1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 11 Free world

 

Свободният свят: Изкуство и мисъл в Студената война
От Луи Менанд

Историците, които пишат за ранната епоха на Студената война, имат особено остро око за долната гама на американската политика. В по-голямата си част техните разкази акцентират върху расизма, маккартизма, омаловажаването на жените, ограничителните имиграционни закони – все жизненоважни истини, но не и единствените, от нашето безспорно объркано минало. Същото се отнася и за изследванията на културата от времето на Студената война – книга след книга се нахвърля върху нискокачествените развлечения, прекомерното консуматорство и задушаващия конформизъм. Твърде често се появява сляпо петно, в което положителните страни на тази епоха – бързото нарастване на броя на студентите, рекордните продажби на книги, съдебните удари срещу расовата несправедливост, намаляването на разликата в богатството – се разглеждат като допирни точки към разказа или, по-лошо, като прикритие за многобройните болести на нацията.

Безпристрастният подход на Луи Менанд (носител на наградата „Пулицър“ за „Метафизичният клуб“), е като глътка свеж въздух. „Свободният свят“ блести. Напълно оригинална, красиво написана, книгата обхваща обмена на изкуства и идеи между Съединените щати и Европа през десетилетията след Втората световна война. Менанд не е някакъв лекомислен веселяк; оценката му за провалите на Америка може да бъде безпощадна. Но основната му теза, подкрепена от множество изследвания и редове от задълбочени коментари, е, че в тази епоха американската култура се издига по разбираеми причини. „Идеите имаха значение. Живописта имаше значение. Филмите имаха значение. Поезията имаше значение“, казва той.

Голяма част от това е резултат от принудителната миграция на интелектуални таланти след идването на власт на Мусолини и Хитлер. Склонни сме да си спомняме за избягалите учени – като Алберт Айнщайн – много повече, отколкото за композиторите, изпълнителите, писателите, поетите, философите и политическите теоретици. Във време, когато имиграцията в Съединените щати е почти прекратена, вратите остават отворени за хората с уникални автобиографии. „Да попаднеш в Съединените щати беше като да постъпиш в колеж с висок подбор“, пише Менанд.

И те се налагат бързо. Менанд започва с обширно описание на идеите, които подкрепят американската външна политика в зората на Студената война. Сред централните фигури са роденият в Германия Джордж Кенан, съветник в Държавния департамент, който твърди, че съветската експанзия може да бъде овладяна най-добре чрез енергични контрамерки, а военната сила да бъде крайно средство, и Ханс Моргентау, немски еврейски бежанец, чийто фундаментален труд от 1948 г. „Политика между народите“ осигурява интелектуално покритие на хора като Кенан и други. Моргентау проповядва теорията, известна като реализъм, сполучливо описана от Менанд като международни отношения, ръководени от „хладнокръвното разглеждане на собствените интереси на нацията, а не от някакъв набор от правни или морални принципи“. Теорията ще бъде подложена на сериозно изпитание в Корея, Куба и Виетнам.

Терминът „Студена война“ идва от социалиста Джордж Оруел, най-влиятелният антиболшевишки писател на своето време. Както изяснява Менанд, най-значимите произведения на Оруел – „Фермата на животните“ и „1984“ – са насочени срещу колегите му левичари, които не признават престъпленията на Сталин. Те са разбираемо популярни в Съединените щати, където страховете от съветския тоталитаризъм са в разгара си. Има ли наистина разлика между нацизма и комунизма? (Президентът Труман говори от името на мнозина, като свързваше двете.) Онези, които са преживели опита на подобни системи, включително германската еврейска бежанка Хана Аренд, виждат тоталитарните движения като „масови организации от атомизирани, изолирани индивиди“, които лесно се водят и негодуват срещу онези, които предполагаемо печелят за тяхна сметка. Звукът му е познат.

Докато Съединените щати и Съветският съюз се борят за надмощие, се разгръща и друго съревнование. На Запад Париж отдавна е доминирал в литературата, танците, храната, модата и всичко сексуално. Имало е няколко несъгласни. Норман Мейлър и Сол Белоу намират Париж за студен, снизходителен, безхарактерен – град, който, според Белоу, „не може да си признае, че вече не е център“.

След Втората световна война Париж не толкова запада в културно отношение, колкото е затъмнен. Художествената литература и поезията вече процъфтяват в Съединените щати, водени от местни бунтари като Джак Керуак и Алън Гинсбърг. Цензурата отслабва, с изключение на комикс индустрията, която се съгласява да забрани сексуално съдържание след зловещи изслушвания в Конгреса относно ръста на младежката престъпност. Модерното изкуство бързо се превръща в американски жанр, в който властват Джаксън Полак, Джаспър Джонс и Робърт Раушенбърг. За тези, които са гледали рисунки на Полак и са си мислели: „Моето петгодишно дете би могло да направи това“, Менанд убедително обяснява корените на гения му. И внимателно свързва възхода на тези художници с удобно настъпилата в тяхната индустрия революция. „Те се нуждаеха от критици…, които да разбират и пишат за творбите им, от търговци, които да ги показват, и от куратори и колекционери, които да ги купуват.“ Казано по-просто, те се нуждаят от свят на изкуството, който да задоволява техните желания. И Америка им го предоставя.

Франция е била водеща и в областта на киното. Нейната филмова индустрия е оцеляла по време на нацистката окупация, като се е ангажирала с нещо, което Менанд описва като пасивно сътрудничество. Но Студената война подтиква холивудските студиа да напомнят на Вашингтон, че филмите са идеалното средство за разпространение на американската добра воля. Холивуд има хиляди филми за разтоварване и Европа се превръща в основно депо. Първоначално французите се съпротивляват, но след това приемат натрапчивостта. Дори личности като Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар обожават холивудските уестърни – любимият актьор на Сартр е Гари Купър, човек, който, както пише той, „малко мисли, малко говори – и винаги постъпва правилно“.

През 50-те години чуждестранните филми се утвърждават и в САЩ. Отчасти това се дължи на решението на Върховния съд от 1948 г., което принуждава холивудските студиа да се освободят от веригите си от киносалони. Част от тези филми са чисто воайорство – спомнете си Бриджит Бардо в блокбъстъра на Роже Вадим „И Бог създаде жената“ (1956 г.). Отчасти това е жажда за нещо ново. Не след дълго в големите крайбрежни градове на Америка и в либералните университетски градчета артхаус театрите започват да въртят оживен бизнес.

Понякога чуждестранните и американските филмови стилове се сблъскват, със забавни резултати. Описанието на Менанд за създаването на „Бони и Клайд“ е шедьовър на разказа. Сценарият е дело на двама американски журналисти, които си представят „остроумна гангстерска лента с готини антигерои по подобие на Белмондо в „До последен дъх“ и Шарл Азнавур в … „Застреляй пианиста“, заедно с романтична ситуация, която ще бъде малко нестандартна, по подобие на „Жул и Жим“. Какво толкова може да се обърка?

Франсоа Трюфо проявява интерес към филма, преди да се откаже, за да може да снима „Фаренхайт 451“. Той дава сценария на своя приятел Жан-Люк Годар, който не може да разбере защо филмът трябва да се снима в Тексас, след като може да бъде заснет в Япония. „Аз говоря за кино, а вие – за метеорология“, поучава той двамата американци, преди да се сбогува с тях. Опцията е взета от Уорън Бийти, чиято кариера след „Великолепие в тревата“ е в застой. Филмът, който е блестящо направен от режисьора Артър Пен, едва излиза от продукция. Шефът на студиото, Джак Уорнър, го презира. Бийти не прилича на Хъмфри Богарт или Джеймс Кагни, любимите лоши момчета на Уорнър, а сценарият, представящ клан от убийствени, но иначе симпатични провинциалисти, оставя магната безмълвен, като се изключи поредицата от неприлични изрази.

„Бони и Клайд“ получава по-добър прием в Европа, отколкото в Съединените щати. Босли Кроутър, дългогодишният критик на „Ню Йорк Таймс“, го нарича „крещящ, гротесков филм“. Другите ранни рецензии са подобни, с изключение на възхвалата от 7000 думи на Полин Каел в „Ню Йоркър“ – издание, което, както отбелязва Менанд, е предназначено за добре образовани, културно несигурни хора, „които се стремят да не харесват грешните неща или да харесват правилните неща по грешни причини“. Каел има репутацията на човек, който не харесва почти нищо. В този случай обаче нейната привързаност към чудатостта, сексуалността и чуждестранните елементи на филма помага да се уверят зрителите, както и бъдещите рецензенти, че са станали свидетели на смяна на караула. Или, както казва Менанд: „Когато Дънауей гали пистолета на Клайд и смуче от бутилката с кола, Новата вълна наистина е дошла в Америка.“

Разбира се, авторите са свободни да избират героите си, а Менанд, със своите 727 страници текст, е по-свободен от повечето. Има прецизно подбрани капсулни биографии на Елвис, Бийтълс, Джеймс Болдуин, Сюзан Зонтаг, Бети Фридан и Том Хейдън, както и на множество обществени интелектуалци, чиято професия вече не съществува. Споменават се стотици имена, което на моменти затруднява свързването на точките. Има и някои любопитни пропуски, като Алфред Кинси, чиито огромни изследвания на сексуалните практики на американските мъже и жени предизвикват културно земетресение; също и на Лилиан Хелман и Мери Маккарти, водещите писателки в страната, чиито публични спорове са литературна версия на трилогията между Мохамед Али и Джо Фрейзър.

Менанд завършва с 1960-те години, като водеща тема е Виетнам. Антивоенното движение започва с разпръснати студентски протести срещу ролята на съвременния университет като слуга на властовия елит – послание, заимствано от социолога К. Райт Милс и повторено от президента Айзенхауер в прощалното му слово. И протестите си остават такива, ограничени до голяма степен до собствените си кампуси, докато не се стига до ескалацията на конфликта във Виетнам, която вече не може да бъде пренебрегвана. Американският авангард закъснява в борбата, но пък се усеща бързо. Политическата активност заменя политическото безразличие. Някои смятат, че Виетнам е изсмукал кислорода от най-креативните умове на Америка. Менанд е по-благосклонен и вижда промяната като добре дошъл, макар и закъснял, отговор на разразилата се катастрофа.

Междувременно реалисти като Кенан и Моргентау се възмущават от безумието да се влиза в конфликт, в който Съединените щати нямат легитимни интереси. По това време Кенан е смекчил предишните си възгледи, признавайки, че сдържането никога не може да бъде празен чек. Има нации, които си струва да бъдат защитавани, и такива, които не си струва. Презрението му към арогантността на ястребите в политиката на Кенеди и Джонсън надделява над неприязънта му към радикалните студенти, развяващи знамена на Виетконг.

През 1945 г. на Америка се гледа като на културно изостанала страна с щедро правителство – което е проляло кръв за освобождаването на Европа, а след това е похарчило милиарди, за да изправи континента на крака. Две десетилетия по-късно вече е точно обратното. Американската култура е уверена и разнообразна, а репутацията на правителството е в разруха. Надяваме се, че Менанд има предвид продължение. Летвата е поставена много високо.

 

Източник

 

Pin It
Дейвид Ошински
Дейвид М. Ошински (род. 1944) е американски историк. Той е професор в Историческия факултет и директор на Отдела за медицински хуманитарни науки към Медицинския факултет на Нюйоркския университет.

Посетители

65

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Бисера Колева писа Още
    Много интересен и... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 5 дни
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 5 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 6 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Културен... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    PHYSICAL a физически,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Виж, бай Пендо,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 2 седмици
  • iskravbaeva@yahoo.co... писа Още
    Да, воювала е, но в... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Мили Златко,

    Много... преди 2 седмици
  • Бисера писа Още
    Злати, искрени... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И, много те моля, не... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Бе миличък бай ми... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Не съм историк, но... преди 2 седмици