчността и консумеризма. „Нека да създадем хаос, а след това да установим нашия ред. Нека да създадем глад, а след това да продаваме нашата храна. Нека да накараме всеки китаец да повярва, че не струва пет пари, докато не започне да кара някоя от нашите коли.“

Да ядем сол

По време на нашите граждански войни CNN ни представяше като племена със сложни имена и странни политически навици. Пред този фон стояха изгладените и подредени репортери, в безукорни ризи, установяващи ред в хаоса, обясняващи цялата галиматия на чист английски език. Проработи ли това? Западни интелектуалци често ме хващаха по международни конференции и ме питаха с приглушени гласове: „Какво всъщност става там долу?“ И така CNN успя да изясни поне едно нещо: че ние сме неразбираеми. „Не се опитвайте да разберете тия.“

Това е нечестно и то ме наранява. А аз знам как работи умът ми, когато съм наранен. Аз съм готов, както се казва в пословицата, да изям кило сол. Позволете ми тук да сменя скоростите и да се отдалеча от есето си по посока към един драматичен монолог, изнесен с моя атавистичен глас: „Вие смятате, че аз съм неразбираем? Още нищо не сте видели. Ще ви покажа сега кой е неразбираем! Да, знам, че ставам на глупак и ям пред вас сол, докато вие клатите глави. И го правя само за да ви ядосвам. Само за да си причиня вреда. Защото съм научил от Достоевски, че единствения начин да докажа, че съм свободен, е да работя срещу собствения си интерес. Протестантската ми съпруга никога няма да разбере това. Тя отказва да приеме това като разумно човешко поведение. И аз съм съгласен с нея. Но аз се държа по този начин само в неразумни ситуации, под неразумно напрежение. Само когато стъпите на крака ми. И така, вие ми казвате, че аз съм ирационално чудовище. Вие, които сте ме виждали преди и знаете, че обикновено не съм такъв. Вие, които сами сте ми казвали колко щедър и гостоприемен и топъл и великодушен и сърдечен човек съм. Казвате, че историята ми не ви харесва? Казвате ми, че трябвало да я променя? И ако не го направя аз, ще го направите вие? Знаете ли какво? Да ви шибам всичките! Как ще промените историята ми? С бомбена кампания? С резолюции на ООН? С подкупи и изнудване? С театрални фестивали? Да, ама не! Аз ще променя историята си, когато поискам сам и ако поискам сам. Мислите, че не съм секси? И какво от това? Както е казал поетът: „Ние сме грозни, но ние имаме музиката“. Сега ме докарахте на барикадите! И тази битка ще продължи чак до следващото хилядолетие. И до онова след него!“

Обратно към есето! Позволете ми да изясня едно нещо. Аз пустословя тук против грозните, невидими тълпи, които създават и поддържат клишетата. Нападам обществените мнения, които се обсъждат в барове и кръчми. Аз със сигурност не говоря тук за приятелите си от Франкфурт и Стокхолм и Авиньон и Килбърн, които се чувстват също толкова впримчени от всичко това, колкото и самият аз. Не говоря и за идеалистите, които отидоха във философската школа в Корчула и които през 68-ма обожаваха бившата ми страна. И чиито идеали сега лежат разтрошени не по-малко от моите собствени. Които гледат сега как банките и международните компании си купуват собствени западни правителства, също както и нашите. Техният и моят светове днес са по-близо едни до други от всякога.

Чия е историята?

Сега, когато войните свършиха, всичко, което от време на време виждаме по английската телевизия, са новини за живота на английските батальони там. Това е историята на „нашите момчета в пущинака“. Историята принадлежи на разказвача. В Казабланка става дума не за Втората световна война в Европа и Африка. Става дума за един секси американец от Ню Йорк. Става дума за един индивид, преследващ Американската мечта.. Става дума за Холивуд и Дисни. Извинете, но къде е моето собствено място във всичко това? Нямам пред вид собствено място, а лично място.

Когато Индиана Джоунс отива „там навън“, той не отива при никоя определена история или география. Той отива в някакъв объркан Трети свят, пълен с мръсни негодници, най-често без лице, най-често избивани на едро.И защото Холивуд не прави място за география и история, източноевропейските артисти не се чувстват представени коректно. Така че те жадуват да представят собствената си история и география. Тяхната собствена карта на света. Техния собствен компас. Но именно тук лежи капанът, който ги прави ненужни. Техните деца, които ходят на кино, са между 18 и 22 и те не се интересуват от география и история. Те се интересуват от Индиана Джоунс.

Как се решава това невъзможно уравнение? В моята част от града хората казват: „Какво ще кажеш да ти вържа ръцете зад гърба, а след това да играем баскетбол?“

Моята карта на света

Западът си е изработил гранитно убеждение, че „нищо добро не може да дойде от Изтока“. Че историята на страните зад Желязната завеса е била история на безцветен живот, бледа естетика и тайна полиция. Това беше една политическа проекция, създадена за целите на Студената война. В Югославия ние винаги настоявахме да бъдем изключени от правилото, винаги искахме да докажем, че имаме „собствен път“. Може би наистина бяхме изключение от правилото, но това беше изключението, което доказваше правилото. Клишето се отнасяше и за нас.

(Разбира се, аз самият си имам клишета. Винаги съм намирал подозрителен всекиго, който свири рокендрол, но не е бял англосаксонец, или свири джаз, но не е чернокож. Така че не би трябвало да се оплаквам, когато срещам хора, отнасящи се с подозрение към източноевропейците, които си шляпкат насам-натам из драматичното изкуство).

Но по какъв начин нашата история се различаваше от клишето? Каква, ако изобщо, беше нашата differentia specifica? Е добре, ние израснахме през шестдесетте години с нашите народни приказки също толкова, колкото и с Кафка и със Sgt Pepper's Lonely Heart's Club Band. Ние можехме да пътуваме без ограничения зад граница. Израснахме с Белградския международен театрален фестивал – BITEF. The Living Theatre дойде в Югославия през 1968, когато почти никой не ги познаваше извън Ню Йорк. Гротовски, Брук, Боб Уилсън бяха всеизвестни имена в Югославия. Ние потривахме рамена с тях. Вярвахме, че самите ние сме ги изпратили на Запад. Че идваха първо да покажат на нас какво са подготвили – и едва след това, след нашето одобрение, отиваха да го покажат другаде. Бяхме много надути и арогантни. Почти секси!

Е и какво? Може би защото югославският опит беше толкова изтънчен, той стигна до такъв срамен и насилствен край. Белград всъщност никога не възприемаше новостите от фестивала BITEF. Той гледаше и наблюдаваше, но приемаше само малко. Под лустрото на европейскостта, той запази своето византийско повествование непокътнато.

Убийственото притегляне на властващото повествование

Историческите ритми на Източна Европа са асинхронни с тези на Запада. Особено по местата, които са се намирали под Османско владичество. Тези общества никога не преживяха Ренесанс, Класицизъм или Просвещение, те никога не видяха Индустриалната революция, Наполеоновото законодателство или обществения договор на Жан-Жак Русо.

Тази аритмия е източник на постоянни досадни сравнения и перманентно състояние на смут. Нашата идентичност се колебае между дълбоки комплекси за малоценност и високомерно превъзходство. Малоценността се основава на усещане за икономическа нищожност. Превъзходството се основава на усещането, че ние сме единствените притежатели на Душа. (Това е нещо, в което вярват дори и най-елементарните славянски мафиоти. Самият аз не мога да видя някакви различия между тях и елементарните мафиоти по други места).

Луксът на артистите на Запад се състои в това, че те могат да се държат настрана от политиката и все пак да имат предостатъчно място за дискурс. На Изток, поради централизацията на обществото, няма пътища за алтернативни дискурси, нито пък паралелни пространства. Да се държиш настрана от политиката изглежда като оттегляне в аутизъм. Можете да видите продукции, направени право в средата на едно историческо земетресение, които нямат абсолютно никаква прилика с тази реалност. Те свидетелстват за нещо друго – един своеобразен искейпистки солипсизъм на „това не се случва, това не е тук, ние не сме това“.

Изисква се доста кураж, за да остане човек жив и да се опитва да свърже двата края под ежедневния натиск на тази „историческа сапунена опера“. Този кураж не може да бъде оценен отвън. Западният наблюдател се преструва, че знае точно какво може да се направи в тази ситуация, как могат да се изправят тези неправди, как тази драма може да бъде мощно драматизирана. (Това е като да се гледа футбол по телевизията и да се знае как може да се вкара гол по всяко време.) Една западна писателка веднъж ми каза: „Толкова ми се иска да бях живяла във вашата част от света, тогава щях да имам история за разказване.“ Може и да е така, но тя забравя, че е напълно възможно да бъде засмукана от тази история до такава степен, че да няма времето и енергията дори да я разбере, камо ли пък да я изрази под формата на роман.

Какво да се прави?

На Балканите е улична мъдрост, че е невъзможно да бъдеш роден и да умреш в една и съща страна. Вътре в разстоянието на твоя живот къщата ще падне върху главата ти и ти ще трябва да започнеш да строиш отново. „Постоянното повтаряне на същото“. Това е нещо сигурно, също като природно бедствие.

Източноевропейският театър се вари в термичната тенджера на политическата суматоха и е подложен на тектонична промяна на идентичността. Той се утешава с мисълта, че истинското артистично раждане е възможно единствено в тигела на историческата болка. (И, за да бъдем честни, трябва да признаем, че е налице огромният успех на Запад на филмите на Кустурица и Манчевски, както и музиката на Брегович, на които източноевропейските театрални дейци трябва да се опитат да подражават).

Източноевропейските театрални артисти имат да пред себе си още много старомодни и самотни домашни работи – да открият гласовете си, да припомнят имената си, да спечелят отново самочувствие, да завоюват отново пространство и да разпознаят наследството си. Те трябва да заслужат историите си и да ги направят свои собствени. Каквото и да струват тези истории. И колкото секси, или не, може да бъде всичко това.

Този текст е бил първоначално публикуван в Alter Ego. Twenty Confronting Views on the European Experience“ Ed. by Guido Snel. Amsterdam University Press. Salome 2004


Източник