1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2020 01 Paul

 

Преведох и публикувах вчера в списанието един текст, Ще се научим ли някога как да говорим с момчетата за секса?, който, сравнително неочаквано за мен, предизвика няколко конфронтационни коментара от страна на стар познат и човек, когото нямам причини да подозирам в мъжки шовинизъм. Причините за разногласието ни са други, те идват от дълбоката увереност на стария ми познат, че да се говори за секс с подрастващите все пак е нещо напълно ненужно и излишно. Тезата, с няколко думи, е същата като навсякъде по света: „абе, говориш, не говориш, ти ако не си свършил реалната си родителска работа, ползата от всичко това е пет пари“. На което мога да отговоря единствено: „ами то това говорене, поне според мен, е именно част от вършенето на тази работа; тя не може да бъде реално свършена без него, ако и липсата му да не води до родителски провал, разбира се“.

Та така. А сега, с надеждата да направя този разговор поне от малко-малко по-интересен и по-малко конфронтационен, нека ви разкажа (пред)историята на собствените ми опити за сексуално възпитание подрастващия ми син. Мисля, че в нея може да се намери материал за всичко, което липсва в досегашния тукашен разговор: нещо реално, нещо, което човек може да използва като ориентир в собствената си родителска практика, пък дори и само като пример за онова, което работи или онова, което не работи.

Значи, първото голямо събитие в собствения ми интимен живот, първата реална среща със същество от другия пол, завърши с доста здраво фиаско. Аз съм силно мечтателна, силно потопена в собственото си въображение натура, и това не помага особено много в моментите, когато е необходимо човек да се вземе в ръце и да приеме света такъв, какъвто е: обикновено осъзнаването на факта, че между собствените ми фантазии и реалността има някакво разстояние (не винаги тясно), ми отнема известно време. А и не особено приятно, понякога силно болезнено време. В този случай се получи сериозна травма.

Та така. Не обичах, нито дори харесвах момичето, с което се уединихме в онази далечна 1979. Бяхме в местната дискотека, която по онова време се държеше от близък мой човек, и с негова помощ получих достъп до „задната стаичка“. Немарливо, неуютно помещение, в което след известно време, изпълнено с все по-голямо неудобство, постепенно преминаващо в ужас, аз трябваше да призная, че… не мога да направя нищо. Нищо особено, нормален случай на еректилна дисфункция, в резултат на младежки стрес, пълна неподготвеност, а също и добра доза невежество, по всички въпроси на близостта, любовта и секса, надхвърлящи сферата на уличното момчешко образование, което в ония години се свеждаше до взаимното надлъгване кой на кого е „разказал играта“. Така. В онази вечер играта беше разказана на мен… от самия мен.

Дотук добре, но реалната история едва започва. Завърнах се вкъщи някъде в ранната нощ, родителите ми вече си бяха легнали, но, в пълното си отчаяние и изгубеност аз все пак реших да потърся помощ. Вай, завалийчето. В стаята беше тъмно и това помагаше – инак не знам как бих се осмелил – та, след известно каканижене и заекване, аз най-после успях да изплюя някаква фраза от рода на „ами, аз май съм импотентен“.

Последва дълго мълчание (тук сигурно пък моите старци са били благодарни за тъмнината в стаята), след което баща ми смотолеви „иди си в стаята и се наспи, утре ще се чувстваш по-добре“.

Това беше всичко, това беше единственият опит за някакъв вид „разговор“ между мен и родителите ми, досягащ поне малко всичките страхове, несигурности и безсилия, с които по онова време беше обвеяна в съзнанието ми тази толкова „срамна“ тема. За такива неща не се говори! Това беше единствената лекция, която някога съм получавал от родителите си. Точка.

В резултат на това изминаха една или две години, преди отново да се осмеля изобщо да погледна към някое момиче, а първият „успешен“ опит беше равносилен, ако не на чисто насилие, то поне на кражба с взлом – успях да „надхитря“ една мома и да я заваря достатъчно неподготвена и объркана, за да не ѝ остане време за никакво „не“. Познавахме се отдавна, бяхме разменяли множество срещи и целувки в по-ранни времена, но дали наистина е била съгласна, дали изобщо е успяла да изпита някакво удоволствие от сравнително бързия и неумел акт, е нещо, в което дълбоко се съмнявам. Не се видяхме никога повече.

Целият ми сексуален живот от този момент нататък премина под знака на тази травма. Чак до времената, в които заживях с бившата си съпруга – добро, мило и всеотдайно германско момиче, което вложи стотици часове в лекуване на моите страхове и травми, докато най-накрая, след мнооого години, аз най-после успях да достигна спокойствието и увереността в собствената мъжественост, които, уфффф, превърнаха секса от демонстрация на спортна издръжливост и бича упоритост, в някакъв си там акт на взаимност, споделеност, обвързаност. Не беше лесно, мамка му!

Превъртаме машинката на времето с десетина-петнайсет години след началото на собственото ми превъзпитание на чувствата, и стигаме до момента, в който аз живея сам с подрастващия си син (майка му вече ни е напуснала, след като е решила, че да се хвърля чак толкова работа по превъзпитанието на един упорит като биче фантазьор и вечен опонент, май-май е нещо, което не си струва труда).

И започвам аз, значи, да правя опити да „говоря“ с момчето. При което определящият мотив винаги е само един: да му спестя на всяка цена онова, което се е случило с мен, никога, никога, ама при никакви обстоятелства, да не допусна това момче да се обърне назад с горчивината, която изпълва мен, и да ми каже, „а ти къде беше, некадърник с некадърник, когато имах нужда от твоята помощ и съвет, а?“

И представете си какво е удивлението и фрустрацията ми, когато всички, ама всичките ми до последния, опити за „мъжки разговор“, удрят на камък и бетон, та чак искри хвърчат. Всеки мой опит да заговорим за „оная работа“, да му споделя нещо от собствения си опит, да му кажа, че няма страшно, че всичко си идва на мястото ако само запазиш спокойствие и бъдеш добър и мил към нея, тя повече от това няма да иска, не и при първия опит, не и на тези години (което може и да е пълна глупост, но така го мислех, така го и казвах)… Та, всичките ми опити се сблъскват с такива резки реакции на срам и неудобство от страна на момчето, че направо се виждам в чудо. Защо бе, човек? Пристискам ли те нещо, насилвам ли те да ми споделяш, карам ли те да правиш това или онова? Свободен си като птичка, прави каквото поискаш, само изслушай твоя старец, преди да се набуташ и ти в някоя история, дето ще я носиш после като власеница цял живот на гърба си, да ти пàри дето седнеш, дето станеш. Всичко, което искам, е да ти спестя неприятности, какво толкова лошо, какво толкова погрешно във всичко това?

А момчето се ежи като коте и си мълчи. Не ще да каже и дума, не ще да сподели нищо. Има ли там някакво момиченце, което си е харесало, има ли държане на ръчички в тъмното, разменени ли са първите целувки? Няма ни вопъл, ни стон, братко! Мълчи си и това е.

Ами накрая се вкиснах и си замълчах и аз, какво да правя? Измина дълго време, преди да започнем първите си по-дълги, по-интересни разговори. И знаете ли за какво? За… философия. Всичко, което синковецът искаше да знае от мен, беше какво представлява системата на Декарт, какво означава облогът на Паскал, що е то екзистенциализъм, що е монизъм, що е това, що е онова… Уф, направо ми задзиндзиква на езика и сега, като си спомня. Ами хубаво, като няма друго, да говорим за философия тогава – нали съм там „господин докторът“, опитвах се да го занимавам с тия неща без шаблони и без готови отговори, пък и да слушам, а не само да говоря. И, представете си какво е удивлението ми, когато изведнъж установявам, че на тоя малък юнак пипето му сече като бръснач – говорим значи за неща, от които той естествено хал-хабер си няма, но някак инстинктивно усвоява и разбира със светкавична бързина, та дори сварва да ми задава въпроси, които доста така ме поизпотяват.

Така измина тийнейджърството му – или в мълчание, или в разговори за философия. Опитвах се да бъда добър баща, не ще и дума. Опитвах се да бъда за него всичко, което баща ми е бил за мен, без болезнения срам и неудобството пред „онази тема“. Имах късмета да отрасна с най-добрия и обичен баща, който мога да си представя, та всичко, от което съм се ръководил в родителския си стаж, беше онова, което ми беше останало като основно разбиране на възпитанието, което практикуваше баща ми: оставяй ги да си трошат главите както могат, а ако имат нужда от помощ, не се стискай. Ей това беше всичко, останалото вятър и мъгла го веят.

А момчето се оказа оправно, малко неочаквано за самия мен. Бях привикнал да го чувствам под крилото си – и когато на осемнайсет години ми съобщи, че напуска дома, за да заживее самостоятелно (никакви кризи, никакви сблъсъци помежду ни; просто иска да си е самостоятелен и това е)… Та, когато  ми съобщи това, се поококорих малко, но инак се съгласих, къде ще ходя.

И, гледай ти, изведнъж като че някакъв яз се отприщи. Не знам в кой точно момент беше, нито пък си го спомням като нещо бурно, отчетливо, но малко по малко момчето – а всъщност вече подрастващият млад мъж – започна да ми споделя по някоя и друга подробност от интимния си живот. В началото малко ме провокираше, мисля: беше започнал някакъв курс тук в Хумболдтовия университет, дето го издържа май цял семестър и половина, но инак приказките му големи: колегите ми са толкова готини, че съм готов да преспя с всички, и с момичета, и с момчета. Аз се усмихвам кротко, потискам вътрешния си подскок и си мълча. Каквото поискаш, каквото си избереш сам, това ще бъде. Ако искаш да бъдеш с мъже, твоя си работа. Ако искаш с жени, може и да съм в състояние да помогна с нещо, знам ли. Седя, налягам си парцалите и чакам.

Ами, дочаках го. След няколко години на театрални експерименти от всякакъв вид най-после го приеха в мечтаната му специалност, актьорско майсторство, падна от плещите му тежестта на съмненията и страховете пред собствената некомпетентност, навири гребена момчето, разви се, изправи се, ококори се. Та и аз покрай него.

Ето това, долу-горе, е мястото, на което искам и да приключа. Днес вече сме напълно равностойни партньори в разговорите си, включително и ония за секса. Споделяме всичко, което намерим за добре. Темата, разбира се, е безкрайна, пък и не е единствената ни, да пази Господ. Говорим за всичко, без напрежение, без да се изсилваме да го правим прекалено често, просто когато имаме хъс и достатъчно мисли за споделяне. И, знаете ли какво – получават се толкова страхотни, толкова задълбочени, интензивни и интересни разговори, че от известно време насам вече започнах да ги записвам на видео (с негово съгласие, разбира се). И спокойно мога да кажа, че на този етап от живота ми Паул е моят най-близък човек. Дали това говори за мен добре или зле, нямам идея. Във всеки случай съм безкрайно щастлив и благодарен, че го има.

Остава си въпросът, „но каква все пак е връзката между всичко това и сексуалното възпитание на подрастващите?“ Ами знам ли, ще отговоря. В моя случай поне тя не е праволинейна, не е от аксиоматичен вид. Онези неудачни опити за „мъжки разговори“ през неговото тийнейджърство може и да не са помогнали с нищо, знам ли? И все пак се надявам, че са. Все пак се надявам, че усилията ми да проникна под бронята, с която момчето се беше навлякло, да му дам усещането за това, че „няма нищо срамно“, че сексът е най-нормалното нещо на тоя свят, са му помогнали да надвие това или онова. Ако не друго, то със сигурност съм го избавил от усещането за тази според мен толкова фалшива, толкова пречеща родителска увереност, че „човек се ражда научен“, или че „щом ние сме го направили, то и малките сами ще се оправят някак“. Сексът е нещо, което изисква яко учене, яки упражнения, най-маловажните от които са физическите. Защото при секса, това поне е моето сегашно разбиране, само малка част от нещата се случват „там долу“, и почти всичко важно се случва „горе“, в главата, във въображението, във фантазията, в умението да заплениш в достатъчна степен и партньорката, и себе си до степен, при която повторителните, уморителни и в края на краищата бързо доскучаващи телодвижения, се превръщат във фееричен танц, в магия, в бясно препускане, задъхана лудост, пълен и всеотдаен обмен на енергии, които ви докарват до ръба на взаимната, и, о, толкова, толкова пленителна лудост!

Ей това са нещата, които винаги съм се опитвал да обяснявам и на себе си, и на Паул, а и на всички жени, с които съм бил интимен.

А резултатите?

Е, резултатите са, нека да го кажем така, малко нещо неясни. Но представете си само за секунда колко скучно, тъпо и безобразно фалшиво би изглеждало всичко, ако бих се опитал да ви уверявам, че съм достигнал каквато и да било яснота по този най-важен от всички въпроси, онзи за вечния копнеж, който ни подлудява и тласка напред – и сигурно ще се съгласите с мен, че, без да са идеални, нещата тук наоколо са всичко друго, но не и тъжовни, мъчителни или изтощени. И аз, и Паул живеем животите, които можем да живеем. И се опитваме да си помагаме взаимно.

Ей това май е всичко за днес.