1 1 1 1 1 Оценка 80% (1 гласуване)

 

2021 06 Olivier

 

От редакцията: Оливие Манони е превел от немски език няколко книги за историята на нацизма: „Германската съпротива срещу Хитлер“ на Йоахим К. Фест (Perrin, 2009), „Войници“ на Зонке Нейцел и Харалд Велцер или колективния труд „Дядо ми не беше нацист“ (Gallimard, 2013). Този път той е автор на „Историзирайки злото“, анотираното френско издание на „Mein Kampf“.

 

Интервю с Оливие Манони, френският преводач на Mein Kampf

Сантяго Артозки (интервюиращ): Сблъсквайки се с този текст, който вече е на почти един век, може би сте се натъкнали на някои лексикални или езикови капани. „Нормален“ ли е езикът на Хитлер за неговото време или трябваше да вземете предвид неговите особености и да възстановите отклонението от нормата в този превод?

Оливие Манони: Езикът на Хитлер е доста барокова смесица. На първо място, това е езикът на един самоук човек, който не е учил много и си е натрупал нещо като интелектуален багаж. Може да се предположи, че той се опитва да имитира стила на Bildungsroman в цялата автобиографична част: например когато пише: „Когато след смъртта на майка ми заминах за Виена за трети път, и този път за много години, изминалото време ми върна спокойствието и решителността.“ Той черпи информация от класическата и популярната литература. Вторият стил е епическият. Несъмнено Хитлер го е намерил в популярните романи по онова време, може би със смътно Вагнерово вдъхновение – той не спира да цитира оперите на „Майстора от Байройт“, които ще се превърнат в негов музикален и културен ориентир. Зигфрид се появява няколко пъти в историята, на три пъти само в първия том. Това може да придобие наистина лирични форми, както в края на първия том, когато Хитлер завършва биографичната част на книгата и разказа за историята на нацисткото движение с тези подобни на химн фрази:

Запален беше огън, от чиито въглени един ден неизбежно ще се появи мечът, който трябва да спечели отново свободата и живота на германския Зигфрид, на германската нация.
И заедно с настъпващото възстановяване почувствах как богинята на неумолимото отмъщение се движи срещу лъжесвидетелството от 9 ноември 1918 г.
Така залата бавно се изпразни.
Движението беше в ход.[1]

Това е един вид помпозна бъркотия, особено граматическа – обърнете внимание в този пример на отклоненията в употребата на времената, които сме възстановили стриктно, както и всичко останало.

Вторият том е по-теоретичен. Тук има очевидни интелектуални влияния. Най-напред религиозните текстове. Библията се цитира много често, пряко или под формата на алюзии, особено в подкрепа на антисемитски твърдения, че Бог е трябвало да евакуира избрания си народ, за да угоди на германците. Хитлер цитира и по-стари немски богословски текстове, открих архаизми, които изглежда са заимствани от религиозни текстове от XVII век. Присъстват и текстовете на авторите на „völkisch“ – това расистко, националистическо и езотерично движение, което по онова време се разраства в Германия вече от няколко десетилетия. Това е езикът на мита, на Германия от вечните времена, един вид митологична и расистка бутафория, която е особено трудно смилаема. А след това се опира и на „истински“ автори. Гобино, например, за расовата теория. Шопенхауер също, но най-вече заради стила му, който той много неумело се опитва да имитира. И Ницше – за псевдофилософските импулси. Но той не е разбрал особено много от тези автори и резултатът е доста плачевен. Трябва да се подчертае, че екипът, обединен около Флоран Браяр, е свършил страхотна работа по идентифицирането на тези влияния, които са посочени в бележки в цялата книга.

Сътрудничили сте на историците, които коментират „Майн Кампф“. Имаше ли моменти, в които императивите на преводача влизаха в противоречие с онези на историците при предаването на текста или на някои негови аспекти? И ако да, кои и как ги разрешихте?

Работих на два етапа. Първият, самостоятелен, продължи две години. Бяха планирани срещи с екипа от историци, които щяха да ръководят проекта, но проведохме само една – и няколко месеца след като изпратих текста, си помислих, че проектът определено ще остане в чекмеджето. Първият ми превод отговаряше на изискванията за съвременен превод: да е верен на текста по форма и съдържание, да е възможно най-точен в исторически план, но да е достъпен за френския читател.

През 2016 г. за първи път се свързах със Софи Хог, редактор по история във Fayard, и Флоран Браяр, който току-що беше приел да редактира книгата. Той е известен историк, когото познавам най-вече заради забележителния му труд за Аушвиц (Auschwitz, enquête sur un complot nazi, Seuil, 2012). Той веднага предложи да промени цялата ми работа. Не искаше правилен превод, а почти дословно пренасяне на текста на Хитлер: текст, който да е толкова претоварен, толкова „изкривен“ във всеки смисъл на думата, толкова зле написан и недомислен – с което искам да кажа: с толкова хаотична логическа структура – колкото и оригиналът. Първият ми импулс беше да откажа: струваше ми се абсурдно да захвърля две години работа, да прекъсна стотици часове, прекарани в търсене на правилния баланс, и да посветя още стотици за сглобяването на друг, който сигурно щеше да се клати. И все пак приех без нито секунда колебание. Това, което Флоран Браяр искаше от мен, беше ясно, очевидно. Щях да предам прозата на Хитлер точно такава, каквато е била. Предчувствах какво ще се случи, но въпреки това веднага се заех с работа.

Флоран Браяр, подпомаган от Софи Хог и активно подкрепян от президента на „Фаяр“ Софи дьо Клозетс, сформира екип от историци, които да ръководят проекта и които несъмнено са подозирали какво ги очаква. Кристиан Инграо, Никола Патин, Давид Гало, Стефан Мертенс и много други бяха сред първите – някои от тях бяха част от първия отбор. Скоро към тях се присъединиха и други изследователи, историци, лингвисти, германисти и т.н., които започнаха работа по редактирането, а аз – по текста. След няколко месеца се проведоха първите совалки между различните екипи, създадени от Флоран Браяр и мен. Преработеният от мен превод беше предаден на екип, който внимателно разгледа работата и я адаптира към изискванията, поставени за книгата, особено по отношение на лексикалната последователност, дори ако това означаваше многобройните повторения на немския текст да бъдат включени във френския. Препрочетох предложенията, одобрих ги или ги промених. Обсъждахме значението на изреченията, които често бяха неразбираеми, и техническите термини: например до каква степен идеята за фиксиран превод е съвместима с еволюцията на езика на Хитлер в течение на страниците? Всичко се извършваше чрез обсъждане и консенсус, с дълбоко уважение към нашите специфични методи на работа и дисциплини. Трябва да кажа, че никога не съм си представял, че работата ще бъде толкова изтощителна и същевременно толкова удовлетворяваща.

Ние едва ли можем да си представим психологическото въздействие на осемгодишното потапяне в текста на Хитлер. Има ли за вас такова нещо като „преди“ и „след“ този превод? Какви са последиците от тази работа, които може би се усещат с течение на времето?

За щастие, през тези осем години преведох много други текстове и макар някои от тях да бяха свързани с нацизма, работех и над много романи и философски текстове, които ме върнаха към елегантността на стила и яснотата на мисълта. Трябва да разберете, че да превеждаш Mein Kampf е като да носиш двойно бреме. На първо място е тежестта на самия текст – лепкав по форма, нечист по съдържание, изобщо текст, който е измамен, параноичен, жесток и още по-болезнен за възприемане днес, защото човек знае до какво е довел. Освен това има и отговорност, която се поема при извършването на такава работа. Самотната работа от първите две години ме плашеше. Не можете сами да поемете отговорността да съживите подобен текст на нов език. Петте или шестте години, през които работих със същия екип, ми дадоха рамка, стабилност. И съм много горд, че работих с тях. Строгостта на историците придаваше на работата ми солидност и стабилност, която ме успокояваше.

От чисто преводаческа гледна точка това беше своеобразен експеримент. Трябваше да разруша много от правилата, които си бях изработил в хода на тридесет или четиридесет години работа. Трябваше да се примиря с повторенията, с прекомерното количество наречия и прилагателни, с колебливите изречения, с тромавия ритъм. И да забравя всички тези прегрешения, когато по същото време работех върху други текстове, които бяха елегантни, обмислени, логични и блестящи. Никога не успявах да отделям много време на Mein Kampf в рамките на един ден. След един-два часа започвах да усещам как мозъкът ми се задъхва, изгубен в меандрите на тази перверзна мисъл.

Единственото, което ме притесняваше, беше да не би да изпадна в параноя. Mein Kampf не е само за нацизма. Там са и семената – разбира се, има ги и на други места – на съвременната крайнодясна мисъл, и не само на нея. „Голямата замяна“ се намира в глава 11 на Книга I. Очевидно е, че тук великите заместници не са „мюсюлманите“, а „евреите“. Ужасът от „другия“ и омразата, която той предизвиква, разбира се, намират отзвук в ксенофобските вълни, които люшкат днес нашите демокрации. Болезненият хигиенизъм звучи във фразите на френската крайна десница за „болните от СПИН“ или за „бактериалната имиграция“. Видът на дискурса, начинът на демонстриране е добра префигурация на това, което е сегашният конфузионистичен и конспиративен дискурс, с неговото натрупване на непроверими факти, водещи до невменяеми твърдения. Накратко: ние живеем с призрачен текст и разбираме, че той не е мъртъв. Това е връзката, която всички преводачи поддържат с духа на своя автор – жив или мъртъв. В този случай той е призрак и дори да му забраня да ме преследва, ми е трудно да не регистрирам как той витае над Европа от 21-ви век.

 

[1] Собствен превод. Текстът на българското издание очевидно е силно редактиран (възможно най-меко казано!) от преводача или издателството. Във всеки случай този превод възпроизвежда само приблизително не само витиеватостта и тромавостта на хитлеровия език, но и самото съдържание.

Ето тук българския превод, плюс текста на оригинала, за ония, които биха искали да сравнят:

Ние разпалихме огън, на който ще бъде изкован мечът на нашата свобода.
Сега аз непоколебимо вярвам, че е ударил не само часът за възраждане, но и часът на великото отмъщение за престъплението от 9 ноември 1918 г.
Салонът постепенно опустяваше.
Започваше нова епоха в историята на нашето движение.

Ein Feuer war entzündet, aus dessen Glut dereinst das Schwert kommen muß, das dem germanischen Siegfried die Freiheit, der deutschen Nation das Leben wiedergewinnen soll.
Und neben der kommenden Erhebung fühlte ich die Göttin der unerbittlichen Rache schreiten für die Meineidstat des 9. November 1918.
So leerte sich langsam der Saal.
Die Bewegung nahm ihren Lauf.

 

Източник