Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 На 31 седмици, моето бебе риташе и се протягаше. На екрана на ехографския апарат можех да видя как прави обичайните си коремни преси. Мониторът предаваше едва доловимите звуци на неговото биещо сърце.

Техниците се сменяха от преглед на преглед. Предишния път имахме късмет: беше онази общителна млада жена на име Жизел, която пишеше неща като „Здрасти, мамо и тате!“ върху мъгливите портрети на бебето или, върху картинката на неговите гениталии, „Аз все още съм момче!“ Но днес ни се падна строгата жена, която неохотно пишеше „крак“ и „лице“, ако изобщо пишеше нещо.

След това тя откъсна картините от ехограмата и ми ги подаде с една ръка; с другата, тя се протегна надолу, за да изтрие гела от корема на жената, която износваше детето ми.

Аз не родих сина си. Той е продукт на моята яйцеклетка и спермата на съпруга ми. След половин десетилетие, в което се опитвах да забременея, понякога успявайки, но всеки път не сполучвайки да износя детето докрая, аз стигнах до извода, че ако бихме искали да имаме дете, което е генетически сродно с нас, то ще трябва да намерим жена с по-устойчиви детеродни органи от моите, която да го износи. Това беше през април 2007. Бях на 39 години. Изтощени от години на безплодност, емоционално изцедени от помятанията, съпругът ми и аз решихме, че ще опитаме бременно заместване – да наемем жена, която да износи нашето дете. Разбира се, това беше акт на отчаяние, при това акт, усложнен допълнително от въпроси, идещи от големите сектори: финансови, религиозни, социални, морални, законови, политически.

На 11 май 2007, съпругът ми и аз изпратихме Е-мейл до един адвокат в Ню Джърси, който се специализира в случаите на бременно заместване. През юли един лекар изкуствено оплоди осем яйцеклетки от яйчниците ми със сперма, взета от съпруга ми.

В началото на август, една учителка от Харлесвил, Пенсилвания, на име Кейти Хилинг, беше бременна с нашето дете. На единадесети май 2008 аз държах в ръцете си нашия триседмичен син. Беше денят на Майката.

Желанието да бъда майка – да родя дете, да се грижа за това дете – винаги е било дълбоко вкоренено в мен. Никога не съм се съмнявала в способността си да бъда добра майка. Имах прекрасно, щастливо детство; имам топла, обичаща, весела майка. Но дори и така, аз не мислех за отглеждането на детето като цел сама по себе си. За мен майчинството беше естествено продължение на една любовна връзка. Ако никога не бях срещнала мъжа, бих се отказала от детето.

Но аз срещнах мъжа, Чарлз Стивънсън, когато бях на 32 години. Щастливо омъжена на 34, аз се надявах, че да забременея няма да бъде нещо особено трудно. Мъжът ми – на 54 – беше по-възрастен, но спермата му имаше доказана история; той вече имаше деца от предишни бракове. Когато станах на 35, още нищо не беше се случило и, след като се консултирахме с няколко лекари, Чарлз и аз решихме да опитаме оплождане in vitro. Съдейки по опита на няколко приятели, ние решихме, че I.V.F (оплождането in vitro) ще донесе бързи резултати. В борбата за моята бременност, аз исках големите калибри.

Започнахме I.V.F.-цикъла в Центъра за репродуктивна медицина и безплодност в университета Корнел в Ню Йорк. Всяка сутрин пациентките чакаха в продължение на час и повече в една, както ми се струваше, голяма като хангар чакалня. Една сестра изстрелваше имената ни когато станеше време някой от свободните лекари да разгледа яйчниците ни. Понякога се дочуваше име, което разпознавах: нечия бивша приятелка, някоя позната. Аз бях репортерка за Ню Йорк Таймс, така че някои от тях сигурно разпознаваха и мен. Веднъж, една друга пациентка ме спря в халето. „Не се безпокой“, каза ми тя. „Твоята тайна е на сигурно място при мен.“ На ръката й проблясваше сребърна гривна, която удостоверяваше, че е пълна трезвеничка.

Бях смаяна. Жестът й подчерта безпомощността, самоналожената тайна на безплодните. Двойките често издигат барикада от мълчание около процеса, за да избегнат въпросите на приятелите и членовете на семейството, както и техните непрестанни, безполезни предложения. Просто трябва да си починеш. Опита ли с акупунктура? Соевото мляко води до безплодност. Твърде много седиш пред компютъра. Абе какво става с всички вас, момичета дето правите кариера? Проработи ли тоя цикъл? Бременна ли си този път? Колко инжекции? Къде? Тихичко подсвирване: Леле, ама ти сигурно много го искаш, това дете.

Първите три I.V.F.-цикъла бяха неуспешни. Яйцеклетките бяха добри, но ембрионите не се задържаха.

През февруари 2005 аз забременях. Това беше огромно облекчение.

И безплатно. В клиниката, всеки цикъл на I.V.F. струва 8 000 долара. Лекарствата обикновено струват допълнителни 4 000 долара. Повечето застрахователни планове не покриват такива процедури, така че ние плащахме сметките сами. Да, имахме късмета да можем да си го позволим, но все по-нарастващите разходи напомняха непрекъснато за това колко краен е курса, по който сме поели. В нашия случай някои от лекарствата бяха заплащани от застраховката, но това беше всичко.

През март отидох да видя моя доктор в Корнел. Трябва да съм била някъде около десетата седмица. Влизайки в кабинета му, изпитах особено усещане за победа. Да, бях успяла, бях доказала плодовитостта си.

„Ахем“, каза той с малко странен глас. „Имам лоши новини.“ Обърна към мен екрана на ехографския апарат и посочи към средата му. „Виждате ли тази черна точка?“

Аз кимнах предпазливо.

„Това беше сърцето“, каза той.

Вариантите бяха следните: да оставим тялото ми да изхвърли неуспешната бременност, което би могло да отнеме още 10 седмици – или, както той каза, да изгубим цели два месеца или повече в преследването на бременността – или да дойда за аборт, на следващия ден. Тогава можели да изследват ембриона за генетически дефекти, което пък можело да обясни защо тялото ми е прекратило бременността.

Сестрата ми се обади два дни след процедурата.

„Ако това ви интересува, беше момиченце“, каза тя.

Ако това ме интересувало.

„Мозъко“, замолих се аз, „моля те направи така, че да забравя всичко това“.

След 11 пропаднали процедури in vitro и четири неуспешни забременявания, простиращи се в разстояние от пет години, реалната надежда се превръща в една доста блудкава преструвка. Така че аз престанах да се надявам.

През април 2007, съпругът ми и аз се срещнахме с една адвокатка от Ню Джърси на име Мелиса Брисман. Тя се занимава със случаи като нашия и всяка година като резултат от усилията й се раждат около 200 деца. Тя пласира реклами за работата си във вестници, в Интернет, дори на подложки за кухненски прибори. Нормалните разходи за бременно заместване, каза ни тя, възлизат на около 30 000 до 60 000 долара, при което се покрива всичко, освен извличането и оплождането на моите яйцеклетки, и прехвърлянето им в тялото на носителката на детето. Това щяло да струва допълнителни 10 000 долара, при наш личен лекар.

Таксите на носителката ще се изплащат чрез месечни вноски, а не като цяла сума на края. По този начин за нея се гарантира, че ще й бъдат заплатени всички месечни отговорности покрай бременността, дори и ако тя завърши с помятане. Никакви пари не се разменят директно между бъдещите родители и носителката. За целта се прави специална банкова сметка, управлявана от офиса на Брисман, а една трета страна изплаща месечните такси. Разговорите за пари между бъдещите родители и носителката не се насърчават. Това се прави, за да се премахне отчасти духа на комерсиализация от процедурата.

Информацията в пакетите, изпращани от евентуалните заместителки, предлагаше богата картина на страната. Имаше омъжени и неомъжени жени, жени в 20-те си години и жени на около 40; жени, които бяха съгласни да износят дете за двойка хомосексуалисти и такива, които не бяха; жени от библейския пояс[1], от ръждивия пояс[2], от тихоокеанския северозапад и индустриалния североизток. Описания, направени от социални работници, предлагаха интимни детайли от личния им живот. Някои от историите бяха дълбоко трогателни. Една от жените беше дала първородното си дете за осиновяване, вместо да абортира; преживяването беше я накарало да се заинтересува от заместителството. Повечето евентуални заместителки бяха омъжени и имаха деца. Мнозинството от тях имаха средно образование, някои бяха посещавали университети, а други имаха висше образование.

Никои от тях не живееха в бедност. Адвокатите по принцип не приемат бедни жени, по различни причини. Повечето бедни жени обикновено имат по-малко стабилни отношения, здравето им не винаги е добро, понякога имат проблеми с наднормено тегло. От заместителите често се изисква да разполагат със собствена здравна осигуровка, което означава, че жената или съпругът й трябва да имат добра работа.

Когато получихме документите на Кейти, ние веднага почувствахме, че тя е далеч най-завършената и интелигентна личност от групата. Тя пишеше, че е щастливо омъжена с три деца. Отговорите й не бяха написани на ръка в малките пространства на формуляра; тя беше снела въпросника от Интернет и беше го попълнила много подробно. Особено ни впечатли нейното внимание към дребни детайли. А написаната на компютър автобиография подсказваше, между другото, че тя разполага с известна техническа компетентност.

В съвместния разговор по телефона с Кейти и съпруга й Мик – заместник-шеф на маркетинговия отдел в една банка – ние веднага се почувствахме много уютно. Те имаха три деца, две от които вече бяха в колеж. Звучаха убедително и интелигентно. И тя вече имаше опит със заместителство: предишната година беше родила бебе-момче за една двойка от Ню Джърси.

Кейти беше на 43. Някои клиники ограничават възрастта на заместителките до 40 години, но доктор Фатех ни каза, че щом тя е здрава, възрастта й не е никакъв проблем. В нейния случай възрастта била само предимство, поради зрелостта и опита. По време на разговора тя и съпруга й звучаха като стабилни, чувствителни хора.

Кейти ми каза, че мотивацията й не е чисто финансова, макар че тя беше откровена относно факта, че парите ще им помогнат при изплащането на образованието на децата. Но опита с раждането на бебето за двойката от Ню Джърси, каза тя, й дал усещането, че някой има нужда от нея по един нов, уникален начин. Много хора са съгласни да отглеждат и възпитават чужди деца, каза тя, но не са много хората, които са готови и да раждат чужди деца.

Кейти и аз се срещнахме в кабинета на моя доктор. Тя доведе дъщеря си Ребека, която също имаше подобен опит: тя дарява яйцеклетки, за да помогне при изплащането на образованието си. Ние трите бяхме нещо като мозъчен тръст против безплодие.

В деня, в който трябваше да се извлече моята яйцеклетка, аз отидох в операционната с херметично затворена чашка, съдържаща спермата на мъжа ми. Беше юли. Както всеки път, след анестезията се събудих в помещението за почивка, с болки в стомаха.

Няколко дни по-късно майката на Кейти, Ан Питърсън, търговка на недвижими имоти, придружи дъщеря си до Ню Йорк, където трябваше да се извърши прехвърлянето на оплодената яйцеклетка. Кейти изчезна заедно с една сестра, а аз решавах кръстословици. По някое време тя се появи, след като беше прекарала един час с крака, вдигнати нагоре. Представете си, след цялата тази технология те все пак изискват от вас да постоите с вдигнати нагоре крака. Тя сияеше.

„Мисля, че всичко е наред“, каза тя. „Впрочем, нали затова ми викат бързата фурна.“

Две седмици по-късно получихме потвърждението на онова, което Кейти знаеше от самото начало.

Аз се безпокоях за всичко.

Страхувах се от най-лошото всеки ден – внезапно помятане, автомобилна злополука, някаква сериозна болест, която ще накара Кейти да пометен детето, за да спаси живота си.

Какво щях да разказвам на сина си след десет години? Не можах да те направя, затова те дадохме за правене на някой с по-добра утроба? Част от теб дойде от моето коремче, но останалата част дойде от коремчето на друга жена?

Щях ли да бъда наистина негова майка? Не е ли ключът към майчинството износването на детето? Имах приятелки, които бяха родили деца, използвайки дарени яйцеклетки и други, които бяха осиновили деца – и всички те бяха също толкова майки, колкото и жените, които бяха износили децата си сами. Но аз се страхувах, че пропускам някаква важна подготовка. Една бременна майка чувства как детето расте и се движи; тя се подготвя за майчинството, независимо от това дали го осъзнава или не. Какво означава да не разполагаш с този опит? Достатъчна ли е генетическата връзка? Дали детето ми няма да израсне и да започне да крещи: „Не можеш да ми казваш какво да правя – ти дори не си ме родила!“?

Малко преди важната дата прекарах два спокойни дни с Кейти, съпруга й Мик и 11-годишната им дъщеря, Михаела. В четвъртък докторът на Кейти предложи да отидем в родилното на следващия ден. Чарлз веднага дойде от Ню Йорк.

Раждането не е някаква подредена работа. Докато Кейти се бореше с родилните болки, мъжът ми стоеше до главата й, за да не се намира чак толкова близо до реалната страна на нещата.

В 3:49 Максим дойде с писък на тоя свят, очите му подути, тялото му покрито с восъчно-маслена субстанция. Той тежеше над пет килограма. В родилното имаше цяла тълпа – Кейти, съпругът й, двете й дъщери, две сестри, един доктор и моят съпруг. Аз прерязах пъпната връв.

Предната зима един католически свещеник, след като разбра, че ще имаме дете и за моите планове да отгледам детето в същата либерално-католическа традиция, в която бях възпитана самата аз, се намръщи и каза: „Знаете ли, църквата не одобрява бебета, получени по научен път.“

След раждането коментарът му ми се стори ужасно погрешен. В моето мислене науката е върховният израз на природата; природата и науката идват от божественото. Трудно е да не вярвате в божественото когато гледате моето дете. За мен той е удивително красив, с голата си глава, сини очи и кръглия нос на съпруга ми. Чудото на неговото съществуване говори за щедростта на човечеството – и за магическата, обединена координация на повече от десет души в акта на неговото създаване.

Няколко дни по-късно, след един неочакван пристъп на страх, съпругът ми взе ръката ми в своята и каза:

„Ти роди нашето дете. Докторите просто го извадиха от теб пред десет месеца. Това е същото като цезарево сечение. Те просто го извадиха още когато той беше много, много малък. А сега той е тук и е също толкова част от теб, колкото и ако беше излязъл от твоето тяло. Защото той наистина излезе от твоето тяло.“

Разбира се, това беше едно малко удобно изкривяване на логиката. Но по свой собствен, важен начин то беше и истината. Нашето дете беше дошло от мен, от нас. Телата ни бяха съединени в една стъклена чинийка и детето ни беше износвано от друга жена в продължение на девет месеца. То е реализацията на нашето най-съкровено желание – реализацията на най-сляпата и мощна сила във вселената, едно дете, доведено до живот по единствения възможен за него начин.

С малко помощ.

 

Превод със съкращения.

 

Източник
 



[1] Предимно южните щати в САЩ, където евангеликанският протестантизъм е доминираща част от културата. Бел. пр.

[2] Най-старият индустриален пояс в САЩ, обхващащ предимно северните щати от Илиноис до Масачузетс. Бел. пр.

Александра Кучински
Александра Кучински е американска журналистка и сътрудничка на New York Times.
Посетители: 104

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 18 часа
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... преди 3 седмици
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още

    “Днешната... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... преди 4 седмици
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... преди 4 седмици
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... преди 4 седмици
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018