От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 05 Enev Gambit diagr
Изходната позиция на „Енев гамбит“

 

Страстта към шахмата дойде сравнително късно в живота ми, някъде към 15-годишна възраст. Разбира се, бях научил правилата на играта доста по-рано, някъде на 8-9, но в семейството ми никой не владееше нещо повече от това, така че красотите и невидимите дълбочини на древната игра бяха останали скрити за възприятията ми. От време на време „местех“ заедно с едно от съседските деца – игри до мат, обикновено с помощта на дама и два топа срещу гол цар, но това беше долу-горе всичко. Не знам дали трябва да съжалявам за това. Познавайки себе си сравнително добре, мисля, че една толкова изгаряща страст (както я преживях много години по-късно, вече като „глава на семейство“ и баща на две деца) едва ли би била нещо добро за израстването ми, особено като се има предвид почти пълната безнадеждност на подобна професионална и човешка реализация, в ония или по-късни времена.

Но мечтите са нещо, което обикновено идва без да пита, и за добро, и за зло, тъй че още от първите мигове, в които започнах да осъзнавам какво всъщност се крие под сравнително безличния облик на онази карирана дъска, ме грабна и тази мечта, да постигна нещо значително в царицата на игрите, да оставя следа, да не бъда просто един от „местещите“. Осъзнавах болезнено колко недостижимо е всичко това, по онова време то ми изглеждаше долу-горе като мечтата да разперя ръце и да полетя, но въпреки това тя никога не си отиде и дори, както бегло споменах, изигра доста травматична роля в по-късния ми живот. Такова нещо са мечтите, поне в собствения ми опит – те дърпат напред и не те оставят на мира дори за миг, но ако не са съвместими или поне от малко-малко съответстващи на възможностите и реалностите, с които живееш, то няма по-мощни разрушители на нормалното съществуване от тях. Непостижимите мечти, след които човек се втурва напук на всички аргументи на здравия разум, са залози, по-големи от живота – и тежкò и гòрко томува, който не успее да осъзнае тази простичка истина навреме. От такъв човек обикновено остава само обгоряла, изпепелена шушулка, пък ако ще и светлината, отделена при горенето, да е показала пътя на тоя или оня след него.

Впрочем, знае ли човек? Дали един живот без горене си струва живеенето, пък ако ще и накрая от него да остане само изпепелена шушулка? В моята бедна и вечно-практична страна, в която за нещо стават единствено нещата, които могат да се пипнат (и ядат), отговорът на подобни въпроси обикновено е еднозначен. Но по света има и други, по-различни места, слава Богу.

Впрочем, нека не се отплесваме. Разказвал съм части от живота си многократно, но тази, една от по-лудешките в него, май още никога не съм. Започна се с това, че след като на тридесет и нещо бях овладял високотехнологичен занаят, който няма нищо общо с формалното ми образование и дори бях създал собствен, добре печеливш бизнес, изведнъж се оказах потопен в такъв неочакван вакуум от неудовлетвореност и скука, че направо се видях в чудо. Привършвах ежедневната си работа за по няколко часа, печелех повече от добре, но през останалото време просто не знаех какво да правя – и усещането за безсмислие или поне маловажност на всичките ми усилия беше толкова болезнено, че ми причиняваше почти физически неудобства. Сега вече зная, че зад него най-вероятно се е криел онзи метафизичен парадокс, над който са блъскали главите си такива блестящи умове като Спиноза и Унамуно, и който бих си позволил да опростя до формата на елементарния въпрос: „А каква полза от целия ми живот, ако от него няма да остане забележима следа?“ (Освен двете деца и, да речем, някакви материални неща, но колкото и обични, колкото и желани те да са, това не съм аз, по дяволите!) За какво ми е всичко това? За какво изобщо живея?

Подобни въпроси, със сигурност познати на всички ни, са ме измъчвали постоянно, още от най-ранното детство, колкото и странно да звучи това, но поне до този момент всичко беше изглеждало като непрестанна поредица от опити за намиране на нещото, което ще ми позволи да оставя следа. И едва тогава, някъде в средата на 1990-те, започвах да осъзнавам болезнено ясно, че нещата, с които се занимавам (полезна и добра, но инак напълно незначителна работа, поне що се отнася до шанса да постигнеш и оставиш нещо уникално, неповторимо)… че всички тези неща просто ме вбесяват и изпълват с усещане за безсмислие, по-лошо от всякакъв зъбобол.


Small Ad GF 1

И така се стигна до лудостта по шаха. Започнах като на шега, от едната скука, а после се оказах увлечен от такъв вихър, че за малко не бях отнесен, с все докторска степен, самостоятелен бизнес, семейство и всичко.

Годините между 1995 и 2000 протекоха в някакъв сомнамбуличен унес, и до днес не разбирам как точно ги е понесла бившата ми съпруга, която без съмнение е наблюдавала с безпокойство и страх как човекът до нея изведнъж изчезва в някакъв непознат и недостъпен свят на фантазията, от който изглежда не е в състояние да го изтръгне нищо.

Но как така, може би ще попитате? Та нали още от ранната младост ти беше станало ясно, че нямаш никакви шансове за постигане на нещо сериозно в тази необятна игра, че за подобно нещо са необходими пълна отдаденост, непосилен труд и преди всичко подходяща околна среда, с които никога не си разполагал – нито ти, нито който и да било от сънародниците ти. Шахматът не е игра, в която можеш да се напънеш, ей така, и да се повдигнеш сам за косите à la барон Мюнхаузен. Подобно на всяка друга дълбинно-културна дейност той изисква наличието на предпоставки, свързани с дългогодишни традиции и преди всичко среда от достатъчно компетентни и можещи хора, които да те направляват и подготвят на онова единствено ниво, световното, което по-късно би ти дало някакви шансове. Без такива неща…

М-да. Без такива неща си там, където си – казано по нашенски, някъде на висотата на Горна Диканя, Радомирско. Такова е положението и такова ще си остане. Който не му харесва, да се е родил някъде другаде.

Е да, ама не! Колкото и рязко да звучи това възклицание след поредица от толкова тежки, смазващи аргументи, логиката на географската, историческа и културна предопределеност, която е определяла съдбата на всяко човешко същество откак ни има на тази планета, изведнъж се разпадна с гръм и трясък някъде към края на предишното хилядолетие, когато придобихме една технология, различна от всичко друго, което сме измисляли някога. Технология, която правеше и продължава да прави все по-мощни, почти божествено-мощни, вече не просто телата, но и умовете ни. The computers, stupid! Изкуствените мозъци, ония машинки, които изведнъж, по неведома и необяснима магия, ни направиха способни да преодоляваме мисловни разстояния и бариери, инак напълно немислими само няколко, та дори и само едно поколение по-назад. Ние бяхме изтеглили шестицата от еволюционната лотария, бяхме се оказали първите хора на планетата, които разполагаха с машини не просто за усилване на физическата, но и на мисловната си мощ. Колко просто, колко възхитително, по дяволите!

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Вече бях преживял неподозираната мощ на тези машинки, всъщност дължах само на тях, както и на неутолимото си природно любопитство, целия успех, който бях постигнал в Германия. Бях измислил собствена система за производство на книги, при това не какви да е, а изключително трудни за правене книги – научни, пълни с формули, таблици и всевъзможни диаграми, пълен кошмар за традиционното книгопроизводство. И, което се оказа дори още по-неочаквано – бях направил от себе си нелош дизайнер, реално-творчески създател на визуални идеи, които в дотогавашния си живот бях виждал единствено във въображението си, поради пълната липса на художническо дарование.

Всичко това беше станало възможно все благодарение на компютрите. Е, представете си какво беше удивлението ми, когато посегнах отново към шаха и открих, че нещо подобно се е случило и там, междувременно. Компютрите най-внезапно бяха направили възможно и за хора като мен, обикновени простосмъртни, които не са вложили деветдесет процента от живота си в мъчително изучаване на нещо, напълно недостъпно, та и безинтересно, за деветдесет процента от останалите… бла-бла-бла, компютрите бяха направили възможно и за нас да играем като тях.

Разбира се, тук трябва да направя неизбежното в случая отклонение и да поясня, че използването на компютърна помощ в шахматната игра изобщо не представлява онова мишкуване на дребно, с което все още го асоциира по-голямата част от съвременната публика. Собственото ми мнение е, че днешният спортен шахмат, в който компютри се използват само по време на подготовката, но не и на самата игра, върви по пътя на динозаврите и най-вероятно ще изчезне при първата възможност за реално съчетаване на човешки и машинен интелект (тема, която докарва до ужас по-голямата част от съвременниците ми, по същия начин, по който, предполагам, го е правел и огъня, някъде там в преддверието на човешкостта ни). А простата истина е, че това е също толкова неизбежно следствие от технологическата ни еволюция, колкото и всяко друго, и че единствено слепотата и ограниченията на днешното ни мислене и фантазия са нещата, които не позволяват на повечето съвременници да го приемат като онова, което е: просто една следваща, неизбежна стъпка. Ние ставаме все повече себе си, това е всичко. (Ако има нещо вярно в твърдението, че сме мислещи същества, искам да кажа).

Или, за да се върна на основната тема: използването на компютри при шахматната игра, което се практикува от всички по-сериозни играчи на кореспондентен шах, е нещо колкото обичайно, толкова и неизбежно: без него човек няма ни най-малък шанс срещу противниците, въоръжени до зъби с възможно най-новите шахматни алгоритми. В някакъв смисъл може дори да се каже, че това е единственият масово практикуван опит за съчетаване на машинен и човешки интелект, и то защото машините, поне на този етап от развитието им, все още не са достатъчно интелигентни, за да могат да измислят и изфантазират някои от нещата, които можем ние. Но за това, малко по-късно.

И така, прекарах пет сомнамбулични години в търсене на свещения Граал, потайната формула за безсмъртие. В началото сигурно съм вярвал наистина, че с помощта на машината може би ще успея да надскоча ограниченията, които изредих по-горе. Много скоро осъзнах, че това е илюзия, разбира се, но въпреки това продължих да дълбая като пословичната къртица, сигурно защото не успявах да намеря нищо друго, което да ми предлага поне някакъв шанс за постигане на заветната мечта.

(А няколко години по-късно се осмелих да наруша тържествената клетва, която бях дал преди да замина за Германия, че никога повече през живота си няма да се опитвам да пиша – и всичко си такова майката. М-да, нашенски истории. Имала глава да пати.)

А сега прескачам двадесет години, за да стигна до момента, в който отново наруших една „клетва“, ако и не толкова тържествена – тоя път, че никога повече няма да си губя времето с неща, дето не са за моята уста лъжица, и че никога повече няма да се занимавам с шах. Така де, ако човек не може да се учи от пораженията си, то от какво друго?

Поводът беше неочакван, както винаги. Зачетох, с огромно закъснение, някакъв репортаж за сензационната шахматна програма АлфаЗеро, която беше се „научила“ да играе шах за около четири часа, а след това буквално разпердушинила дотогавашната програма-шампион, Стокфиш. Всичко това звучеше не само изумително, но и някак много, много съдбовно – в края на краищата, мислейки, че просто си фантазирам, двадесет години по-рано самият аз бях описал в една от „детските“ си книги именно това, как едно дете се научава да играе шах по вълшебен начин, след което побеждава най-силната компютърна програма в Гората на призраците. Някой от вас да го е чел, това описание? (Forget it, Jake, it’s Chinatown!)

Ето така се стигна до следващото непонятно чудо в живота ми. Започнах да играя отново, този път „без ексцеси“, тоест само по 60-70 партии наведнъж ?. И, хоп!

Ха сега де. Тук вече стигам до лека липса на думи, защото онова, което искам да ви съобщя, звучи все още малко невероятно и за самия мен. Успях да реализирам още една мечта от детството, постигнах и в шахмата нещо, което е далеч от обичайното, тоест ми дава шансове за някакъв вид следа, надминаваща измеренията на „местенето“.

Изобретих, измислих, изнамерих (всъщност просто намерих) нов шахматен дебют, или поне достатъчно важна вариация, за да убедя хората, че тя трябва да носи собственото ми име. Гамбитът „Енев“, или по-точно вариантът на Дамския гамбит, който колегите ми от шахматния сървър се съгласиха да нарекат „Енев гамбит“, вече е реалност. Ако пък някога съм могъл да повярвам, че може да се случи и нещо такова!

 

2021 05 Enev Gambit sm
За онези от вас, които вече се почесват и си казват: „Ха посмали малко сега!“, ето таблицата на първия тематичен турнир, който изиграхме по гамбита (откривател или не, принудих се да преглътна една загуба и се оказах едва на трето място, но това са бели кахъри).

 

За онези пък, които разбират достатъчно, за да могат да преценят доколко основателни са твърденията ми, ето и поредицата от ходове, които характеризират дебютния вариант. Шега няма, това е много сериозна и напълно защитима на практика гамбитна, тоест свързана с ранна жертва на материал, идея!

 

QGD-Botwinnik variant, „Enev-Gambit“ – D43:

1. d4 d5 2. c4 c6 3. ♘f3 ♞f6 4. ♘c3 e6 5. ♕d3 dxc4 6. ♕xc4 b5 7. ♕d3 a6 8. g4 ♞xg4

 

С това, искам или не, се изправям пред необходимостта и да защитавам идеята си. Първият опит за публикация, в авторитетното списание „ChessBase Magazine“, се провали с гръм и трясък, колегите от Хамбург просто отказаха да прегледат материала, който им изпратих, там „с аматьори не се занимават“. Е, това е реакция, с която съм свикнал от много време насам, не случайно е казано, още преди хиляди години: „по-скоро камила ще мине през иглено ухо…“

Но, разбира се, това не ме отчайва ни най-малко. Идеята е тук, хората-практици я приемат, получават се невероятно динамични и напрегнати партии, както може да се види по-долу, ако човек разбира нещо от шахматна нотация. С други думи, всичко е наред. Единственият недостатък на идеята е, че черните могат да избегната гамбита без каквото и да е наказание, като играят 8. … c5 вместо 8. …♞xg4, но това не е чак толкова важно. Както за всеки влак си има пътници, така си има и играчи за всяка шахматна идея. Кто не рискует, тот шампанское не пьет!

И накрая, само като илюстрация, две партии от собствената ми практика, готови за разиграване от евентуалните шахматни ентусиасти, които се случат да дойдат на тоя сайт. Опитайте ги, струва си. Такива фойерверки не се виждат често на шахматната дъска, ако и резултатът да е равенство, и в двата случая. Какво да се прави, с помощта на компютрите всички играем като шампиони.

[Event "RM-00238"]
[Site "LSS"]
[Date "2021.03.22"]
[Round "?"]
[White "Enev, Zlatko"]
[Black "Corti, Horacio"]
[Result "1/2-1/2"]
[ECO "D43"]
[WhiteElo "2390"]
[BlackElo "2314"]
[PlyCount "75"]
[EventDate "2021.02.06"]

1. Nf3 Nf6 2. d4 e6 3. c4 d5 4. Nc3 c6 5. Qd3 dxc4 6. Qxc4 b5 7. Qd3 a6 8. g4 Nxg4 9. Rg1 Nf6 10. Bf4 Bb7 11. e4 Nbd7 12. O-O-O g6 13. h4 Qa5 14. Qc2 Be7 15. Ng5 O-O 16. e5 Nh5 17. Nxe6 fxe6 18. Rxg6+ Kf7 19. Rxe6 Nxf4 20. Qf5+ Ke8 21. Rxe7+ Kxe7 22. Qg5+ Kf7 23. Qxf4+ Kg8 24. Qg4+ Kh8 25. Qxd7 Bc8 26. Qd6 Qd8 27. Qxd8 Rxd8 28. Bg2 Ra7 29. Ne4 Rg7 30. Bh1 Bg4 31. f3 Be6 32. f4 Rg4 33. Nd6 Rxf4 34. Bxc6 Rxh4 35. d5 Bg8 36. Kc2 Rh5 37. Re1 Kg7 38. Kb3

1/2-1/2

 

[Event "ZH-01928"]
[Site "LSS"]
[Date "2021.04.02"]
[Round "?"]
[White "Enev, Zlatko"]
[Black "Cirulis, Ilmars"]
[Result "1/2-1/2"]
[ECO "D43"]
[WhiteElo "2382"]
[BlackElo "2265"]
[PlyCount "90"]
[EventDate "2021.03.31"]

1. d4 d5 2. Nf3 Nf6 3. c4 c6 4. Nc3 e6 5. Qd3 dxc4 6. Qxc4 b5 7. Qd3 a6 8. g4 Nxg4 9. Rg1 Nf6 10. Bf4 Bb7 11. e4 Nbd7 12. O-O-O Be7 13. Qc2 Rc8 14. Kb1 b4 15. Ne2 g6 16. Ng3 O-O 17. Ng5 Ne8 18. h4 Ng7 19. Bg2 c5 20. d5 c4 21. Be3 c3 22. Bh3 exd5 23. Nf5 gxf5 24. Nxh7 Kh8 25. Rxg7 Kxg7 26. Rg1+ Kh8 27. Bd4+ f6 28. Nxf8 Bxf8 29. Bxf5 Ne5 30. Bxc8 Bxc8 31. Qe2 Qe8 32. bxc3 dxe4 33. Qxe4 bxc3 34. Bxc3 Qb5+ 35. Ka1 Qc5 36. Qe3 Qxe3 37. fxe3 Bd7 38. Rb1 Bb5 39. a4 Bxa4 40. Rb6 Kg7 41. Rxa6 Bd1 42. h5 Ng4 43. e4 Be2 44. h6+ Kxh6 45. Rxf6+ Nxf6

1/2-1/2

 

Ах, да не забравя: тази идея НЕ Е хрумвала на никоя днешна шахматна програма, колкото и силни да са машините иначе. Именно това имах предвид по-горе, когато казах, че все още има някои неща, които можем само ние, но не и те. За добро или зло, съвременните шахматни програми са машини за намиране на оптималния път към точно определена цел, тоест или победа, или равенство. Такива „неясноти“, които не обещават нищо добро в краткосрочен план, просто са напълно безинтересни за тях.

Ей затова все още ни има нас, хората!

Берлин, май 2021

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...