От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 09 Mithu

 

taz: Госпожо Санял, единствената дума, която Webster дава за женския полов орган, е вагина. Вулвата изглежда не му е позната. Вие твърдите, че това е проблем. Защо?

Миту Санял: Защото смятам, че за нещата, за които не притежаваме думи, не може да се говори и ние не можем да си ги представим истински. Вагината е само част от женските гениталии, а именно телесния отвор. Никой не би говорил за тестиси когато онова, което има пред вид, е всъщност пенисът. Удивително е, че това погрешно название е широко възприето, когато става дума за жени.

Има ли това влияние върху начина, по който се възприема собственото тяло?

Да. Онова, което ме дразни особено силно е, че анатомите от 16 век са избрали думата „вагина“ като обозначение за влагалището – просто защото са сметнали, че това му е работата: мъжът може да пъха своя полов орган в него. Те просто са сравнили влагалището с ножница за меч[1]. И преди всичко, в попкултурата за женския полов орган често се говори като за някаква дупка. За него се мисли не като за собствено полов орган – нещо, което между другото ни води и до Фройд –, а като проста липса на пенис. Но там разбира се има и нещо повече, има видим женски полов орган. Струва ми се, че Западът се нуждае от картинки за всичко. Пенисът се приравнява с молив, с четка, с творческата, активна енергия. А женският полов орган, вулвата, която всъщност не съществува, се приравнява с пасивност, с приемане, обхващане. Това е културата, с която сме израснали.

На едно място в книгата си вие казвате, че това отричане на вулвата е равнозначно на едно осакатяване чрез езика, вместо чрез ножа. Не е ли това преувеличено?


Small Ad GF 1

И да, и не. Когато нямаме думи за тях, ние не изследваме нещата и медицински. Мръщим нос над злите хора от третия свят, които извършват генитални осакатявания на жени, но когато се вгледаме по-внимателно, става ясно, че в учебната хирургия например изобщо не е ясно кои нерви водят възбудата от вулвата към мозъка. Това просто не е важно. Ужасих се когато узнах колко висок е броят на цезаревите сечения и разрезите на перинеума в Европа. За колко нормално се счита рязането. Всичко това, разбира се, има връзка и с начина, по който се гледа на женския полов орган. Просто се прерязва нещо, без да се знае какво точно. В западния свят, в САЩ, последното официално отстраняване на клитор е било извършено през 1948 г. А дори през 80-те години все още беше нещо нормално да се отстранява матката при хронични мигрени и депресии.

Във вашата археология на вулвата вие показвате, че тя не винаги е била дефинирана като липса на пенис.

Не, най-старите изображения на полови органи в историята представят вулви. В митологиите на всички културни кръгове отново и отново се откриват истории, в които самоувереното откриване на вулвата спасява света, прогонва дявола, спасява градове и т. н. По-късно, с победата на монотеистичните религии, тя е била охулена, а накрая и отречена.

Така както думата „путка“ в английския език етимологически се е превърнала от „свято място“ в нещо абсолютно вулгарно.

Да, аз например съм израснала с това, че като момиче винаги съм застрашена от това да бъда изнасилена. Представата беше следната: твоите гениталии са нещо, което по един естествен начин те превръща в жертва. Това налагаше отвръщане от тази посока. А това е пълна глупост, тъй като не вулвата е нещото, което угнетява човека, а онова, което потенциално може да бъде извършено с нея. Погледнато от тази страна, утвърждаването на собствената сексуална сила от много авангардни феминистки движения беше една форма на обратно завладяване.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Имате пред вид анти-изкуството на артистки като Вали Експорт и Ани Спринкл от 70-те години, които по ваше мнение са използвали представянето на вулвата в борбата за властта над това как да бъде определяно женското тяло. Но не е ли агресивното представяне на женствеността в наши дни именно новата модна вълна?

Ани Спринкл току-що повтори в Дюселдорф своя пърформънс от ранните деветдесет години, по време на който тя позволява на хората да наблюдават отвора на матката й с помощта на медицински инструмент. Интересно, но това изглежда функционираше. Хората не бяха толкова потресени както тогава, а със своя Sex-positive feminism тя успя да създаде едно много нежно пространство. След това се говореше по един по-различен начин, нейният пърформънс беше възприет като интервенция, той промени нещо, промени комуникацията. Например в онази вечер можеше да се наблюдава, че хората водеха много дълги и много лични разговори едни с други.

Шарлот Рош представя в своя бестселър Влажни зони една главна героиня, която изследва своята вулва по най-подробен начин. С това повтаря ли тя пионерската работа на феминисткото анти-изкуство?

Не, една книга като Влажни зони взриви още табута. За мен тук на първо място става дума не за провокацията, а за уважението към женския полов орган – че това не е някакъв отблъскващ спектакъл, а нещо, което може да се показва с топлота и уважение.

За по-новия феминизъм биологическият пол не е непременно нещо, свързано със социалния пол. Вие изглежда виждате това по един по-различен начин.

Не, виждам го точно по същия начин, но въпросът е в това, че ние вярваме, че живеем в свят на двуполовост, а това не е вярно. Ние живеем в общество, което се изгражда върху еднополовостта. Единият пол се постановява, а именно мъжкият. Женският бива представен като негово прозрачно фолио: жената не е мъж, тя няма пенис, жената е пасивна, мъжът е активен и така нататък. За мен беше важно преди всичко да развия една по-нататъшна концепция. Една такава, при която жената не е фолио. Щом това е възможно, то могат да бъдат мислени и всички останали. Става дума за това да се пречупи мисленето в противоположности. Защото досега ние имаме само Пениса и Нищото.

Значи тук не става дума за женски есенциализъм?

Не. Доколкото вулвата също е част от дискурса, той не може да функционира както досега.

Феминизмът от 70-те години също се основаваше на телесността. Той преоткри клитора.

През 70-те години винаги се казваше, че жената притежава орган, който служи единствено за това да произвежда удоволствие, а не за възпроизводство. И това правело жената да превъзхожда мъжа в еротиката. Междувременно е доказано медицински, че пещеристата тъкан при мъжа отговаря по форма и структура на клитора.

И мъжкият клитор е изпаднал от вниманието?

Да, затова мъжът може само да спечели от цялото феминистко изследване. Аз смятам, че и двата пола са потиснати по един и същи начин.

Не ви ли се струва, че в наши дни стриктно субективното бива представяно като политическото на един нов феминизъм и темата за социалните властови отношения започва да се губи в така наречения поп- и пост-феминизъм?

Така, както биват дискутирани последните развития, това е вярно. Аз обаче смятам, че това се основава на едно недоразумение. Например книгата Ние, алфа-момичетата заема по някои важни въпроси същата позиция, каквато заемаха феминистките от 80-те години, става дума за сравняване на заплатите и т. н., плюс някои нови дебати. Аз самата се намирам до известна степен между новите и старите феминистки – първо, поради поколението ми и второ, защото се чувствам близка и до двете страни. Според мен съдържателните различия не са чак толкова големи, просто между двете страни има голям страх от сближаване. Да, става дума за по-различен начин на живот, също и за по-различен начин на изразяване, а от това се пораждат недоразумения. Алис Шварцер не е Феминизмът сам по себе си. Има някои нови теми, които днес биват дискутирани от една по-голяма група.

Кои са конкретните теми на феминисткия дискурс, които трябва да бъдат по-активно дискутирани?

Политиката на тялото и отношението към исляма например. Алис Шварцер се разграничава масивно от дискусията около ислямската забрадка и я намира нещо ужасно. Но някои други, по-млади, се опитват да гледат на проблема малко по-диференцирано. От друга страна, въпросът за дизайнерската вагина ще си остане обект на дебати – които между другото, особено когато става дума за по-дълги или по-къси срамни устни при чернокожи и бели жени, имат подчертано расистки подтон. Освен това ще става дума все повече и повече за феминистката порнография. Изхождам от това, че при порнографията става дума не за представянето на сексуалност, а за представянето на сексуални фантазии, чрез които ние оформяме културата. Става дума, разбира се, и за едно положително отношение към собствената сексуалност. Това е една част от културната продукция, която е напълно затворена за повечето жени. В Германия съществуват големи страхове изобщо да се говори за теми, които предварително не са били етикетирани като „добри“ феминистки теми. А политическите теми също трябва да доставят удоволствие. От това пък възникват все нови и нови теми.

Интервюто води Таня Мартини


Източник
Leserbrief schreibenArtikel druckenArtikel bookmarken



[1] Немската дума за „влагалище“, Scheide, означава едновременно и ножница за меч. Бел. пр.

Миту Санял (род. 1971), е доктор в областта на културологията. В момента тя работи като авторка и журналистка в Дюселдорф.

Pin It

Прочетете още...