1 1 1 1 1 Оценка 100% (5 гласувания)
Pin It

 

2022 04 Russian Silence

 

I

Една от най-впечатляващите характеристики на съвременната руска култура е нейното остро самосъзнание. Със сигурност никога не е имало общество, което да е било по-дълбоко и по‑изключително загрижено за себе си, за собствената си природа и съдба. От 1830-те до наши дни темата на почти всички критически и творчески текстове в Русия е Русия. Големите романисти, както и много от по-малките, а също и огромното мнозинство от героите в руските романи, са постоянно загрижени не само за целите си като човешки същества, членове на семейства, класи или професии, но и за състоянието, мисията или бъдещето си като руснаци, членове на уникално общество с уникални проблеми. Това национално самовглъбяване се среща сред романисти и драматурзи с иначе много различни възгледи. Обсебен от религията проповедник като Достоевски, дидактичен моралист като Толстой, художник, смятан на Запад за посветен на вечни и универсални психологически и естетически модели като Тургенев, „чист“ неполитически писател, който внимава да не проповядва, като Чехов – всички те и през целия си живот са изключително загрижени за „руския проблем“. Руски публицисти, историци, политически теоретици, писатели на социални теми, литературни критици, философи, богослови, поети, първи и последни, всички без изключение и изключително дълго обсъждат въпроси като това какво е да си руснак; добродетелите, пороците и съдбата на руската личност и общество; но най-вече историческото място на Русия сред народите; или по-специално дали нейната социална структура – да речем, отношението на интелигенцията към масите или на промишлеността към селското стопанство – е sui generis [уникална], или, напротив, е подобна на тази в други страни, или може би е аномален, изостанал или неуспешен пример за някакъв по-висш западен модел.

От 1880-те години нататък руската интелигенция е заливана с огромна, сега вече нечетивна маса от книги, статии и брошури, които се стремят да докажат, че Русия е обречена да се подчинява на уникални собствени закони – така че опитът на другите страни няма на какво да я научи – или, напротив, че неуспехите ѝ се дължат изцяло на нещастна различност от живота на другите народи, на слепота за този или онзи универсален закон, който управлява всички общества и който руснаците пренебрегват на свой риск. Писателите от западните страни най-често създават своите произведения на изкуството или науката, или дори всекидневни коментари, без непременно да се измъчват от въпроса дали темата им е разгледана в правилния исторически, морален или метафизичен контекст (дори в Америка, където съществува подобно самосъзнание, макар и не в толкова голям мащаб). В Русия, във всеки случай от втората половина на XIX в. насам, се наблюдава обратното. Там нито един сериозен писател не може да помисли да направи и крачка, без да се занимава с въпроса дали работата му е свързана по подходящ начин с големите крайни проблеми, с целите на хората на земята. Задължението на всички, които претендират, че имат проницателността да разберат и моралната смелост да се изправят пред личното, социалното или националното си положение, е винаги едно и също: на първо място да свържат съответните проблеми с пътя, по който даденото общество (т.е. руското, а едва след това и човешкото) неумолимо върви (ако човек е детерминист) или трябва да върви (ако смята, че има свобода на избора) на конкретния исторически (или морален, или метафизичен) етап от своето развитие.

Несъмнено романтичните доктрини, особено в Германия, с техния акцент върху уникалната историческа мисия на различни групи хора – германци, индустриалци или поети – които доминират в европейската литература и журналистика през 1830-те и 40-те години, са отчасти отговорни за тази широко разпространена руска нагласа. Но в Русия тя стига по-далеч, отколкото другаде. Това отчасти се дължи на факта, че ефективното навлизане на Русия в центъра на европейската сцена (след Наполеоновите войни) съвпада с влиянието на романтичното движение; отчасти то се дължи и на чувството за собствена културна непълноценност, което кара много образовани руснаци болезнено да се стремят да намерят достойна роля, която да изиграят – достойна преди всичко за нарастващата им материална мощ в един свят, който е склонен да гледа на тях отвисоко и да ги кара да гледат на себе си отвисоко като на мрачна маса от благи варвари, управлявани от жестоки деспоти и годни единствено да смазват други по-свободни и по-цивилизовани народи. Възможно е също така, както твърдят някои автори, във всички общества, повлияни от Византия или от Православната църква, да съществува силен стремеж към телеологични и дори есхатологични системи – стремеж, който руското свещеничество, лишено от интелектуалните ресурси и традициите на западните църкви, не е могло да задоволи, поне в случая на по-образованите и критично настроени млади мъже.

Каквато и да е истината за неговия произход, душевното състояние на почти всички руски интелектуалци през XIX и началото на XX век (има и някои изключения) е доминирано от убеждението, че всички проблеми са взаимосвързани и че съществува някаква единна система, по отношение на която всички те са принципно решими. Нещо повече – че откриването на тази система е началото и краят на морала, социалния живот, образованието; и че отказът от търсенето ѝ, за да се съсредоточиш върху отделни или лични цели, да речем, стремеж към знание, художествено творчество, щастие или индивидуална свобода заради самите тях, е своеволно, субективно, ирационално, егоистично, неморално избягване на човешката отговорност. Тази нагласа е характерна не само за лявата руска интелигенция, но и за светогледа на цивилизованите руснаци от всички нюанси на политическите възгледи, широко разпространен както в религиозните, така и в светските, литературните и научните среди. Почти всяка философска система, която се опитва да даде цялостен отговор на големите въпроси, намира възхитен, дори прекомерно ентусиазиран прием сред тези нетърпеливи, прекалено отзивчиви, идеалистични, безупречно последователни, понякога твърде строго логични мислители.

И системите не закъсняват да се появят. Най-напред се появява немският историцизъм, особено в неговата хегелианска форма, който възприема историята като основна, дори единствена истинска наука. Вярно е, че Хегел гледа на славяните с презрение като на „неисторични“ и заявява, че (подобно на „изчезналата“ китайска цивилизация) те нямат никаква роля в похода на човешкия дух. Тази част от Хегел е пренебрегната тихомълком, а в универсалната схема е отделено достатъчно място за славяните като цяло и (с авторитета на огромния съперник на Хегел, Шелинг) за руснаците в частност. След увлечението по Шилер, Фихте, Хегел и други немски идеалисти се появява подобна вяра във френските социални пророци – Сен-Симон, Фурие и многобройните им ученици и тълкуватели, които предлагат „научни“ планове за реформи или революция, за които някои от руските им ученици, с желанието си да вярват в буквалното вдъхновение, са готови да дадат живота си. Това е последвано от много други Lebensphilosophien [философии за живота] – вдъхновени от Русо, от позитивизма на [Огюст] Конт, дарвинизма, неомедиевализма [новото средновековие][1], анархизма, които в Русия далеч надхвърлят западните си прототипи. За разлика от Запада, където подобни системи често затъват и западат сред цинично безразличие, в Руската империя те се превръщат в бойни вероизповедания, процъфтяващи при противопоставянето на противоположни идеологии – мистичен монархизъм, славянофилска носталгия, клерикализъм и други подобни; а при абсолютизма, където идеите и мечтите могат да се превърнат в заместители на действието, те се раздуват до фантастични форми, доминиращи в живота на почитателите им до степен, която едва ли е позната другаде. Да превърнеш историята, логиката или някоя от природните науки – биологията или социологията – в теодицея; да търсиш и да намираш в тях решения на мъчителни морални или религиозни съмнения и недоумения; да ги превръщаш в светски теологии – всичко това не е нещо ново в човешката история. Но руснаците са се отдали на този процес в героичен и отчаян мащаб и в хода му са създали онова, което днес се нарича отношение на пълна отдаденост, поне в съвременната му форма.

Преди повече от век руските критици осъждат европейската цивилизация за липсата на разбиране. Струва им се, че за морално изсушените, ограничени мислители на Запада е характерно да твърдят, че всички човешки дейности не са непременно свързани помежду си – че това, което човек прави като писател, е едно, а това, което прави като гражданин, е друго; че може да бъде добър химик, но да малтретира семейството си или да мами на карти; че може да композира дълбока музика, но да има глупави или неморални политически възгледи, които не са работа на критиците или на обществото. Тази представа за живота, според руснаците от почти всички нюанси на мнението, е изкуствена и повърхностна и се разпада на парчета пред по-дълбокото прозрение на всеобхватния възглед, според който животът на индивидите и животът на техните институции са едно и неделимо цяло. Всяка способност и елемент в индивида са в състояние на постоянно взаимодействие; човек не може да бъде един като художник и друг като гражданин, честен като математик и фалшив като съпруг; невъзможно е да се очертаят граници между всички аспекти на човешката дейност и най-вече между обществения и личния живот. Всеки опит да се изолира тази или онази област от нахлуването на външни сили се смята за основан на радикалната грешка да се мисли, че истинската функция и цел на човешкото същество не прониква във всяко негово действие и взаимоотношения – или още по-лошо, че хората като хора изобщо нямат специфична функция или цел. От това следва, че каквото и да въплъщава най-пълно тази крайна обща човешка цел – държавата според хегелианците; елитът от учени, артисти и мениджъри според последователите на Сен-Симон или Конт; църквата според онези, които клонят към църковната власт; избраният орган от хора, въплъщаващи народната или националната воля, според демократите или националистите; класата, определена от „историята“ да освободи себе си и цялото човечество, според социалистите и комунистите – този централен орган има право да се намесва във всичко. Самото понятие за неприкосновеност на личността или на областите на живота като върховен принцип не е нищо друго освен усилие за ограничаване, стесняване, скриване, затваряне на светлината, запазване на привилегиите, защита на някаква част от нас от всеобщата истина – и следователно основен източник на грешки, слабости и пороци.

Доктрината, според която има една-единствена истина, на която трябва да служи целият живот, един-единствен метод за достигането ѝ и един-единствен екип от експерти, които са в състояние да я открият и тълкуват – тази древна и позната доктрина може да приеме много форми. Но дори и в най-идеалистичните си и неземни форми тя е по същество тоталитарна. Дори и онези критични версии на тази теория, които допускат съмнения относно естеството на централната истина или относно най-добрия метод за нейното откриване, или относно званието на нейните проповедници, не допускат съмнения относно правото и задължението, след като тя е установена, да се накарат всички и всичко да ѝ се подчиняват; те не допускат никаква вътрешна добродетел на разнообразието от мнения или поведение като такова; дори напротив. Защото не може да има повече от една истина, един правилен начин на живот. Само пороците и грешките са много. Следователно, когато марксизмът най-накрая дойде в Русия през 1870-те и 80-те години, той намери почти идеална почва за семената си.

II

Марксизмът съдържа всички елементи, които младите révoltés  [бунтари] в Русия търсеха. Той твърди, че е в състояние да покаже правилните цели на човешкото съществуване по отношение на един исторически модел, за който има „научни“ доказателства. Моралните и политическите ценности, които проповядва, можеха, както доиктрината твърдеше, да бъдат определени „обективно“, т.е. не от гледна точка на субективните, относителни и непредсказуеми нагласи на различните индивиди, класи или култури, а от гледна точка на принципи, които, бидейки „основани“ на „обективното поведение на нещата“, са абсолютни и единствено водят до спасението и освобождението на всички хора, доколкото те са рационални. Той проповядва неразривното единство на хората и институциите. И твърди, точно както на практика твърдят френските философи от XVIII в., че всички реални, т.е. решими проблеми, са в основата си технологични; че целите на човека – т. е. какви могат да бъдат човешките същества и какви, ако познават истинските си интереси, те непременно биха искали да бъдат – се представят от новата научна картина на Вселената. Единственият проблем е как да се реализират тези цели. Това не е морален или политически проблем, а техническа задача: да се намерят и използват правилните средства за „доказано“ валидната, универсална цел; той е проблем на [социално] инженерство.

Известната и най-открояваща се фраза на Сталин за интелектуалците като „инженери на човешките души“ е вярно изведена от марксистките предпоставки. Задължението на интелектуалците е да изяснят правилните социални цели въз основа на „научен“ анализ на обществото и историята; а след това, чрез образование или „обучаване“, така да настроят умовете на своите съграждани, че те да разберат доказаните истини и да реагират по съответния начин, като хармонични съставни части на правилно регулиран и ефективно функциониращ механизъм. Сравнението, което Ленин използва в едно от най-известните си изложения на политическата доктрина – „Държава и революция“ – според което новото свободно общество, освободено от принудата на една класа от друга, ще прилича на фабрика или цех, в който работниците вършат работата си почти по механичен навик, е образ, извлечен от този технократски възглед за човешкия живот. Девизите са ефективност, чистота, сигурност, свобода за добрите да правят каквото искат. Последното е задължително една и съща цел за всички, които са разумни и знаят истината (не свободата да правят каквото и да било, а само това, което е правилно) – единственото нещо, което всяко разумно същество може да желае да прави; това, което единствено ще доведе до истинско, вечно всеобщо щастие. Това е стара якобинска доктрина, а всъщност още по-стара – в същността си тя е толкова стара, колкото и Платон. Но може би никой не е вярвал в нея толкова наивно и фанатично в някоя предишна епоха.

През десетилетието, последвало Октомврийската революция, тези принципи – моралните и метафизични основи на тоталитаризма – са истински приети, поне от някои от комунистическите лидери. Каквито и да са личните недостатъци на Троцки, Зиновиев, Бухарин, Молотов или ръководителите на тайната полиция, а може би и на Сталин на този етап, няма причина да се съмняваме в искреността или дълбочината на техните убеждения или принципи. Разбира се, възникват множество разногласия, но те се отнасят не до целите, а до средствата; когато отиват достатъчно далеч, те са заклеймявани като отклонения. Така Троцки смята, че съществува опасност от твърде добре вкоренена бюрокрация, която да действа като спирачка – подобно на всички лични интереси – срещу прогреса на революцията. [А от това следва], че има нужда от по-изобретателни, по-кръвожадни, смели и решителни представители – хора, които не се изкушават да спрат по средата на пътя на световната революция. Така наречената работническа опозиция се противопоставя на концентрацията на цялата власт в ръцете на Централния комитет на Комунистическата партия и иска повече равенство и по-демократичен контрол, упражняван от работническите организации. Десните девиатори [хора, които се отклоняват от централната линия] пък смятат, че прекалено бързата колективизация на селското стопанство би довела до степен на икономическо разстройство, пауперизация [обедняване] и разруха, които вероятно ще бъдат по-вредни за съветската икономика, отколкото приемането на по-бавни темпове в суровия процес на ликвидиране на селската собственост и нейните защитници заедно с други така наречени оцелели от капиталистическия режим. Те се застъпват за по-малко спешни темпове и по-меки мерки. Съществуват разногласия относно това доколко армията може да бъде използвана за реорганизация на промишлеността. Има запомнящи се разногласия относно външната политика и политиката спрямо комунистите в чужбина.

Най-острите разногласия може би се проявяват на културния фронт: има хора, които смятат, че всеки „удар в лицето“ на (както е наричана тогава) буржоазната култура на Запада, независимо от формата му – агресивен футуризъм и модернизъм в изкуството например или яростен бунт срещу традицията – е eo ipso [сам по себе си] израз на болшевизма, доколкото е удар по западния истаблишмънт, понижава морала му и подкопава моралните и естетическите му устои. По това време в Съветския съюз, под прикритието на културната война срещу обкръжаващия капиталистически свят, се провеждат много експерименти, понякога смели и интересни, а друг път просто ексцентрични и безполезни. Това е „културният болшевизъм“, особено популярен в Германия, срещу който по-късно комунистическата политика се изправя така строго. От една страна, дързостите на културните болшевики, както може да се очаква, са лични действия на отделни творци и поради това не намират особена подкрепа в очите на онези членове на партията, за които комунизмът означава вяра в задачата за създаване на специфично пролетарска култура чрез колективни действия и за които отклоненията на авангардните поети, художници и продуценти са просто индивидуалистична ексцентричност – необичайна и упадъчна перверзия на самата буржоазна цивилизация, която Революцията иска да унищожи. Трябва да се отбележи, че Ленин силно не харесва всички форми на модернизма: отношението му към радикалния художествен експеримент е крайно буржоазно. Но той не се опитва да наложи естетическите си възгледи и под благосклонния патронаж на комисаря по образованието Луначарски (неуспял критик, но искрен противник на откритото варварство), споровете продължават с пълна сила. Има разцепления във фракциите: поборниците за „пролетарска“ култура не могат да се споразумеят дали тя трябва да се създава от отделни даровити хора, които да дестилират в себе си стремежите на пролетарските маси, реални и потенциални, действайки като техни говорители или по-скоро мегафони; или, както прокламират идеолозите на екстремизма, индивидите като такива нямат никаква роля в новия ред, тъй като изкуството на новото колективистично общество трябва да бъде колективно. Последните на практика смятат, че произведенията на изкуството трябва да се пишат колективно от групи, а критиката – рецензии, есета, директиви – от отряди критици, носещи колективна отговорност за работата си, като всеки член е анонимен компонент на социалното цяло. Някои от тях твърдят, че задачата на пролетарското изкуство е да представя новата реалност в по-интензивна форма, да я подсилва, ако е необходимо, чрез изобретенията на импрегнираното от социализма въображение; други смятат, че задачата на художниците е строго утилитарна: да подпомагат изграждането на комунистическото общество чрез документално отразяване на новия живот – изграждане на заводи, колхози, електроцентрали, разрушаване на старите съоръжения, производство на основните продукти на социалистическата икономика – трактори, комбайни, еднообразна храна, еднакви дрехи, масово произведени къщи, книги. И преди всичко друго: добри, щастливи, несложни, стандартни човешки същества.

Можем да продължим да изброяваме примери. Онова, което искам да кажа е, че тези „програмни“ противоречия са на първо място истински, т.е. спорещите страни като цяло вярват в това, което казват, и разногласията между тях с право могат да се опишат като реални различия в тълкуването на приетата марксистка доктрина. Освен това те са до известна степен публични; и най-важното от всичко е, че това са различия не по отношение на целите, а на средствата. Целите са станали общоприети, тъй като противниците и скептиците са елиминирани или заглушени. Непримиримостта на Коминтерна по отношение на чуждестранните комунистически и още повече социалистически партии, както и безмилостният лов на ереси, вероятно в по-голямата си част произтичат от честното убеждение, че тези партии са в състояние да направят [недопустим] компромис с основната истина – с догмата за това какво представлява желаното общество – или че са избрали или могат да изберат пътища, които могат да доведат, макар и незабележимо в началото, до отдалечаване от тези свещени и неоспорими цели.

Именно неговата собствена концепция за самия себе си е нещото, което разделя болшевизма толкова рязко от неговия родител, западния марксизъм – концепция, която го превръща не просто в набор от политически, социални или икономически убеждения и политики, а в начин на живот, всепроникващ и задължителен, контролиран абсолютно от Партията или Централния комитет по начин, за който не може да се намери почти никакъв прецедент дори и в най-крайните изказвания на Маркс или Енгелс. Това е „царизмът с главата надолу“, както Херцен мрачно и точно е предсказал в началото на 1850-те години по отношение на бъдещето на комунизма в Русия, и който той дължи преди всичко на личността на самия Ленин. Несъмнено условията на руския живот, които са формирали както него, така и самия болшевизъм, отчасти са създали потребността от религиозна сигурност и месианска доктрина, която марксизмът е предоставял. Но авторитарният елемент е сред специфичните приноси на Ленин – схващането за партията като секта, управлявана безмилостно от старейшините и изискваща от членовете си пълно пожертване на всичко, което те ценят най-много: (материални блага, морални принципи, лични отношения) – и колкото по-предизвикателно и ужасяващо за нежния морал, толкова по-добре. Именно тази жилка на непреклонен фанатизъм, оживена от сардоничен хумор и отмъстително потъпкване на либералното минало, изнервя някои от колегите социалисти на Ленин и привлича такива ученици като Сталин и Зиновиев.

Неразделна част от тази визия за хилядолетието, маскирана като рационална доктрина, е да се игнорира фактът, че като научна теория, претендираща да може да обясни и предвиди социалните и икономическите промени, към началото на ХХ век марксизмът е категорично опроверган от събитията по начин, който е описван твърде често и твърде пълно, за да си струва да се преразказва. От време на време добросъвестни социалисти и други хора на Запад, някои от тях ортодоксални, други еретични, полагат усилия да спасят теорията от интелектуален банкрут. В Русия това, общо взето, не се налага. Там, особено след Октомврийската революция, марксизмът се е превърнал в метафизика, която уж почива на анализ на историята, но упорито игнорира всички неудобни факти, и която има за цел чрез сила или убеждаване да осигури съответствие с набор от догматични предложения със собствена езотерична, полуразбираема терминология, собствени „диалектически“ техники на аргументация, собствени ясни и твърди априорни представи за това, което хората и обществото трябва да бъдат, на всяка цена, направени.

Една от най-забележителните разлики между Съветския съюз и Запада беше (и си остава), че в Русия хората, които бяха победени в тези вътрешносъветски противоречия, още от самото начало на режима – дори преди официалното начало на терора – са подложени в най-добрия случай на мълчание, а в най-лошия – на наказание или екзекуция. Но дори тези драконови мерки не успяват да направят споровете по-малко реални. Всъщност те имат обратен ефект – фактът, че плод на победата е властта, а на поражението – елиминирането, добавя към дуелите елемент на жестоко вълнение, тъй като антагонистите имат толкова много за губене или печелене. Не искам да твърдя, че всички или дори мнозинството от участниците в тези трескави и опасни спорове са били почтени хора или са били водени от безкористни подбуди; през 1920-те години в Русия се наблюдава много безмилостна или отчаяна борба за позиция или оцеляване, без да се зачитат принципите на марксизма. Но поне порокът плаща някаква заплата на добродетелта; главните герои в тези борби все още се чувстват традиционно задължени да представят някакво теоретично оправдание за поведението си и тъй като някои от тях изглежда вярват дълбоко в това, което казват, въпросите понякога са истински принципни. Най-очевиден е случаят на „културния фронт“, който през цялото време е давал най-надеждните симптоми за това какво се случва в другите сфери на съветския живот. Нещо повече, сред спорещите се откриват хора със забележителни дарби и темперамент, а отношението им, независимо дали е честно или опортюнистично, е отношение на изключителни човешки същества. Луначарски, Воровски, Авербах не са по никакъв начин критици от първа класа, но притежават истинско революционно красноречие; Бухарин, Троцки, Радек са незначителни като мислители, но един от тях е гениален човек, а другите са най-малкото талантливи агитатори. А сред творческите писатели и художници все още има някои фигури от първи ранг, които не са емигрирали или са се върнали. Дори и само това прави 1920-те години паметни не само в руската история, но и в руската култура.

На всичко това Сталин слага рязък край, след което започва нов етап.

III

Идеологическата политика на Сталиновия режим е увлекателна тема, заслужаваща отделно самостоятелно изследване, което все още никой не е опитал сериозно и към което бих искал да направя само едно-две предложения.

След като за Сталин и неговите приближени става ясно, че не може да се очаква скорошна световна революция и че несъмнено неизбежното изпълнение на марксистките пророчества в капиталистическия свят може да се случи по време и по начини, много различни от онези, които са пророкували по-ранните, по-оптимистични отци-основатели, той се съсредоточава върху три взаимосвързани цели. Първо, увековечаване на болшевишкия режим и по-специално на онези негови лидери, които са готови да приемат неговата [на Сталин] власт. Второ, поддържане и увеличаване на съветската власт – политическа, икономическа и военна – в един враждебен свят с всички възможни средства, освен тези, които водят до радикална промяна на самата съветска система. И на трето място, елиминиране на всички фактори, в страната или в чужбина, които биха могли да застрашат някоя от тези две основни цели, независимо дали това е в съответствие с марксизма, социализма или друга идеологическа нагласа.

Понякога Сталин е сравняван с Наполеон. Като цяло това е фантастично и подвеждащо сравнение. Сталин не потиска и не изкривява болшевишката революция по начина, по който Наполеон „ликвидира“ якобинците. В руската революция никога не е имало Термидор[2] (а още по-малко Брюмер[3]): нито в средата на двадесетте години (където Троцки естествено го поставя), нито след убийството на Киров, нито дори след смъртта на Сталин. Но в тази аналогия има и нещо, което е поучително. Да се питаме дали Сталин е бил верен марксист или дори верен ленинист е все едно да се питаме дали Наполеон е вярвал в идеалите или идеите на Френската революция. Наполеон е бил дете на революцията в достатъчна степен, за да се противопостави инстинктивно на всичко, свързано с дореволюционния режим, и да пожелае да се примири с някои от оцелелите му елементи само за ограничен период от време и от съображения за целесъобразност. Точно както Наполеон приема за даденост, че останките от феодализма в Европа са непоправимо обречени, че династичният принцип не заслужава уважение, че национализмът е сила, която трябва да се използва, че централизацията и унификацията са политики, благоприятни за неговото управление, и други подобни – в същата степен може да се приеме, че Сталин е бил достатъчно марксист и ленинец, за да вярва, че капитализмът е неизбежно обречен да бъде унищожен от собствените си „вътрешни противоречия“, макар че тук-там той може да се впусне в отчаяна борба за оцеляване, независимо дали осъзнава колко безполезна е тя. По същия начин Сталин вероятно е приел тактическото следствие, че навсякъде, където тези „противоречия“ достигнат остър стадий, онези, които искат да оцелеят и да наследят земята, трябва да се стремят да изострят, а не да смекчават тези критични ситуации; докато в ситуации, в които тези противоречия все още не са достигнали критична точка, за членовете на новото общество, т.е. на комунистите, пътят на благоразумието е да не насърчават преждевременни въстания, а да се присъединяват към тях отвътре и да се концентрират върху народни фронтове и троянски коне от всевъзможен вид. Ясно е, че той искрено е вярвал, че бъдещето на човешкото общество неизбежно е колективистично, а не индивидуалистично; че властта на религията и църквите се срива; че контролът върху икономическата власт е по-важен (т.е. може да доведе до по-големи промени или да ги спре), отколкото, да речем, националистическите настроения или политическата власт. Във всички тези отношения той, разбира се, е бил истински, макар и изключително груб последовател на Маркс. Но ако се запитаме дали той е бил марксист в смисъла, в който Ленин несъмнено е бил такъв – т.е. да вярва, че в резултат на ужасните родилни мъки ще се роди нов свят, в който хората в известен смисъл ще бъдат по-свободни от преди, способни да развиват способностите си в много по-продуктивен мащаб, да живеят в свят без войни, глад и потисничество, изглежда съмнително дали се е занимавал с подобни въпроси повече, отколкото император Наполеон се е замислял над крайната валидност на някой от идеалите на Френската революция. И, за да му се отдаде дължимото, трябва да се каже, че Сталин не е обръщал достатъчно внимание – дори на думи – на многото утопични елементи в Лениновите възгледи.

Втората прилика с Наполеон може би е, че Сталин твърдо е осъзнал една истина, която Наполеон пръв сред светските владетели е осъзнал напълно и е действал според нея, а именно, че обсъждането на идеи – спорове по въпроси, очевидно отдалечени от политиката, като метафизика, логика или естетика – е по принцип по-опасно за деспотичните режими, заплетени в борбата за власт, отколкото вярата в която и да е форма на авторитаризъм, тъй като насърчава критичния дух. Добре известна е откритата враждебност на Наполеон към т. нар. Idéologues – емпириците и позитивистите по негово време. Той открито е предпочитал непримиримия легитимист и ултрамонтан Боналд, който го е обиждал, пред политически мекия и конформистки настроен либерал Дестют дьо Траси. По същия начин Сталин, когато се е почувствал сигурно на власт, решава да сложи край на всички идеологически спорове като такива в Съветския съюз. Той прави това, като обявява една школа за победителка над всички останали (исторически няма значение коя). Новата директива гласи, че задачата на интелигенцията – писатели, художници, учени и т.н. – не е да тълкува, да спори, да анализира, още по-малко да развива или прилага в нови области принципите на марксизма, а да ги опрости, да възприеме съгласувано тълкуване на тяхното значение, а след това да повтаря, да разпространява и да натрапва във всички възможни медии и по всички възможни поводи един и същ набор от одобрени истини. Новите сталински ценности са подобни на онези, провъзгласени от Мусолини: лоялност, енергия, послушание, дисциплина. Твърде много време е било загубено в спорове – време, което е можело да бъде изразходвано за насърчаване на принудителната индустриализация или за възпитание на новия съветски човек. Самата представа, че съществува област на допустимо несъгласие по отношение на тълкуването дори на неоспорими догми, създава възможност за неподчинение. Започвайки в отдалечени от центровете на властта сфери – да речем музикалната критика или лингвистиката – то може да се разпространи в по-чувствителни от политическа гледна точка области и така да отслаби стремежа към икономическа и военна мощ, за която никоя жертва не е твърде голяма или твърде неморална. Прочутата марксистка формула – единството на теорията и практиката – е опростена до набор от цитати, които да оправдаят официално обявените политики. Методите, предприети за потискане и на най-малкия симптом на независимост дори от страна на най-верните сталински интелектуалци (да не говорим за така наречените девианти или за непримиримите реликвари на по-стари порядки) – и, нека добавим, успехът на тези методи – са феномен без аналог в историята на човешкото потисничество.

Резултатът от това е една дълга празна страница в историята на руската култура. Не би било пресилено да се каже, че между 1932 г. и, да речем, 1945 г. или дори 1955 г. – извън областта на естествените науки – в Русия почти не са публикувани идеи или критически текстове с висока вътрешна стойност. Същото важи и за произведенията на изкуството – в тях няма почти нищо, което да е наистина интересно или важно само по себе си, а не само като симптом на режима или на прилаганите от него методи, т.е. като историческо свидетелство.

Тази политика може би се дължи най-вече на личния характер на Сталин. Той е полуграмотен член на потиснато малцинство, изпълнен с неприязън към висшестоящите личности и интелектуалци от всякакъв вид, но особено към онези красноречиви и аргументирани социалисти (на които Троцки е само най-арогантен и блестящ представител), чиито диалектически умения в областта на теорията трябва да са го унижавали често както преди революцията, така и след нея. Отношението на Сталин към идеите, интелектуалците и интелектуалната свобода е смесица от страх, цинично презрение и садистичен хумор, който се изразява в това да открива до какви гротескни и унизителни пози може да докара както съветските, така и чуждестранните членове на своето страхливо паство. След смъртта му тази политика понякога е защитавана от неговите наследници с мотива, че когато се разрушава старият свят и се създава нов, не може да се очаква, че създателите и разрушителите ще имат време за изкуството и литературата, или дори за идеите, които трябва, поне засега, да понесат това, което ги сполетява, без да протестират.

Интересно е да се запитаме как е било възможно да се осигури такова абсолютно подчинение за толкова дълъг период от време от страна на интелигенцията, която в крайна сметка не само е допринесла за появата на самия термин в европейските езици, но е изиграла и толкова важна, решаваща роля за победата на революцията. Това е група хора, чиято кръв на мъченици е семето на цялото революционно движение – една група, на която Ленин, много повече от Маркс, е отредил водеща роля в задачата за разрушаване на стария и поддържане на новия ред. И въпреки това, когато тя е смазана, никой не посмява да се размърда. Дочуват се няколко възмутени гласа в чужбина, но вътре в Съветския съюз има само мълчание и пълно подчинение. Само сплашването, мъченията и убийствата не би трябвало да се окажат достатъчни в страна, която, както винаги ни казват, е била доста привикнала към подобни методи – и въпреки това е запазила революционния ъндърграунд жив през по-голямата част от века. Тук трябва да се признае, че Сталин е постигнал това благодарение на собствения си оригинален принос към изкуството на управлението – изобретения, които заслужават вниманието на всеки студент по история и практика на управлението.

IV

Първото изобретение е наречено от г-н О. Утис „изкуствена диалектика“[4]. Добре известно е, че според системите на Хегел и Маркс събитията не протичат в пряка причинно-следствена последователност, а посредством конфликт на сили – на теза и антитеза – завършващ със сблъсък между тях и пирова победа, в хода на която те се елиминират взаимно, а историята прави „скок“ на ново ниво, където процесът, наречен диалектически, започва отново. Каквато и да е валидността на тази теория в която и да е друга сфера, тя има много специфична приложимост към революционните ситуации.

Както трябва да знае всеки студент, основният практически проблем пред тези, които са успели да предизвикат мащабна революция, е как да предотвратят изпадането на възникналата ситуация в една от две противоположни крайности. Първата – нека, следвайки г-н. Утис, да я наречем Сцила – се достига когато ревнителите на революцията, забелязвайки, че новият свят, който тя е трябвало да създаде, някак си все още не се е осъществил. [В резултат на това те започват да] търсят обяснения, виновници, козли на отпущението, обвиняват в престъпна слабост или предателство тази или онази група от своите агенти или съюзници, обявяват революцията за смъртно застрашена и започват лов на вещици, който обикновено прераства в терор, в хода на който различните групи революционери се стремят да се елиминират една друга, а социалното съществуване е застрашено да загуби минималната степен на сплотеност, без която нито едно общество не може да продължи да съществува. Този процес обикновено бива спрян от някаква форма на контрареволюция, която е предизвикана от отчаяното усилие на мнозинството, чиято сигурност е застрашена, да се съхрани и да постигне стабилност, от инстинктивното социално отдръпване от някакъв неизбежен срив. Това се случва по време на Великата френска революция, донякъде по време на Комуната от 1871 г., в някои части на Източна Европа през 1918 г., и е могло да се случи през 1848 г., ако крайно левите партии биха започнали да побеждават. Нарастващата спирала на терора всъщност е нещото, за което Троцки е подозиран, че иска да насърчи.

Противоположната крайност – Харибда – е потъването в уморено безразличие. Когато след известно време първоначалният импулс на революцията започне да отслабва и хората започнат да жадуват за отдих от ужасното напрежение на неестествения живот, на който са били изложени, те търсят облекчение, комфорт, нормални форми на живот. Революцията постепенно се плъзга към лежерност, Schlamperei [небрежност, некадърност], морална нищета, финансови машинации и обща корупция от вида, който характеризира например френската Директория; или пък се превръща в някаква конвенционална диктатура или олигархия, както често се случва в Латинска Америка и другаде. Проблемът на създателите на революцията следователно е как да я поддържат, без да изпаднат в плен на Сцилата на утопичния фанатизъм или на Харибдата на циничния опортюнизъм.

На Сталин трябва да се признае, че е открил и приложил метод, който в известен смисъл всъщност решава този конкретен проблем. Погледнато теоретично, историята или природата (в интерпретацията на Хегел или Маркс) би трябвало, следвайки собствения си диалектически процес, да накара тези противоположности да се сблъскат на решаващия етап, принуждавайки реалността да се издигне по творческа спирала, вместо да се срине в едностранчиви форми на банкрут. Но тъй като историята и природата очевидно са склонни да се кикотят [вместо да следват теорията], то човекът трябва от време на време да им се притече на помощ. Правителството, веднага щом забележи признаци на фатално влечение към плътта на по-стария живот, трябва да затегне юздите, да засили пропагандата си, да увещава, да плаши, да тероризира, ако е необходимо, да даде примери на толкова много видни отстъпници, колкото е необходимо, за да се спре разложението. Злосторниците, любителите на комфорта, съмняващите се, еретиците, другите „отрицателни елементи“ се елиминират. Това е „тезата“. Останалата част от населението, надлежно наказана и доминирана по-скоро от ужас, отколкото от надежда и вяра – или просто желание за печалба – се хвърля в необходимия труд и за известно време икономиката тръгва напред. Но тогава елитът на революционните пуристи, фанатичните терористи, „чистото сърце на партията“, които трябва да са искрено убедени в свещения дълг да орязват гнилите клони на политическото тяло, неизбежно отива твърде далеч. Ако не го правят, ако биха могли да се спрат навреме, те нямаше да са хора, които да изпълняват задачата на инквизицията с необходимото отчаяно усърдие и безпощадност. Лицемерите, полувярващите, умерените, опортюнистите, хората с предпазлива преценка или човешки чувства не са полезни за тази цел, защото те, както Бакунин е предупредил отдавна, ще направят компромис на половината път. И тогава настъпва моментът, в който населението, твърде тероризирано или твърде изгладняло, за да напредва, става апатично, отпуска ръце, а ефективността и производителността започват да спадат; това е моментът за милосърдие. Ревнителите са обвинени, че са отишли твърде далеч, че потискат народа, и – един винаги популярен ход – те на свой ред биват публично дисциплинирани. В разцвета на управлението на Сталин това означава: прочистени и екзекутирани. Известно увеличение на свободата се допуска в отдалечени области – например в литературната критика, поезията или археологията, но не и в близките до центъра на нещата, като икономиката или политиката. Това е „антитезата“. Народът отново диша, има оптимизъм, благодарност, говори се за мъдростта на неговите управници, след като очите им са се отворили за „ексцесиите“ на техните неверни слуги, има надежда за нови свободи, настъпва размразяване; производството скача нагоре, правителството е възхвалявано, че се е върнало към някакъв по-ранен, по-толерантен идеал, и настъпва относително по-щастлив период.

Но това отново води до неизбежно отслабване на напрежението, разхлабване на дисциплината, намаляване на производствените усилия. Отново се появява (новата теза): призив за завръщане към идеологическата чистота, за възстановяване на основните принципи и лоялности, за премахване на паразитните саботьори, самовлюбените, търтеите, чуждите агенти, враговете на народа, които по някакъв начин са успели да се промъкнат в лоното. Предстои нова чистка, нов порив на идеологически фанатизъм, нов кръстоносен поход. Главите на контрареволюционната хидра (новата антитеза) трябва да бъдат отрязани още веднъж.

По този начин населението се държи в постоянно движение, развитието му върви на зигзаг, а самосъхранението на индивида зависи от дарбата да се усети в кой точно момент централната власт ще нареди отстъпление или настъпление, както и от умението бързо да се приспособявате към новата посока. Тук времето е от значение. Всяка грешка в преценката, дължаща се на инерция или политическа безчувственост, (или, още по-лошо, на политически или морални убеждения), която кара човек да се задържи твърде дълго на пътя, който е бил осъден, най-вероятно ще означава позор или смърт.

Не може да се отрече, че чрез тази целенасочена политика на внимателно планирани чистки и контрачистки с различна интензивност, на свиване и разширяване, Сталин успява да запази една система, която не може да бъде активно одобрена или почувствана като естествена от повечето заинтересовани, и наистина да я запази за по-дълъг период от този, за който всяка друга революция досега е успяла да оцелее. Пълно обсъждане на метода има във вече цитираната статия на г-н Утис. Въпреки че, както твърди авторът, за да бъде успешен, този метод изисква майсторската ръка на собствения си изобретател, изглежда, че в конкретния случай той е успял да го надживее. Въпреки сериозните сътресения в системата, причинени от борбата за власт между наследниците на Сталин, появата на открити конфликти и фракции, както и въстанията на потиснатите народи на Запад, напълно непредвидени в Москва, нещото, което г-н Утис нарича „изкуствена диалектика“, изглежда все още функционира. Редуването в строга последователност през последните пет години на „либерални“ и репресивни стъпки от страна на съветските управници, както в страната, така и в чужбина, макар и вече да не се извършва с виртуозността (или дълбокия личен садизъм) на Сталин, притежава твърде голяма закономерност, за да бъде непреднамерено. Издигнатата от автора хипотеза за обяснение само на методите на управление на самия Сталин изглежда подходяща и за неговите наследници.

Методът е оригинално политическо изобретение и Сталин заслужава пълно признание за него. Един от умишлените му странични продукти е пълната деморализация на това, което в СССР все още се нарича интелигенция – хора, интересуващи се от изкуство или идеи. В най-тежките моменти на царското потисничество все пак са съществували някои области на напълно свободно изразяване; освен това човек винаги е можел да си мълчи. Всичко това е променено от Сталин. Никакви области не са изключени от директивите на партията; а отказът да се повтаря онова, което е разпоредено, се тълкува като неподчинение и води до наказание. „Вътрешната емиграция“ изисква възможност за използване на ума и изразните средства поне по неутрален начин. Но ако шансовете за оцеляване са поставени в зависимост от постоянната активна подкрепа на принципи или политики, които може да изглеждат абсурдни или морално отвратителни; и ако освен това целият умствен капацитет е натоварен от постоянната необходимост да се определя собствения курс в смъртоносно опасни води, да се маневрира от позиция на позиция, а моралните устои са подложени на изпитание от необходимостта да се прекланяте ниско не пред един, а пред много капризници, непредсказуемо променящи се божества, така че и най-малкото невнимание, бавност или грешка да струват скъпо – тогава възможността да се мислят собствени мисли или да се избяга в някаква вътрешна крепост, в която може да се остане тайно хетеродоксален и независим, и да се знае в какво вярвате, става все по-малка. Сталин стига и по-далеч. Той забранява всичко, което надминава минималната степен на официално общуване между един и друг академичен факултет, между лаборатория и институт – и успешно предотвратява израстването на какъвто и да е център на интелектуална власт, колкото и да е скромен и послушен, колкото и да е измамен и мракобесен. Не е позволено да възникне свещеничество на диалектическия материализъм, защото не е разрешено обсъждането на теоретични въпроси. Дейността на Академията на науките или на Института на червените професори, или на Института „Маркс и Енгелс“ е да цитира Маркс в подкрепа на действията на Сталин. Що се отнася до доктрината, той или някой друг член на Политбюро (със сигурност не и някой професор) може да си я осигури сам.

Там, където има официална църква или колегия на авгурите, със собствени привилегии и тайнства, има и относително оградена със стени зона, в която могат да процъфтяват както ортодоксията [правилната вяра], така и ереста. Сталин си поставя за цел да потисне идеите като такива – и това му струва много скъпо, не само по отношение на основното образование на съветските граждани (да не говорим за безкористна интелектуална дейност, „чисти“ изследвания и т.н.), но дори и в полезните и приложните науки, които са сериозно затруднени от липсата на свобода на дискусията и страдат от необичайно голям брой авантюристи, шарлатани и професионални доносници. Всичко това довежда до задушаване на всички форми на интелектуален живот в много по-голяма степен, отколкото си дават сметка дори най-враждебните и песимистични наблюдатели на Запад или, впрочем, комунистическите партии извън съветската орбита. Създаването на подобна система е много забележително постижение на Сталин, чието значение не бива да се подценява. Защото тя е смазала живота на едно от най-надарените и продуктивни общества в света. Или поне засега.

V

Съществува още една последица от тази система, която заслужава внимание, а именно, че повечето от стандартните пороци, които марксистите така монотонно приписват на капитализма, могат да бъдат открити в най-чистата им форма само в самия Съветски съюз. Повечето читатели на това списание са запознати с такива марксистки категории като капиталистическата експлоатация, железния закон за заплатите, превръщането на човешките същества в обикновена стока, отнемането на принадената стойност от тези, които контролират средствата за производство, зависимостта на идеологическата надстройка от икономическата база и други комунистически фрази. Но къде тези понятия се прилагат най-добре?

Икономическата експлоатация е достатъчно познато явление на Запад, но няма общество, в което една група хора да е по-твърдо, систематично и открито „експлоатирана“ от друга, отколкото работниците в Съветския съюз от своите надзиратели. Вярно е, че ползите от този процес не са за частните работодатели или капиталисти. Експлоататор е самата държава, или по-скоро онези, които ефективно контролират нейния апарат за принуда и власт. Тези контрольори – независимо дали действат като партийни функционери или държавни бюрократи, или и като двете – действат много повече като капиталистите от марксистката митология, отколкото като всички живи капиталисти на Запад днес. Съветските управници наистина се грижат работниците да бъдат снабдявани с точния минимум от храна, подслон, облекло, развлечения, образование и т.н., от който се смята, че се нуждаят, за да произвеждат максимално количество стоки и услуги, към които се стремят държавните плановици. Останалото се отделя като принадена стойност много по-удобно и чисто, отколкото би могло да се отдели в непланирания Запад. Заплатите се регулират по възможно най‑„железния“ начин – според нуждите на производството. Икономическата експлоатация тук се извършва при лабораторни условия, които са немислими в Западна Европа или Америка.[5] Отново в Съветския съюз официалното изповядване на „идеология“ – принципи, лозунги, идеали – отговаря най-малко на реалната практика. Именно там някои интелектуалци могат да бъдат описани най-точно като лакеи (някои вяли и неохотни, други изпълнени с цинично удоволствие и гордост от собствената си виртуозност) на управляващата група. Там, много по-очевидно, отколкото на Запад, идеите, литературата, произведенията на изкуството действат като „рационализации“ или димни завеси за безмилостните дела, или като средство за бягство от съзерцанието на престъпленията или безумията, или като опиум за масите. Именно там държавната религия – защото именно в такава се е превърнал мъртвият и вкаменен „диалектически материализъм“ на официалните съветски философи – не е нищо друго освен съзнателно използвано оръжие във войната срещу врага, вътре и извън него. Тук няма ни най-малка претенция за „обективна“ истина.

Материалистическата теория на историята ни учи, че основните фактори, които определят живота на индивидите и обществата, са икономически, а именно взаимоотношенията на хората в производствената система; докато такива културни явления като техните религиозни, етични и политически идеи, техните съдебни и политически институции, тяхната литература, изкуство, научни вярвания и т.н. принадлежат към различните нива на „надстройката“, т.е. са функция на „базата“. Тази прочута и с основание влиятелна доктрина, която съдържа в себе си много нови, важни, поучителни и вече широко приети неща, никога не е била лесна за детайлно приспособяване към дадено общество или исторически период в миналото. Всеки опит за нейно тясно приложение[6] винаги се е сблъсквал с твърде много изключения: ако те е трябвало да бъдат обяснени, обикновено е трябвало да бъдат разтягани, докато теорията стане твърде неясна или натоварена с твърде много условности, за да запази своята полезност. Но тя се отнася твърде точно за съветското общество. Там за всички е напълно ясно кое е част от базата и кое – от надстройката. Писателите и архитектите не могат да си правят илюзии за това кое ниво на пирамидата представляват. Икономическите, военните и другите „материални“ нужди наистина изцяло определят – защото са съзнателно направени така, че да определят – идеологическите явления, а не обратното. Не природата, нито историята са създали тази ситуация, а едно изключително изкуствено инженерство, чрез което Сталин и неговите чиновници са трансформирали Руската империя.

Необикновена ирония на историята е, че категориите и понятията, измислени, за да опишат западния капитализъм, се оказват най-подходящи за неговия смъртен враг. Но това едва ли е случайност, lapsus historiae. Всеки изследовател на Руската революция знае, че въпросът, който най-дълбоко разделя болшевиките от ортодоксалните марксисти – меншевиките – е практическата възможност за незабавен преход към социализъм. Меншевиките твърдят, че според всяко тълкуване на Маркс истинският социализъм може да бъде установен само в общество, което е достигнало висока степен на индустриализация – където организираният пролетариат съставлява мнозинството от населението и чрез действието на „неумолимите“ и нарастващи „противоречия“ на икономическото развитие е в състояние да „експроприира експроприаторите“ и да постави началото на социализма. Никой не би могъл да твърди, че този етап все още е достигнат в Руската империя. Но болшевиките, главно под вдъхновението на Троцки, твърдят, че вместо полупасивно да чакат капитализмът (буржоазната република) да свърши тази работа, оставяйки работниците недостатъчно защитени от свободната игра на „историята“, „природата“ и т.н., този процес може да бъде контролиран от пролетарската диктатура. Русия може да бъде накарана да премине през етапите, изисквани от „диалектиката на историята“, в парникови условия, регулирани от Комунистическата партия. Това ще бъде прочутият „преходен“ период на диктатурата на пролетариата – изкуственият или контролиран еквивалент на „естественото“ капиталистическо развитие на Запад: два пътя, водещи еднакво към пълния комунизъм, но руският е по-малко болезнен, тъй като не е оставен на капризите на „природата“, а е планиран от хора, които контролират собствената си съдба благодарение на това, че притежават „научното“ оръжие на марксистката теория и следователно могат да „съкратят родилните мъки“ чрез добре извършена революция. Ако, подобно на Ленин, човек започне с фанатична вяра в истинността на марксисткия анализ на историята, фактът, че той не пасва твърде добре дори на капиталистическия Запад, който е създаден да опише, няма да има голямо значение. Ако моделът не отговаря на фактите, то фактите трябва да бъдат приведени в съответствие с модела. През 1917 г. в Русия е имало сравнително малко капитализъм и слаб пролетариат. Но диалектиката на историята не може да бъде измамена. Освен ако марксизмът не почива на гигантска заблуда, не може да има спасение без еквивалент на капиталистическата фаза. Следователно съответните явления трябва да бъдат синтетично произведени – да се появят с изкуствени средства.

Понякога това може да се направи успешно, както например в Япония. Но японците следват светлината на разума и опита. Те се модернизират чрез методите, които им се струват най-ефективни, без да се приковават към някаква догматична теория. Те постигат целта си не без жестокости, но бързо и с впечатляващ успех. Този път не е достъпен за Ленин и неговите последователи. Верността им към марксистката класика ги принуждава да подчинят практическите си преценки на изискванията на теорията. Социалното и икономическото развитие на Русия трябва да протича по фиксирани стъпки, чийто ред е определен от марксистките наръчници. Това създава фантастични затруднения, които са преодолени с цената на ужасни човешки жертви. Русия трябва да премине през фазите, които според Маркс западният капитализъм преминава по време и след индустриалната си революция. Руската действителност трябва да бъде променена, за да прилича на модел, създаден не твърде компетентно, за да обясни прогреса на едно общество, което не му прилича особено много. Едно общество е било подложено на вивисекция, за да пасне на една теория, която е започнала живота си като не повече от опит за обяснение на неговата еволюция. Нещо, което е започнало като описателно, се превръща в нормативно: теорията, предназначена да обясни развитието и поведението на Западна Европа през XIX век, се превръща в план за развитието на Източна Европа през XX век.

Не всички действия, основани на грешки в социалното наблюдение, завършват непременно зле. Като типичен пример може да се посочи онази част от американското конституционно развитие, която е вдъхновена от погрешното тълкуване на британската политическа теория и практика от страна на Монтескьо. Грешката на Ленин се оказа по-скъпа. Русия беше тласната към нечуваните ужаси на индустриализацията главно защото Маркс беше нарисувал мрачна картина на западния капитализъм и беше казал, че никое общество не може да избегне нещо аналогично. Налагането на болшевишката система в една икономически изостанала страна е уникален и чудовищен паметник на силата на волята на няколко човека и тяхното суверенно презрение към историята и емпиричните доказателства. То е смразяващо кръвта тълкуване на Единството на теорията и практиката.

VI

Изправен пред кризата и възможността за срив, Ленин извършва частично отстъпление. А неговите наследници, под натиска на събитията, заменят екстравагантния му утопичен проект с различни практически импровизации и реалистични похвати и политики. Въпреки това насилственото скъсване с реалността, което е в основата на болшевишката революция, очевидно не може да бъде премахнато, без това да доведе до срив на режима; във всеки случай никога не е правен сериозен опит за това. По тази причина съветското общество в нормалния смисъл на думата изобщо не е гражданско общество.

Целта на нормалните човешки общества е на първо място да оцелеят, а след това да задоволят онова, което Мил нарича „най-дълбоките интереси на човечеството“, т.е. да задоволят във всеки случай минимален брой нормални желания на хората, след като са задоволени основните им потребности – да речем, за себеизразяване, щастие, свобода, справедливост. Всяко правителство, което реализира тези ценности в разумна степен, се смята за изпълняващо своята функция. Но това не са основните цели на съветското общество или на неговото правителство. Обусловено от революционния си произход, то е организирано за постигане на цели, за отговор на предизвикателства, за извоюване на победи. Подобно на училище, на отбор от футболисти, а още повече на армия в поход, то е специализирана институция, създадена за конкретни цели, които трябва да бъдат ясно заявени на членовете ѝ от лидерите. Съветският живот е конструиран така, че да се стреми към цели. Няма голямо значение какви са конкретните цели – военни или граждански, разгром на вътрешния или външния враг или постигане на индустриални мащаби – обявени цели трябва да има, ако съветското общество иска да продължи да съществува. Ръководителите разбират това добре и независимо дали трябва да бъдат смятани за затворници на собствената си система, те знаят, че трябва да продължат да увещават поданиците си към все по-големи усилия, ако искат да избегнат разпадането на режима. Те са в положението на командири на армии по време на война, които осъзнават, че ако войниците им не видят минимално количество активна служба, то дисциплината, усещането за общност и по-нататъшното съществуване на армиите като бойни единици не могат да бъдат гарантирани.

Ръководителите на Съветския съюз, доколкото ни е известно, може би вече тайно копнеят за мирно съществуване, да изоставят прекомерния блясък и безкрайните жестокости и страдания на режима и да се отдадат на „нормално“ съществуване. Но дори и да имат такива желания, те знаят, че поне в краткосрочен план това е неосъществимо. Защото съветското общество е организирано не за щастие, комфорт, свобода, справедливост, лични отношения, а за борба. Независимо дали го желаят или не, машинистите и контрольорите на този огромен влак вече не могат да го спрат или да изскочат от него по средата на курса, без да рискуват да бъдат унищожени. Ако искат да оцелеят и най-вече да останат на власт, те трябва да продължават. Дали ще могат да заменят части от него, докато той е в движение, и така да го превърнат (себе си) в нещо по-малко диво, по-малко опасно за тях самите и за човечеството, предстои да разберем. Във всеки случай това трябва да е надеждата на онези, които не смятат войната за неизбежна.

Междувременно тази карикатура на дирижизма е дискредитирала традицията на социалния идеализъм и е ликвидирала свързаната с нея интелигенция, може би по-решително, отколкото би могло да го стори преследването без помощ. Нищо не унищожава по-ефективно едно малцинствено движение от официалното приемане и неизбежното предателство и извращаване на неговите цели от самата държава. Има случаи, в които нищо не успява по-малко от успеха.

 

[1] Неосредновековието (или новото средновековие) е термин с дълга история, който е придобил специфичен технически смисъл в два клона на науката. В политическата теория за съвременните международни отношения той разглежда политическия ред на глобализирания свят като аналогичен на високосредновековна Европа, където нито държавите, нито Църквата, нито други териториални сили са упражнявали пълен суверенитет, а са участвали в сложни, припокриващи се и непълни суверенитети. В литературната теория по отношение на употребата и злоупотребата с текстове и тропи от Средновековието в постмодерността терминът неосредновековие е популяризиран от италианския медиевист Умберто Еко в есето му от 1986 г. „Мечта за Средновековието“. Бел. пр.

[2] В неделя, 27 юли 1794 г., (според революционния календар: 9-и Термидор на втората година), падането на Робеспиер слага край на така нареченото „Царство на терора“ в следреволюционна Франция, на което до този момент вече са станали жертва 30 000 до 40 000 души от всички класи. Така 9-и Термидор бележи края на втората радикална фаза (1792-1794 г.) в общото разделение на Френската революция на три фази. Бел. пр.

[3] Държавният преврат на Наполеон е извършен на 18 Брюмер от Осмата година (9 ноември 1799 г.). Терминът „Брюмер“ често се използва за обозначаване на това събитие, но също и като общо название на провала на революцията поради преврат в собствените ѝ редици („нов/втори Брюмер“). Бел. пр.

[4] Виж „Генералисимус Сталин и изкуството на управлението“ от О. Утис, Foreign Affairs, януари 1952. Бел. Авт.

[5] Милован Джилас потвърждава това убедително в книгата си „Новата класа“ (New York: Praeger, 1957). Дали системата трябва да бъде наречена държавен капитализъм (държавата е всичко друго, но не и демокрация) или „дегенерирала работническа държава“, или гола автокрация, е въпрос на най-подходящ етикет. Самите факти не будят съмнение. Бел. авт.

[6] Например, за да докажем, че писанията на Томас Лав Пийкок не биха могли да се появят другаде освен в икономическите условия на Англия в началото на XIX век; и че те на свой ред са направили някои подобни писания като тези на, да речем, Олдъс Хъксли (или други като него) съвсем неизбежни един век по-късно. Бел. авт.

 

Източник

 

Pin It
Исая Бърлин
Сър Исая Бърлин (1909–1997) е британски социален и политически теоретик, философ и историк от руско-еврейски произход, считан от мнозина за един от най-важните социални учени на своето поколение.
Други статии от този автор

Посетители

72

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ако щракнете върху... преди 3 дни
  • читател писа Още
    Текстът е супер, а... преди 3 дни
  • Format Z писа Още
    Ето още едно... преди 4 дни
  • Valpet писа Още

    Поздравления към г-н... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    А Кнаусгор отлагах... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Кога ще ни зарадваш с... преди 1 седмица
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст,... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Още по-големият... преди 1 седмица
  • Format Z писа Още
    Как да няма? Има!! Ето... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Който е гарантирал... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Смущаващото е, че... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Ау, хайде да пратим... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    Броя на Азовците не е... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    А защо няма снимки на... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    Значи, ако има избори... преди 2 седмици
  • Георги Терзиев писа Още
    Украйна за Русия е... преди 2 седмици
  • bozo писа Още
    Война между САЩ и... преди 2 седмици
  • Format Z писа Още
    Моето впечатление е,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Неграмотността на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Абсолютно точно и... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Като  шоп ще спомена... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Звучи ми много... преди 2 седмици
  • Ясен писа Още
    Съвсем естествено се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И още: приемам... преди 2 седмици