Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 Малко литературни фрази са имали толкова продължителен живот, колкото онази за „двете култури“, изкована от Ч. П. Сноу, за да опише онова, което самият той виждаше като опасно разцепление между научния и литературен живот. Но изглежда само малко хора действително са чели неговата книга със същото име. Пък и защо, след като основната идея изглежда толкова очевидна?

Беше точно преди 50 години, през май, когато Сноу, английски физик, държавен чиновник и писател, държа своята реч в Кеймбридж, наречена „Двете култури и научната революция“, по късно публикувана и под формата на книга. Известното оплакване на Сноу беше, че „интелектуалният живот на цялото западно общество бива все повече разделен на две противоположни групи“, състоящи се от една страна от учени, а от друга – от хора на литературата. В общи линии Сноу отдаваше на литераторите вината за тази „бездна от взаимно неразбиране“. Тези интелектуалци, твърдеше той, бяха безсрамно необременени от факта, че не разбират, да речем, втория закон на термодинамиката – макар че да попиташ някого дали го познава, е „научният еквивалент на ‚Чели ли сте някоя творба на Шекспир?‘“

В половината век, който измина оттогава насам, „двете култури“ се е превърнала във „фраза от лозунгите“, както каза Майкъл Грифин, администратор на NASA,  в една реч от 2007 г. (Естествено, като учен, Грифин обявява също така, че Сноу е достигнал до една „съществена истина“.) А Сноу действително е бил използван като име в немалко странни кампании. Пишейки в Newsweek през 1998, Робърт Самуелсън предупреди, че нашата неспособност да вземем на сериозно компютърния проблем Y2K „може би е окончателното доказателство“ за тезата на Сноу (междувременно ние знаем, че това не е така). Някои от влиятелните гласове в академичните кръгове също подхванаха отново това оплакване. „Ние живеем в общество, а аз се осмелявам да кажа – и университет – където малцина биха признали – и никой не би го направил с гордост –, че не са чели нито една пиеса от Шекспир“, каза Лорънс Съмърс в речта си по случай встъпване в длъжност като ректор на Харвард, добавяйки, че „е нещо напълно естествено и общоприето човек да не знае разликата между ген и хромозом.“ Това е Сноу от дигиталната ера, придружен от леден прием от страна на факултета.

Няма нищо лошо в позоваването на идеята на Сноу, разбира се. Неговото гледище, че образованието не бива да бъде прекалено специализирано, си остава широко разпространено. Но би било погрешно да си представяме Сноу по-скоро като някакъв прозорлив антрополог, анализиращ една разделена на фракции интелигенция, отколкото като евангелист на нашето технологическо бъдеще. По-дълбокият смисъл на Двете култури е не, че ние имаме нещо такова като две култури. Той е в това, че именно науката, преди всичко друго, ще ни поддържа в състояние на просперитет и сигурност. Начинът, по който той изразява този оптимизъм, е вече остарял, но неговите мисли относно прогреса са днес по-уместни, отколкото неговите културни типологии.

В края на краищата, описанията на Сноу относно двете култури не са точно рафинирани. Учените, твърди той, „имат [усещане за] бъдещето в костите си“, докато „традиционната култура реагира с (по)желанието, че би било по-добре, ако бъдещето не съществуваше“. Учените, добавя той са „най-солидната група от интелектуалци, с която разполагаме“, докато литераторите са по-подозрителни. Литературната култура притежава „временни периоди“ на морален упадък, твърди той, цитирайки един приятел-учен, който споменава фашистките увлечения на Езра Паунд, Уилям Бътлър Йейтс и Уиндам Луис, и пита: „Не беше ли влиянието на всичко онова, което те представляват, онова, което приближи толкова много Аушвиц?“ И докато Сноу казва сам, че тези примери „не бива да бъдат възприемани като представителни за всички писатели“, то следствията от тази частична защита са очевидни.[1]

Есето на Сноу предизвика един шумен, ad hominem[2], отговор от страна на кеймбриджкия критик Ф. Р. Лийвис – който нарече Сноу „интелектуално толкова неразличим, колкото е възможно“ – и един малко по-сдържан от страна на Лайънъл Трилинг, който въпреки това смяташе, че Сноу е написал „книга, която греши по особено значителен начин, действително“. Културното разделение на Сноу, твърдеше Трилинг, затруднява „възможността за рационален разговор“.

Днес някои други хора смятат, че науката се обръща към човешкото състояние по начини, които Сноу не е могъл да предполага. В продължение на последните две десетилетия, редакторът и агент Джон Брокман насърчава идеята за една „трета култура“, за да опише учените – особено еволюционните биолози, психолозите и невролозите – като хора, които „правят видими по-дълбоките значения на нашия живот“ и на практика заместват хората на литературата чрез способността си „да оформят мислите на своето поколение“. Самият Сноу предположи през 1960-те, че социалните учени биха могли да оформят една „трета култура“.

Но защо Сноу смяташе, че предполагаемата пропаст между двете култури е такъв голям проблем? Защото, твърди той във втората част на есето си, тя води до това, че много способни умове игнорират науката като призвание, което пък не ни позволява да решим „основния проблем“ на света, пропастта в богатството, причинена от индустриализацията, която заплашва глобалната стабилност. „Това неравенство между богатите и бедните беше забелязано … най-остро и не неестествено, от бедните“, обяснява Сноу, добавяйки: „Но то няма да продължи дълго. Каквото и друго в света да оцелее до 2000-та година, това няма да успее.“ (По някаква причина, предсказанията за Y2K и Сноу не се смесват особено добре едни с други.) И така Сноу, чиято служба през Втората световна война се състоеше в даване на отвъдокеански задачи за учените, предлага да се изпрати един корпус от технолози, които да индустриализират третия свят.

Това води Двете култури до окончателния му пункт, който има по-малко общо с интелектуалния живот, отколкото с геополитиката. Ако демокрациите не модернизират слабо развитите страни, твърди Сноу, то „ще го направят комунистическите страни“, превръщайки Запада в „енклав в един различен свят“. Само чрез изличаване на разликата между двете култури ние можем да осигурим богатство и самоуправление, пише той, добавяйки „ние имаме много малко време“.

Някои от тези неща звучат познато; в продължение на десетилетия ние разглеждаме науката като решаваща в глобалната конкурентоспособност – една идея, използвана например в избирателната кампания на Барак Обама. Но в други отношения Двете култури си остава несъмнено един документ от времето на Студената война. Пътят към индустриализация, визиран от Сноу, следва теорията на У. У. Ростоу за „полета към стабилен растеж“ – част от теорията за модернизация от 1950-те години, според която всички страни могат да следват една и съща траектория на развитие. Позоваването на народна революция също се отнася до ерата на деколонизацията, както и идеята за безпроблемно прегръщане на едно диктувано от правителството развитие. „Мащабите на операцията са такива, че тя ще трябва да бъде национална“, пише Сноу. „Частната индустрия, дори и най-голямата частна индустрия, не може да се докосне до това – то в никакъв случай не е смислен бизнес риск.“

Това е причината, струва ми се, поради която диагнозата на Сноу си остава популярна, докато неговото предложение за лечение бива игнорирано. Прекарахме последните десетилетия, опитвайки се да се убедим, че технологическият прогрес се случва под формата на непредвидими порои от предприемачество, позволяващи ни да сърфираме върху вълните на творческото разрушение. В тази светлина някой дребнав британски технократ, натрапващ масивен правителствен проект за помощ, изглежда отчетливо uncool.

И все пак Двете култури всъщност въплъщава едно от най-дълбоките напрежения в нашите представи относно прогреса. Сноу също иска да вярва, че самата мощ на науката не търпи съпротива, че тя ще промени света – към по-добро – без някаква тежка направляваща ръка. Индустриалната революция, пише той, се случи „без никого“, включително без интелектуалците „да забележат какво се случва“. Но същевременно той твърди, че прогресът на 20-ти век е бил затруднен от безразличието на поетите и романистите. Именно затова е написал Двете култури. Е добре, кое от двете тогава? Наистина ли науката е неудържим агент на промяната или тя се нуждае от направляване отгоре надолу?

Този е въпросът от Двете култури, който е отправен най-директно към самите нас днес. Вашият отговор – при което са възможни много различни такива – вероятно определя как вие смятате, до каква степен е необходимо да разпространяваме научното познание. Трябва ли да образоваме повече учени и инженери, за да се борим срещу промяната на климата? Как би трябвало те да бъдат разпределени? Необходимо ли ни е по-широко разбиране на проблема от страна на публиката, за да се подпомогнат правителствените действия? Или ни е необходимо нещо друго?

Версията на Сноу се намира, струва ми се, в несъгласие с неговите собствени изисквания. Двете култури първоначално утвърждава моралното различие на учените, но завършва с апел за включване на науката в борбата против разпространението на комунизма – една задача, която едва ли може да бъде ограничена до хората с научни мисловни склонности. Разграничаването на двете култури е нещо много хлъзгаво. При всичкия продължаващ интерес към темата, ние би трябвало да прекарваме по-малко време, просто цитирайки Двете култури – и повече време, размишлявайки истински върху нея.


Източник
 
 



[1] Особено когато се вземе пред вид фактът, че обвинението в „приближаване на Аушвиц“ не е приложимо ДОРИ към посочените автори. Уиндам Луис например е автор на една от най-убедителните критики на хитлеристкия антисемитизъм от 1930-те години, The Jews, Are They Human? (1939) Бел. Пр.

[2] Насочен срещу личността на автора, а не срещу идеите, представени от него. Бел. пр.