От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 11 Orwell
Гледка от спалнята на Оруел в Барнхил, на остров Юра в Шотландия, където той завършва „1984“.
(С любезното съдействие на Дамарис Флетчър)

 

От редакцията: настоящият текст е откъс от:
Луи Менанд, Свободният свят: Изкуство и мисъл в Студената война,
Изд. „Макмилан“, 2021

 

1.

Въпреки че Уолтър Липман е човекът, който дава популярност на термина, първият писател, който използва „Студена война“, за да опише следвоенните международни отношения, е Джордж Оруел. Оруел не се застъпва за Студената война, дори напротив – той се страхува от тази перспектива. Смята, че тя би означавала свят, доминиран от тоталитарни чудовища, вкопчени в безкрайна и непечелима борба. При всички възможни варианти на бъдещето той предпочита горещата война – ядрена размяна, която да унищожи по-голямата част от хората и да върне планетата в бронзовата епоха, където човечеството да започне отначало и на чисто.

И все пак след смъртта си от туберкулоза през януари 1950 г., на 46-годишна възраст, Оруел се превръща в емблематична фигура не за пацифистите или за хората, които вярват, че Студената война може да бъде избегната, а за студените вòини от почти всички точки на политическия спектър. Бивши комунисти, социалисти, либерали, неолиберали, неоконсерватори, консерватори, либертарианци, та дори и крайнодясното антикомунистическо общество „Джон Бърч“ – всички те се идентифицират с Оруел. Името му е превърнато в символ на онази представа за бъдещето, която тези хора желаят Западът да предотврати: Оруелско. Въпреки че най-големият му принос към политическото въображение на ХХ в. – романът „1984“, публикуван през 1949 г. – е замислен като предупреждение за това в какво може да превърне света Студената война, той е припомнян в продължение на четиридесет години като предупреждение за това в какво може да се превърне светът без нея.

„1984“ принадлежи към литературата за тоталитаризма от средата на века, която е мощен фактор за формиране на следвоенната мисъл. Някои от тези книги се основават на личен опит: „Аз избрах свободата“ (1946) на Виктор Кравченко, „Под двама диктатори“ (1948) на Маргарете Бубер-Нойман, „Плененият ум“ (1953) на Чеслав Милош. Някои от тях са философски, като например „Отвореното общество и неговите врагове“ на Карл Попър (1945 г.), или академични, като „Тоталитарна диктатура и автокрация“ на Карл Фридрих и Збигнев Бжежински (1956 г.), стандартен текст в академичната политология. Много от тях са полемични: „Пътят към крепостничеството“ (1944) на Фридрих Хайек, „Жизненият център“ (1949) на Артър Шлезинджър-младши, „Опиумът на интелектуалците“ (1955) на Реймон Арон. А няколко, сред които „Тъмнина по пладне“ (1940 г.) на Артър Кьостлер (която е оказала голямо влияние върху „1984“: Кьостлер и Оруел са били приятели) и „Фаренхайт 451“ (1953 г.) на Рей Бредбъри, са чисто белетристични. Тези книги не се четат просто като репортажи за тоталитарния живот, като опити за обяснение на близката история или като измислени представи за възможното бъдеще. Те се използват за оценка на състоянието на нетоталитарните държави и за определяне на чертите и тенденциите, които биха могли да доведат до тоталитарни условия в либерални демокрации като Обединеното кралство, Франция и Съединените щати. Те се превръщат в инструменти за диагностика и анализ. В тях се търсят начини да се отговори на въпроса: Може ли това да се случи тук?


Small Ad GF 1

Първоначално трябва да се разплетат три проблема. Първият е дали тоталитаризмът е просто друга форма на диктатура, тоест древен и повтарящ се тип политически режим, или е явление, характерно само за ХХ век. Много бързо балансът на мненията се обръща към втората позиция. Повечето хора, които пишат за тоталитаризма, го анализират като продукт или болест на модерността. По-конкретно те го разбират не просто като следствие от политическото и икономическото развитие след Просвещението (или Френската революция, или възхода на индустриалния капитализъм), а като отговор на екзистенциалното състояние на хората през ХХ век.

Вторият проблем е дали един и същ термин може да се използва за класифициране както на нацистка Германия, така и на сталинистка Русия. По този въпрос общественото мнение обикновено следва събитията, а събитията, както обикновено, не са особено услужливи. Въпреки че през 1930-те години американската преса често третира нацистка Германия и Съветския съюз като сравними режими, идеологически те са антагонистични. Антиболшевизмът е основен компонент на нацизма от самото му начало, а идеята за Народни фронтове, създадена от Сталин през 1935 г. чрез бюрата на Комунистическия интернационал, се определя като коалиция от антифашистки партии.

Пактът за ненападение от август 1939 г. обърква това подреждане и кара някои хора да твърдят, че Сталиновият Съветски съюз се е разкрил като режим, подобен на нацисткия, какъвто всъщност е бил. Но по-малко от две години по-късно, след като Германия нахлува в Съветския съюз и Сталин става член на Голямата коалиция, терминът „антифашистки“ се завръща в кремълската реторика, а „тоталитарен“ започва да се появява по-рядко в американските вестници. Но след края на войната скоро става обичайно да се говори за фашизма и комунизма като за таксономично идентични. „Няма никаква разлика между тоталитарните държави“, казва Хари С. Труман през 1947 г. „Не ме интересува как ги наричате – дали нацистки, комунистически, фашистки, франкистки или каквито и да било други – всички те са еднакви.“ Това си остава и мнението на американската общественост. Хората се позовават на „червените фашисти“ без никакво чувство за противоречие.

От 1934 г. насам това е мнението и на все повече марксистки и немарксистки интелектуалци. А след 1945 г. повечето марксисти в Съединените щати се отказват от опитите да запазят разграничението между сталинизма и нацизма като видове режими (това не е така в Европа, където различията се отстояват по-твърдо до 1956 г.). Така „тоталитаризмът“ се превръща във феномен, който не се влияе от конкретни идеологии, политически лидери или исторически и геополитически обстоятелства. Функционално нацистката расова доктрина и съветската идея за безкласово общество могат да се разглеждат като взаимозаменими – привидно вечни цели, които само оправдават престъпни средства. Хитлер и Сталин също се третират като фактически едно и също: върховни фигуранти, които обаче са напълно заменими и могат да бъдат превърнати в нещо много подобно на фикция, просто лица от милиони плакати – Големият брат от „1984“ или Номер 1 от „Мрак по пладне“ [на Артур Кьостлер]. Също и от аналитична гледна точка изследователите не правят разлика между голямата индустриална сила, която се чувства обезсилена от наказателен мирен договор (Германия), и изостаналата в развитието си нация, която вярва, че е обградена от империалистически врагове (Русия) – точно както от медицинска гледна точка не се прави разлика между крал и селянин, когато и двамата имат грип. Тоталитаризмът е болест, която заплашва всички.

Това води до трети въпрос: Дали под някаква форма тоталитаризмът не е именно посоката, в която се движи историята, неизбежна последица от модернизацията, от високотехнологичните икономики и масовите общества? Или той е просто някакъв вид антитяло в рамките на модерността, отпор срещу просвещението, нихилизъм, маркиращ външната граница на либералната толерантност? Първият възглед се оказва преобладаващ. Хората се опасяват, че тоталитаризмът е латентно присъщ на организацията на модерното общество и, ако това е така, че е заразен, което пък означава, че трябва да бъде поставен под карантина и в крайна сметка да бъде изкоренен. Като следствие от това политиката на сдържане придобива две лица. Едното гледа навън, за да идентифицира заплахите срещу демократичното самоопределение по света; другото гледа навътре, за да открие опасни тенденции и уязвимости в рамките на либералната политика. „Много неща зависят от здравето и жизнеността на собственото ни общество“, пише Джордж Кенан в своята „Дълга телеграма“. „Световният комунизъм е като злокачествен паразит, който се храни само с болна тъкан. Това е точката, в която се пресрещат вътрешната и външната политика“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Авторите, занимаващи се с тоталитаризма в средата на века, достигат голям брой читатели, особено Кьостлер и Хайек. Но никой от тях не е имал толкова много читатели, колкото Оруел. Между 1949 и 1956 г., пиковите години на напрежението в Студената война, „1984“ се продава в над два милиона екземпляра. В крайна сметка „1984“ и „Фермата на животните“, сатирата на Оруел за болшевизма, са преведени на повече от шестдесет езика, а до 1989 г., годината, в която падна Берлинската стена и Съветският съюз навлезе в спиралата на смъртта, двете книги са продадени в четиридесет милиона екземпляра. Сравнително малко от хората, прочели тези книги, са имали познания за тоталитаризма, различни от онези, които са получили от Оруел.

2.

Оруел е знаел, че умира, преди да завърши „1984“, че това почти сигурно ще бъде последната му книга. Основният герой и причината Оруел да напише романа не е Уинстън, скептичният апаратчик, чието кратко бягство от официалното наблюдение се оказва илюзорно и води до собственото му унищожение. Ключовата фигура е комисарят, който измисля впримчването на Уинстън, обяснява му защо то е било необходимо, „лекува“ го от сектантството му и след това го изпраща на разстрел – О’Брайън. О’Брайън е диагнозата на един манталитет, който Оруел смята, че познава добре. О’Брайън е продукт на един живот, прекаран в наблюдение на леви интелектуалци.

Оруел също е бил ляв интелектуалец. Всъщност през по-голямата част от живота си той е революционен социалист. Но освен това е бил и противоречив човек. Бил е социалист, чиито обиди към социалистите – „цялото това мрачно племе от високопоставени жени, носещи сандали и брадати пиячи на плодов сок, които се втурват към миризмата на ‚прогрес‘ като мухи към мъртва котка“, описва той един от тези хора – могат да бъдат толкова злобни, колкото и всеки тори [британски консерватор]. Приятелите и колегите се възхищават на почтеността му, но го намират и малко безчувствен. „Писането беше единственото велико нещо в живота му“, спомня си една приятелка, Бренда Салкелд, която познава Оруел още от младежките му години. „Нищо – дори хората – не пречеше на това.“ Може би Оруел не би се съгласил. Той признава, че е графоман. „Веднага щом завърша една книга, започвам, всъщност от следващия ден, да се притеснявам, защото следващата не е започната“, пише той в края на живота си. Дотогава е публикувал девет книги и стотици статии и есета. Казвал е, че не може да избяга от чувството, че е пропилял твърде много време, за да не пише.

Оруел е роден през 1903 г. в Мотихари, Британска Индия, където баща му е дребен чиновник в Опиумния отдел на индийската държавна служба, който контролира законната опиумна търговия с Китай. Заминава за Англия, когато е на една година, и е отгледан там от майка си. (Фамилията се казва Блеър; малкото име на Оруел е Ерик.) Бащата на Оруел посещава семейството за три месеца през 1907 г., като се занимава с домашните дела с достатъчно старание, за да остави съпругата си бременна, и се връща едва през 1912 г. По това време Оруел постъпва като стипендиант в „Сейнт Киприан“ – училището, за което пише много години по-късно в есето „Такива, такива бяха радостите“. Учи усърдно и печели стипендия за Итън, като именно там започва да се проявява склонността му към себе-отричане. Умишлено се занемарява, като си спечелва репутацията на безразличен студент. Вместо да се яви на изпитите за университета, той се присъединява към имперската полиция и заминава за Бирма. (От времето, прекарано там, произлизат две много известни есета: „Едно обесване“ и „Стрелба по слон“). През 1927 г., след пет години в Бирма, докато е в отпуск в Англия и няма никакви перспективи за работа, подава оставка. Следващите пет години прекарва като скитник и странстващ работник – преживявания, които стават основа за първата му книга „На дъното в Париж и Лондон“, публикувана под новия му псевдоним Джордж Оруел през 1933 г. За кратко преподава в училище, работи в книжарница (което става тема на есето „Спомени от книжарницата“) и прекарва два месеца в индустриалните квартали на Северна Англия, за да събере материал за „Пътят към кея на Уигън“, който излиза през 1937 г.

Това е годината, в която Оруел заминава за Испания, където се сражава на страната на лоялистите срещу фашистите на Франсиско Франко. Присъединява се към милицията на Partido Obrero de Unificación Marxista (Работническа партия за марксистко обединение, POUM) и се сражава почти шест месеца, докато не е прострелян в гърлото от фашистки снайперист. Става свидетел на бруталното потискане от страна на московските комунисти на независими социалистически партии като POUM в Републиканското обединение. Разказът му за тези преживявания, „Почит към Каталония“, е публикуван през 1938 г. Въпреки че не се продава в много екземпляри (шестстотин за дванадесет години), докато не е преиздадена след войната, книгата го утвърждава в позицията, която заема до края на живота си: водещ антисталинистки интелектуалец на британската левица.

По време на Втората световна война Оруел работи в Източната служба на Би Би Си, където продуцира, а освен това, заедно с Т. С. Елиът, Уилям Емпсън и други известни писатели изнася радиоразговори, предимно на литературни теми, целящи да мобилизират индийската подкрепа за британските военни усилия. За първи път от 1927 г. получава заплатата, която е получавал като полицай в Бирма, но не харесва работата, която смята за пропаганда. Стая 101, камерата за мъчения в „1984“, е името на стаята, в която Източната служба провежда задължителните заседания на комисията.

През 1943 г. Оруел напуска Би Би Си и става литературен редактор на „Трибюн“ – социалистически седмичник, редактиран от Анеурин Беван, лидер на Лейбъристката партия и човек, чиято политика и личност Оруел уважава. Между декември 1943 г. и април 1947 г. пише осемдесет седмични колони за Tribune, наречени „Както ми е угодно“. След финансовия успех на „Фермата на животните“, която, след като е отказана от пет издателства в Англия, се появява през последния месец на войната, Оруел се премества във ферма под наем на Юра – остров със суров климат във Вътрешните Хебриди, край западното крайбрежие на Шотландия. Именно там, когато не е прекалено болен, той пише „1984“.

Зад житейския избор на Оруел не се крие голяма загадка: той е искал да се дистанцира от всяка възможна класа. Още от дните, когато учи в „Сейнт Киприан“, а може би и по-рано, той вижда класовата система като система на потисничество и нищо друго. Действията му не са просто приключения, свързани с пресичането на различните класи. Той превръща живота си в експеримент на безкласовост. Ангажираността му с този експеримент е основната причина за привързаността му към социализма, а също така и причината приятелите и колегите му понякога да го намират за перверзен и дразнещ. Настояването му да живее в неудобни условия, отказът (въпреки лошите му бели дробове) да носи шапка и палто през зимата, навикът му да налива чая си в чинийка и да го сърба от нея (по маниера на работническата класа) изглеждат на хората не като колоритни ексцентричности, а като упреци, насочени към собствената им буржоазна пристрастеност към комфорта и благоприличието. И те са такива. Оруел е блестящ и културен човек с итънски акцент и необичайни, смътно френски мустаци, който почти всеки ден носи едно и също изтъркано сако от туид, сам прави мебелите си и през повечето време живее на крачка от мизерията. Чете Джойс и отглежда коза в задния си двор. Автентичен и неавтентичен едновременно, той е писател, който вярва преди всичко в честността и публикува под измислено име.

Вината, която Оруел изпитва поради собственото си положение като член на бялата империалистическа буржоазия, предшества интереса му към политиката като такава. Той смята за лицемери англичаните, които се хвалят със свободата и просперитета си, докато Индия все още е колония. „В капиталистическата система, за да може Англия да живее в сравнителен комфорт, сто милиона индийци трябва да живеят на ръба на глада – това е трагично състояние на нещата, но вие се съгласявате с него всеки път, когато се качвате в такси или ядете чиния с ягоди и сметана“, пише той в „Пътят към кея на Уигън“. Надява се, че в Англия ще има социалистическа революция, и ако е необходимо насилие, го одобрява. „Смея да твърдя, че лондонските канавки ще трябва да бъдат окървавени“, пише той през 1940 г. „Добре, нека го направят, ако е необходимо.“

Година по-късно, в малка книга, озаглавена „Лъвът и еднорогът: Социализмът и английският гений“ той пише: „Само чрез революция може да се освободи присъщият на английския народ гений… Дали това ще стане с кръвопролития или без, до голяма степен е случайност на времето и мястото.“ Подобно на много други, той е стигнал до извода, че капитализмът се е провалил. Смятал е, че военният успех на Хитлер на континента доказва превъзходството на плановата икономика. „Това, което тази война показа, е, че частният капитализъм … не работи. Той не може да достави необходимите стоки“, пише той. „… Не е сигурно, че социализмът превъзхожда във всяко отношение капитализма, но е сигурно, че за разлика от капитализма той може да реши проблемите на производството и потреблението … Държавата просто изчислява какви стоки ще са необходими и прави всичко възможно, за да ги произведе.“

Към края на живота си Оруел посочва „Лъвът и еднорогът“ като едно от произведенията, които не иска да бъдат преиздавани. Той е смекчил някои от възгледите си, особено онези относно достойнствата на централно планираната икономика, но книгата е и необичайно програмна. Освен ангажимента за равенство, в социалистическата теория няма много неща, които да са важни за Оруел. Идеите му за икономиката са елементарни и той няма търпение да изчаква резултатите от временните решения, които изисква обикновената политика. През 1945 г., след като Германия капитулира, Уинстън Чърчил и консерваторите са отстранени от властта и идва лейбъристко правителство с Анеурин Беван като министър на здравеопазването. След по-малко от година Оруел се оплаква, че новото правителство не е предприело никакви стъпки за премахване на Камарата на лордовете.

Ето защо голяма част от журналистиката на Оруел е насочена срещу неговите колеги левичари. За да популяризира собствената си версия на социалистическите идеали срещу възгледите на други социалисти, особено след 1938 г., той пише срещу тенденцията да се извинява или оправдава поведението на Съветския съюз. Така например, когато пише за Варшавското въстание от 1944 г., той не се интересува толкова от онова, което действително се случва в Полша – за което, както признава, няма много информация – колкото от отношението на британската левица. Отхвърля като просъветска пропаганда обвинението, че лондонските поляци са планирали въстанието като начин да изпреварят Сталин в създаването на следвоенно правителство; отхвърля като антисъветска пропаганда също и обвинението, че Сталин умишлено е позволил на германците да унищожат полската Съпротивителна армия. (И двете обвинения днес вече изглеждат напълно оправдани.) Но основните цели на атаките му са съветските апологети в британската преса. „Тяхното отношение към руската външна политика не е ‚Правилна ли е тази политика или не?‘“, а „Това е руска политика: как можем да я направим да изглежда правилна?“, оплаква се той. „И това отношение се защитава, ако изобщо се защитава, единствено на базата на властта. Руснаците са силни в Източна Европа, а ние не сме: следователно не трябва да им се противопоставяме. Това включва принципа, по своята същност чужд на социализма, че не трябва да протестираш срещу зло, което не можеш да предотвратиш.“

Този тип борба е характерен за по-голямата част от политическата журналистика, а в средата на ХХ в. левицата е особено обсебена от идеята за вътрешно разцепление – мания, наследена от един от най-безмилостните политически борци на всички времена – Карл Маркс. Повечето от тези доктринални спорове водят до сектантство, до разцепване на партии и движения, и в крайна сметка до неадекватност. От време на време обаче те довеждат и до теоретични новости. „1984“ е резултат от една от тези новости.

3.

Много интелектуалци променят политиката си между времето на Голямата депресия и времето на Студената война, но Джеймс Бърнам е необичаен: той преминава от революционен марксизъм и троцкизъм към десен антикомунизъм, без да премине през каквото и да е, което да прилича на либерализъм. През 1939 г. той осъжда реформистките левичари за това, че поставят интелектуалната свобода над революцията, а през 1947 г. се застъпва за превантивен ядрен удар срещу Съветския съюз. От 1949 г. до 1953 г. Бърнам работи като съветник по антикомунистическа политическа война в Бюрото за координиране на политиката на ЦРУ – група за тайни операции, създадена от Бюрото за планиране на политиката на Държавния департамент на Кенан. След като Бърнам напуска ЦРУ, той помага за основаването на консервативното списание National Review, което започва да излиза през 1955 г. В продължение на двадесет и три години той пише рубрика за списанието, която отначало се нарича „Третата световна война“, а след това, когато тя не се осъществява, „Продължителният конфликт“. След смъртта на Бърнам, през 1987 г., първият и дългогодишен редактор на National Review, Уилям Ф. Бъкли, го нарича „без съмнение… доминиращото интелектуално влияние в развитието на това списание“.

От Троцки до Бъкли за Бърнам има само една постоянна величина. „Бърнам мразеше либерализма“, както се изразява демократичният социалист Ървинг Хау. „Той го смяташе за мек.“ Бърнам е реалист, но различен вид реалист от [Ханс] Моргентау и Кенан. За тях реализмът е теория на международните отношения, която има за цел да избегне конфликтите, като ги признае. За Бърнам логичното следствие от признаването на конфликта е да се вземе надмощие. Реализмът го превръща в „ястреб“.

Бърнам стига до марксизма от грешната страна – тоест отдясно. Той е роден в заможно католическо семейство. Баща му, британски имигрант, е вицепрезидент на железопътна компания, а брат му Филип става съредактор на католическото списание Commonweal. Бърнам завършва сред най-добрите във випуска си в Принстън. Интересите му са насочени към литературата; негов герой е Т. С. Елиът. Продължава обучението си в колежа „Балиол“ в Оксфорд, където (наред с други) му преподава Дж. Р. Р. Толкин, и получава диплома през 1929 г. Същата есен приема работа във философския факултет на Нюйоркския университет, където става колега на Сидни Хук, който тогава е марксист и съмишленик. През 1930 г. основава и редактира заедно с приятеля си, поета Филип Уилрайт, литературното и философско списание Symposium, което привлича редица изтъкнати автори – от Джон Дюи до Уилям Карлос Уилямс.

Голямата книга на Бърнам „Мениджърската революция: Какво се случва по света“, е публикувана през 1941 г., по-малко от година след скъсването му със социализма. Десетина издатели я отхвърлят; Хук се намесва при собствения си издател, Ричард Флеминг от John Day Company, който я отпечатва. Флеминг не смята, че книгата ще се продаде дори в хиляда екземпляра, но тя се превръща в сензация. Time я обявява за една от шестте най-добри книги на 1941 г. (заедно с „Мрак по пладне“); рецензент от The New York Times я посочва като една от най-добрите за годината (също заедно с „Мрак по пладне“). В Съединените щати и Обединеното кралство са продадени сто хиляди екземпляра, а изданието с меки корици се справя още по-добре. След войната книгата е преведена на четиринадесет езика.

В книгата Бърнам твърди, че светът е в процес на преход към управленско общество. Контролът върху средствата за производство вече е в ръцете на нов елит: мениджъри, изпълнителни директори, финансисти и акционери, които притежават и управляват корпорации, и държавни администратори, които ги регулират. Този нов елит се появява, обяснява той, по марксистка причина: в света на напредналите технологии и масовите пазари класата на мениджърите и администраторите, хората, които знаят как работи системата, е по-продуктивна от класата на буржоазните капиталисти. Така според Маркс се променят класовите отношения. Бърнам вече смята, че Новият курс на Рузвелт е средство за „подготовка на Съединените щати за сравнително плавен преход към фашизма“, и лесно вписва Съединените щати в своята картина на света, насочен към мениджъризма. Той смята, че държавите, които са стигнали най-далеч по този път, са Русия, Германия и Италия, и това му подсказва, че тоталитарната диктатура е естествената политическа форма на мениджъризма.

Бърнам прогнозира появата на „сравнително малък брой велики нации или ‚свръхдържави‘, които ще поделят света помежду си“. Той си представя три от тях, съсредоточени в районите, в които вече е концентрирана напредналата промишленост: Съединените щати, Япония и Северна плюс Централна Европа. Войните на бъдещето ще бъдат борби между тези свръхдържави за контрол над света (Бърнам смята, че винаги ще има войни: войната е начинът, по който хората разрешават различията си). Но те няма да могат да бъдат спечелени. „Не изглежда възможно някоя от тях да завладее останалите“, пише той, „и дори две от тях в коалиция не биха могли да спечелят решителна и трайна победа над третата.“

През 1943 г. Бърнам публикува „Макиавелистите: Защитници на свободата“ В нея той излага своята версия на реализма. Макиавелистите (т.е. реалистите) са единствените хора, които разбират истината за властта: че „на практика основната цел на всички управници е да обслужват собствените си интереси, да запазят собствената си власт и привилегии. Няма изключения.“ Бърнам заявява това не като желание, а като факт. Твърдото признаване на този факт (за разлика от либералното или идеалистичното му отричане) води до осъзнаването, че единственият начин да се ограничи властта на силните е да се допусне обществена опозиция срещу тях: „Само властта ограничава властта“. По този начин реализмът е правилната и несантиментална основа за защита на политическата свобода.

„Макиавелистите“ е по-малко четена от „Управленската революция“ и предизвиква някои негативни рецензии – една от тях е на теолога Райнхолд Нибур, приятел на Ханс Моргентау и сам реалист, който се оплаква от цинизма на книгата. Един от хората, които са очаровани от книгите на Бърнам, е Джордж Оруел.

4.

Оруел споменава „Мениджърска революция“ в своята рубрика в „Трибюн“ през 1944 г., т.е. в годината, в която се оформят плановете му за „1984“. Той се съгласява с Бърнам, че светът изглежда се разделя на „няколко големи властови блока“, че една мениджърска класа може да поеме контрола и че нейното управление може да бъде тоталитарно, но се противопоставя на предположението за неизбежност. Смята, че Бърнам твърде лесно се е убедил в по-високата ефективност на тоталитарните системи. Той изтъква, че нацистка Германия се е самоунищожила за малко повече от десетилетие и че Съветският съюз вероятно също ще се самоунищожи.

Но през зимата на 1945 г., по време на Ялтенската конференция, където съюзническите сили се срещат, за да обсъдят бъдещето на Европа, Оруел казва на малко изненадания Исак Дойчър (неотдавнашен полски емигрант и добър приятел на Е. Х. Кар, който ще стане биограф на Троцки), че Рузвелт, Чърчил и Сталин са се сговорили за тристранното разделение на следвоенния свят. В своята колонка Оруел пише,

Светът вече се разделя на две или три огромни свръхдържави, прогнозирани в „Мениджърската революция“ на Джеймс Бърнам, съвсем видимо и повече или по-малко с мълчаливото съгласие на всички ни. Все още не могат да се очертаят точните им граници, но може да се види приблизително какви области ще обхванат. И ако светът наистина се установи в този модел, вероятно тези огромни държави ще бъдат в постоянна война помежду си.

Осем месеца по-късно, след като атомната бомбардировка над Япония слага край на Втората световна война, той заявява,

Географската картина на новия свят на Бърнам се оказа вярна… Може би се насочваме не към всеобщ разпад, а към епоха, ужасно стабилна като робовладелските империи от древността. Теорията на Джеймс Бърнам е много обсъждана, но все още малцина са разглеждали нейните идеологически последици – т.е. вида мироглед, вида вярвания и социалната структура, които вероятно биха преобладавали в една държава, която е едновременно непобедима и в постоянно състояние на „студена война“ със своите съседи.

Но Оруел се притеснява, че Бърнам проявява нездравословно влечение към властта, и през 1946 г. преосмисля разбиранията си. В брошура, публикувана от Центъра за социалистическа книга, озаглавена „Джеймс Бърнам и управленската революция“, Оруел казва, че причината за вярата на Бърнам в едно неизбежно тоталитарно бъдеще е, че е бил съблазнен от властта. „Преклонението пред властта замъглява политическата преценка“, пише Оруел, „защото почти неизбежно води до убеждението, че настоящите тенденции ще продължат … Докато те печелеха, Бърнам изглежда не виждаше нищо лошо в методите на нацистите“. Това, което погрешно тълкува като „новооткрито възхищение на Бърнам от сталинизма“, той обяснява с тази основна аморалност в неговата теория за политиката.

Няколко години по-късно Оруел все още се тревожи за бъдещето на Бърнам. Съществуването на атомната бомба, пише той през лятото на 1947 г., би могло да означава (тъй като всички ще се страхуват да я използват),

разделянето на света на две или три огромни свръхдържави, които няма да могат да се завладеят една друга и няма да могат да бъдат свалени от вътрешно въстание. По всяка вероятност структурата им ще бъде йерархична, с полубожествена каста на върха и откровено робство на дъното, а смазването на свободата ще надхвърли всичко, което светът досега е виждал. Във всяка държава необходимата психологическа атмосфера ще се поддържа чрез пълно откъсване от външния свят и чрез непрекъсната фалшива война срещу съперничещите държави.

Цивилизации от този тип могат да останат статични в продължение на хиляди години. Това е светът, който Бърнам е предсказал. И той се превръща в света на романа, който Оруел се заема да напише.

Почти веднага след появата си, през юни 1949 г., „1984“ е интерпретиран като атака срещу социализма и Лейбъристката партия. (В романа се казва, че режимът на Големия брат произхожда от принципите на „Ангсоц“-а, т.е. на английския социализъм). Оруел е достатъчно притеснен, за да направи чрез издателя си изявление, в което обяснява намеренията си. „Не вярвам, че видът общество, който описвам, непременно ще се появи“, казва той,

но вярвам (разбира се, като се има предвид фактът, че книгата е сатира), че нещо, което прилича на него, може да се появи. Вярвам също така, че тоталитарните идеи са пуснали корени в умовете на интелектуалците навсякъде по света, и се опитах да изведа тези идеи до техните логични последствия.

Действието на книгата се развива във Великобритания, за да се подчертае, че англоговорящите раси не са по природа по-добри от всички останали и че тоталитаризмът, ако не се борим срещу него, може да възтържествува навсякъде. Един от интелектуалците, които Оруел е имал предвид, разбира се, е Бърнам. Книгата, която О’Брайън дава на Уинстън Смит и Джулия, „Теория и практика на олигархичния колективизъм“, е анализ на режима на Големия брат, направен от фигурата, еквивалентна на Троцки в романа, Емануел Голдщайн. Реалният аналог на въображаемата книга е атаката на Троцки срещу сталинизма, „Предадената революция“, публикувана през 1936 г. Но „Теория и практика на олигархичния колективизъм“ е и пародия на „Управленската революция“. Описанието на „разделянето на света на три големи свръхдържави“ (Океания, Евразия и Източна Азия), фактите, че „нито една от трите свръхдържави не може да бъде окончателно завладяна дори от другите две в комбинация“ и че новата аристокрация „се състои в по-голямата си част от бюрократи, учени, техници, профсъюзни активисти, експерти по реклама, социолози, учители, журналисти и професионални политици“, са взети директно от книгата на Бърнам.

Уинстън не е ужасен от книгата, която О’Брайън му е дал. Напротив – той е очарован. „Тя е продукт на ум, подобен на неговия, но неимоверно по-мощен, по-систематичен, не толкова обзет от страх“ – мисли той. „Трябва да я прочетеш“, казва той на Джулия, когато лежат заедно в леглото след като са правили любов. Тя го кара да ѝ я чете на глас. Книгата осмисля нещата, които Уинстън е осъзнавал, но никога не е могъл да обясни – с едно изключение. Уинстън не може да осмисли нихилизма на книгата. И този нихилизъм става обект на сцените на мъчения в романа. Подобно на сцените на разпит между стария болшевик Рубашов и сталиниста Глеткин в „Мрак по пладне“, тези сцени са опит да се разбере по образен начин една от загадките на сталинизма: признанията на подсъдимите по абсурдните обвинения в Московските процеси.

„Защо трябва да искаме власт?“, О’Брайън пита Уинстън. „Вие управлявате над нас за наше добро“ – е отговорът на Уинстън. О’Брайън дръпва лоста на машината за изтезания. „Това беше глупаво, Уинстън, глупаво!“ – казва той. „Би трябвало да знаеш по-добре, отколкото да казваш подобно нещо.“ О’Брайън казва, че ще му каже правилния отговор.

Сега ще ти кажа отговора на моя въпрос. Той е следният. Партията се стреми към властта единствено за собствена изгода. Нас не ни интересува добруването на другите, интересува ни единствено властта, върховната власт. Скоро ще разбереш какво означава истинската власт. Различаваме се от всички останали олигархии от миналото по това, че знаем какво вършим. Всички останали, дори тези, които ни приличат, са били страхливци и лицемери. По своите методи до нас се доближават немските нацисти и руските комунисти, но те така и не събраха кураж да признаят собствените си подбуди. Преструваха се, а вероятно дори си вярваха, че са взели властта не по собствено желание и само за определен период от време и ако не днес, то утре ще настъпи раят, където човешките същества ще бъдат свободни и равни. Ние сме други. Много добре знаем, че никой не взема властта с намерение да я отстъпи. Властта не е средство, тя е цел. Диктатурата не се установява, за да се защити революцията, революцията се прави, за да се установи диктатурата. Целта на гоненията са самите гонения. Целта на изтезанията са самите изтезания. Целта на властта е самата власт. Сега започваш ли да ме разбираш?

Към този момент вече можем да разпознаем кой е О’Брайън. Той е интелектуалецът, който е бил съблазнен от идеята за властта. Прочутият образ на О’Брайън, изречен в кулминацията на идеологическия катехизис на Уинстън, е сатиричното reductio на Бърнам, така както го разбира Оруел: „Ако искате картина на бъдещето, представете си ботуш, който тъпче човешко лице – завинаги.“ Това е и кошмарната версия на личната политическа мания на Оруел: трайно асиметричните властови отношения.

Романът на Оруел дава израз – сатиричен в романа, но не и в нехудожествените му аналози – на убеждението, че хората са естествено податливи на тоталитарни идеологии, че тези идеологии се позовават на присъщия на човешката природа садизъм. „Във всяка гръд има по един Хитлер, по един Сталин“, пише Артър Шлезингер-младши в своя либерален манифест „Жизненият център“ през 1949 г. Това убеждение, че тоталитаризмът има психологическа основа, се появява в много форми. През 1941 г. „Тайм“ описва „триумфалната поява на нов човешки тип, тоталитарния човек – отлично въоръжен, умишлено разрушителен и доминиращ – в самото сърце на това, което е било културно убежище на Европа“. Тоталитаризмът се свързва с определени типове личности, с постхристиянския гняв и с аномичния [беззаконен, податлив на анархия] характер на съвременния живот.

Оруел вижда, че в политиката на Бърнам, както и в политиката на О’Брайън, няма почва за истина. Ако политиката е само борба за придобиване и задържане на властта, тогава всичко останало е лъжа. А ако всичко останало е лъжа, то езикът е само инструмент на властта. Няма нищо парадоксално във факта, че в „1984“ Министерството на истината е бюро за пропаганда. Истината е това, за което управляващата класа реши, че е истина.

Доказателството на О’Брайън, че две плюс две е равно на пет, както и новговорът, произведеният език на Океания, са специалният принос на Оруел към литературата за тоталитаризма. Оруел превръща жаргона, формулите, елиминациите, замазването и клишетата във врагове на свободата и демокрацията и в симптоми на пълзящия тоталитаризъм. В „1984“ и есето „Политиката и английски език“ (1946 г.) той представя езика като хлъзгав склон. Предупрежденията му са насочени най-вече към една група хора, чието препитание е тясно свързано с употребата на езика: интелектуалците. С писането и с примера си Оруел възлага на тези интелектуалци специална мисия: те са наблюдатели на благосъстоянието на политиката. Те са ония, които могат да разпознаят в изкривяванията на политическия дискурс симптомите на зараждащия се тоталитаризъм и да предупредят политиците (твърде загрижени за спечелването или запазването на властта) и обществото (податливо на удобни неистини), преди да е станало твърде късно.

„1984“ популяризира теорията за конвергенцията на тоталитаризма. Това е възгледът на Бърнам, че всички масови общества с развита икономика, независимо от очевидните им идеологически различия, се развиват в една и съща посока: към тип режим, който се характеризира с доминираща технократска или управленска класа, планова икономика, засилен държавен контрол върху гражданския и личния живот, повече или по-малко явни форми на цензура, пропагандна култура на забавлението, тайни вътрешни разузнавателни служби, прекомерна военна готовност и постоянно напрежение на „студената война“, подхранвано от алармираща политическа реторика. Тази теория за конвергенцията стои в основата на много влиятелни анализи на следвоенния американски живот.

Теорията за конвергенцията спомага за създаването на още една Студена война, в рамките на самата Студена война. Официалният антитоталитаризъм, насочен срещу комунистическите държави (Първа студена война), е последван от неофициален антитоталитаризъм, насочен срещу тенденциите вътре в самите либерални демокрации (Втора студена война). И това е именно намерението на Оруел. В края на краищата „1984“ е футуристичен роман. Целта му не е да анализира сталинизма; Оруел вече е направил това във „Фермата на животните“. Целта му е да предупреди за тоталитарните тенденции навсякъде и да опише бъдещето, до което тези тенденции могат да доведат. Повечето либерални антикомунисти са студени вòини и в двата смисъла: те гледат както навътре, така и навън. За тях заглавието на Оруел се превръща в алармен часовник на Втората студена война: „Колко близо сме до 1984 г.?“

 

Луи Менанд е американски писател и университетски преподавател, с фокус върху културната история на САЩ; щатен автор на списание Ню Йоркър. Той е носител на награда „Пулицър“ за книгата The Metaphysical Club: A Story of Ideas in America (2001).

Pin It

Прочетете още...