1 1 1 1 1 Оценка 95% (11 гласувания)
Pin It

 20201 05 Redemtion

 

В своето разглеждане на проблема за „колективните отношения на нараняване“ в социално-теоретична и културно-психологична перспектива, Юрген Щрауб обръща внимание на необходимостта от „засилена чувствителност“ в изследването на човешката ранимост и нейните психо-социални реалности. Мисленето в подобни рамки предполага разработването на изследователски подход, който включва внимателното изграждане и боравене с диференцирани понятия за „насилие“ и „страдание“, които да обхващат многомерността на техните форми.

В сходен дух мисли и Пиер Бурдийо, автор, който най-често бива свързван с понятието си за „символно насилие“. Още в краткия „Увод в социоанализата“[1] отпечатан през 1991 година, той набелязва основните трудности пред изследователите, които заедно с него работят върху, на пръв поглед съвсем класическо, макар и мащабно, критическо изследване насочено към ефектите от неолибералните политики върху френското общество. В крайна сметка обаче, в това начинание се появява непредвиден обрат: фокусът се измества от символното насилие само по себе си, към страданието като социално страдание и неговите измерения, които до този момент остават неразвити от рефлексивната социология. По-късно Бурдийо разгръща тези проблеми като въпроси и на методологията най-вече в семиналния текст „Да се разбира“[2], където говори за особена чувствителност, за една „благосклонна нагласа“ и дори „интелектуална любов“, която изследователя трябва да има към анкетираните, като условие за възможност за пълноценното разбиране на техния опит, удържайки както уникалността и неповторимостта, така и представителността му.

Щрауб обаче споделя едно особено притеснение. Разглеждайки съвременните бежански общества, той скицира два модуса на символно и психично нараняване, които се оказват доминантни за техния опит – „депрезентацията” и основните форми на бездействие. Именно в този момент той се обръща към „‘опасността’ чрез засилената (научна) чувствителност към отношенията на нараняване да се стимулира едно „амбивалентно трибунализиране“ на психосоциалните реалности“[3], както и „хиперболизиране“ на страданието, особено по отношение на онези, които са предразположени към ранимост по силата на вече преживяно насилие – групово или индивидуално.

Тези опасения важат, както за научните полета, в които трябва да се избягват „хипертрофираните диагнози и сълзливите скандализирания от едно повсеместно насилие, което сякаш държи в здрава хватка човешкия живот и не оставя пространство за нищо друго“[4], така и публичната сфера, в която отекват сходни полемики спрямо субектите на подобен опит. Двете сфери обаче, сякаш се движат в противоположни посоки: ако в научната основната тенденция е „прекомерност“, то в публичната тя е по-скоро с обратен знак – банализиране, което, може да се добави, макар на пръв поглед да изглежда абсурдно, не изключва „хиберболизирането“ на страданието и ранимостта.

Последното твърдение, както и притесненията на Щрауб откриват своето оправдание в нашата съвременност и изобилните данни, които ни предоставя тя. Достатъчно е да се отбележи само тенденцията все по-често в публичните среди да влизат в употреба понятия и проблеми от полетата на хуманитарните и социалните науки, които, извадени от подобаващия си контекст и обременени от външни полемични интереси, в крайна сметка придобиват пейоративен смисъл, следвайки съдбата на „провалилата се политическа коректност“. Често това се случва редом със създаването на различни фигури на субективирана ексцесивност –  индивиди и групи белязани от сходна история или социална траектория, на които се приписва злоупотреба с „търпението на обществото“ и „здравия разум“. Понякога в такива категоризации се оказват и самите социални учени, чиито проблематики и авторитет биват отхвърлени и заклеймени, като резултат именно на „академичната прекомерност“.

Заслужава да се запитаме, нима не е възможно науките за страдащия субект, основавайки се именно на техните внимателно изградени и поддържани сетива да се насочат систематично и към протичането на самите тези публични процеси? Това важи особено за онези от тях, които освен диагностика извършват и свой вид интервенции, които не се основават на класическата клинична свръхфиксация върху преконфигурирането (под знака на „нормализиране“, „интегриране“) на индивиди и групи, в неговия класически смисъл и разбиране.

Полезна в случая е социоанализата, която още от първоначалния ѝ замисъл, наред с асистирането на конкретни страдащи личности търси и подпомага преучредяване в релевантните общности на живеене-със. Тялото на внушителния том „Нищетата на света“ събрал по-важните резултати от изследването на Бурдийо и колеги, е изградено именно съобразно тази проблематика. От една страна, авторите тематизират подробно научната чувствителност, която ученият трябва да има, а от друга – въпроса за нейното съществуване и осъществяване отвъд границите на научните занимания. Така, следвайки заложеното в „Увода“, социологическият текст бива натоварен със задачата да даде възможността на читателите да придобият тази специфична нагласа, която е подчертано различна от всекидневната, която е необходимо да се заскоби, посредством едно символно епохé.

Така, следвайки Бурдийо, подобна критика би се насочила на първо място към онази настроеност, която създава и възпроизвежда схемите и структурите на възприятие характерни за всекидневното „бързo мислене“, което, както знаем от Хайдегер, има в основата си такова отношение към света, в което всеки от нас постоянно попада. Мислене, което не може, както самото то понякога мисли за себе си, да бъде отдадено изцяло, нито на мотивираната и калкулираща злонамереност, нито на ефектите на ‘социалното несъзнавано’, което самодейства и структурира („под“) нашите рефлексии. Една настроеност, която предразполага към схващането на всичко в света като винаги-вече-ясно, и в частност, положено в крайностите на банализиращото и отрицаващо „нищо ново под слънцето“ от една страна, а от друга в скандализиращото „никога до сега“. Две крайности, които, подобно на средната позиция, в която имащите претенция за инакомислие „центристи“ винаги успяват да откриват „Разумът“ и „Истината“, са еднакво неприложими към една наука за жизнения свят и нюансите на човешката екзистенция.

Трябва да се отбележи отчетливо, че не бива да се заблуждаваме относно визираната предразположеност, чиито принцип Бурдийо улавя чрез елегантната перифраза на Спиноза – „Не оплаквай, не осмивай, не мрази, а разбирай“, и която е еднакво чужда, както на сантименталното умиление, така и на циничното надсмиване. На страната на учения, тя може да действа само и единствено посредством подходящ научен интрументариум, с око и ухо за проблематики и данни, които в по-груб вид могат да преминат и в обществените нагласи.

В казаното дотук, не става въпрос за работа по въвеждането на още една инстанция на критика, съдене и нормиране, а по-скоро за методична майевтична работа, по медийрането на разминаващи се гледни точки, които само привидно диалогизират разбиращо една с друга. И това е така защото целта не е създаването на определени структури, които веднъж завинаги ще донесат вечни решения на „вечни проблеми“. По-скоро напротив, преди всичко е необходимо внимателно и последователно насочване-към и изграждане на усет-за постоянните изменения в наличните структури и ефектите, които имат към съществуването на тези, които пребивават в тях.

 

Едва ли има по-добър пример за описаното до тук от събитията около сексуалното насилие започнали през 2017 година и движението Me Too. Не би било пресилено да се каже, че това е един от парадигмалните за нашето време случаи, поне що се отнася до влиянието, което оказва върху формирането на обществените нагласи към разглежданата проблематика: психосоциалните реалности на страданието, нараняването, отговорността, както и очевидностите и демаркациите около ключовите фигури на „жертвите“, „извършителите“ и „свидетелите“; позиции, в които се поместват не просто непосредствено замесените, а и цялостната общественост.

Именно затова в следващите страници ще бъдат разгледани някои от характеристиките на тези събития, с препратки към проблема за настореността в публичната сфера. Акцентирането върху този „отминал скандал“ не прави проблематизациите несвоевременни или „историографски“, а е съвсем актуална диагностика, чийто залог е динамиката на съвременната публичност и нейните хоризонти. Основната хипотеза е, че важни в случая се оказват някои структурни особености на полетата, в които са ситуирани мнозинството от замесените, а именно съвременните полета на и около изкуството, които предлагат подходящи условия за скандализиране на събитията и в частност на отношенията на нараняване.

*

Фокусът тук ще падне не толкова върху фигурите на извършилите насилие като такива, а върху един възможен модус, този на търсещите изкупление – онези, които бидейки обвинени в извършването на дадена девиация, признават публично своята вина и правят опити за създаване на нова идентичност и място в света. Позициите на „жертвите“ и „свидетелите“ също ще бъдат засегнати, доколкото разглежданите процеси оказват влияние върху и около тях.

Обективна трудност и методологически проблем, които могат да бъдат и основата за възражение от научна, а дори и лаическа страна, е стриктното описание на дадена социална позиция без да се взема под внимание конкретната личност, която я заема. Проблем, който стои и в работата с полета, белязани от висока кодификация и важи с още по-голяма сила при анализа на позиции, които, както е в случая, зависят толкова много от уникалността на заемащите ги. Оправданието на подобно усилие и то имайки претенцията за научност е първо в това, че изложените резултати се базират върху методическото проследяване на множество сингуларни казуси, и второ и най-вече, че предложеното има предварителен характер и изводите му не търсят нито изчерпателност, камо ли универсалност, а са просто първа стъпка към една неразработена в подобни граници проблематика. Предложеният (социо)analysis situs, се състои от предварителни бележки върху проблема за структурните ефекти или за социалните условия за възможност и невъзможност, които, да го кажем така, задават контекста за подобаващо изследване и разбиране на индивидуалния опит, чиято неповторимост трябва да бъде удържана във всеки етап на подобно изследване.

Придържайки се към бурдийовисткото разбиране за поле като система от обективни отношения между социални позиции, всяка от които бива определена посредством обективните отношение с останалите, ще предложа полеви анализ на позициите, които заемат разглежданите агенти, фокусирайки се върху онези структурни особености, които се оказват релевантни за набелязаните проблеми. От основно значение в случая е една черта на съвременните полета на и около изкуството, в които бяха ситуирани и преобладаваща част и въвлечените в и от Me Too движението: модели, фотографи, музиканти, актьори, режисьори, продуценти, телевизионни и радио водещи. Отчетливата особеност на тези полета може да бъде определена, като слаба или подвижна професионализация, задаваща на агентите определени възможности и невъзможности. Това състояние на полетата, тяхното социо-историческо развитие, както и локални спецификации, заслужават отделно и подробно изследване, което надхвърля границите на предложеното тук. За настоящите цели са важни два елемента, които могат да бъдат демонстрирани в сравнително груби щрихи. 

Първият се отнася до начините на придобиване на легитимни идентичности. В съвременните полета на и около изкуството, в контраст с други, стриктно „професионализирани“ такива, процесите около конституцията на идентичности не са по необходимост обвързани с официални и всеобхватни институции. В медицинските полета например, даден агент става легитимен носител на (професионална) идентичност (лекар, хирург, фармацевт) единствено посредством именуванията и санкциите на конкретни органи, връчващи ги под формата на титли и т.н., които имат и съответните материални корелати (сертификати, дипломи). Легитимността на тези идентичности е гарантирана от конкретните институции, които, от своя страна, имат като върховен гарант държавата. Подобен процедурен и символен ред обаче, не е нужен за да бъде даден агент легитимен носител на титли като „писател“, „художник“, „актьор“, „изпълнител“ и много други. Въпреки, че последните могат да бъдат придобити посредством професионална специализация, от значение в случая е, че това не е единственият начин за придобиването на легитимен капитал в игрите на тези полета. Показателно за описаното до тук е факта, че в заниманията на подобни професии, могат да работят рамо до рамо като „професионалисти“ както агенти, станали такива, каквито са по институционален път, така и агенти, които по един или друг начин са съумели да открият алтернативни траектории, и то без това да ги прави „аматьори“, заемащи второстепенни позиции – нещо, което е немислимо в полето на науката например[5].

Вторият елемент са относително пропускливите изисквания, които задават достъп-до и очаквания-от дадени позиции, правейки ги в голяма степен флексибилни спрямо отделния агент. Така например, за да бъде художникът художник, не е нужно присъждане на титла от официална институция, но заедно с това, той има и относителната свобода да избира насоката на своето развитие – да рисува, илюстрира, преподава, курира и др. стига да съумее да открие съответните възможности. В контраст с него, да кажем, банкерът, трябва да има натрупан стриктно регулиран символен капитал – образование, стаж – за да бъде допуснат дори до разглеждане за даден пост. Веднъж нает, за разлика от „свободния артист“, той ще трябва да се съобразява с предварително изготвена „трудова характеристика“, както и траектория на „професионално развитие“. Същото важи и за университетските преподаватели, които трябва да следват строга последователност в заеманите позиции – бакалавър, магистър, (пост)доктор, асистент, доцент, професор – и да се съобразяват със съответните възможности, които всяка титла отваря пред тях. В повечето случаи и двете изисквания са предимно извън контрола на индивидуалните агенти, които трябва да се формират спрямо тях.

Така става ясно, че важни черти на полетата с относително ниска „професионализация“, към които могат да бъдат причислени тези на изкуство, са че 1) често липсват универсални институции, чиито санкции да се разпростират до всеки член на полето, което дава възможността, поне част от агентите, да бъдат независими от тях; и 2) агентите се оказват с повече свобода при формирането на стратегии спрямо желаните или вече заеманите позиции, което обаче означава и по-голяма несигурност в успешността на действията им.

Тази хлабава кодификация често се запазва и по отношение на санкционирането на отклоненията[6]. В повечето съвременни полета, както в държавния, така и в частния сектор, са налични подробни правилници, които определят нормата на поведение и съответните последствия за нарушенията. Към това обикновено е наличен отговорен орган, както и процедури за подаване на сигнал, разследване и налагане на наказанията. Последните варират от порицание и различни по размер глоби, до понижаване или дисциплинарно уволнение, както и отнемане на титли и право на упражняване на професията – временно или доживотно. Важното в случая, е че всичко това се случва по символно ефикасен и следователно легитимен ред, който зависи от легитимността на самите институции, които кодифицират и прилагат нормите. В следствие, извършилият някакво отклонение може да твърди, че след като е изтърпял наказанията, които са му отредени, той е изкупил своята вина. В тези условия, неговата идентичност може да бъде отхвърлена само чрез оспорване на институцията, която ѝ дава легитимност – чрез обвинение, че процедурата не е изпълнена по установения ред, че правилника не е спазен, или дори че е „неадекватен“, „нечестен“ и т.н. или, че се нуждае от радикална промяна.

Подобни възможности често липсват в полетата на изкуството, където, макар и да са налични сходни институции, като академии, ложи, съюзи, то тяхната легитимност и власт, нито се простира над всички агенти в полето, които обикновено не са задължени да бъдат техни (постоянни) членове, нито се ползва с безспорно обществено признание.

Връщайки се към проблема за изкуплението е лесно да видим как той ще варира в зависимост от полетата, в които са ситуирани засегнатите агенти. Обобщено казано, без наличието на санкция от легитимна институция, отричането или приемането на дадено обвинение имат амбивалентен характер, а отговорността по изработването на нова идентичност – какво и как трябва и не трябва да се прави за да се придобие тя и какво трябва и не трябва да се прави след като тя вече е придобита – се пада на отделния агент, който се оказва оставен на произвола. В подобна ситуация свободата за импровизиране и изработване на собствена траектория се изживява по-скоро като лишеност и парализираща несигурност на действията, които лесно могат да бъдат заклеймени като „неподходящи“, „непристойни“, „закъснели“, „недостатъчни“, „лицемерни“; с други думи – нелегитимни. Подобна амбивалентност пронизва и контрагентите, за които въпросът „как трябва да се отнасяме към тези хора/колеги?“ не намира устойчиви решения. Последното е особено явно, в онези случаи, в които става въпрос за публични фигури, при които се ангажира широкото обществено внимание.

Именно в подобна ситуация се оказват и много от агентите в тези полета, каквито бяха предимно обвинените в Me Too, които след като приемат отправени към тях обвинения за извършване на някакъв вид насилие се изправят пред въпроса какво да правят и как да адресират множеството последвали обвинения, които вече са насочени не към извършването на насилие, а към това какво те трябва да правят, като носители на вина. Именно тези скицирани условия могат да бъдат открити в основата на неизчерпаемите скандали и невъзможността за разрешаване на конфликтите.

За да излезем от абстракцията на предложените размисли, нека опримерим казаното до тук в опит то да придобие конкретност по отношение на различните възможности и невъзможности, които се задават от ситуацията.

Случай 1:

А е писател обвинен в девиантно поведение и публично е поел отговорност за действията си. Това е придружено от обществен отзвук, в резултат на което следват загуба на договор за следваща книга и ограничение в разпространението на вече издадените. Срещу него не е заведено дело, нито е издадено решение от официална инстанция.

Импровизираният пример е конфронтация лице в лице, която съдържа най-честите обвинения и искания отправяни в подобни случаи, както и типичните отговори, които те получават.

Б: Вие сте насилник и трябва да бъдете наказан!

А: Аз вече загубих много, което никога няма да си възстановя. И кой сте Вие да ме съдите?

Б: Това не е достатъчно! А и ако можехте да избирате, нямаше да се откажете от нищо! Хора като Вас не заслужават да работят!

А: Платих за стореното повече отколкото можете да си представите и вече имам правото да изкарвам прехраната си с честен труд. Та кой сте Вие да оспорвате това?

Б: Всеки, който работи с Вас е съучастник и трябва да бъде бойкотиран!

А: Те могат да направят тази избор сами. Че какво право имате Вие да твърдите иначе?

Б: Вие сте престъпник!

А: Моята съвест е чиста. Кой сте Вие да оспорвате?

 

Първия важен елемент в случая, е че А се натоварва с отговорността за извършване на необходимите за собствената реабилитация действия, което се пренася и към свързани с него агенти, най-често в рамките на професионалното поле. Тук отсъства намесването на официална институция и от двете страни, тъй като поради обвързаностите на А в литературното поле, те са нерелевантни. Другият важен момент, е че Б мисли като очевидна своята легитимност да прави оценъчни категоризации („не е достатъчно!“, „Вие сте престъпник!“) и да отправя изисквания към А („Вие трябва да…“) и други агенти („всеки, който…“), а А е под принудата да прави опити за нейното отхвърляне („кой сте Вие да оспорвате?“), както и да импровизира начини за легитимиране на своята идентичност и съответния опит, който я конституира („платих за стореното“, „загубих много“, „моята съвест е чиста“).

Нека контрастираме това със следващия пример.

Случай 2:

А е академичен преподавател, който е обвинен в девиантно поведение. Срещу него са подадени официални оплаквания, отговорният орган е излъчил комисия, която е разгледала случая и е установила вина, която е публично оповестена заедно със санкциите зададени от закона.

Примерът следва същата ситуация, като запазва обвиненията, но променя отговорите по начин, който цели да открои контраста във възможностите, с които разполагат заемащите съответните позиции.

Б: Вие сте насилник и трябва да бъдете наказан!

А: Аз съм изтърпял необходимото наказание и имам право на прехрана. Това зависи от съда/комисията, а не от Вас.

Б: Това не е достатъчно! А и ако можехте да избирате, нямаше да се откажете от нищо! Хора като Вас не заслужават да работят!

А: Това не зависи от мен, нито пък от Вас – такъв е законът/правилникът.

Б: Всеки, който работи с Вас е съучастник и трябва да бъде бойкотиран!

А: Ако смятате, че наказанието ми е несправедливо, можете да се обърнете към съответните органи и да подадете сигнал или иск за преразглеждане. Ако сте на мнение, че самият закон/правилник е несправедлив можете да направите същото както и всичко останало, което е по силите Ви като гражданин.

Б: Вие сте престъпник!

А: Това е вече зад гърба ми. В очите на закона съм свободен човек изтърпял необходимото наказание, Вашето мнение е без значение.

Общото в двата случая, е че санкциите, които съответният А е изтърпял, и съответната идентичност, която те му задават, се мислят като нелегитимни от страна на контрагент Б. Разликата между тях е, на първо място, че опитът и санкциите наложени на единия, имат лесно защитима легитимност. Академичният преподавател я постига чрез позоваване на официалните институции, които са ги издали, докато писателят няма такава опция и е принуден да изобретява начини за справяне със ситуацията; начини чиято адекватност е контекстуално променлива – понякога ще носят успех, понякога провал. Това се откроява ясно в случаите, които привличат широко обществено и най-вече медийно внимание, при което различни гледни точки се сблъскват в приемането и отхвърлянето на различни аргументи, и върху чиито анализи се основават предложените тук размисли. На второ място, по същия начин критиките, които целят да оспорят тази идентичност, и приписват на отделния агент отговорността за това, могат да бъдат пренасочени към съответни органи, тъй като именно те, а не отделният агент, санкциониран от тях, са обективните носители на отговорността за евентуална промяна.

До тук можем да обобщим, че получилият официална санкция има на свое разположение символни ресурси – „невинен пред очите на закона“, „изтърпял наказанието“, „следващ правилата“ – чиято легитимност е гарантирана от институцията, която я е издала. Те са атрибути на успешно конституираната идентичност, която може да бъде разрушена само чрез оспорване на институцията, която я е приписала. В тези обстоятелства всички подобни претенции и задължаващи апели отправени към агента лесно могат да бъдат отхвърлени като нелегитимни както в основанието си, така и в адресата си чрез позоваване на по-висока символна инстанция.

Описаните структурни особености задават и отношенията между останалите позиции – тези на „жертвите“ и „свидетелите“. По подобен начин, в разглеждания контекст, те също са натоварени с отговорността да полагат усилия и да импровизират начини за легитимиране на своите оплаквания, което, нямайки статуса на официална процедура, в последствие също може да бъде отхвърлено, най-често като „закъсняло“, „наивно“, „имащо алтернативни мотиви“ и т.н., каквито именно бяха и продължават да бъдат реакциите към много от онези, които споделиха своя травматичен опит като част от Me Too движението. Най-честата стратегия за справяне в тези условия е търсенето на публичност, което означава получаването на внимание от други агенти, често от други полета, които, оказали се свидетели, също трябва да „направят нещо“– или да открият начин на действие, или да се окажат „пасиви свидетели“ и „съучастници в насилието“ – присъда, която, поради възможността действията им да се окажат „неправилни“, ги грози каквото и да направят.

В някои от случаите, подобно търсене на публичност е по-скоро съпровождащо, то цели да „даде гласност“, да „привлече внимание към наболели проблеми“, които систематично не откриват подобаващо решение в официалния ред, каквито често са съдебните процеси свързани със сексуалното насилие и тормоз. В други, търсенето на публичност играе решаваща роля и замества „официалния ред“, бивайки условие на възможност за успешността на начинанието: легитимирането на оплакването, вземането на мерки и дори стигането до невъзможно преди това задействане на властите.

Ако се обърнем към въпроса за настроеността ще видим как описаната ситуация се оказва релевантна за него. От една страна амбивалентността на действията на онези, които не са санкционирани от официална институция предразполага към разгръщането на процеси, които водят до безкрайно разрояване на „локални трибунали“, които насочват своите енергии към оспорването, осъждането и изискването от носителите на недоконституирани идентичности. Условия, при които не просто „всеки“ може да съди и оспорва, т.е. да се чувства способен, а и задължен да го прави. Подобни скандализирания имат като следствие формирането на такава дискурсивна среда и обществена настроеност, които, ако се заиграем с Хайдегеровия език, се-ят повърхностни оценки и прибързани присъди, и раз-се-йват онази „благородна настроеност“, за която така настоява Бурдийо[7]. И всичко това засяга не просто конкретните казуси, а оцветява цялото публично пространство и оказва ефект върху възприятието на това що е всяка „жертва“, „насилник“, „свидетел“, както и всяко „изкупление“, „насилие“, „нараняване“.

Разбира се, лесно могат да бъдат изброени скандали, при които именно официалната присъда е причина за обществено вълнение. Внимателното вглеждане в полемиките около тях обаче ще отрие, че обект на критика са предимно и именно институциите, а не отделните агенти. В този ред на мисли, на първо място, трябва да се отбележи, че всичко описано до тук не цели да представи „закономерности“, а регулярности, които винаги имат известна относителност. На второ, трябва бъде уточнено, че липсите, които тук са поставени на разглеждане не са липси на закони, правила, регулации или институции, към които политико-юридическият разум обичайно свежда нещата, а са липси на времево устойчиви норми.Те исторически не следват, а предшестват държавните или частните институции, които не следва да бъдат мислени като квази-божествен гарант на социалните практики и съответно решение на и за всички социални проблеми[8]. Трудностите, които стоят пред описания тук тип търсещи изкупление, както и свързаните с тях фигури и позиции, са проблеми на създаването на конвенции и условия за подобаващо разбиране на ситуациите, в които се намират.

Последното личи най-ясно в динамиката на два от най-важните моменти в разглежданите процеси: самите извинения и опитите за нормализиране. 

Поемането на вината или нейното отхвърляне е ключова стъпка, следваща отправянето на обвинението и първа инвестиция в новата идентичност, която бива наложена от него. В случаите, които ни интересуват тук, а именно, онези, които признават извършването на някакво насилие, поемането на вината върви паралелно с предлагането на извинение. В случаите с Me Too, това най-често става с писмено обръщение, което се изпраща до медиите, няколко дни след оповестяването на обвинението/ята. Най-честите ходове са предаването на кратко и не винаги ясно признание и оттегляне от публичността. Подобни действия следват принципа „оттегляш се за няколко години и чакаш всичко да отшуми“. Така в основата на преобладаващата стратегия се открива не толкова конфронтацията с отправяните упреци и активното изграждане на собствената (нова) идентичност и изясняването на ситуацията, а по-скоро е белязана от пасивността, което свидетелства за липсата на подобаващи на ситуацията диспозиции от страна на агентите. 

Разбира се, напълно основано е да се смята, че тази логика на бягството и мълчанието поне в известна степен е привнесена от различни експертни мнения на редица PR консултанти и специалисти, които трябва да запълнят празното място на конвенцията. Тази пасивност от страна на виновните в известен смисъл следва действията на подсъдимите, които се отдават на установения ред, който в крайна сметка ще доведе до обективното решаване на проблема. В случая обаче, такъв ред няма и липсата на активно ангажиране с отправените обвинения дава възможност за още повече такива от страна на публиката, която се идентифицира като свидетел, който трябва да предприеме действия, които не винаги отшумяват, а напротив – могат да се засилват и най-вече да се завръщат, правейки нормализирането и отшумяването невъзможни[9], често поставяйки фигурата на „насилника“ над всички останали. Което повдига въпроса: а какво трябва да се промени?

*

Предложеното до тук е начална стъпква към една възможна диагностика на съвременната публичност. Какво обаче предстои пред подобна социоаналитична перспектива? Какви проблеми и данни задават нейните аналитични хоризонти? Оставайки в многомерността на Me Too и подобни казуси, които съвремието ни предлага като възможност за емпирия може да се каже, че централен се оказва отново въпросът за „малкото страдание“ (Бурдийо) и неговите всекидневни „основания на преживяване“ (Щрауб). Важни за такъв тип събития, които привличат широкото обществено и дори глобално внимание, се оказват и неизбежните сблъсъци на несъизмерими рационалности и практически логики, всяка със своите прагове на мислимост. Едни от най-отчетливите, поне от определена перспектива, ефекти, които подобни засрещания пораждат, са появите на множество „социални химери“, компромисни образования, подобни на Сартровия „чудовищен келнер с глава на интелектуалец“, които понякога съумяват да станат неизменна част от споделените схеми на възприятие, каквито сякаш се оказаха „virtue signaling“, „victim complex“, „political correctness“ и много други, които задават една отчетлива „култура на съмнението“. И всичко това отпраща към нуждата от такава настроеност и такъв инструментариум, и не на последно място, такова даряване на жизнено време, чрез които да се поставят методически в символно епохé, отсъжданията на „бързото мислене“, отваряйки достъп до нюансите на жизнените светове и живота на, в и след травмите, които връхлитат и фрактализират крехката конституция на личността.

           

Настоящият текст е публикуван в сборника „Етюди по експериментална хуманитаристика“ (Издателство Scribens, 2021), който може да бъде свален безплатно от https://crosspoint.mediabg.eu/?p=29964&fbclid=IwAR2k3upyjn7iia8nethYkTrNV9exhoOy8YIXJQmps0AxrgkIRQX0aEe_5c

Контакт: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

 

 

[1] Ср. Бурдийо, П. 2020. Увод в социоанализата. В. Хетеродоксия, 1-2

[2] Бурдийо, П. 2010. Да се разбира. В: Годишник на Софийски Университет „Св. Климент Охридски“, кн. Социология, т. 102, 2010 г

[3] Щрауб, Ю. 2016. Отношения на нараняване. В: Социологически проблеми, 1-2, с. 235

[4] Ibid.

[5] Разбира се, описаното до тук не отразява всяка емпирична реалност, а представя идеално типична репрезентация  на изследваните полета.

[6] Това може би прави и достигането им до публичната сфера по-скоро под формата на прецедент, който се явява пред/за обществеността като всеки следващ първи път. Тази особеност може да се отдаде на факта, че подобни случаи, към които може да бъде причислен и нашумелият напоследък казус Бакалова/Добчев, обикновено нямат като следствие установяването на трайни норми относно „какво“, „как“, „до колко“  и „от кого“ е редно да се прави. Като доказателство за последното може да бъде приведено характерното за подобни полемики паралелно развитие на обвинения както за прекомерност на реакциите, така за тяхната недостатъчност и дори липса, както и представянето на самите замесени както като „разпънати на кръст“, така и  за „галени с перо“.

[7] За този ранен хайдегериански мотив у късния Бурдийо вж. Събева, С. 2010. Пречупената социалност, с. 63-65.

[8] От казаното, обаче не бива да се стига до извода, че тук се агитира за неглижирането на подобни действия, а напротив, само се отбелязва тяхната ограниченост и едностранчивост. Липсата на подобни органи, както и  условия за адекватно действие имат сходен ефект върху позициите на “жертвите“ и „свидетелите“. В българските държавни и частни институции подобни звена често липсват или съществуват, но не функционират. Още преди 2017 година е известно, че в САЩ много от HR звената към филмовите компании са подчинени на насилниците, които често пъти заемат високи позиции.

[9] Трябва да се отбележи, че конституирането на нова идентичност и място в обществото на миналите по официалния ред не е белязано от безпроблемни и пропорционални процеси. Маруна (Maruna, S. (2011). Reentry as a rite of passage. Punishment & Society, 13:3) обръща внимание на дисбаланса между от една страна, множеството деградиращи ритуали характерни за наказателните процеси – от „драмата“ на съдебната зала до сложните индивидуализационни процедури на институционализацията – и от друга,  реинтеграцията, която е белязана от липса на добре организирани и познати ритуали, което оказва негативен ефект върху шансовете за успешна и безпроблемна ресоциализация. В предложения анализ обаче, аналитичното внимание напълно пропуска проблематизирането на легитимността и символната ефикасност, за сметка на въпроса за солидарността. 

 

Pin It
Десислав Георгиев
Десислав Георгиев е бакалавър по „Социална антропология“ и магистър по „Социоанализа и междучовешки отношения“ към ПУ „Паисий Хилендарски“. Към момента е докторант в катедра „Социология и науки за човека“ на същия университет. Той е сътрудник на Института по социоанализа, зам. редактор на списание „Хетеродоксия“ и организатор на „Семинара по експериментална хуманитаристика“ към ПУ. Основните му научни интереси са свързани с изследвания в областта на социоанализата, практическата логика, феноменологията, социалната антропология, психоанализата и др.

Посетители

66

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Детелина Владимирова писа Още
    Наздраве, наистина!
    За... преди 3 дни
  • Благо писа Още
    За съжаление, на мен... преди 3 дни
  • Zdravka Evtimova писа Още
    Аналитична,... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    А защо Зиновиев ли?... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    В същност всички тези... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Преди век и половина... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И така, Георги... преди 2 седмици
  • баба Катя писа Още
    Какво да кажем за... преди 2 седмици
  • илиан цаков писа Още
    Харесва ми написаното... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и окончателният... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още
    Според Евангелието -... преди 4 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много важен  текст.... преди 4 седмици
  • Pendo писа Още
    Трудно е да си... Понеделник, 27 Септември 2021
  • Пако писа Още
    Защо няма коментари... Неделя, 26 Септември 2021
  • Златко писа Още
    Най-вероятният... Събота, 25 Септември 2021
  • Васил Колев писа Още
    Защо ако Османската... Събота, 25 Септември 2021
  • Светлана Христова писа Още
    Това е много красив... Петък, 24 Септември 2021
  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... Сряда, 22 Септември 2021
  • Златко писа Още
    Казват, че... Сряда, 22 Септември 2021
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... Вторник, 21 Септември 2021
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... Вторник, 21 Септември 2021
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... Вторник, 21 Септември 2021
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... Понеделник, 20 Септември 2021
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... Неделя, 19 Септември 2021
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... Неделя, 19 Септември 2021