1 1 1 1 1 Оценка 75% (4 гласувания)
Pin It

 

2020 02 Fruit of Knowledge

 

Шведската феминистка Лив Стрьомквист, книгата-комикс „Плодът на познанието“… и поредната битка за незнание

Ще започна този сравнително важен за мен текст с цитат на вечно-любимия Казандзакис. (Смях се и плаках със Зорбас преди около четиридесет години, но това „Варда от жени!“ се е закотвило в паметта ми накриво и до гроб! Така поне ми изглежда.)

Та, да си припомним:

Виждал ли си някога, началство, пръч, след като е покрил няколко кози? Текат му лигите, помътняват очите му, гурелясват, кашлюка, пресипва, не може да се държи на краката си. В такъв хал изпадал често пъти и горкият Зевс. Прибирал се в къщи на разсъмване и казвал: „Ах, кога най-сетне и аз, Христе боже, ще легна да се наспя? Не мога вече да се държи на краката си!“ — и току бършел лигите си.

Но изведнъж дочувал въздишка — долу на земята някоя жена отмятала завивките, излизала на терасата си, въздишала. И веднага сърцето на Зевс се разтапяло от умиление. „Ах, ах, трябва да сляза пак на земята, горкият аз, една жена въздъхна, трябва да сляза да я утеша!“

Докато накрая жените го разсипали, не му държал вече кръстът, захванал да повръща, схванал се целият и гибердясал. Дошъл тогава наследникът му, Христос, видял хала на предишния бог и рекъл! „Варда от жени!“

Боже господи, да се смее ли човек, да плаче ли? Толкова много мъдрост, а всъщност прикритото ядро на идеологията на християнския Запад, уловено в няколко изречения, изтипосано, издокарано, че и със щипка сол посипано отгоре. Именно това „Варда от жени!“, повтаряно, потретвано и похилядвано от десетки, стотици – а всъщност безброй много – учени и не чак дотам учени мъже, е фразата, която по мое усещане задава тона и патоса на малката книжка, която бих искал да ви представя днес. Смешна, пъстра, непослушна и луничава книжка. Една книжка, писана от Пипи Дългото чорапче, но вече след като е пораснала, напук на всички хапчета за непорЕсване, ако пък си припомняте това друго чудо на човешкия дух и стремеж към свобода и независимост, шведската Библия „за деца“.

(Пред)историята

Бях изключително поласкан и немалко удивен, когато Манол Пейков – български издател и – напоследък – все по-чест събеседник, та дори и малко нещо приятел, ми изпрати електронен екземпляр на „Плодът на познанието“, с кратичката молба „да напиша нещо“. Бях вече прочел книжката в английски вариант, бях дори успял да я „подредя“ в собствения си мисловен библиотечен шкаф – („поп-феминизъм“, вариация на тема „Вулва“, виж Миту Санял), след което вече се канех и да я позабравя. Така де, съчувствам ви, мили сестри, но вашата борба не мога да водя, имам си достатъчно собствени ядове!

Но поканата на Манол изведнъж пробуди у мен нещо далеч по-силно от суетното чувство на задоволство, че някой ме е „почел“ с вниманието си. Зачетох се отново, замислих се – и някак постепенно започнах да провиждам, че задачата да се представи тази книга съвсем не е толкова проста, колкото ми се е привиждало в началото. И причината за това далеч не е само във факта, че тя подскача „като козле“ от хилядолетие в хилядолетие и от (свръхсложна) тема на друга такава. Основната причина за трудностите, свързани с представянето, идва от това, че е изключително лесно „Плодът на познанието“ да бъде възприет(а) като нещо, което всъщност тя НЕ Е.

Та с това и мисля да започна. Какво точно тази книжка НЕ Е.

Първо: това НЕ Е книжка за „онази там работа“. Не е книжка за женския полов орган, във всичките му физиологични или културологични измерения, макар че за тях се говори надълго и нашироко в немалко картинки и части от книгата, в съгласие с основните постулати на поп-феминизма. Или, ако бихте искали да го възприемате като нещо такова, то и „Малкият принц“ вероятно би се оказал ръководство по развъждане на рози. Защо пък не, нали и за това се говори в него?

Второ: това не е и книжка за „сексуално просвещение“. След ядовитите дискусии около образователните брошури на фондация „ПУЛС“ и чутовната пернишка борба срещу тях, няма нищо чудно в това, че немалко читателки я възприемат именно в такъв дух. Ми бори се момичето за свобода и сексуално просвещение, какво толкова? И правилно, на такава възраст е. Само дето моята собствена май вече нещо е поотминала. Къф секс, кви пет лева, когато гнездото ми е пламнало от четири страни бе, момиче младо?

Трето: това не е книжка, която се опитва да разбули социалните табута около отношенията между двата пола, като постави „в един кюп“ и мъжките, и женски табута (прочетох и такава интерпретация някъде в мрежата). Не е книжка, която казва нещо от рода „абе, мъже, жени, все тая; стане ли дума за секс и свобода, мани, мани, мазалото е едно и също навсякъде“).

Е добре, но за какво тогава Е тази книжка?

Ами просто е, мисля си: това е книжка за тоталното избутване, изтласкване, изличаване, на женскостта и женствеността от мисловните хоризонти на всички ни – и мъже, и жени. Това е книжка за невидимостта на „женското“ във всички сфери на човешкото съществуване, които имат нещо общо с авторитет и власт (забележете, че на английски език и двете неща се обозначават с една и съща дума).

Не знам дали самата авторка би се съгласила с една толкова широка интерпретация на собствената си творба, но пък и не откривам никакъв по-малък общ знаменател, под който да могат да се сведат отделните части и послания на малката книжка. Защото в нея става дума за удивително множество от идеи, о да!

Хм, така ли? Да започнем тогава по ред, викам.

Реалното съдържание

Започва книжката с гневно изреждане на „седмината най-големи виновници“ за охулването на женскостта и женствеността (по мнението на Стрьомквист, разбира се). Биха могли да бъдат и седемстотин, предполагам – с все същия ефект на безумна недостатъчност. Няма как да се изредят всички, дори и ако човек би се опитал да се ограничава само до големи и значителни исторически фигури. В края на краищата онова „Варда от жени“ не е просто шегичка някаква, това е едно от основните скрити послания на християнството, поне в институционализираната му форма. И причината за това, най-вероятно, лежи в монополистичните претенции на църквата за абсолютна власт не само над мисловния, но и над онова, което днес бихме нарекли „подсъзнателен“ свят на всеки християнин/всяка християнка. А сексуалният копнеж (ненавиждам думичката „нагон“) без съмнение е нещо, което влиза в силна конкуренция с предписанията на Писанието, пък дори и само в най-базисната му, десет-точкова форма. „Не прави това, не прави онова… Бе аз мога ли ти… или не мога?“ Една подобна мисъл, естествено, е напълно недопустима от гледната плоскост на който и да било що-годе свестен християнски мислител – и Блажений му Августин, с всите му добре известни мераци, е отлична илюстрация към гореизказаната теза. „Ами не може, просто няма как, не става, и душата в рая – и оная работа вътре“. Това май го знаем всички, и без повелите на Библията.

 

01

 

Е дотук хубаво, но защо пък точно жените са били нарочени за жертви изкупителни? Защо само тяхната сексуалност е била открай време идентифицирана с попълзновенията на Нечестиваго, защо само те са били тормозени и горени на каквото си поиска човек, само защото имат там, на едното място, някакво парченце плът, дето се разраства неимоверно при сексуална възбуда? Бе знам ли? Но някак от само себе си ми идва едно такова простичко, да не кажа просташко, обяснение: „ами защото не могат да се бият, защо?“ А се опитай да изгориш някой мъж на клада, щото му се увеличавал някой си телесен орган при сексуална възбуда, пък да те видя тогава! Така де. Някои исторически феномени си имат пределно простички обяснения, ако питате мен. Инак за какъв чеп ни е бръсначът на Окам?

Оттук нататък нещата стават по-малко абстрактни и далеч по-нагледни. В следващата част от книжката си порасналата Пипи ни занимава с принципното несъществуване на женския полов орган, поне що се отнася до измеренията на „по-високите сфери“ като културата, изкуството и самия език, в края на краищата. Тезата е добре позната, тя е един от крайъгълните камъни на поп-феминизма, а освен това е и подробно разработена в една друга, предишна книга с подобна насоченост и патос – „Вулва“ на индийско-германската културоложка Миту Санял, която е и основен източник на вдъхновение за Стрьомквист в тази част от комикса. Нещата са пределно прости: всяко момченце на този свят израства с простичкото и базисно знание, че има между крачетата си нещо важно, и това нещо се казва „пишка“. А какво точно имат момиченцата? „Маргаритка“, „шушулка“ или просто „онова там долу“? Хм. Сега май я оплескахме сериозно, защото – така поне ни учат лингвист(к)ите и семиот(к)ите от последните няколко десетилетия – едно нещо, което няма име, не може и да съществува в човешкия свят. То е нещо като призрак, привидение, мъглявост някаква. Всичко друго, но не и възможен източник на идентификация, на нещо, с което да свържеш някакви основни аксиоми относно самата себе си. „Петърчо е човек С пишка, а аз съм човек БЕЗ пишка“. Точка.

Ако всичко това ви се струва наивно, несериозно и дори малко скучно, то замислете се за миг над факта, че определенията за женскостта на някои от най-големите мислители на модерността, сред тях и архи-мандаринът Зигмунд Фройд, са точ-в-точ такива. „Мъжът е същество с пенис, а жената е същество без пенис“. И не само това, ами и същество, измъчвано от копнеж по пениса, от завист по това, че си няма и то, горкото, какво да дърпа нощно време под завивката. Егати и съдбата, юродива, та пре-юродива!

 

02

 

И най-ядното в случая е, че всичко това далеч не е било такова през цялата история на човечеството. Ама изобщо не е било! В един момент, някъде към страница четирийста, милата Лив ни хваща за ръчица и повежда през „люлката на човешката цивилизация“, за да ни покаже, с помощта на ред малко така поизчервяващи фотографии, множество изображения на широко раззинати вулви, издялани най-вече в камък по времена, дето ги помнят само нашите гени, но без да са изгубили нито йотичка от мощната си сугестивна сила. Днешната мъжка лудост по „големите патки“ очевидно е била предшествана от друга такава, по големи… така де, знаете думичката, хайде да не се препъваме в непечатаеми слова тук. И защо не? Ако питате мен, разбираема причина няма никаква (освен църковно-християнския мерак за тотален контрол над душите и подкоремията на хората). Изчезнали са тия неща от културите, че и от некултурите ни даже, изличени са без следа – и множество жени с право виждат в това поредна несправедливост, поредно неравенство, пореден повод за гняв и бунт. И кво сега – работим и блъскаме по равно, а накрая само вие можете да си развявате каквото си поискате на всеизложение, докато нашата половина за друго освен гнусни смехорийки не става, така ли? И кой го е казал това? Кой го е разпоредил? Бе аз мога ли…

 

03

 

И така стигаме до частта, в която авторката ни онагледява множеството недоразумения, че и баш-така грубички невежества, произтичащи от факта на принципната невидимост на вулвата. Така де: едно нещо, което не съществува, няма как да бъде източник и на удоволствие, не е ли така? Като как тъй някаква си дупка може да води до силни, мощни, насладителни емоции? Естествено, че такъв влак няма! Женски оргазъм, ама де, де. На жената работата ѝ е да произвежда деца, останалото е от Юродиваго (с което пак се завръщаме там, откъдето започнахме)! Варда от жени!

Картината, не ще и дума, е малко така тъжна, братя и сестри. Що народ се е изредил да затвърждава, че именно сексуалността е основното поле, на което се демонстрират разликите между мъжете и жените, не ти е работа! „Жените са движени от тялото, а мъжете от разума“. Или точно напротив: „Сексуалността на жените е много слаба, докато онази на мъжете е мощна“. С две думи, както и да бъдат описвани – дали като жрици на греха, или като фригидни ледени фигури, жените все го отнасят. Естествено, че ще е така. А как иначе ще ми работи дистанционното, тоест да запокитя чехъла си в пространството, а булката да ми го донесе обратно, плюс салата и ракия? Такива, или някакви подобни, ще да са били скритите мотиви на всички юнаци, дето са ги умували тия премъдрости в хода на вековете. (Е хубаво де, може и да е било водка и краставичка, в зависимост от географските обстоятелства).

Следват обширни информативни части, в които е представено постепенното откриване на … клитора. Тук вече наистина зяпнах, не от притеснение някакво пуританско, ами просто защото осъзнах колко малко знам всъщност по темата. Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че този тъй деликатно-важен за женското (а значи нашето собствено) щастие орган, е бил подробно описан, изследван и в някакъв смисъл разбран… едва през 1998? Е, това пък не можех да си го представя, честно? 2000 години след Христа ние не сме имали реална представа дори за размерите и връзките на този тайнствен орган. Че то не било само пъпка някаква, ами гигантско коренище, дето отива директно горе в мозъка, че си имало крачета, че приличало на камертон… Всичко това НЕ СМЕ го знаели буквално до вчера? Ей Богу, трудно ми беше да го повярвам. И не само това, ами в шведските учебници от 2006-та, примерно, клиторът все още се описва като нещо „с дължина около един сантиметър“. А как е у нас, всъщност? В смисъл, то си е ясно, че българският клитор ще бъде или най-големият, или най-загубеният на света, но описание някакво, представа някаква за него, дава ли се на подрастващите? Ало, Перник?

 

04

 

Изгубих ли ви някъде по пътя? Охоо, ами ние едва започваме!

Защото следващата глава – в пълен цвят, за разлика от предишните – се занимава с въпроса за Срама и всичко, което той води след себе си. И започва тази глава с една мисъл, която си струва пълното цитиране:

Веднъж прочетох в една книга, че разликата между вина и срам е, че чувстваме вина за нещо, което сме направили, но срам чувстваме заради това какви сме.

И се започва тя! Многообразните форми на чисто женския срам – непознат и при всички случаи нелесен за разбиране за средния мъж, който никога не е бил принуден да ходи с мокро дъно на панталоните през зимата, или да се чувства потънал в земята от срам при първата среща с „онова там долу“ в някое порнографско списание (обичайната придружителна дума е „разчекната“, както знаят повечето от нас). И безсилното заключение: „Всеки път същият страх, същият ужас!“ Гнусливостта на повечето мъже пред женското кръвотечение. „Никой в училище не искаше да ползва тази тоалетна. Наричаха я ‚мензисната тоалетна‘“.

И какво е решението? Ами, просто е: затваряме очи и си казваме, че това го няма. То не съществува. Не е наш проблем. Не ни интересува. Те да си се оправят. Бе кой му пука!

Като тийнейджър ли говоря? Или като средностатистически български мъж? Кво? Да говорим с тях? За кво бе, за мензис? Бе аз мога ли или…

 

05

 

And so it goes…

Женското кръвотечение – една от малкото разлики между двата пола, които са свързани с директни, инстинктивни усещания за „гнусота“ и „нечистота“, е обект на обширно разглеждане в следващата част от книгата. Признайте си, че ви догнуся мъничко, а, читатели-мъже? Само преди няколко дни чух или прочетох някъде съобщение, че преди месец или два за пръв път в Индия е осъден мъж за преднамерено убийство, защото е заставял сестрата на жена си (това балдъза ли се казваше, забравил съм вече)… Та, заставял я значи юнакът, да спи в плевнята на двора когато „ѝ дойде“, щото иначе като нищо ще ги зарази с нещо си. И починала, нещастницата, от пневмония. Такива работи. Ха сега продължавайте да си се гнусите. Ваша си работа.

Ха! Оказва се, за пореден път, че всичко това май е изглеждало доста по-различно във времената, които сме свикнали да наричаме „зората на човечеството“. Че женското кръвотечение е било не само „не-противно“, но дори май свещено, подчинено на сили и енергии, излизащи далеч извън обсега на нормалното човешко съществуване (лунни фази, приливи, отливи), а значи много тайнствени, много сакрални някак. „Има милион примери за първобитни народи, които са свързвали мензиса с религиозното, магичното, екзистенциалното.“ И коя е била причината всичко това да престане и изчезне от културите ни? Патриархалните религии. И неизбежно свързаната с тях борба за власт.

Уууф, започвам яко да се уморявам вече. Следващите до края страници, в които темите за менструацията и предменструалния синдром (ПМС) са буквално разчепкани до дупка, ме преизпълниха с все по-тъжна умора. Много тормоз, много нещо. Пък и, да си призная, в един момент, искам или не, започвам да се чувствам сериозно виновен. Знам, че на това място много мъже (че и жени) сигурно ще възкликнат „Ами аз за какво ти говоря? Всички тия приказки това и целят – да ни накарат да се чувстваме виновни, та след това да започнат да си ни яхат както си искат! Така де, ние като сме мъже (или анти-феминистки), да не би доматите да ги ядем с колчетата?“

Е, за това вече не ми се спори. Давам право на всеки/всяка от нас да избира свободно призраците, от които ще предпочита да се страхува. А що се отнася до мен, аз предпочитам да обръщам очи към собствената чиния. По-лесно ми е така, някак по-удобно. И, за да довърша тук наблюдението си, бих искал да ви представя онези аспекти от невидимостта не женската невидимост (успях ли сега да ви заплета, а?), които ми се струват особено важни, особено актуални, за днешна България. Те не се откриват непременно у Лив Стрьомквист, но това едва ли е за учудване, като се има предвид, че тук ще говоря вече не за социо-биологични предразсъдъци, препятствия, спънки пред идеята и идеала за равенството на половете, а за чисто културни, езикови такива. Прочее, преценявайте сами.

И едно (може би ненужно) допълнение

Прочетох днес във Фейсбук една такава рецензия на „Плодът“ (от Надежда Цекулова, българска журналистка, която нямам честта да познавам, но чието мнение вземам силно сериозно):

От няколко дни Манол Пейков пуска отзиви за новата книга на „Жанет 45“ и аз сега се чувствам малко неудобно. Налага се да споделя усещането си за книгата след хора, чието професионално перо ме кара да се чувствам недодялана и твърде улична в изказа, асоциациите и мислите си. Но пък, Лив Стрьомквист е за всички, и се надявам този текст да има своята публика и своя смисъл.

Седнах да чета „Плодът на познанието“ в деня след една дискусия за нуждата от сексуално образование в училище. Събрахме се със съмишленици, поговорихме как трябва да бъде, и че липсата на здравна и сексуална грамотност – като при всяка грамотност – ограбва целия живот на човека и може да бъде причина да го съсипе напълно и да го обримчи с ненужни страхове, скованост и травми. Като че ли не формулирахме достатъчно ясно целта да се изостри общото ни внимание, да ни насърчи да споделяме убежденията си на глас – не само за здравното и сексуалното образование, но и за правата на децата, правата на жените, правата на уязвимите и на хората изобщо, необходимостта от публични политики, базирани на наука и доказателства, необходимостта от защита на това, което някак бяхме свикнали да наричаме „нормално“.

В същия този ден научих, че някакви хора се интересуват какъв секс предлагам (защото защитавам нуждата от сексуална грамотност), и че заради това си убеждение следва да бъда класифицирана като сатанистка и изпратена на о. Персин.

Та в този контекст разтворих „Плодът на познанието“.

Няма да се спирам върху конкретни аспекти от съдържанието, защото аз не съм литературен критик, и не искам да се преструвам на такъв. За мен, като човек, който се занимава с журналистика, активизъм и човешки права, „Плодът на познанието“ е невероятна сатира, изключителен учебник и ефективно оръжие.

[…]

При което ме порази следната пределно проста мисъл:

Цитирам само едно изречение от горния текст, в което според мен се отразява цялата огромна нужда от именно онзи вид просвещение, който насърчава книгата на Стрьомквист. Защото тук става дума далеч не само и единствено за секс. Самият аз бих казал, че сексът дори не стои на първо място. Тук става дума за културни модели и начини на мислене, говорене и поведение, утвърждавани в хода на много векове. Начини, които самите жени са интернализирали (възприели като нормални) до такава степен, че дори не ги осъзнават. В ни най-малка степен.

Та, за какво говоря? На едно място в рецензията си Надежда пише:

„…защото аз не съм литературен критик, и не искам да се преструвам на такъв“

Забелязвате ли ДРЕБНИЯ детайл, че дори една жена, която очевидно възприема тази книга и нейните послания като нужни, полезни, важни, изобщо не си дава сметка за това, че говори за себе си в МЪЖКИ род, когато стане дума за неща, които звучат „неавторитетно“, ако бъдат произнесени в женски? Разбира се, ЕДИНСТВЕНО правилното говорене – и мислене – в случая, би било

…защото аз не съм литературнА критичКА, и не искам да се преструвам на такАВА“.

Всичко останало е мълчаливо признание, че, „Абе, можем да си приказваме и бърборкаме каквото си поискаме, но си е друго нещо да си мъж. Еееех, ако можеше и аз така…“

Моля, ви, не ме разбирайте погрешно. Това е упрек или критика НЕ КЪМ самата Надежда, а към властващите в българския език граматически и мисловни форми, които очевидно поставят мъжкото далеч над женското във всички сфери на живота, свързани с някакъв вид авторитетност и власт. Помислете само, колко хиляди пъти сте чували фразата „българинът това, българинът онова“. А къде остава българката? И защо никой, ама абсолютно никой, не е в състояние да отбележи това чудовищно потискане на всички женски форми на словесността както в официалния, така и в ежедневния език на тази страна?

Защо? Колко време трябва да мине, преди САМИТЕ ЖЕНИ в България най-после да осъзнаят, че доброволно поддържат – и дори се борят за – собственото си потискане? Колко още време ще върви тази поредна борба за робство?

Спирам дотук, защото рецензията стана прекалено дълга, пък и не виждам нужда от чак толкова много обяснения. Между другото, под тези два коментара във Фейсбук се завихри мощна дискусия, която може би ще публикувам по-късно в коментарното поле под текста. А дотогава – всекиму своето, нали така?

Благодаря ви – и лека нощ!

Берлин, февруари 2020

Pin It
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

37

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Надежда Александрова... писа Още
    Прекрасен,... преди 11 часа
  • Пендо писа Още
    Михал е съсем прав.... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Става дума за данни от... преди 3 дни
  • Кунев писа Още
    Само като прочетох, че... преди 3 дни
  • михал бохемов писа Още
    Е и? Какво ни засяга... преди 3 дни
  • михал бохемов писа Още
    От какъв зор трябва в... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Подобно на двойното... преди 3 дни
  • Чакам отговор от умр... писа Още
    Като от гръцка... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 4 дни
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Г-н Енев,... преди 4 дни
  • Иглика Василева писа Още
    През 2000 година беше... преди 5 дни
  • Valpet писа Още
    Категорично съм... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Нека да погледнем... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Кирил...
    преди 1 седмица
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Да посочвам ли... преди 1 седмица
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Тодор Георгиев писа:
    Нали точно "богатата...
    преди 1 седмица
  • Лина писа Още
    Простете ми, но аз... преди 1 седмица
  • Лина писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Юлий писа Още
    Поздравления за това... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Същото май важи и за... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    В момента черният... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Странно нещо е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Stefan...
    преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 2 седмици
  • Юлий писа Още
    26.06.2020
    брой на... преди 2 седмици