Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 95% (4 гласувания)

 

2017 11 Dim Atanasov

 

Дискусията на сайта Маргиналия за медиите и историята продължава със статията на младия историк Димитър Атанасов. Ето една от тезите му:“ От камерите на „История.BG“ често пъти се повтаря един стабилизиран в съзнанието на говорителите наратив, проектиран някога с цел обосновка на идеята за прогресивно движение на обществата от една обществено-икономическа формация в друга по силата на класовия конфликт, подправен от екипа около Людмила Живкова с твърдолинеен национализъм като представа за „връщане към корените“ и реабилитация на престижното „някога“, когато са отлети основите на историографията от учени като Васил Златарски, Петър Мутафчиев и други“.

Досега в поредицата прочетохте: Стефан Дечев „Неудовлетворителното говорене за история в медиите“ http://www.marginalia.bg/avtorski-rubriki/sled-istoricheskiya-septemvri-za-publichnite-funktsii-na-istoriyata/; Кети Мирчева „История BG. А сега накъде“http://www.marginalia.bg/aktsent/pet-godini-istoriya-bg-a-sega-nakade/

Дискусията вече беше открита. Струва ми се, че „История.BG“ е тема, чрез която може да бъде видяно много повече от едно предаване, платено основно от данъкоплатеца, осъществявайки по този начин своеобразна ревизия на ефективността, с която се харчи обществения ресурс. Дебатът за присъствието на предаването в ефира би могло да бъде мислено откъм неговата идеологическа рамка, участници, начин на водене, състав на формата, техническа и артистична реализация, но и много повече. То би могло да послужи като индикатор за състоянието на гилдията професионални историци в България, за заряда на историческото образование у нас, за начините за създаване на исторически разказ и различните работилници, въвлечени в процеса, за опубличностяването на знанието. И отново, но вече през тази призма – за службата на историческия наратив за обществена консумация съобразно вложените в него средства.

Няма съмнение, че културният продукт, каквото самоопределение опитва да поддържа „История.BG“, не се подчинява докрай на пазарните принципи и не е предназначен непременно за осъществяване на печалба. Твърдение, което никак не означава, че средствата, събрани от обществото, следва да бъдат прахосвани. Виждам функцията на предаването като генератор на добавена стойност, която трудно би могла да бъде сметната в обективни единици. Измеренията му са по-скоро в областта на така липсващото критическо мислене, което би могло да бъде създавано и успешно тренирано върху обезопасения терен на миналото – проект, който се отразява дълбинно, без да може да бъде изчислено до дъно влиянието му.

Идеологията

Начевам с най-дълбоката зона на темата – идейната рамка и нейното приложение. Изглежда, че първият въпрос тук е кой би могъл да създаде идеология на предаване, свързано с публична показ на миналото в обществено значим и разбираем вид. По всичко личи, че групата от потенциални идеолози практически се изчерпва с тази на професионалните историци. С особен акцент върху проявените в медийна среда, сиреч университетските преподаватели, за които публичността на знанието е всекидневна задача, а ефективността им – кауза, свързана с подготовката на бъдещите колеги в гилдията.

Потенциални идеолози няма. Средата на научното изследване не е произвела такива. Първата причина за това е контролираната публичност през епохата на зрелия и късния социализъм – време, когато до поява в масовите медии имаха достъп само определени лица, приети от цензурната система за подходящи, смяташе се, че техните разкази пред камера няма да се изплъзнат от контрол, умело маскиращи национализма като „специализирано познание“, отговарящо на определението за наука.

Навикнали на режисирана публичност и на научна среда, в която значим дял от задачите за производство на знание са продиктувани, съгласувани и осъществени в полза на политическото клише, формирали се като специалисти в една медийно несвободна среда, настоящите академични историци се оказват безпомощни в излаза си извън аудитория. Ако не е трибуната на „История.BG“, словото на мнозина от тях би останало затворено между четирите стени, където те говорят ex cathedra.

Публичността на историята по времето на социализма

Слабата осъзнатост на ролята в комуникационната верига на познанието, очакването друг да осъществява просветителската работа от телевизионния екран, и идеологическата следа, водеща към социализма и дирижираната публичност, водят до няколко ключови следствия. Първо – разказаната история изглежда ужасно овехтяла. Миналото изглежда остаряло, неактуално, затворено в рамките на времето си – илюзия, породена от факта, че за мнозина от участниците в предаването популяризацията се свежда до преразказ на учебниците, по които те някога са били обучавани на школско ниво. Ето защо от камерите на „История.BG“ често пъти се повтаря един стабилизиран в съзнанието на говорителите наратив, проектиран някога с цел обосновка на идеята за прогресивно движение на обществата от една обществено-икономическа формация в друга по силата на класовия конфликт, подправен от екипа около Людмила Живкова с твърдолинеен национализъм като представа за „връщане към корените“ и реабилитация на престижното „някога“, когато са отлети основите на историографията от учени като Васил Златарски, Петър Мутафчиев и други.

Историческият разказ по времето на социализма се мислеше като борба на различни твърдения с право само едно от тях да бъде истинно. Смяташе се, че историческата наука е призвана да реши вътрешните си конфликти, а с това да допринесе за прехода от класово общество, базирано на непримиримостта между съставящите го класи (социалистическо) към безкласово, лишено от вътрешни сблъсъци, в което интересите биха били общи (комунистическо). Ненапразно в една своя статия, опитваща да инвентаризира познанието относно създаването на българската държава през 681 г., младият тогава аспирант Петър Ангелов в пълно съзвучие с идеологическото клише заявява, че нашата наука е решила голяма част от проблемите, свързани с това събитие.

Причастността на историята към „Истината“ (изписана с главна буква и членна форма) води до осмислянето на разказа за миналото като „свещена крава“. Ненапразно зрители на „История.BG“ споделят, че често пъти в студиото се озовават гости, които сякаш нямат никакви несъгласия помежду си, обладават и възпроизвеждат едно и също знание, използвайки един и същ речник. Добавям – този на техните школски учебници. Всяка намеса в канонизирания наратив се гледа с лошо око. Изглежда, че според мнозина гости на предаването алтернативните тълкувания имат място само като куриоз, като интелектуално упражнение, но ако подобни експерименти бъдат избегнати – още по-добре. Диалогичните сблъсъци на екран са рядкост – факт, който прави продуктът силно да наподобява модуса на партийните събрания тъкмо от времето на 70-те и 80-те, когато на оратора трябваше само да се ръкопляска (бурно).

Контролирани изглеждат и въпросите, зададени от публиката – една не особено сръчна интеракция, която по-радикално бих назовал дори „фалшива“ или „имитативна“. Присъстващите на живо зрители са въвличани рядко, набързо, почти сприхаво, сякаш за да бъде регистриран като приключен един неприятен ангажимент. Режим на взаимодействие, който възпроизвежда не реда на академичната лекция (навярно авторитетен първообраз на замисъла), а този на партийния форум – говори малка група привилегировани, в края всекиму се полагат овации, а съучастието на публиката е сведена до минимум, тъй като всеобщият контрол не е дотам всеобщ, че да предотврати всички опити за политическа провокация.

Променената геометрия на правенето (на познание)

Това – в епохата на комуникациите и на всеобщото участие, в която всеки се чувства свободен, доизгражда, до- и пренастройва формално и идейно, приспособявайки с лични усилия всеки „голям разказ“ към своите потреби и разбирания. Полагането на зрителя като пасивен наблюдател е специфика, отпращаща отново към образци от миналото, свързани с привилегированата позиция на говорещия, снабден не с условия на равнопоставеност, а с властова супремация като източник на особени права.

Във века на „умните“ устройства, побрани в джоб, които позволяват избор на телевизионно съдържание от стотици канали и достъп до интернет, а с това и активно взаимодействие между потребител и източник, подход като този може да бъде тълкуван: едно – като стратегия за съхранение на привилегировани позиции, като опит за съхранение на вертикалното измерение в един все по-хоризонтализиращ се свят; две – като силова линия, водеща към целенасочено изграждане на зависимости чрез поддържането на авторитети и практики, свързани с отдаването на почит към тях; и три – като способ за ненарочно задържане на отживели стандарти на общуване и комуникация на науката, водещ до изграждане на трайно безразличие към историята и културното наследство от страна на масовата публика.

Този проблем не се решава с курсове по компютърна грамотност, зачисляване на компютърна техника, или с монтиране на мултимедийни проектори във всяка аудитория. Справянето допира до степента на несвобода, култивирана преднамерено като особена ценност на терена на историческата гилдия, която се възпроизвежда не в талантливи и автономни, а напротив – в старателни изпълнители, лишени от собствена воля, които с охота приемат както обилното цитиране на „бащите-основатели“ като висша форма на академична легитимация с надежда, че конвейерът някога ще подреди и тях до авторитетните им портрети.

Метаразказът, предложен от гостите, трябва да оцелее на всяка цена. Чрез удържането на монопола върху него гостите – люде с научни титли – уплътняват претенциите си за експертност и принос в живота на обществото. Ето защо в „История.BG“ не виждаме материали, заснети извън стерилната среда на студиото. Светът наоколо отдавна е надживял учебникарския наратив от 70-те и 80-те, ето защо всеки кадър вън от режисираното пространство и всяко упование на спонтанността и свободата навън биха произвели въпроси относно адекватността на предлаганото знание и начините, по които то се показва. Не биха били малко и онези, които биха се запитали каква е ефективността на разходите, с които обществото чрез държавата се ангажира с развитието на държавните университети и академии. Не на последно място, основателно би бил зададен и въпросът за уместността тъкмо на този академичен елит.

Опитите за деконструкция на историографското клише липсват. В настоящия вид на проекта те ще продължават да нямат място – концептуално, а и от гледна точка на твърде хилавото и малобройно представяне на алтернативните историци в гилдията на професионално създаващите исторически разказ. Още по-незабележими са наистина дръзващите да бъдат смислена опозиция на разказаното, чиято давност, както вече бе маркирано, е поне 30-40 години – време, в което историческата наука е постигнала забележими резултати.

И повече – оказва се, че пред камерата учени, които в текстовете си изглежда, че изобщо не споделят общи позиции, се поддържат, подкрепят и допълват, сякаш истината в действителност е една, а функцията на историка не е да договаря ценностни нагласи – всякога динамична величина, в която е вплетено настоящето като жива и жизнено важна материя – а да демонстрира престижни останки, и да прави дисекции, подобно на патоанатом.

Влиятелните останки на национализма

Пример тук е изданието от 30.10.2017 г., озаглавено „Големият български възрожденски дух“. Още тази формулировка насочва към национал-комунистическата идеология на късния социализъм, „държавата на духа“ и спиритуалните уклони на Людмила Живкова, според която големината на българската култура е такава, че в близко бъдеще светът ще общува на български език, а българският принос в цивилизацията ще бъде признат за номер едно. Казаното звучи тъкмо като учебник от последните две десетилетия на социализма у нас – на стоковия дефицит е противопоставен един невидим слой на културата, едно „духовно“ измерение, предназначено да продължи революционното опиянение на масите, трансформирайки го в национално ангажирана позиция като опит за удържане на режима и социалния ред. Съждение, което отново прави връзка с разказа за историята, представен като арогантно монологичен, с цел укрепване на олигополни и монополни позиции в обществото отстрана на инак невидимата и неангажирана по силата на пасивността си историческа гилдия.

По присъщ на онази епоха начин е отдаден дан и на националното – „българското“, бидейки не дотам видимо, се задълбочава езотерично в „духа“, ето защо то е всякога „голямо“. Този начин на мислене, прочее, е характерен изобщо за гранд наративното разказване – прицелено в идеята за създаване на общност, то улавя най-гръмките победи и най-разтърсващите страдания. Похват, чиято актуалност през втората половина на 19 век трудно би била оспорена, доколкото модернизацията в Югоизточна Европа включва етническата нация като задължителен атрибут на обществата. Подобна тълкувателна призма тежко би могла да бъде осмислена и доведена до оперативен порядък в полза на „общото благо“ в началото на двадесет и първото столетие, когато нацията в нейната националистическа редакция е подложена основателно на все по-силен натиск от моделите на гражданско съжителство и общност на равнището на ценностите.

Съвършено очаквано е, оставайки все в рамката на опита за анализ на представянето на историята за масова употреба на екрана на „История.BG“, едната посока на разгръщане на разказа да бъде приближението до регистрите на класическия национализъм. Примери са многобройните участия на проф. Иван Тютюнджиев, комуто прекрасно подхожда поетическото определение на Вазов за Раковски от едноименната ода „от българска слава останки диреше навред“. В този ключ биха могли да бъдат мислени и включванията на доц. Георги Николов, за когото „българщината“ придобива приоритета, зададен от неговия учител акад. Васил Гюзелев – активен участник в кръга от академични лица около Людмила Живкова. Същата посока обикновено се задава от акад. Георги Марков, превърнал се в медиен рупор на твърдолинейния националистически разказ за миналото, според който „българското“ някога и днес трябва да бъде мислено като заплашено, а всички съседи и Велики сили – като агресивни унищожители, действащи нерядко в заговор срещу „родното“, което всеки българин е призван да брани.

Няма съмнение, че реториката от времената на Студената война трудно би могла да бъде приета като адекватен начин за популярно поднасяне на историята и изграждане на ценностни ориентации чрез предлагане на възгледна полифония. В своя публикация, появила се на бял свят преди вече близо шест години, вдъхновен от по-ранен текст на Иван Илчев (който също не е встрани от гилдията), се одързостих да нарека тази стратегия за разказване „историческа чалга“. Понятие, от което и днес не бих се отрекъл. С пълното съзнание за емоционалния му заряд и съдържащите се смислови акценти, които биха могли да поведат и в нежелана посока.

Публичният образ на историята между поп-фолка и психотерапията

В условията на икономически неуспех и криза на справедливостта тъкмо визии за обществото, базирани на миналото му величие, се вкореняват особено лесно. Логична изглежда свръхпредствавеността на Васил Левски на фона на разминаването между идеала „за чиста и свята република“ и ежедневните данни за непочтеност на най-високо политическо ниво, приватизирано правосъдие, и все по-отчетлива апатия по отношение на възможната промяна. В този контекст величавото минало изглежда като терен за бягство, като хетеротопичен рай, в който личността съжителства не с лицата от новините, оценени като ценностно нищожни, а с моралните великани от миналото. На нуждата на масовия човек от бягство от реалността биват предложени гръмките победи на Аспаруха, Крума и Симеона, проникновения ум на Иван-Александра, величавата саможертва на Шишмана, епохалното дело на Паисия, мечтанията на Раковски, безкомпромисното свободолюбие на Левски. Срещу зависимите политици днес бива изправен ръстът на автономния Стамболов. На страхливите обществени лидери бива отговорено с храбростта на Списаревски.

Ето защо националистическото разказване на историята се приема с радост от масовия зрител – то запълва видими психологически дефицити. В този ред на мисли национализмът би могъл да бъде разглеждан като своеобразна форма на масова психотерапия. Въпросът тук, разбира се, е до каква степен този подход сработва, какви са резултатите му, и дали не е възможно с класическите средства на просвещенския проект да бъде постигнато онова ниво на критическо мислене, което би съдействало за вземане на мерки и преодоляване на усещането за многопосочен провал. Не чрез легитимиране на ескапистките нагласи, а посредством рационално осмисляне и конструиране на картината на реалността посредством мисловния експеримент, базиран на миналото и осъществен на неговия предварително обезопасен терен.

Тази идеологическа линия се възпроизвежда на екран по няколко начина. Първият е съвсем очевиден – определят се рамки на изложението, канят се гости, подбират се подходящи текстове за четене зад кадър. Вторият е свързан с профила на представяното минало въобще – обект на разказване са биографии на личности, смятани за национални герои; паметни битки и сражения, мислени като опори на етнонационалната идентичност; „духовни“ процеси, отразени като дълбинен и подчертано български исторически патент. Липсват емисии, посветени на каузи вън от тези, вкоренени в идеята за нацията като етнически колектив. Привидните изключения като серията, посветена на т. нар. Възродителен процес, са приятни по заглавие, но не и от гледна точка на реализацията си. Първо – сред поканените гости обикновено надделяват представителите на статуквото. Второ – гледните точки на някои от участниците са срамни дори и за най-пропагандните сегменти на публичността. Трето – разказът в такива случаи е ужасно некохерентен и невъзможен за проследяване от непрофесионална публика. Факт, който поставя под въпрос изобщо екранното присъствие на предаването и смисъла от него.

Деконструктивните опити

Усилията за динамизиране на разказа и надмогване на късно-социалистическите нагласи са спорадично явление, което остава практически неуловимо на фона на доминиращото гранд-наративно разказване със силен тоталитарен привкус, но без маркс-ленинска идеология.

Първата причина за това е практическата липса на професионалисти с такъв профил в институциите, гледани като традиционни производители на историческо знание. У нас все още личният състав на Историческия факултет на Софийския университет, на този на университета във Велико Търново, и на Института за исторически изследвания при БАН, се гледат като представителни списъци. Като каталози на специалисти, които задават мярата в областта си. Като личности, на които по силата на тези позиции никой не дължи дори елементарно, рационалистично съмнение. Както в литературата има текстове, които програмират понятията за добро и лошо четиво, поради което остават вън от класификациите, така и на личния състав на тези институции се гледа като на неоспорими авторитети, които никой няма право да оценява като повече или по-малко причастни към професионалните правила, защото те са, които ги разписват.

Деконструкцията на екрана на „История.BG“ дава видимост към още един аспект на българската академична реалност – дори онези, от чиито писания личи различен мисловен почерк, лесно влизат в клишето, когато бъдат поставени лице в лице с представители на статуквото, и си позволяват хилави подмятания, които остават неразгърнати в смисловата им пълнота, поради което алтернативният им заряд не повлиява на зрителската аудитория.

Такъв е примерът с участието на проф. д.ф.н. Николай Аретов във вече многократно цитираното издание на предаването, посветено на „големият дух“ на Възраждането. Ако съдим по публикуваните текстове, изследователят би следвало да бъде настроен ревизионистки и лишен от национализъм. Изправен пред камерата, той нито веднъж не дръзна да подчертае непримиримостта на националистическите тълкувания и тези на съвременните, граждански-базирани идентичности. Неговата различност беше различима единствено от тесен колегиален кръг, който дори не вписва всички, които се занимават професионално с хуманитаристика.

Обстоятелство, което отново насочва към темата за външните агенти в научното изследване и влиянията, които науката търпи от паранаучни и политически източници, мотивирайки съзнателно снишаване, известно раболепие, дори примирение с оглед институционално добруване и запазване на принудителни заедности, в които всеки прави услуга на другия, очаквайки да му бъде отвърнато със същото, докато зад гърба му не пропуска да го уязви. Основно в тъмни коридори и кьошета, където твърди следи не остават и свидетели няма.

Тоталният непрофесионализъм

Дотук бяха изложени факти, които подлежат на интерпретация. „История.BG“, гледано през оптиката на дотук изложеното, би могло да изглежда далеч по-привлекателно. Съществува и още един фактологически ред, който не оставя поле за алтернативни прочити. Подбрал съм няколко нарочни примера – с пълното съзнание, че те биха могли да бъдат умножени до предълъг списък, плод до един на непрофесионализъм.

Първият: в изданието на предаването, посветено на братята Асен и Петър, проф. Милияна Каймакамова заяви, че бъдещите управляващи се явили пред народа, представили своето политическо предложение, а масите приели. Факт, който тя нарече „обществен договор“. Изказването мигом беше репликирано от също така гостуващата проф. Лиляна Симеонова, насочвайки към противоречието между Средните векове и Просвещението като контексти, и между концепциите за поданици и граждани като идейна рамка. Стреснат от появилото се напрежение, водещият пресече врязването на Симеонова, запазвайки авторитета на гост, който с нищо не беше заслужил такъв огромен жест.

Ако автор на подобно съждение беше гимназиален ученик, бихме могли да предположим, че става въпрос за опит за креативно смесване на познавателните пластове с цел оригинално тълкуване. Предвид факта, че става въпрос за професор с десетилетен стаж като университетски преподавател в Историческия факултет на Софийския университет, единственото легитимно питане е колцина още са били принудени да слушат „открития“ от подобен ранг и колко бъдещи историци са интелектуално заблудени или направо опропастени от подобно ниво на мислене.

Вторият: серията, посветена на „големият дух“ на Българското възраждане, въвлече като гост проф. д.ф.н. Румяна Дамянова – дама, която за час екранно време не успя да произведе нито едно информиращо изречение. За сметка на това още в началото на предаването водещият успя, без да го желае, да я вкара в капан, правейки неподготвеността ѝ видима по безспорен начин. Към нея беше отправен въпросът дали вторият предговор на „История славянобългарска“ се появява в първия препис на Софроний, а от отговарящата се очакваше по-скоро да потвърди (или отрече) едносрично, а не да разгръща доводна логика.

Коментарът към водещия е очевиден – за историк подобна формулировка е обидна, доколкото няма начин текст, появил се в пореден препис, да бъде смятан за част от протографа на дадено съчинение. Ако въпросният предговор беше включен за първи път от Софроний в състава на Паисиевата история, то няма по-логично от това да бъде сметнато, че негов автор не е хилендарският монах, а неговият пръв преписвач. Отговорът на изследователя беше смайващ: макар и с голяма неохота, професорката потвърди заявлението на Георги Ангелов. Факт, който иде да рече, че у специалиста по литературата на Възраждането липсва енциклопедично известната данна, че от т. нар. Хилендарска чернова първите няколко страници не са запазени, ето защо текстът в тях се възстановява по въпросния първи препис. Това наблюдение се потвърждава от всички факсимилни издания на текста. Като стана дума за енциклопедии – въпросната дама е издател на „Енциклопедия на Българското възраждане“ (издадена през 2014 г. от издателството на БАН). Последното – като рационална бележка и призив към критично ползване, отправен към любознателните потребители на изданието.

Зрителският профил на предаването

Всичко дотук казано поставя с по особен начин питането за зрителския профил на „История.BG“. Ако предаването е толкоз проблемно, кой, прочее, го гледа? Да видим – първо – как продуктът разбира себе си. Според нормите на късния социализъм – времето, когато са изковани носещите елементи на концепцията му – историята няма конкретен адресат. Миналото трябва да влезе във всеки дом, а за тази цел определени учени получиха специално поръчение. Например, около честването на 1300-годишния юбилей на българската държава, основно медийно лице беше проф. Николай Генчев. От една страна, той минаваше за алтернативен, за непокорен и труден за контролиране от страна на официалните власти. От друга гледна точка, видимо между него и политическата машина се беше установил – гласно или не – договор, според който нему беше разрешено зад четирите стени на аудиторията да говори всичко онова, което му се прииска, но в писанията си да се придържа към по-приемлива линия. Наблюдение, което намира опора в първоначално цензурираната му книга за Васил Левски, в чиято съдба се намесва държавната репресия не поради опасения относно съдържанието ѝ, а като следствие от шумна неформална самореклама на автора. Това – на фона на спомени на негови студенти, според които лекциите на професора са били несравнимо по-богати на смисъл, неудържими в политическото клише, провокативни, насочващи към различни интерпретации.

Подобно на проф. Генчев, от когото се очакваше да изпълни ролята на „Робинята Изаура“ и да събере всички българи пред екрана, нямайки предвид една или друга група специално, така и „История.BG“ изглежда като предаване, стихийно в своя рецептивен план. Докато преди повече от три десетилетия медийната среда беше оскъдна, монологична и лишена от интерактивност, поради което градовете наистина опустяваха по време на телевизионните лекции на Генчев, то в условията на медийна пренаситеност този модел едва ли би довел до интерес, сравним с този към утвърдените марки в областта на комуникирането на историческо знание.

Бъдещето?

По всичко личи, че разговорът за предстоящите развития на формата „История.BG“ ще бъде продължителен и сериозен. На първо място, зад него би следвало да застанат идеолози, компетентни в осмислянето на историческите образи за масова употреба. Не, не става дума за автори на учебници – те са същите представители на статуквото, възпроизвеждащо букварите на късния социализъм. Става дума за хора с професионална подготовка, склонни да поемат отговорности и рискове, а не – да пласират медийно приятели и познати, очаквайки от тях друга услуга. По всичко личи, че историческото предаване на БНТ не се получава по желания начин. Най-вече поради липса на кадри в споменатите престижни списъци.

Историята се получава там, където е отнета от ръцете на историците. Например – в поредицата „Отворени досиета“, където осъществители замисъла са хора, чиито имена няма да намерим в състава на историческите факултети. Такива, които не са обучени от рано да цитират учителите си, а разполагат в пълнота със свободата и съвестта си. Да, основният проблем на „История.BG“ се дължи на зависимостите, на отнетите свободи, на рекрутирането на изначално несвободни хора, каквито гилдията на историците рекрутира не по изключение, а по правило.

Идеологията на предаването следва да бъде осъществена с адекватни гости. Навярно професионални историци. Не само алтернативно мислещи, каквито безспорно има, но без толкова голям медиен излаз. Важно е не кой е канен в сутрешния блок, а на чия страна е научния принос. За тази преценка е нужна елементарна разумност. И старание за вникване в публикуваните биографии на учените. Цитираните като негативни примери по-горе с малки изключения са слабо продуктивни и видимо неприемливи дори за среден научен стандарт.

Част от идейната рамка трябва да бъде прецизното позициониране на предаването. Няма начин целокупният български народ да бъде изкушен с едно-единствено средство.

„История.BG“ следва да заложи на ревизионистки идеи. На ясна показ как е работила историческата наука някога, кому това е било полезно, а кой е начинът, към който следва да се стремим днес. Или съвкупността от начини, зададени от споделената ценностна посока. Страхът от навлизане в непозволена територия следва да бъде преодолян. Професионалният статус се доказва не с присъствие на сайт и ведомост за заплати, а чрез ясно заявена позиция, формулирана теза и предложена адекватна аргументация – в съгласие със стойностите, които смятаме за фундамент на обществото. Нетолерантните нямат място в тази сметка. Сред тях са националистите, от чиито речи популярният зрител често пъти прави изводи, полагащи всичко „чуждо“ като „второкачествено“ и „лошо“, сиреч заслужаващо единствено репресии.

Пример тук е клишето за „турското робство“, възпроизведено не един път от проф. Пламен Павлов на екран, което насочва не към усещане за несвобода, вдъхновено от революциите през късния XVIII и XIX век, а към актуален враг, срещу когото можем легитимно да скърцаме със зъби, превръщайки се в смалени, зависими от разказвача личности, лесно употребими за каузите на нечии политики. В това число – и за удържането на стратегии за потвърждаването на собствения академичен авторитет.

Предаването следва да преодолее уплахата си от откритото пространство и да излезе на улицата. Там, където обратната връзка е спонтанна, жива, автентична (не всяка и не винаги – за да не бъда обвинен в социален романтизъм). На терен казаното може да бъде показано, а стерилната, почти болнична среда на студиото да се разнообрази с онзи аспект, който дава връзката между „някога“ и „сега“, обяснявайки въобще ползата от историята. Заснетото отвън би преборило и друг проблем на „История.BG“ – визуалната монотонност. Залогът върху взаимодействието с публиката и възможността за личен принос в ставащото на екран ще мотивира тъкмо онази част от интелигентните телевизионни зрители, към които би следвало да се ориентира предаване като обсъжданото.

Неизбежно изглежда проектът да бъде преосмислен и откъм националистически заряд на нивото на подбора на генерален обхват. Ритъмът на разказване в духа на нацията е безвъзвратна отживелица. „История.BG“ не следва да бъде предаване за историята на България и големите събития, засегнали българското общество, а миналото, гледано от българските учени, което би послужило на българското общество за целите на неговото развитие. За „общото благо“. Без ограничения във времето и пространството.

Струва ми се, че се налага и „революция“ в сферата на воденето му: човекът със слушалка и връзка с апаратната трябва да преодолее уплахата си от истински дебат и от сблъсък на гледни точки. Смисълът на историята не е да се достигне до консенсусна гледна точка, приемлива от всички на цената на по-голям или по-малък компромис, а напротив – да предложи колкото може повече ракурси към даден проблем, за да предизвика критически рефлекс и да задвижи индивидуалното мислене у зрителя. Цел, осъществима единствено през сблъсъка на разнокалибрени тези и оригинални доводни логики.

От историка се очаква да заяви мнение по историческата част. По гилдийната дълбочина. По идеологията. Дръзвам да споделя и впечатления относно визуалната реализация на продукта – с пълното съзнание, че вън от професионалното си поле се придвижвам по тънък лед.

Често пъти продукцията представя гости и изглежда като „говорещи глави“ – наблюдение, което също го дистанцира радикално от тенденциите в съвременното демонстриране на история в медиите. Камерата се движи бавно, бавно до отегчителност е и движението на вариото при приближение и отдалечаване на заснетото, сякаш срещу обектива се разиграва пленум на БКП от 1973 г. Самите кадри са скучни – факт, който може да се обясни със свръхакцента върху студийната част и с обстоятелството, че на подобен род разказване, предложено от такъв формат историци, не подхожда друго заснемане. Пределно обезопасената реторика на екран намира отражение в операторския стил, който е напълно лишен от рискови ходове. Снимките на детайли с пределно отворена бленда са рядкост. Почти напълно липсва по-крайно агресивна крупност. Няма резки преходи и визуални ефекти, без каквито не минава нито една съвременна продукция, пък била тя посветена дори и на аграрна тематика. Движението на крана е копирано от американските сериали от края на 70-те – плавно, с известно изтегляне по елипса, всякога заиграващо с крупността като по учебник от преди 40 години. Скучно за гледане. Визия без динамика, пасваща на паметниковия наратив за историята, изкован по времето на Людмилието.

Камера от ръка също не присъства. Всичкият визуален материал се заснема от статив или кран – решение, което допълва усещането за отдалеченост между говорещи и публика (на живо или през екрана), отново отпращащо към фигурата на привилегированото говорене с фиксирани роли на субекти и обекти на познанието. Включването на оператор, заснемащ от ръка, би добавило ефект на „естественост“ и „топлота“ на визията, разчупвайки клишето, според което историята е „сериозна“ работа и пространство, населено с „навъсени“, „брадати и мустакати типове с пищови“.

Особено видим провал представляват визуалните покрития на прочитания значим текст от глас зад кадър. Най-представеният жанр тук е снимковият колаж, а фотографиите често пъти са с разделителна способност, неприемлива за Full HD излъчване, каквото предлага БНТ. Дали причината е немарливост, липса на креативност, или желание за придържане към очакванията на публиката за визия върху говореното – това едва ли има голямо значение. Факт е, че и тук личи непълно използване на технологичните възможности. Ако дотук бяха откроени проблеми, които следва да се отдадат на стеченията сред професионалните историци у нас, то техническата страна лежи изцяло на специалистите по правене на телевизия. Прочее, пренастройката на предаването би трябвало да бъде многостранна.

Последно, но не по значение (както гласи реторическото клише), тематичният обхват трябва да бъде радикално преосмислен. Подобно на късния социализъм, на този етап „История.BG“ се базира основно на личности и събития – подход, който е основа на гранд наративно разказване, на дирене на едната „Истина“, и на остойностяването на историята като „точна наука“, в която разномислието е плод на фактологическа неустановеност или на грешка на изследователя. Ако екипът на предаването желае същностна промяна по посока на по-голяма гледаемост, по-смислено изложение, по-съвременна визия и повече съдържателни валенции към обществото, налага се реформа, която да го откъсне радикално от късносоциалистическата каменна монументалност, както в градската среда, така и в текстуалния разказ. Липсват серии с острота, насочена към настоящето. Например – при поставянето на няколкото паметника, творби на Александър Хайтов, реакция имаше единствено от проф. Пламен Павлов, за когото фигурата на цар Самуил със светещи очи в центъра на София е съвършено приемлива. Алтернативен глас така и не отекна. Не се чу нищо и относно концепцията за историческия център на столицата – част от културния пласт се изрина, а подлежащото на експониране дълго време тънеше в немара.

Повишаването на чувствителността към теми като тези, в които се съзира и политически залог, биха дали особен ценностен привкус на предаването, приближавайки го към идеала за свободна показ и автономна журналистика, пък макар и в противовес на властта. Подход, който ще убеди обществото, че науката и информиращите органи в лицето на медиите следва да бъдат независими. Нещо повече – националната телевизия, университетът и академията получават субсидия, за да не изпаднат в зависимост. Пример, чрез който „История.BG“ би дало да се разбере, че не точно пазарните отношения, а свободата са добавената стойност, която обществото получава от вложенията си в медии и наука.

Публикация на сайта „Маргиналия“

Източник

Димитър В. Атанасов
Димитър В. Атанасов е историк, работи в ИЕФЕМ-БАН и преподава история в столична гимназия. Интересите му са в средновековна история, история на идеите и понятията, публични образи на историята, историографски анализ, историческа антропология, употреби и злоупотреби с миналото, „живият архив“.
Посетители: 127

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Вярно, вярно. От едната... преди 4 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Браво на Valet! Излизам с... преди 6 часа
  • Valpet писа Още
    “Щото то не е само да се... преди 9 часа
  • Цончо писа Още
    Абе бай Златьо, аз не съм... преди 20 часа
  • Цончо писа Още
    ...това изглежда пример... преди 21 часа
  • Цончо писа Още
    Преди месец канадския... преди 21 часа
  • Цончо писа Още
    Какво се случва със... преди 21 часа
  • Цончо писа Още
    Внимавай с използването... преди 22 часа
  • Цончо писа Още
    Златьо, я обясни как... преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Social and economic success

    On the other...
    преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Орбан, Качински и...
    преди 23 часа
  • Златко писа Още
    „Май че някои...
    преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Впрочем, добра статия (за... преди 1 ден
  • Valpet писа Още
    „Кога и защо... преди 1 ден
  • Златко писа Още

    За добро или зло, именно... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златко писа:
    ТОЧНО под един текст, в...
    преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Мил беше казал, че е... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Ах, да – понеже очевидно... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Ами простичко е, Цончо:... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Златко, ти не въобще не... преди 1 ден
  • Златко писа Още

    Ами хубаво. Питам се... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Тук съм, защото, както... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    От което следва, че...
    преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    "Това е предупредителен... преди 2 дни
  • капка касабова писа Още
    Златко, искрени... преди 2 дни