От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 03 Monkey Trial
Книжарски щанд в Дейтън, Тенеси, по време на процеса Скоупс през юли 1925 г.

(На плаката пише: „Анти-еволюционна лига. Конфликтът е между ада и средното училище“)

 

От еволюционната теория до антирасизма – в продължение на един век родители и прогресивни хора спорят кой да разказва историите за произхода ни. И като хора, и като американци.

 

През 1925 г. двадесет и осем годишната Лела В. Скоупс получава отказ за работа като учителка по математика в гимназията в Падука, Кентъки, нейния роден град. Преди да замине за Лексингтън, за да завърши колеж в Университета на Кентъки, тя е преподавала в училищата на Падука. Но през лятото по-малкият ѝ брат, Джон Т. Скоупс, e трябвало да бъде съден за това, че е преподавал еволюционната теория в клас по биология в гимназията в Дейтън, Тенеси, в нарушение на щатския закон, а Лела Скоупс отказва да се отрече както от брат си, така и от Чарлз Дарвин. Няма значение, че еволюционната теория обикновено не се обсъжда в часовете по алгебра. Няма значение, че собственият закон на Кентъки срещу еволюционната теория е бил отхвърлен. „Мис Скоупс губи поста си, защото симпатизира на позицията на брат си“ – съобщава „Таймс“.

През 1920-те години законодателните органи в двадесет щата, повечето от които в Юга, разглеждат тридесет и седем мерки срещу [преподаването на] еволюционната теория. Законопроектът на Кентъки, предложен през 1922 г., е първият. Той забранява преподаването или поощряването на „дарвинизма, атеизма, агностицизма или теорията за еволюцията, доколкото тя се отнася до произхода на човека“. Законопроектът не успява да мине през Камарата на представителите само с един глас. Законът на Тенеси, приет през 1925 г., обявява за престъпление учителите в публично финансираните училища „да преподават каквато и да е теория, която отрича историята за Божественото сътворение на човека, както се преподава в Библията, и вместо това да преподават, че човекът е произлязъл от по-нисък ред животни“. Скоупс оспорва закона преднамерено, като част от усилията на A.C.L.U. да заведе дело в съда. Процесът му, обявен за „процеса на века“, е първият, който се предава на живо по радиото. Той се излъчва в цялата страна, за да привлече вниманието на цялата нация.

Век по-късно битката за общественото образование, която засегна 1920-те години, започна отново, този път за преподаването на американската история. От 2020 г. насам, с убийството на Джордж Флойд и настъплението на движението „Животът на чернокожите има значение“, седемнадесет щата са положили усилия да разширят преподаването на един вид история, понякога наричана антирасистка, докато тридесет и шест щата са положили усилия да ограничат същия вид преподаване. През 2020 г. Кънектикът стана първият щат, който въведе изискване за изучаване на афроамериканска и латиноамериканска история. Миналата година Мейн прие „Закон за интегриране на афроамериканските изследвания в образованието по американска история“, а Илинойс добави изискване, задължаващо да се изучава блок по азиатско-американска история.


Small Ad GF 1

На черната дъска от другата страна на класната стая са надраскани неща, които могат да се нарекат анти-антирасистки мерки. Някои от тях забраняват проекта на Times „1619“, етническите изследвания, обучението по многообразие, приобщаване и принадлежност, или пък проблема, известен като критична расова теория. Повечето от тях, като например един законопроект, наскоро внесен в Западна Вирджиния, забраняват „расовите или половите стереотипи“, „расовото или половото обвиняване“ и преподаването на „разделящи концепции“ – например идеята, че „Съединените щати са по същество расистки или сексистки“ или че „даден индивид, по силата на своята раса или пол, е по своята същност расистки, сексистки или потиснически [настроен/а], независимо дали съзнателно или несъзнателно“.

Докато всичко това се случваше, аз работех върху учебник по история на САЩ, така че беше странно да гледам как законодателите се опитват да пишат американска история и ужасно да виждам какво прави цялото това вълнение с учителите в държавните училища. В щата Вирджиния губернаторът Глен Янгкин създаде Имейл-линия за сигнали, „на която родителите да ни изпращат всички случаи, в които смятат, че основните им права са нарушени… или в училищата има практики, които по същество водят до разделение“. Там и на други места родителите тормозят училищните съвети и подават сигнали срещу учители в момент, когато учителите, които получават твърде малко и от които се иска твърде много, вече са изтощени от битките за дистанционно обучение, маски и ваксини, и не на последно място – от това, че са свидетели, без да могат да ги поправят, на щетите, които пандемията е нанесла на учениците им. Децата носят на крехките си рамене бремето на загубата, несигурността и разклатената вяра, набутани в чантите им. Сега, когато училищата са отворени и маските свалени, учителите се опитват да разберат не само как да се грижат за тях, но и какво и как да преподават, без да загубят работата си заради жалби от родители.

Има лошо, по-лошо, а след това има и класна стая. Помислете за дилемата на учителите в Ню Мексико. През януари, месец преди Отделът за обществено образование на щата да финализира новата учебна програма по социални науки, която включва раздел за неравенството и справедливостта, в който учениците трябва да „изследват неравенството в историята на Съединените щати и връзката му с конфликтите, които възникват днес“, републиканските законодатели предложиха забрана за преподаване на „идеята, че социалните проблеми са създадени от расистки или патриархални обществени структури и системи“. Ако законът бъде приет, това ще превърне собствената учебна програма на щата в престъпление.

Еволюционната теория е теория на промяната. Но през февруари – сто години, почти до ден днешен, след като законодателният орган в Кентъки обсъжда първия в страната законопроект срещу еволюционната теория – републиканците в Кентъки внесоха законопроект, който задължава преподаването на двадесет и четири исторически документа, като се започне от Договора от Мейфлауър от 1620 г. и се завърши с речта на Роналд Рейгън от 1964 г. „Време за избор“. Моят собствен разказ за американската история завършва с въстанието в Капитолия през 2020 г. и „Хълмът, който изкачваме“ – стихотворението, което Аманда Горман рецитира на инаугурацията през 2021 г. „Нека земното кълбо, ако не друго, да каже, че това е истина: / че дори когато скърбяхме, ние растяхме.“

Дали обаче ние сме скърбели? През деветнайсетте години на миналия век въпросната учебна програма е биологията, а през двайсетте години на нашия – историята. И двата конфликта следват по петите на глобална пандемия и битки за общественото образование, които противопоставят правата на родителите срещу властта на държавата. Не е ясно кой ще спечели този път. Дори не е ясно кой е спечелил миналия. Но разликата между тези два момента е по-малка, отколкото изглежда: това, което някога се е оспорвало като въпрос на биологията – могат ли хората да се променят? – сега се оспорва като въпрос на историята. И все пак тази борба не е свързана с историята. Става дума за политическа власт. Консерваторите вярват, че могат да спечелят междинните избори, а може би дори и президентството, като вдигнат шум около „правата на родителите“, а мнозина от тях са се включили и в друга дълга игра, един вид стогодишна война: кампанията срещу общественото образование.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Преди щатите да са започнали да решават какво ще изискват училищата [от учениците] – от учебници до ваксини – те трябва да изискват децата да посещават училище. Това се случва в епохата на прогресизма, в началото на миналия век, когато прогресивното течение преминава не само през Прогресивната партия, но и през Републиканската, Демократическата, Социалистическата и Популистката партия. Лела и Джон Скоупс са израснали в Падука, но са прекарали част от детството си в Илинойс, който през 1883 г. става един от първите щати в Съюза, въвел задължително посещение на училище. До 1916 г. почти всеки щат е въвел задължително посещение на училище, обикновено на възраст между шест и шестнадесет години. Между 1890 г. и 1920 г. всеки ден се открива по едно ново средно училище.

Някои семейства се противопоставят, позовавайки се на „родителските права“, което е правна новост, но съдилищата като цяло потвърждават законите за задължителното образование, считайки, че безплатното обществено образование е от съществено значение за демократичното гражданство. Върховният съд на Индиана постановява през 1901 г., че „естествените права на родителя да пази и контролира своето малолетно дете са подчинени на властта на държавата и могат да бъдат ограничавани и регулирани от общинските закони“, като определя задължението на родителя да обучава децата си като „задължение, което той дължи не само на детето, но и на държавата“. Както твърди Трейси Стефс в [книгата си] „Училище, общество и държава: Ново образование за управление на съвременна Америка, 1890-1940 г.“ (2012), „Общественото училищно образование не е просто още една прогресивна реформа сред многото, а основен – може би основният – обществен отговор на напрежението между демокрацията и капитализма“. Капитализмът разделя богатите и бедните, а демокрацията изисква те да живеят заедно като равни. Общественото образование трябва да преодолее пропаст, широка колкото Къмбърленд.

От началото на 1890-те години щатите въвеждат и закони за учебниците в опит да изземат контрола върху издаването им от онова, което прогресистите наричат „книжен тръст“ – конгломерат от издатели, известен като American Book Company. Тенеси приема един от тези закони през 1899 г.: създава комисия за учебниците, която избира кои от тях са подходящи за одобрение. Четивото по биология, което Скоупс използва, за да преподава на учениците си, е учебник, който Тенеси е приел в целия щат по времето, когато гимназиалното обучение е станало задължително.

„С всяка година детето все повече и повече принадлежи на държавата и все по-малко на родителя“, пише одобрително през 1909 г. професорът по образование в Станфорд Елууд Къбърли. Прогресистите се борят за благосъстоянието и здравето на децата, като създават детски болници, а през 1912 г. – Детско бюро на САЩ. Задължителното посещаване на училище е тясно свързано с други две прогресистки реформи, които разширяват обхвата на държавата в живота на родителите и децата: задължителното ваксиниране и премахването на детския труд.

До 1912 г. двадесет и седем щата изискват ваксинация за децата, които посещават училище, или разрешават на училищата да я изискват. Възраженията на родителите не срещат голям успех. През 1911 г. в един от училищните райони на Ню Джърси триста и петдесет родители отправят предизвикателство към училищното настоятелство, като заявяват, „всички ние… ще се изнесем от Монклер и от щата Ню Джърси, преди да позволим децата ни да бъдат ваксинирани. Има и други предградия на Ню Йорк, в които няма този фетиш да се налагат ваксинации на децата“. Училищното настоятелство се предава. Но от 1914 г., с широко цитираното дело, наречено People v. Ekerold, родителите могат да бъдат преследвани за това, че не ваксинират децата си. „Ако всеки родител може да избегне всички задължения по закона, който го задължава да изпраща децата си на училище, като просто твърди, че не вярва във ваксинацията“, постановява съдът, „то политиката на държавата да даде някакво образование на всички деца, ако е необходимо чрез принудителни мерки, ще се превърне повече или по-малко във фарс.“

Преди задължителното обучение много американски деца са работили във ферми или фабрики. Може би ще си помислите, че родителите са престанали да изпращат децата си на работа, като следствие от изискването да ги изпращат на училище, но всъщност е точно обратното: изискването децата да бъдат изпращани на училище е един от начините реформаторите да накарат родителите да престанат да изпращат децата си на работа. През 1916 г. Конгресът приема закон, който донякъде ограничава наемането на деца под четиринадесет години в производството и наемането на деца под шестнадесет години в мините и кариерите. Когато този и други закони, насочени срещу детския труд, са обявени за противоконституционни от Върховния съд, реформаторите изготвят поправка за детския труд, която предоставя на Конгреса „правото да ограничава, регулира и забранява труда на лица под осемнадесет години“. Поправката е приета от Конгреса през 1924 г. и е изпратена за ратификация до отделните щати. Прогресивните организации, включително Националната асоциация на цветнокожите жени, изпращат разпоредби до своите членове да лобират пред щатските законодателни органи за приемането на законопроекта.

„Моля, запомнете, скъпи сестри, че ако две трети от щатските законодатели не приемат поправката за детския труд, тя няма да бъде включена в Конституцията на Съединените щати“ – предупреждава членовете на групата бившата ѝ президентка Мери Чърч Терел, – „а това със сигурност ще бъде бедствие“. Фирмите, не на последно място текстилната индустрия на Юга, се противопоставят. Особено селските щати – Кентъки е сред онези, които не успяват да ратифицират закона – възразяват, тъй като поправката, която е зле написана, може да се тълкува в смисъл, че е престъпление за семействата да искат от децата си да вършат домакинска работа във фермата. Фермерското бюро на Охайо се оплаква: „Родителите в Съединените щати не знаят, че Конгресът смята да им отнеме родителските права.“

Родителството като идентичност и дори като клас носители на права е продукт както на прогресивната реформа, така и на онези, които ѝ се противопоставят. Списанието „Родители“ започва да излиза през 1926 г. „Всеотдайното, но непросветено родителство е опасен фактор в живота на децата“, казва неговият редактор, като твърди, че не трябва автоматично да се вярва на родителите, че знаят как да отглеждат децата си: те трябва да бъдат научени, от експерти. Това не означава, че експертите обикновено са надделявали; хората не обичат да им се казва как да отглеждат децата си, особено когато експертите търсят властта на държавата. Подобно на поправката за равните права, поправката за детския труд става една от малкото, които са приети от Конгреса, но никога не са ратифицирани.

Законите срещу еволюционната теория, които обикновено се разбират като отговор срещу фундаментализма на модерността, възникват от този конфликт между родителите и държавата. Както и преподаването на биология – нов предмет, който застава в самия център на общественото образование от епохата на прогресизма. По онова време родителите, а не училищата, плащат и осигуряват учебниците, така че те са добре запознати с това, което се преподава на децата им. Учебникът, който Джон Скоупс използва в Тенеси, е изданието от 1914 г. на „Гражданска биология“ на Джордж Уилям Хънтър, публикувано от American Book Company. Повече от ръководство за живота на Земята, „Гражданска биология“ е учебник по гражданско образование, ръководство за живот в демокрация.

„Тази книга показва на момчетата и момичетата, живеещи в градска общност, как най-добре могат да живеят в собствената си среда и как могат да си сътрудничат с гражданските власти за подобряване на средата“, се обяснява в предговора на книгата. „Гражданска биология“ популяризира прогресивните кампании за обществено здраве, още по-належащи след грипната пандемия през 1918 г., като подчертава значението на хигиената, ваксинацията и карантината. „Гражданска биология е символизирал цялата идеология, стояща зад образователната реформа“, пише Адам Шапиро в книгата си от 2013 г. „Опит за биология: Процесът Скоупс, учебниците и движението срещу революцията в американските училища“. В него [Гражданска биология] се съдържа раздел за еволюционната теория („Ако проследим ранната история на човека на земята, ще открием, че в началото той трябва да е бил малко по-добър от едно от низшите животни“), но в дискусията му се набляга върху науката евгеника. Хънтър пише за алкохолиците, престъпниците и психично болните: „Ако тези хора бяха нисши животни, вероятно щяхме да ги убием, за да предотвратим разпространението им“.

В основата си „Гражданска биология“ почива на социалния дарвинизъм. „Самото общество се основава на принципите, на които учи биологията“, пише Хънтър. „Растенията и животните са живи същества, които взимат каквото могат от заобикалящата ги среда; те влизат в конкуренция помежду си и тези, които са най-добре пригодени за живот, превъзхождат останалите.“ Какво ли е било усещането на децата, които са били бедни и гладни, живеещи в недоимък, студ и страх, когато са четели тези думи?

Когато анти-еволюционистите осъждат „еволюцията“, те имат предвид нещо толкова неясно и объркано, колкото имат предвид хората днес, когато осъждат „критичната расова теория“. Антиеволюционистите не просто са се противопоставяли на Дарвин, чиято теория за еволюцията се е преподавала повече от половин век. Те са се противопоставяли на целия прогресистки пакет, включително на неговата философия за подобряване на човешките възможности, на неговия модел на демократично гражданство и на настояването му за интереса на държавата към безплатно и равноправно обществено образование като обществено благо, което има предимство пред частните интереси на родителите.

През 1920-те години Лела и Джон Скоупс са студенти в Университета на Кентъки в Лексингтън, където той посещава курс по еволюция, воден от професор на име Артър (Маймуната) Милър [обидното прозвище идва, разбира се от факта, че той преподава еволюционна теория]. Този курс привлича вниманието на хора, които смятат, че щатът харчи твърде много пари за университета. През лятото на 1921 г. Франк Маквей, университетският президент, настоява пред законодателния орган за финансиране на разширяването на университета. През януари 1922 г., в ход, който се възприема като отговор, законодателният орган внася законопроект за забрана на преподаването на еволюционната теория във всяко училище, колеж или университет, които получават публични средства.

Маквей заема необичайно силна позиция, отчасти заради начина, по който се е справил с неотдавнашната пандемия. Роден в Охайо, дете на прогресивни републиканци, Маквей получава докторска степен по икономика в Йейл, където пише дисертация за популисткото движение, а през 1904 г., след като пише за „Таймс“, публикува „Модерният индустриализъм“ – аргумент срещу laissez-faire икономиката. През 1917 г. пристига в университета в Кентъки. Година по-късно, по време на грипната епидемия, която отнема живота на четиринадесет хиляди жители на Кентъки, Маквей взема необичайното за онова време решение да затвори кампуса за близо месец. От 1200 студенти 400 се заразяват и само осем умират – проценти, които са ниски в сравнение с тези в други колежи и университети. Постижението е още по-впечатляващо, тъй като в световен мащаб смъртността сред младите хора е особено висока.

Кампанията срещу еволюционната теория в Кентъки привлича вниманието на цялата страна. Уилям Дженингс Брайън, трикратен кандидат за президент и бивш държавен секретар, бърза да предложи подкрепата си, като прогнозира, че „движението ще обхване цялата страна и ще изгоним дарвинизма от нашите училища“. През януари Брайън, който се изявява като шоумен, „по-голям от живота“, пътува до Кентъки, за да говори пред Камарата на представителите и Сената.

Маквей преценява възможностите си: дали да се бори или да се държи спокойно и да се надява, че ако законът бъде приет, той ще бъде обявен за противоконституционен. Той решава да се бори. Пише на Удроу Уилсън за подкрепа, но Уилсън отказва да заеме позиция, която би го изправила срещу бивш член на кабинета му. Маквей изпраща телеграми до около петдесет души. „В законодателния орган на Кентъки е внесен законопроект с тежка санкция за забрана на преподаването на еволюционната теория“ – съобщава той. „Изпратете мнението си по телеграфа.“ Четиридесет и седем пламенни отговора пристигат в рамките на четири дни. Преподобният от Първа християнска църква в Падука твърди, че законът „противоречи на духа на демокрацията“. „Университетите трябва да бъдат оставени свободни да преподават това, което най-добрите учени смятат за вярно“ – пише пастор от Сейнт Луис. Ректорът на Колумбийския университет предлага на законодателя да „направи нещо по-добро“ и да забрани издаването на книги, в които „се използва някоя от буквите, с които може да се изпише думата еволюция“. Ръководителят на Първа християнска църква във Франкфурт, столицата на щата, нарича законопроекта „неразумен, неамерикански и противоречащ на духа на Исус Христос“. Преди да бъде разгледан законопроектът, Маквей организира публикуването на отговорите във вестниците в целия щат. Накрая той се обръща и към Камарата на представителите, и към Сената и публикува отворено писмо до народа на Кентъки. „Имам трайна вяра в добрия разум и справедливостта на хората от този щат“, пише той. „Когато разберат какво означава ситуацията и когато проумеят мотивите, които стоят в основата на тази атака срещу държавните училища на щата, те ще се отнасят към университета и училищната система с по-голямо уважение от всякога.“

Той заявява, че университетът е длъжен да преподава еволюционната теория, „тъй като всички природни науки се основават на нея“, но се надява, че кентъкийците ще се съгласят, че еволюцията не е това, което нейните противници са я изкарали: „Еволюцията е развитие; тя е промяна, а всеки човек знае, че развитието и промяната се случват през цялото време.“ Той се старае да разграничи теорията за еволюцията от социалния дарвинизъм, като изразява съжаление, че законът ги смесва. Преди всичко, изтъква той, забраната на преподаването на еволюционната теория „ограничава правото на свободна мисъл и свободата на убежденията“ и следователно е нарушение на Закона за правата на гражданите на Кентъки.

Четири дни по-късно законопроектът е отхвърлен в Сената, а през следващия месец Камарата на представителите го отхвърля с четиридесет и два срещу четиридесет и един гласа. Маквей печели, но, както отбелязва той, „може да се окаже, че борбата тук, в Кентъки, всъщност е предвестник на конфликт в цялата страна“.

През 1924 г. Джон Скоупс се премества от Лексингтън, Кентъки, в Дейтън, Тенеси, за да постъпи на работа като треньор в местното средно училище. През следващата година Тенеси приема закон срещу еволюционната теория. Чернокожите интелектуалци и репортери не смятат, че новият закон има нещо общо с еволюционната теория; той е свързан с разбирането на историята. Всичко, което законодателите в Тенеси знаят за еволюционната теория – предполага чикагският вестник „Защитник“, – е, че се предполага, че цялата човешка раса е тръгнала от общ произход. В това се състои тяхното затруднение.“ Ако те приемат еволюционната теория, ще трябва да признаят, че „няма фундаментална разлика между тях и расата, която се преструват, че презират“. Ректорът на университета „Фиск“, чернокожо учебно заведение, пише на губернатора: „Надявам се, че ще откажете да подкрепите законопроекта за еволюционната теория“. Но президентът на Университета на Тенеси, страхувайки се да не загуби финансирането на университета, се отказва да се бори срещу законопроекта и губернаторът го подписва, заявявайки, че е сигурен, че той никога няма да бъде приложен.

В Дейтън Скоупс за кратко е замествал учителя по биология, като е използвал задължителния за щата учебник „Гражданска биология“. Той се съгласява да изпита закона и е арестуван през май. Уилям Дженингс Брайън се присъединява към обвинението, защитавайки правата на родителите. Месец преди процеса той прави изявление, в което пита: „Кой ще контролира нашите училища?“. За да защити двадесет и четири годишния Скоупс, A.C.L.U. наема прочутия адвокат Кларънс Дароу, който през същата година поема друго дело по искане на N.A.A.C.P. Според Дароу и A.C.L.U. законът на Тенеси срещу еволюционната теория нарушава както конституцията на щата, така и Първата поправка. „Тук подсъдим не е Скоупс“, заявява Дароу. „Подсъдима е цивилизацията.“

По време на съдебния процес [известният американски журналист и социален критик] Х. Л. Менкен осмива Брайън („клоун“) и фундаменталистите („бедни малоумници“): „Той е впримчил тези хилави хора чрез перото си и го знае.“ Но [чернокожият политически активист и мислител] У. Е. Б. Дю Боа не намира почти нищо, на което да се смее. „Американците сега се опитват да убедят веселата и саркастична Европа, че Дейтън, Тенеси, е огромна шега и при това много, много рядка“, пише той. „Но истината е тази и ние я знаем: Дейтън, Тенеси, е [олицетворение на] Америка: една велика, невежа, простодушна страна.“

В крайна сметка Скоупс е признат за виновен (присъда, която по-късно е отменена по технически причини), но Тенеси е унижен в националната преса. Пет дни след края на процеса Брайън умира в леглото си, а заедно с него, според мнозина наблюдатели, умира и кампанията срещу еволюционната теория. Броят на законопроектите, предложени в щатските законодателни органи, намалява до само три – през 1928 и 1929 г. Но битката далеч не е приключила. „Фундаменталистите просто са сменили тактиката си“, отбелязва един коментатор през 1930 г. Те са се отказали да приемат закони. „Днес те се концентрират главно върху обезсилването на учебниците, ‚прочистването‘ на библиотеките и най-вече върху продължаващото преследване на учителите.“ Това продължава дълго време. То продължава и в момента.

Лела Скоупс, след като губи работата си като учителка по математика в Падука, защото отказва да изобличи брат си, напуска Кентъки, за да постъпи на работа в девическо училище в Таритаун, Ню Йорк. След това, през 1927 г., се премества в Илинойс, където преподава в училището „Скоки“ в Уинетка. Не се омъжва и помага за отглеждането на децата на брат си – те живеят при нея, а след това плаща за обучението им в колеж.

През 1950-те, когато Лела Скоупс се пенсионира от учителската професия и се връща в Падука, привържениците на сегрегацията от Юга възкресяват аргумента на Брайън за родителските права, за да се противопоставят срещу решението на Върховния съд от 1954 г. по делото „Браун срещу Съвета по образование“. „Свободните хора имат право да изпращат децата си в училища по свой избор“, настоява след решението сенаторът Джеймс Истланд от Мисисипи. Изцяло белите законодатели в южните щати отменят законите за задължително образование от епохата на прогресизма: вместо да интегрират държавните училища, те разрушават държавното образование, както съобщава Джон Хейл в неотдавнашната си книга „Изборът, пред който сме изправени: Как сегрегацията, расата и властта са оформили най-противоречивото движение за реформа на образованието в Америка“. Губернаторът на Южна Каролина Джордж Бел Тимерман-младши, подписвайки един такъв закон през 1955 г., заявява: „Родителското право да определя кое е най-доброто за детето е фундаментално. То е божествено право. То е основен природен закон, който никой човек, нито група хора, не може да унищожи.“ През следващата година всички, с изключение на двадесет и шест от сто тридесет и осемте южняшки членове на Камарата на представителите и Сената на САЩ, подписват декларация, известна като „Южняшки манифест“, в която предупреждават, че „външни посредници заплашват с незабавни и революционни промени в нашите системи на обществените училища“. Два западни щата – Невада през 1956 г. и Юта през 1957 г. – приемат мерки, с които се узаконява възможността родителите да оставят децата си вкъщи за обучение.

Към края на 1950-те привържениците на сегрегацията започват да използват нов лозунг: „избор на училище“, може би защото би било объркващо да призовават за „права на родителите“, когато се обявяват и за „права на щатите“. В Мисисипи противниците на сегрегацията основават организацията „Свобода на избора в Съединените щати“ (Freedom of Choice in the United States, FOCUS). Привържениците на „избора“ се стремят държавата да възстановява разходите за обучение в частни училища в името на това свободният пазар да стимулира иновациите в образованието. Свободният пазар – което изобщо не е изненадващо – задълбочава именно неравенствата, които общественото образование цели да намали. Между 1962 и 1966 г. например Луизиана раздава повече от петнадесет хиляди ваучера за обучение в Ню Орлиънс; през 1966 г. деветдесет и четири процента от средствата отиват при бели родители. През седемдесетте и осемдесетте години съдебно разпоредените автобусни превози засилват призивите за избор, а Роналд Рейгън настоява федералното правителство да инвестира във ваучери; през деветдесетте години Бил Клинтън се бори за финансиране на чартърни училища. Между 1982 и 1993 г. домашното обучение става законно във всичките петдесет щата. По-късно към движението се присъединяват и филантропи – от фондация „Бил и Мелинда Гейтс“ до фондация „Фридман“ за образователен избор (сега EdChoice), които финансират изследвания и чартърни училища. И все пак в книгата си Да вземем решение: Какво всъщност представлява изборът на училище Бен-Порат и Майкъл К. Йоханек посочват, че около девет от десет деца в САЩ посещават държавно училище, а преобладаващото мнозинство от родителите – около осем от десет – са доволни от тях. В името на „избора“ много малка част от крайните случаи оформят целия дебат за общественото образование.

Преди един век родителите, които са се противопоставяли на еволюционната теория, са отхвърляли целия прогресивен пакет. Днешните групи за родителски права, като „Майки за свобода“, се противопоставят на прогресивния пакет от ХХІ век. Те се противопоставят на задължителното ваксиниране и носенето на маски, а някои от тях изглежда искат да унищожат общественото образование. Те се дразнят и от тона на високомерие, морално превъзходство и снобизъм, които понякога се прокрадват от старомодния прогресивизъм към съвременния му вид, примесен със същото презрение към бедните хора от селските райони и набожните религиозни хора.

Но през изминалия век зад родителските права винаги се е прикривала и друга една непрекъсната жилка: яростната съпротива на някои американци срещу истината, че както всички хора имат общи биологични предци, така и всички американци имат общи исторически предци. На някои родители в страната може да не им харесва децата им да научат, че принадлежат към много по-голямо семейство – независимо дали става дума за човешко или американско семейство – но идеята за обществено образование е посветена на култивирането на това по-голямо чувство за обществена спогодба, толерантност и задължение. В края на краищата, независимо какво казват защитниците на родителските права и каква политическа власт те могат да придобият, държавните училища нямат избор; те трябва да преподават като американска история не само историята на поробените африканци, пристигнали във Вирджиния през 1619 г., и на английските семейства, птистигнали в Плимут с кораба „Мейфлауър“ през 1620 г., но и тази на алгонкинските народи [тоест на коренното индианско население], които вече са присъствали и на двете места, заедно с продължаващите истории на всички останали коренни народи, както и на онези, които са дошли след това – холандци, германци, испанци, мексиканци, китайци, италианци, камбоджанци, гватемалци, японци, сикхи, хмонг, тунизийци, афганистанци, всички. Ето защо родителите нямат право да избират версията на американската история, която им харесва най-много, история само за произхода на собственото им семейство. Вместо това държавата е длъжна да запознае децата с цялата тази история, с цялото им наследство.

Лела Скоупс настоява, че процесът срещу брат ѝ никога не е бил свързан с еволюционната теория: „Въпросът беше за академичната свобода“. Прогресистите от ХХ век побеждават законите срещу еволюционната теория не чрез въвеждането на закони за еволюционната теория, а чрез защита на академичната свобода и на свободата на изразяване и изследване. Този подход не е достъпен за прогресистите от ХХІ век, които са отстъпили знамето на свободата на словото на консерваторите. Във всеки случай днес учителите не разполагат с голяма академична свобода: училищните съвети и училищните райони решават какво да се преподава. И все пак съществуват ограничения. Биологията и историята разказват за произхода и промените, а когато те се преподават зле, има риск да придобият атрибути на религия и да нарушат Първата поправка [към Конституцията, тоест правото на свобода на слвото]. Учителите по биология трябва да обясняват еволюционната теория, но не могат да преподават, че Бог не съществува, точно както държавните училища не могат да проповядват социалната справедливост като евангелие, като догма, която не може да бъде оспорена, и също така не могат да я забраняват.

Това е така, защото историята като доктрина винаги е опасна. „Вероятно не може да има по-дълбоко разделение на нашия народ от каквато и да е провокация, отколкото от необходимостта да се избере каква доктрина и чия програма да бъде приета от държавните образователни служители“, постановява Върховният съд през 1943 г. по делото West Virginia State Board of Education v. Barnette, когато отменя като нарушение на Първата поправка един закон, който задължава учениците да приветстват националния флаг и да рецитират „Клетвата за вярност“. „Онези, които започват принудително премахване на инакомислието, скоро започват да изтребват инакомислещите. Принудителното уеднаквяване на мнението води само до единодушието на гробището.“ Историята не е клетва, тя е аргумент.

Джон Скоупс умира през 1970 г. Лела Скоупс го погребва в Падука и поръчва надгробната му плоча да бъде гравирана с думите „Човек с кураж“. Тя умира през 1989 г. и е погребана наблизо, под камък с надпис „Милосърдна и щедра дама“. Била е на деветдесет и две години. Винаги е казвала, че смята идеята за еволюционната теория за още по-красива от Битие, за доказателство за един още по-прекрасен Бог. Но разбирала, че не всички са съгласни с нея.

 

Източник

 

Джил Лепор е американска историчка и журналистка. Тя е професорка по американска история в Харвардския университет и сътрудничка на списание „The New Yorker“, където пише от 2005 г. насам. Пише основно за американската история, право, литература и политика.

Pin It

Прочетете още...