1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2020 02 Reichstag Christo
Опакованият Райхстаг на Христо и Жан-Клод.
Снимка: Волфганг Фолц

 

Андре Мюлер (интервюиращ): Постигнахте нещо уникално в историята на Федерална република Германия. Политиците в Бундестага обсъждаха темата за изкуството в продължение на седемдесет минути.

ХРИСТО: Горди сме, че германската нация ни позволи това.

Проучванията показват, че седемдесет процента от германското население отхвърля вашия проект за покриване с плат на сградата на Райхстага.

ЖАН-КЛОД: Не вярвам в това.

ХРИСТО: Може би е истина. Но това ще се промени. Същото беше и с предишните ни проекти. Преди това хората са против. След като го видят, започват да се вълнуват.

Имахте ли усещане за триумф, когато за вашия проект парламентът взе решение, противоположно на мнозинството от населението?

ХРИСТО: Не, не беше триумф. Това, че парламентът гласува против мнозинството от хората, не е нищо особено.[1] Това се случва не за първи път.

ЖАН-КЛОД: Разбира се, че бяхме щастливи, че откраднахме на г-н Кол седемдесет и седем от собствените му народни представители. Не очаквахме това. И знаете ли кой ни помогна най-много? Най-големият ни опонент, г-н Шойбле[2]. Той каза, че опаковането на Райхстага ще опозори един национален символ. Мнозина възприеха това изказване като твърде патетично.

Президентката на Бундестага Рита Зюсмут каза в реч по повод откриването на изложбата „Христо в Берлин“, че много хора биха разбрали изкуството ви по-добре, ако покриете някоя грозна сграда.

ХРИСТО: Тези хора не разбираха нищо.

ЖАН-КЛОД: Хората често ни изпращат снимки на грозни сгради и пишат, това е толкова ужасно, моля, елате и го покрийте.

ХРИСТО: Снимки на атомни електроцентрали, например.

ЖАН-КЛОД: Имаме чекмедже, пълно с предложения. Предложиха ни да покрием и Статуята на свободата в Ню Йорк. Ние отказахме. Кметът на английския морски курорт Бат ни написа прекрасно писмо, че можем да направим с неговия град каквото поискаме. Учтиво му написахме обратно, че се чувстваме много поласкани, но нямаме интерес. Трябва сами да имаме някакво отношение към местата, където се създава нашето изкуство.

Идеята за покриване на Райхстага е възникнала през 1971 г. Американският журналист Майкъл С. Кълън ви изпраща пощенска картичка от Берлин, на която е изобразена сградата. Веднага му отговаряте, че трябва да ви осигури разрешение. Но никога досега не сте били в Берлин.

ХРИСТО: Бил съм често в Германия, но не и в Берлин. Избягах от България през 1956 година. След това бях без гражданство. Страхувах се, че руснаците ще ме грабнат. Едва през 1973 г. получих американски паспорт.

Въпреки че никога дотогава не сте виждали сградата, веднага сте запленени от идеята да я покриете.

ХРИСТО: Знаех я от снимки и, разбира се, знаех историята на сградата.

Харесва ли ви?

ХРИСТО: Това не е великолепна архитектура, по-скоро тривиална викторианска конструкция. Вълнуващо е местоположението. Мястото, на което тя стои самостоятелно, като монолит, е уникално.

ЖАН-КЛОД: Ние не просто покриваме някаква сграда. Покриваме германския страх, германската гордост.

Германското минало.

ХРИСТО: Също и бъдещето.

Основен аргумент на вашите опоненти беше, че мотивите ви за покриването са се променяли в хода на годините. Преди падането на Стената сградата трябваше да се разглежда като символ на свободата на границата с Източния блок.

ЖАН-КЛОД: Значението на сградата не се е променило. Тя все още е символ на германската демокрация. Това, че е била запалена през 1933 г. от нацистите и унищожена във войната, никога няма да се промени.

ХРИСТО: Само че сега имаме едно допълнително измерение. Преди 1989 г. Райхстагът е бил мавзолей. Никой не вярваше, че ще доживее края на Студената война. Ако бяхме реализирали проекта по онова време, той неизбежно щеше да бъде свързан с германското разделение. Западът щеше да го използва за пропагандни цели, за да покаже колко глупав е Изтока. Самият аз бих намерил това арогантно. Радвам се, че трябваше да чакаме толкова дълго.

ЖАН-КЛОД: Поръчахме си вечеря и получихме десерта безплатно.

ХРИСТО: Днес покриването е символ на новото начало.

Нарекли сте го „катарзисен процес“.

ХРИСТО: Какво означава „катарзисен“?

Духът и душата се пречистват чрез осъзнаването на потискани преживявания.

ЖАН-КЛОД: О, искате да кажете, нещо като екзорсизъм [прогонване на зли духове]? Немците обичат тази дума.

ХРИСТО: Но никога не бихме я използвали. Това би било високопарно и глупаво. Не бива да вярвате на всичко, което четете във вестниците. Понякога те лъжат.

ЖАН-КЛОД: Хората често ни питат как сме стигнали до идеята да използваме немската история за нашето изкуство. Но на един художник е позволено да използва всичко. Това е неговата привилегия. Той може да рисува цвете или бог, или бебе. Йеронимус Бош е рисувал ада. Моранди е рисувал през целия си живот само бутилки.

ХРИСТО: В изкуството няма табута. Един художник, който приема табута, не е честен. Добре, господин Кол е на мнение, че сграда като Райхстага не е подходяща за изкуство. Но това не ме интересува.

Говорихте ли с Хелмут Кол за вашата концепция за изкуството?

ХРИСТО: Г-н Кол не искаше да говори с нас.

ЖАН-КЛОД: Написахме му две писма, лични писма. Нямаше отговор. Ние сме единствените хора, на които кабинетът на г-н Кол не е отговорил.

Мислите ли, че той разбира нещо от изкуство?

ЖАН-КЛОД: Хората, които го познават добре, казват, че не обича изкуството.

ХРИСТО: Може би той харесва Кете Колвиц. Хер Вайцзекер [тогавашният германски президент], в чийто кабинет в Бон висеше картина на Кирхнер, ни каза, че канцлерът се ядосвал от нея всеки път, когато го посещавал.

Според вас една от най-важните цели на работата ви е да разпространявате радост. Покриването на Райхстага също трябва да бъде щастливо събитие.

ХРИСТО: Най-важното е визуалното изживяване, празнуването на пространството и на хората в пространството. Във всичките ми работи става дума за преживяването на пространството. Затова излязохме от студиото с изкуството си. Наемаме обществено пространство и го завладяваме за изкуството. Преговорите със собствениците, правителствата и областните управители, които го предхождат, вече са част от проекта.

ЖАН-КЛОД: Взехме назаем Райхстага от вас. От вас и осемдесет милиона други немци.

ХРИСТО: Не трябва да забравяте, че всичко на света принадлежи на някого. Движим се двадесет и четири часа на ден в пространство, контролирано от политици, проектирано от градоустройственици, архитекти или фермери. Превръщайки за ограничено време частица от това пространство в произведение на изкуството, ние използваме огромната сложност на тези взаимоотношения. Представяме ги. Всеки от нашите проекти съдържа невероятното богатство от тези сложни отношения на собственост, заедно с всички правила, гаранции и изисквания, свързани с него.

ЖАН-КЛОД: Много хора смятат, че сме скулптори или художници. Но нашата работа има много повече общо с архитектурата, градоустройството и логистиката.

ХРИСТО: Помислете например за нашия проект „Чадъри“ в Япония и Калифорния. Чрез поставянето на три хиляди и сто чадъра, всеки от тях шест метра висок, искахме да сравним начина на живот в две технологично напреднали, но много различни култури. За целта трябваше да разговаряме с четиристотин петдесет и девет японски фермери. Трябваше да говорим и с правителството. Отне ни година и половина да получим одобрение от строителния министър. И за какво точно, как мислите?

ЖАН-КЛОД: Не за поставяне, в продължение на осемнадесет дни, на хиляда триста и четиридесет сини чадъра в една японска долина, а на хиляда триста и четиридесет къщи.

ХРИСТО: Човекът беше схванал нашите намерения по-добре от всеки журналист. Защото онова, което ние поставяхме в тамошния пейзаж, бяха не чадъри, а къщи без стени, всяка от тях голяма колкото гарсониера. Строяхме села. Един чадър не е произведение на изкуството. Дори два чадъра не са изкуство. Но интегрирането на три хиляди и сто чадъра в пространство, съставено от дървета, реки, мостове, църкви и храмове, отварянето на това многопластово пространство, е нещо абсолютно уникално. Никой не може да го измисли. При това не идеята, а изпълнението е решаващият фактор. Никой театрален режисьор не може да представи двадесет и четиригодишната борба, която трябваше да водим, за да превърнем проекта Райхстаг в реалност.

ЖАН-КЛОД: Беше като война.

И каква е наградата?

ЖАН-КЛОД: Най-прекрасният момент ще бъде, когато видим бебето. Бяхме бременни с него в продължение на двадесет и четири години.

ХРИСТО: Една мечта ще се превърне в реалност. Реалността ще засенчи въображението. Материята на покритието ще изглежда като коприна. Тя ще се намира в движение. Гънките са дълбоки по един метър. Слънчевата светлина ще играе в тях. С всеки облак картината ще се променя. Когато духа вятър, ще се появяват нови форми. През нощта луната ще се отразява в него. Ще бъде невероятно.

ЖАН-КЛОД: Като музика, която може да се види.

ХРИСТО: Ние правим от камъка нещо живо. Райхстагът ще диша.

ЖАН-КЛОД: Това няма да е трагично произведение на изкуството, защото ние не сме трагични хора.

ХРИСТО: Разбира се, знам, че някои хора искат да обвържат собствените си депресивните мисли с нашия проект. Тези хора не ни разбират. Не става въпрос за някакви травматични преживявания, които бихме искали да събудим. Нашето изкуство е оптимистично, защото сме оптимисти. Жан-Клод може да ви каже колко много се радвам на всяка дреболия. Наслаждавам се на вятъра, дъжда, слънцето, на отминаващото време. Щастлив съм за всеки човек, който върви по улицата. Аз съм оптичен човек. Очарова ме онова, което може да се почувства с очите. Не седя пред екрана. Мразя компютрите. Не понасям електроника. Не мога дори да говоря по телефона, защото трябва да имам физически контакт с човека, с когото говоря. Затова не правя изкуството си в студиото. Би ми било ужасно скучно да стоя по цял ден в ателието и да рисувам картини. Глупавите художници, които правят това, никога няма да разберат какво означава гледането.

Когато говорите за „депресивни мисли“, спомена за тъмните глави от немската история през този век ли имате предвид?

ЖАН-КЛОД: Да, това разбира се съществува.

ХРИСТО: Човек трябва да се интересува от това. Но не бива да се говори толкова общо за германците. Всяко човешко същество е индивид.

ЖАН-КЛОД: [Самият вие] Вършили ли сте нещо лошо по време на войната?

Не съм бил роден. Но въпреки това ме потиска онова, което се е случило тогава.

ХРИСТО: Със сигурност Аушвиц е нещо, което никога не трябва да се забравя.

ЖАН-КЛОД: Но и Гьоте е бил германец, нали разбирате? Има не само Аушвиц.

ХРИСТО: Злото е част от човешката психика, както и доброто.

ЖАН-КЛОД: Насилието е нещо човешко. Винаги се казва, че Аушвиц е нечовешки. За съжаление не е така. Омразата е част от хората, както и любовта.

ХРИСТО: Разбира се, жестокостта е нещо ужасно. Аушвиц е бил връх на жестокостта. Но не трябва да се преструваме, че сме в състояние да я премахнем. До 1989 г. живеехме в замръзналия свят на Студената война. Злото беше скрито като под ледено покривало. Никой не знаеше какво се случва на Изток, защото за това не се съобщаваше. Сега изведнъж се намираме в шекспирова драма. Ден след ден преживяваме огромни изблици на насилие. Някой убива някой друг. Това е като през Средновековието. Ужасно е, но човешко. Можем да подобрим света само ако успеем да видим човешката природа такава, каквато е. Опростяванията са за мен нещо отвратително. Днес осъзнаваме кои сме всъщност. Преоткрихме човешкостта си.

Търсихте ли злото и в самите себе си?

ХРИСТО: Жан-Клод казва, че често крещя. Не съм кротък човек.

ЖАН-КЛОД: Това не е вярно. Той е въплъщение на нежността. Но знаете ли защо е такъв? Защото не иска да си губи времето с омраза.

ХРИСТО: Времето е твърде ценно нещо. Не ми харесва и когато хората непрестанно говорят за проблемите си. Ненавиждам хора, които постоянно се оплакват.

Вие никога ли не се оплаквате?

ХРИСТО: Бях много разочарован, когато господин Карстенс[3], господин Щюклен[4] и господин Дженингер[5] не дадоха съгласието си за проекта Райхстаг. Надживяхме трима президенти на Бундестага. След отхвърлянето при Дженингер през 1987 г. бях толкова ядосан, че в продължение на три години не правех повече рисунки от Райхстага. Повратната точка беше достигната едва през 1990 г., чрез г-жа Зюсмут.

ЖАН-КЛОД: Мисля, че тя се съгласи само за да дразни Хелмут Кол.

ХРИСТО: Но беше много песимистично настроена. Преди дебата в Парламента тя се хвана с нас на бас за пет бутилки шампанско, че ще изгубим.

Въпреки това си останахте оптимисти.

ХРИСТО: Не ми харесва, когато ме поставят в песимистично настроение. Не мога да живея без надежда. Мисля, че песимизмът идва от един вид арогантност. Песимистът смята, че вече знае всичко. Често споря за това със сина си.

ЖАН-КЛОД: С нашия син.

Синът ви е песимист?

ХРИСТО: Да, той смята, че светът загива. Аз съм настроен много по-скептично към такива неща. Знам, че има атомни бомби, земетресения и всевъзможни лоши неща. Но мисля, че е наивно да приемаме, че имаме късмета да бъдем последните хора.

ЖАН-КЛОД: Нашият син е поет. Един поет не може да бъде само весел.

Може би той трябва да плаща за това, че самите вие сте весели през цялото време.

ЖАН-КЛОД: Той казва същото.

Той трябва да плаща сметката за това.

ЖАН-КЛОД: Никой не е съвършен.

ХРИСТО: Мисля, че оптимизмът ми идва от това, че съм избягал от родината си единствено с любовта си към изкуството. Не познавах нито един човек на Запад, не можех да говоря нито един западен език.

ЖАН-КЛОД: Не можеше да чете дори и азбуката, защото в България се използва кирилица.

ХРИСТО: Бях спестил триста долара. С тях подкупих един митнически служител в Прага, който ме пусна през границата в запечатан фургон.

Какъв беше мотивът за бягството ви?

ХРИСТО: Отидох на Запад, за да бъда артистично свободен.

Не по политически причини?

ХРИСТО: Това също, разбира се. Бързо разбрах, че комунизмът всъщност е държавен капитализъм, както във всяка бананова република в Южна Америка. Преди войната баща ми е притежавал текстилна фабрика, която е национализирана през 1947 година. Бях малко момче, когато един ден преди Коледа дойдоха хора на тайната полиция с пушки и казаха, всеки да грабва по един куфар и да напуснем къщата след десет минути. Загубихме всичко чрез комунистите. Две седмици по-късно, тъй като се нуждаеха от знанията му, наредиха на баща ми да се върне във фабриката, която вече не беше негова. Нищо не работеше. А след това се случи инцидент. Той беше обвинен в саботаж. Отиде в затвора. Ако майка ми, която имаше някакво влияние като генерален секретар на Академията за изящни изкуства, не беше се застъпила в негова полза, щяха да го екзекутират. Това беше ужасно време. Вече не ми беше позволено да ходя на училище. На стената на нашата къща беше написано: Тук живеят врагове на народа.

Кога започнахте да се занимавате с изкуство?

ХРИСТО: Когато бях на шест години. Майка ми беше забелязала, че мога да рисувам добре. Нае преподавател, който ми преподаваше геометрия, история на изкуството и живопис. Тя беше фантастична жена. Именно тя ме насърчи да стана артист, както и по-големият ми брат, който днес е известен актьор в София.

Имахте ли възможности да гледате западно изкуство в България?

ХРИСТО: Не, но се запознах с руските конструктивисти. Идеята на съветските художници през двадесетте години, насочена срещу буржоазната концепция за изкуството – да напускат музеите и да излизат на улиците и площадите – ми повлия силно. По времето на Сталин не беше позволено да се говори за тези хора. Но имаше някои стари професори по изкуство, които въпреки всичко го правеха, когато бяха пияни. На запад за мен стана важен [Жан] Дюбуфè, тъй като използва в картините си най-различни материали, а не само бои. Учих един семестър във Виенската художествена академия. После отидох в Женева. Но мечтата ми беше Париж.

От какво живеехте тогава?

ХРИСТО: Рисувах. В Женева правех маслени портрети на служители на Организацията на обединените нации. Рисувах например Жискар д‘Естен[6] и семейството му. Накрая вече имах достатъчно пари, за да отида във Франция. През ноември 1958 получих предложение да портретирам майката на Жан-Клод, която произхожда от богато аристократично семейство. Така срещнах жена си.

ЖАН-КЛОД: По това време той вече беше започнал да опакова в плат кутии, бутилки и други дребни предмети. Когато за пръв път влязох в ателието му и видях всички тези пакети, си помислих, за Бога, тоя човек е луд.

Как ви хрумна идеята, че опакованите варели могат да бъдат приети за изкуство?

ХРИСТО: Това не беше идея.

ЖАН-КЛОД: Бихте ли попитали Сезан защо е рисувал ябълки?

Защо не?

ХРИСТО: Вероятно е имало нещо общо с образованието ми. Художествените училища в България бяха много консервативни. Когато напуснах страната, не бях решил какъв точно артист искам да стана. Така че за мен беше естествено да опитвам множество неща.

Идеята да се наблегнете върху естетиката на безполезните предмети чрез опаковането им е хрумвала и на други преди вас.

ХРИСТО: Всяко художествено направление си има своите предшественици. Текстилът е мотив в изкуството от хиляди години. Само че в миналото са използвали бронз и мрамор, за да представят идеите си. За първи път Дега е използвал истински плат, за своята скулптура на балерина. При Ман Рей вече има опаковани предмети. Хенри Мур е нарисувал през 1942 година опакована колона.

ЖАН-КЛОД: Трябва да си припомните, че през 1958 Христо беше беден бежанец, който не можеше да си позволи злато и мрамор.

ХРИСТО: Да, но не това беше решаващо. Основният аспект на нашата работа е нейната мимолетност. Камъкът и металът са вечни материали. А нашите проекти са достъпни само за определено време: десет дни, две седмици, понякога малко по-дълго. Опаковането на Райхстага ще продължи четиринадесет дни. А след това ще изчезне отново. Нашето изкуство не е тук завинаги. Никой не може да го купи. Никой не може да го притежава. То възниква единствено и само защото го искаме ние самите. Не го е поръчвал никой президент, нито министър на културата, нито пък някой музеен директор. То не служи на никаква цел. Не е подчинено на никакъв морал. То е абсолютно свободно. Не е нужно да се оправдава. Ирационално е. Ние го плащаме със собствените си пари. Ето защо не дължим обяснение на никого.

Членовете на германския Бундестаг, които се борят с различни аргументи за или против вашия проект, едва ли ще изслушат всичко това с удоволствие.

ЖАН-КЛОД: За това е вече малко късно.

ХРИСТО: Никога не сме говорили по друг начин. Винаги сме казвали истината.

ЖАН-КЛОД: Обяснихме на г-н Шойбле в кабинета му, че покриваме Райхстага, защото така ни харесва.

И как реагира той?

ЖАН-КЛОД: Беше много учтив. Говореше с мен на френски.

ХРИСТО: Индивидуализмът в изкуството е едно от най-важните достижения на този век. В миналото художникът е работел за клиенти. Трябвало е да се съобразява с желанията им. Не е бил свободен. Едва през XIX век художниците започват да рисуват картините си за самите себе си. Но те са имали тази свобода единствено в собствените си ателиета. Там са могли да правят каквото си поискат. Аз разширих свободата на художника в неимоверна степен. Превърнах публичното пространство в мое платно.

Мислите ли, че Микеланджело е бил художествено несвободен, защото е рисувал по поръчка на папата?

ХРИСТО: Боже мой, вие нищо не разбирате.

ЖАН-КЛОД: Мили, мисля, че той разбира много добре. Той просто иска да го кажем със собствени думи.

ХРИСТО: Готическите художници са били по-малко свободни от онези от Ренесанса, ренесансовите пък по-малко от бароковите. [В изкуството] има напредък на свободата. Но едва днес ние имаме пълна свобода. Не правим никакви компромиси. Сами определяме местата, където възникват проектите ни. Сами определяме как изглеждат. Определяме месеца, деня, момента, в който те оживяват.

А също и момента на тяхното унищожаване.

ЖАН-КЛОД: Не унищожаване.

ХРИСТО: На тяхното отстраняване.

За вас е от голямо значение произведението ви да не бъде отстранено от никой друг, освен от самите вас.

ЖАН-КЛОД: Разбира се, защото това е наше произведение. Платили сме за това.

Наемате охранители, които да се грижат за това никой да не докосва плата.

ХРИСТО: Кой ви е казал тази глупост?

Не е ли вярно, че предпазвате опаковката от повреди?

ЖАН-КЛОД: Ако на някой му хрумне идеята да повреди имуществото ни, то разбира се ще предотвратим това. Защото сме обещали на хората, че ще могат да го гледат четиринадесет дни.

ХРИСТО: На първо място, охраната ни не е от полицаи. Те просто са там, за да се грижат за реда. Второ, хората не идват, за да унищожават. Само произведенията от камък и стомана предизвикват вандализъм, защото са заплашителни. Хората са склонни да реагират с нежност към нежния материал, който ние използваме.

ЖАН-КЛОД: Защото имат усет за респект, разбирате ли? Ние им даваме възможност да видят нещо, което никога повече няма да видят и те осъзнават, че това е страхотен подарък.

ХРИСТО: Хората, които гледат забуления Райхстаг, знаят, че стават свидетели на нещо уникално. Остава единствено споменът. Нашето изкуство е много летливо и уязвимо. Други художници изпълват света с нещата си в продължение на пет хиляди години. Ние разтребваме всичко. Не оставяме след себе си нищо. Ние сме най-чистите артисти, които някога е имало. Временният характер на нашите произведения е предизвикателство срещу наивната гордост на хората, които вярват, че е възможно да се създаде нещо безсмъртно. Той е символ на преходността.

Символ на преходността е всяко произведение на изкуството, което се разпада или се губи. Друг символ на преходността е [църквата] Фрауенкирхе в Дрезден.

ХРИСТО: Тя е била унищожена.

Да, но не от строителите си.[7]

ЖАН-КЛОД: Коя според вас е причината, поради която ние държим толкова на това, творбите ни да съществуват само за определено време?

За да отговоря, трябва да ви разкажа една кратка история.

ЖАН-КЛОД: Моля.

Като дете, когато майка ми ме повикаше за вечеря, аз стъпквах замъците, които преди това бях изграждал на пясъчната си площадка, за да предотвратя унищожаването им от други деца. Разрушавайки това, което съм създал, аз се чувствах като Бог, който е началото и краят на всичко.

ЖАН-КЛОД: Ние не вярваме в Бог.

Не, но вашето изкуство е отчаян опит да приличате на него.

ХРИСТО: Изобщо не разбирам за какво говори.

Христо създава проектите си …

ЖАН-КЛОД: Не Христо, ние правим всичко заедно.

… и той определя колко дълго те могат да се гледат.

ЖАН-КЛОД: Бихте ли повторили онова, което току-що казах. Не Христо създава проектите, а Жан-Клод и Христо.

Добре де.

ЖАН-КЛОД: Решихме да бъдем една личност и се надяваме, че ще направите това достатъчно ясно за читателите си. Ако продължите да говорите само за Христо, този разговор е приключил. Ето я вратата.

ХРИСТО: Може ли сега и аз да кажа нещо? Не става въпрос за Бог, а за неповторимостта на първия миг. Вярвам, че всяко изкуство съществува в истинския смисъл единствено във времето на възникването си. Този възвишен момент на началото, в който то бива създадено и видяно от съвременниците си, е уникален. След това то се променя. Влошава се. Губи валидността си. Когато е била създадена, Венера Милоска е стояла на остров, изложена на слънчева светлина. Била е оцветена. Днес това е бяла руина, която стои в музея, един беден остатък. Оригиналът няма нищо общо с това, което гледаме днес.

Именно поради тази причина, според мен, тя е символ на преходността, и аз се радвам да я видя.

ЖАН-КЛОД: Почакайте, сега ще ви обясня. Искам да ви кажа защо доброволно сме решили, че творбите ни ще съществуват само за определен период от време. Най-ценното в живота е преходното, например детството или дъгата, или някой щастлив миг. Именно защото нещо е преходно, ние го обичаме толкова силно. До наше време изкуството е изразило буквално всичко. Но това най-ценно нещо му е било отказано, преди ние, Христо и аз, да започнем работата си. Ние добавихме към него това качество на преходността, което е част от живота и което събужда толкова нежност.

ХРИСТО: Това беше чисто естетическо решение.

ЖАН-КЛОД: Но това не означава, че искаме да бъдем Бог.

Сравнявате проектите си с дъга.

ЖАН-КЛОД: Да.

Но дъгата идва и си отива. Тя е част от божественото творение.

ХРИСТО: Ние не се нуждаем от Бог. Нашата религия е изкуство, а изкуството е нещо човешко. То е върховният израз на човешкото. Едно животно не може да бъде творец. Човекът, който има усет за изкуството, е благословен човек.

Да, той е по-близо до Бога от някоя гъска.

ЖАН-КЛОД: Откъде знаете това? Виждали ли сте Бога? Може би Бог е гъска.

Добре, да сменим темата.

ХРИСТО: Вие мислите за нещата твърде сложно. Ние не мислим толкова сложно. Прости хора сме и това, което правим, също е много просто.

Когато във Frankfurter Allgemeine Zeitung са ви попитали, кое за вас би било най-голямото нещастие, сте отговорили, „да загубя очите и жена си“.

ХРИСТО: Да, разбира се.

От друга страна, никога не летите в един и същи самолет, така че ако единият от вас се окаже в самолетна катастрофа, другият да оцелее.

ХРИСТО: Правим го с мисълта, че ако единият умре, другият ще може да завърши работата.

ЖАН-КЛОД: В опаковането на Райхстага участват десетки инженери, майстори на скелета и тъкачи, плюс единадесет фабрики. Нямаме право да подведем всички тези хора.

Мислите ли, че ако най-важното за вас престане да съществува, ще можете да продължите както преди?

ХРИСТО: Не [мога да] знам това.

Никога ли не сте преживявали криза, която да ви събори, така че да не можете да работите повече?

ХРИСТО: О, не, никога!

Това е неестествено. Всички преживяват някаква най-ниска точка.

ЖАН-КЛОД: Имате ли деца?

Не.

ЖАН-КЛОД: Тогава не знаете какво е майка да се грижи за бебето си ден и нощ. Това е любов. Ние обичаме работата си. Нашата работа е нашият живот. Ние не работим, ние живеем.

ХРИСТО: Не мога да си представя смъртта на Жан-Клод. Не искам да мисля за това.

ЖАН-КЛОД: Аз мога.

ХРИСТО: Ние мислим за живота, а не за смъртта. Нашият живот е изкуството. Живеем за изкуството по осемнадесет часа на ден. За да бъда художник, избягах от страната си. Без изкуството бих загинал. Нямам родина. Нямам език. Имам американски паспорт, но никога не бих казал, че поради тази причина съм американец. Английският ми е мизерен, френският ми още по-лош, а вече почти съм забравил български. Аз съм чужденец в този свят. Тази чуждост е сърцевината на нашата работа. Всички наши проекти са оформени от нея.

ЖАН-КЛОД: Нашият дом е мястото, където възникват произведенията ни.

ХРИСТО: Ние винаги се връщаме към тях, дори и когато проектите ни са приключили.

В по-ранно интервю сте казали, че животът е пълен с жестокости, но изкуството ще ги превърне в красота.

ХРИСТО: Животът не винаги е приятен, но винаги е драматичен. В първия акт на шекспировия Тит Андроник умират девет души. Убийството е нещо ужасно. Но у Шекспир то е много красиво.

ЖАН-КЛОД: По време на нашия проект „Чадъри“ имаше две аварии. Двама души загинаха. В Япония водач на кран попадна в смъртоносен досег с далекопровода за високо напрежение. В Калифорния един от чадърите, понесен от силен вихър, уби жена. Това беше трагично, но такъв е животът.

ХРИСТО: Нашето изкуство отразява реалността. Затова се чувствам толкова очарован да го правя. Показваме реалния живот, но не в музея или на сцената. Нашите проекти не са театрална постановка.

Съчувствахте ли на близките на убитите?

ЖАН-КЛОД: Отидохме на погребенията и там се случи нещо шокиращо.

ХРИСТО: Беше не само шокиращо, но и много просветляващо.

ЖАН-КЛОД: Както знаете, с този проект искахме да сравним начина на живот на хората в две различни [култури и] области. Мъжът, който загуби жена си, американец, ни поблагодари. Той каза, че денят, в който се с случила злополуката, е бил най-красивият в живота ѝ. Тя е била много болна. Не би живяла много по-дълго, но преди да умре е видяла нашите чадъри. Съпругата на работника, който загина по време на инцидента в Япония, се приближи до нас след погребението и поиска извинение, защото смъртта на съпруга ѝ ни поставяла в толкова тежко положение. Разплаках се, защото именно това беше нещото, което искахме да изразим с проекта си.

ХРИСТО: Беше невероятно.

Не го възприехте като катастрофа?

ЖАН-КЛОД: Когато съберете на едно място триста и петдесет хиляди души, трябва да очаквате, че двама или трима от тях може би ще умрат.

Очаква се за опаковането на Райхстага да дойдат четири милиона.

ХРИСТО: Можем само да се надяваме, че никой няма да умре.


Берлин, 1995 г.


Източник

 

[1] На 25 февруари 1994 г. германският Бундестаг взе решение в полза на опаковането чрез поименно гласуване от 292 срещу 223 гласа.

[2] Волфганг Шойбле, тогава председател на парламентарната група на ХДС / ХСС.

[3] Карл Карстенс, 1976-1979 председател на Бундестага на Германия 1976-1979, а след това до 1984 президент на Федерална република Германия.

[4] Ричард Щюклен, председател на Бундестага от 1979 до 1983 г.

[5] Филип Дженнингер, президент на Бундестага от 1984 до 1988 г.

[6] Валери Жискар д‘Естен, от 1974 до 1981 г. френски президент.

[7] Църквата е разрушена по време на голямата бомбардировка на Дрезден през 1945 г., и възстановена отново между 1996 и 2005 г. (По времето, по което се води интервюто, проектът за възстановяването още не е оповестен).

 

Pin It
Христо & Жан-Клод
Христо (Явашев) и Жан-Клод (Дена) са известна двойка художници, работещи в създадения най-вече от самите тях стил на „опаковано изкуство“. Множество от произведенията им, характерни както с монументалността, така и с краткотрайността си, са известни по цял свят, предимно чрез фотографии и видеофилми.
Други статии от този автор

Посетители

43

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Светослав Живков писа Още
    Дискусиите са хубав... преди 2 часа
  • Гост писа Още
    Ами да напише друга... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Погледът не е на... преди 13 часа
  • Боян писа Още
    Поредната... преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Присвивам се всеки... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Но не съм съвсем прав:... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Доживях и такава... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    В Евангелието Иисус... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Християнинът е човек,... преди 3 дни
  • Кирилка Петткова писа Още
    "Налагането на... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Другарю проф., Рейгън... преди 3 дни
  • Кирилка Петткова писа Още
    Споделям много от... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Златк писа:
    Ако искаш, след това...
    преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Аааа, така кажи бе,... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Значи да не се мъча да... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    иван сухи писа:
    Това да си докторант...
    преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Да се обръща внимание... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    В славянската... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Не са "журналисти",... преди 5 дни
  • иван сухи писа Още
    Взаимно се надъхват... преди 5 дни
  • иван сухи писа Още
    Това да си докторант в... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Смея да твърдя, че... преди 6 дни
  • Проф. Пенка Ангелова писа Още
    Радвам се, че започва... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Пропуснах, че онова,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    "лоялно към... преди 1 седмица