Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2017 10 nazism culture

 

Нацистко-фашисткият Нов ред в европейската култура
Автор: Бенджамин Мартин
Издателство: Harvard University Press, 370 pp., $39.95

„Когато чуя думата ‚култура‘, посягам към кобура си“. Това просташко острословие често се приписва на райхсмаршал Херман Гьоринг или някое друго нацистко величие, но Бенджамин Мартин веднага ни посочва правилния източник: пиесата Шлагетер[1] от 1933, написана от члена на нацистката партия Ханс Йост, в която един от героите казва: „Когато чуя думата ‚култура‘ веднага освобождавам предпазителя на Браунинга си“.

Просветляващата книга на Мартин Нацистко-фашисткият Нов ред в европейската култура показва колко силно встрани може да ни поведе този известен цитат: всъщност грижата за културното им влияние е централна за имперските проекти както на Хитлер, така и на Мусолини. Техните насилствени и агресивни режими обикновено не се асимилират с „мека власт“. Но двамата диктатори са хора, които претендират за статуса на интелектуалци – Адолф Хитлер е провален художник, опияняван от музиката на Вагнер, а Мусолини – бивш учител и романист. За разлика от американските еснафи те смятат литературата и изкуствата за важни и желаят да ги използват като оръжия в допълнение към военните си завоевания. Книгата на Мартин добавя важно измерение към разбирането ни за това как са били конструирани нацистката и фашистка империи.

Германската сила и успех придават на нацисткия случай особена важност. Специалното значение на понятието Kultur в оценката на германците за самите себе си е важна част от тази история. Според едно важно есе на [германския социолог-класик] Норберт Елиас, значението на Kultur за германците почти не може да бъде разбрано без познаването на едно специфично историческо развитие.[2] Понятието Kultur, обяснява той (заедно с Bildung, тоест образование) обозначава в пред-обединена Германия[3] онези качества, които интелектуалците и хората с професии от малката, изолирана германска средна класа претендират да притежават, в отговор на презрението на дребните германски благородници, които им дават работа: те включват преди всичко интелектуалните постижения, разбира се, но също и прости добродетели като автентичност, честност и искреност.

Хората от тогавашните германски придворни среди, напротив, са придобили – според носителите на Kultur – нещо напълно различно: под влиянието на своите френски учители те са станали носители на Zivilisation [цивилизация]: понятие, което включва такива [сравнително повърхностни] специфики като: маниери, социална изтънченост, поддържане на външен вид и предвзетост.[4] И докато германската средна класа постепенно започва да се утвърждава в хода на 19 век, специфичните добродетели на Kultur се превръщат във важна съставна част на националното себе-разбиране. Нискокачествените ценности на „цивилизацията“ вече се приписват не толкова на някога френски-възпитаваното немско благородничество, колкото на самите французи и на Запада като цяло.

Към 1914 контрастът между Kultur и Zivilisation вече е придобил един по-агресивен, националистически подтон. По време на Първата световна война германската пропаганда превъзнася превъзходството на онова, което се представя като германската дълбока, органична, духовна Kultur, в сравнение с утвърждаваната като изтощена, плитка, космополитна, материалистическа, повлияна-от-еврейството „цивилизация“ на Западна Европа. Книгата на Мартин показва колко енергично нацистите възпроизвеждат и прилагат тази традиционна конструкция. Хитлер инвестира значителни парични средства и време през 1930-те, а дори и след началото на Втората световна война, в опити да се поеме контрола над различни европейски културни организации, които да бъдат превърнати в инструменти на германската власт. Тези проекти се увенчават с известен първоначален успех. В края на краищата обаче те се провалят, заедно с военната власт, която трябва да усилят.

В един паралелен, но по-малко продължителен опит, фашисткият режим на Мусолини се опитва да утвърди върховенството на италианската култура под чадъра на хитлеровите завоевания. Културните мениджъри на Мусолини, като например неговият министър за пресата и пропагандата Дино Алфиери, твърдят, че средиземноморските и класически традиции на Италия са най-подходящата основа за една европейска „културна ос“. След като окончателно обвързват съдбата си с Хитлер, италианците хранят определени надежди да се превърнат в нещо като съвременен вариант на антична Гърция, под егидата на германския Нов Рим, но нацистките лидери нямат ни най-малки съмнения относно това, че германската Kultur е основателският камък на „новия културен ред“ в Европа.

Една широкообхватна мрежа от културни организации съществува още преди идването на Хитлер на власт. Тя е значително разширена след 1919, в орбитата на тогавашната Лига на народите [организацията-предшественик на ООН]. Хитлер гледа на тях цинично като на инструменти на френското културно влияние и допълнително подкрепление за хегемонията на Антантата [Съюзниците]. И по същия начин, по който е твърдо решен да отхвърли политическата система, установена от победителите в Първата световна война, той е решен да отхвърли и тяхната демократична културна мрежа. Планът му е да я замести със свои собствени организации, ръководени от Берлин и предназначени да разпространяват из цяла Европа нацистката концепция за уникалния расов характер на всяка национална култура.

Думата „международен“ придобива специално значение в употребата, която ѝ се придава от нацистките и фашистки културни служители. Международните културни асоциации на Съюзниците се основават на определен набор от либерално-демократични предпоставки: че произведенията на изкуството трябва да бъдат оценявани според универсални стандарти за качество; че шедьоврите са продукт на индивидуална творческа сила; че никоя национална култура не заслужава позиция на хегемония над някоя друга. Нацистките и фашистки диктатори преобръщат с главата надолу всички тези предпоставки. Те оценяват значимостта на произведенията на изкуството и литературата според значението им вътре в уникалните национални културни традиции. Шедьоврите, по тяхно мнение, израстват от общностните корени. А националните културни традиции са вкоренени в една естествена йерархия, в която германските и италиански такива заемат мястото на върха.

Хитлер започва да се занимава с културни въпроси веднага щом става канцлер на Германия през януари 1933. Той прочиства германската секция на международния PEN-клуб от „левичарски“ и еврейски автори. А когато клубът реагира с протести, Хитлер разтурва изцяло германската му секция в края на 1933. По време на диспута президентът на италианския PEN-клуб, провокативният интелектуалец-футурист Филипо Томазо Маринети, подкрепя германската позиция. По такъв начин още от най-ранните си дни нацистките културни проекти се оказват способни да привличат чужда подкрепа.

Хитлер изяснява амбициите си относно германската култура още от самото начало. На Нацисткия партиен конгрес през септември 1933 той обещава, че нацистката държава ще се намесва по-активно в културните въпроси отколкото го е правила Ваймарската република, за да направи от изкуството израз на „наследствената расова чистокръвност“ и да превърне хората на изкуството в защитници на германския Volk.

Нацисткият водач оставя ежедневните задачи, свързани с реорганизацията на европейската култура под германска доминация, на своя министър на пропагандата, Йозеф Гьобелс. Гьобелс – още един човек с претенции за интелектуален статус и провален романист – хвърля цялата си френетична енергия, идеологическите си пристрастия, плюс щедрия държавен бюджет, в служба на разпространяването в чужбина на нацисткия расов и националистически подход към изкуствата.

Киното е първата културна мишена на нацистите. Гьобелс и Хитлер са също толкова обсебени от киното, колкото днешните американски юноши са обсебени от социалните медии. Убедени, че киното е водещата машинария за постигане на културно влияние през тяхната епоха, те се опитват да контролират кинематографията по всички възможни начини. На филмовия фестивал във Венеция от 1935, по идея на Гьобелс, делегати от дванадесет страни се съгласяват да основат Международната филмова камара (IFC), предназначена да създаде общоконтинентална система за обмен и регулация на производството на филми. Като притежател на най-голямата и най-мощна филмова индустрия на континента, Германия се превръща в доминиращата сила в IFC. Но фашистка Италия успява да си осигури силно второ място, като използва значителните си активи в кинопроизводството, например технологически напредничавите студиа в комплекса Чинечита и Венецианския кинофестивал, който продължава да бъде главна сцена на дейностите на IFC.

IFC е изконно-европейска организация и дори има френски председател през 1937. Но вдъхновението за нея идва от Германия и организационната ѝ форма е по-малко международна от онова, което Мартин удачно нарича „между-народна“ – тя е формация от национални културни организации, изградени по модела на Филмовата камара на райха, която Гьобелс е основал през юли 1933, въз основа на корпоратистки[5] принципи. Корпоратистката доктрина изисква капиталът, мениджмънтът и работниците да се откажат от различните си представителни групи и се договорят относно определянето на общите си интереси, заедно с представители на държавата. Корпоратизмът обуздава вътрешните конфликти в кинопроизводството и отдава определящото влияние на държавата, вместо на пазара.

За всяка от страните-членки на IFC се очаква да има собствена национална филмова организация, подобна на Филмовата камара на райха. В самата Германия Филмовата камара на райха се превръща в инструмент, чрез който нацисткият режим контролира една все по-концентрирана германска филмова индустрия, прочистена от евреи. През 1942 най-големите производствени компании, като UFA и Tobis, са обединени в една обща единица, контролирана от държавата.

Бенджамин Мартин показва по много интересен начин как нацистките и фашистки „между-народни“ организации са притежавали реална привлекателност за някои европейски интелектуалци и мениджъри на изкуството, които не са непременно нацисти или фашисти. Тези организации обещават материални, както и интелектуални предимства. IFC предоставя достъп до пазар с континентални измерения – нещо особено привлекателно за европейските кинематографисти, които по принцип страдат от ограничения размер на собствените си национални публики. Освен това тя облекчава някои проблеми, свързани разплащания в чужбина и различаващите се закони за авторски права.

Главната роля на IFC е да се бори срещу заплахата от Холивуд. Доминацията на американските филми тревожи европейските кинопроизводители и интелектуалци още от самото зараждане на индустрията им. Към 1928 г. около 54 процента от всички филми, показвани във Франция, 72 процента във Великобритания и 80 процента в Италия, идват от Холивуд. Още през 1920-те повечето европейски страни са наложили ограничения върху разпространението на американски филми или са ги ограничили до съглашения за равностоен обмен. Паузата, която европейските филми получават при появата на звуковото кино през 1929 е кратка, тъй като експертното дублиране на чужди езици скоро позволява на холивудските филми отново да постигнат доминантна позиция. Мнозина европейци подкрепят позицията на IFC, според която американските филми представляват тривиално развлечение, предназначено да печели пари, докато европейските са артистични творби, заслужаващи протекция. И макар че британците и датчаните отказват да се присъединят, членството в IFC скоро се разпространява „от Белгия до Унгария, разкривайки една Европа“, според Мартин, „готова да приеме германското водачество“.

Германските военни завоевания в ранните фази на Втората световна война позволяват на нацистите да затегнат още повече контрола си над европейското кино. През август 1940 те забраняват напълно разпространението на американски филми по териториите, които контролират. Подобна забрана вътре в самата Германия следва през 1941. Фашисткият режим вече е намалил броя на холивудските филми, показвани в Италия, чрез „закона Алфиери“ от 1938, чрез който се създава държавен монопол върху правото на купуване и разпространяване на чужди филми (в отговор на това четирите най-големи холивудски студии се оттеглят от италианския пазар). Неочакваният резултат от този протекционизъм е, че холивудските филми придобиват привлекателността на забранения плод, чрез което се подготвя триумфалното им завръщане в Европа през 1945. Във филма на Жан-Пиер Мелвил Армията на сенките, двама водачи на френската съпротива напускат нелегално страната, за да се консултират лично с генерал Шарл дьо Гол. Първото нещо, което искат да направят в Лондон, след като най-после са се нахранили до насита, е да отидат и гледат Отнесени от вихъра.

Отвъд областта на киното нацистите възнамеряват да реорганизират целия обхват на германската културна дейност според корпоративни принципи. Камарата на културата на райха обхваща подгрупи за музика, литература, театър, преса, радио и т. н. Нацистите скоро се опитват да разширят обхвата на тези културни корпорации до целия европейски континент, в съгласие със собствената си геополитическа визия за свят, разделен на блокове, или „големи пространства“ – самодостатъчни, с размерите на континенти икономически системи, съгласувани със съответни културни асоциации, защитавани от авторитарни държави. Техният европейски „Нов ред“ е замислен като културен, икономически и политически.

Музиката е област, в която германците се чувстват особено квалифицирани да поемат водачеството. Но преди това самата германска национална музикална сцена трябва да бъде организирана по подходящ начин. През ноември 1933 Гьобелс предлага на Рихард Щраус ръководството на Музикалната камара на райха. През юни Щраус кани композитори от тринадесет страни на годишната среща на германската музикална асоциация във Висбаден. Делегатите създават Постоянен съвет за международно сътрудничество сред композиторите.

Постоянният съвет започва да расте, използвайки един естетически разрив в европейската музикална култура. Още в началото на двадесети век едно ново поколение от талантливи новатори създава нови музикални езици, като например дванадесеттонната система на Арнолд Шьонберг. Организиран под формата на влиятелното международно общество за съвременна музика, авангардът е придобил мощно влияние върху европейската музикална сцена. Традиционните композитори негодуват срещу известността на модернистите и нацистите привличат консервативната подкрепа чрез атакуване на авангарда като интернационалистки, безроден и еврейски. В известна реч, изнесена през декември 1934 Гьобелс осмива „един атонален създател на шум“, като се предполага, че е имал предвид композитора Паул Хиндемит (който не е евреин). Гьобелс организира през 1938 в Дюселдорф представяне на „изродена музика“, следвайки шаблона на по-добре известната изложба на „изродено изкуство“ от 1937.

Повечето от композиторите, свързани с Постоянния съвет – по правило защитници на национален, провинциален или фолклорен подход към композирането на музика, са забравени в наши дни. Съветът успява да привлече и някои престижни композитори, които не са нацисти или фашисти, като Ян Сибелиус или Алберт Ръсел. Присъствието на Рихард Щраус – някогашен модернист, който негодува срещу западането на собствената си слава, придава на IFC определена легитимност. Той продължава да председателства дори след като е отстранен от Музикалната камара на райха през 1935, заради спора около продължаващото му приятелство със Стефан Цвайг, който е написал либретото към операта му Мълчаливата жена.

Загрижеността на Постоянния съвет за материалните проблеми на композиторите му придава допълнителна привлекателност. Помощта, която той оказва, включва проблемите около несъответствията при различните национални закони за авторско право, разплащанията на международни хонорари, както и droit moral – правото на автори и композитори да настояват творбите им да не бъдат изпълнявани по някакъв деформиран начин или във връзка с неприемливи организации. По този начин Постоянният съвет е в състояние да запълни една доста плътна програма [с произведения на членовете си] в различни европейски столици през късните 1930 г.

Нацистката организация за европейска литература се появява по-късно, но с помощта на подобни тактики: чрез федерация на национални корпоративни тела. Германските автори вече се срещат ежегодно във Ваймар. Във връзка със срещата на авторите във Ваймар от 1941, Гьобелс поканва петдесет чужди писатели да посетят града на Гьоте и Шилер за сметка на министерството на пропагандата (нещо, което причинява проблеми за мнозина от тях след войната). На следващия октомври автори от петнадесет европейски страни се срещат във Ваймар, за да основат Европейския писателски съюз.

Както и в областта на музиката, нацистите успяват да привлекат писатели извън непосредствената орбита на нацистките и фашистки партии, като се обявяват в подкрепа на консервативни литературни стилове и против модернизма, оказват подкрепа при решаването на проблеми с авторските права и изплащането на хонорари, както и чрез предлагане на луксозни пътувания до Германия и публично внимание. Към съюза се присъединяват някои значителни фигури като норвежкия романист Кнут Хамсун, носител на Нобелова награда за литература от 1920, но повечето са дребни писатели, експлоатиращи теми като национализъм, народни традиции или различни видове пейзажна литература. Мартин разплита тези международни връзки със забележителна яснота и прецизност, чрез задълбочени изследвания, правени на пет европейски езика.

Живописта и скулптурата, любопитно, не фигурират в това изброяване на културните области, които нацистите и фашистите се опитват да реорганизират „между-народно“, може би защото преди това те не са били организирани въз основа на либерални демократични принципи. В самата Германия, разбира се, модернистите не могат да излагат или продават работите си, но това не е така в окупирания Париж, където Пикасо и Кандински продължават да работят в тихо уединение, а Жан Базен организира съвместна изложба заедно с други модернисти през 1941. Нацистките културни служители считат „изроденото“ изкуство за достатъчно подходящо за Франция.

Хитлер успява да използва ефективно негодуванието на някои германски интелектуалци по повод изключването им от международните културни институции след 1919. Мартин изглежда приема тяхното усещане за жертвеност като легитимно, но е трудно то да бъде оправдано, имайки предвид престижа на германското кино, музика и наука през 1920-те.

Науката би предоставила любопитна тема за специфично изследване, но с  противоположни заключения. Германия доминира света на науката преди 1933. Германците печелят петнадесет Нобелови награди в областите на физиката, химията и физиологията или медицината между 1918 и 1933, повече от всяка друга нация. Далеч от това да се опитва да използва този основен актив за упражняване на мека власт, Хитлер го разрушава, като налага в науката идеологически конформизъм и прогонва важни еврейски учени като талантливата специалистка по ядрена физика Лизе Майтнер. Меката власт на науката е нещо доста крехко, както американците може би ще открият в бъдеще.

Без да си поставя открито подобна цел, Мартин хвърля интересна светлина върху меката власт и условията за нейния успех. Нацистите и фашистите се оказват доста слаби в нейното упражняване. Вътрешни противоречия подкопават опитите им за културна доминация. Диктаторските методи се сблъскват с литературната и артистична независимост. Нацистите са изгаряли книги, а освен това и Германия, и Италия, изключват от обществения живот изтъкнати писатели и артисти. Очевидното им желание да поставят собствените си култури на първо място подкопава привидната им готовност за „между-народно“ сътрудничество.

Вътре в самата „културна ос“ отношенията между Германия и Италия са напрегнати. Мартин е прав когато включва италианския случай, ако и опитите на Мусолини за постигане на културна власт, също както и онези във военната област, да не постигат особено много. Хитлер е възприемал Мусолини като свой предвестник – бюстът на Дучето е стоял на писалищната му маса – и макар винаги да се е опитвал да го засенчи, никога не го е оставял да падне. И така неговите „между-народни“ организации често отдават силно второ място на италианците. Но самите италианци работят отвътре, за да подкопаят германските претенции за върховенство.

Една от основните трудности пред успеха на „между-народните“ културни организации – особено при нацистите – е тяхното идеологическо тесногръдие. Макар и присъединяването им към войнстващия антимодернизъм да привлича към тях някои консервативни писатели и артисти, в сравнение с модернистите те не пораждат почти никаква възбуда и внимание. Опитите на Хитлер да задуши масовата привлекателност на холивудските филми и джаза само ги правят още по-изкусителни и, в акт на окончателна ирония, подготвят пътя за по-късния триумф на американската музика, джинси и филми в следвоенния свят, превръщайки ги в табу.

Изглежда, че меката власт би функционирала най-добре без директна военна окупация. Глобалното влияние на френския език, маниери и идеи започва през седемнадесети век и почти не зависи от завоеванията на Лудвиг XIV и Наполеон. Възходът на английския език започва с комерсиалната и финансов власт на лондонското Сити през деветнадесети век и не дължи особено много на британските завоевания или колониална окупация, макар че те го подпомагат. Меката власт на Съединените щати, най-успешната засега, се разпростира далеч отвъд пределите на американското военно присъствие. Тя преуспява чрез обръщане към масовите популярни вкусове в областите на музиката, облеклото и развлеченията, докато „културната ос“ на нацистите и фашистите се обръща към конвенционалните форми на високата култура. Правителството на Съединените щати не пренебрегва високата култура – като пример могат да се разгледат дори само дейностите на Информационната агенция на САЩ или Конгреса за културна свобода след Втората световна война. Но американската мека власт преуспява най-вече чрез експлоатиране на мотиви за печалба или чрез предлагане на масови развлечения за младите.

Далеч от това да посяга към револвера си когато стане дума за „култура“, Хитлер (и Мусолини, трескаво опитващ се да го догони) се опитва – с определен първоначален успех – да използва международните културни организации за усилване на собствената си военна мощ. Досега тази история е била проследявана, ако изобщо, само в отделните национални историографии, но Мартин е поставил на фокус целия културен проект на оста, което без съмнение заслужава адмирации.


Източник

 

[1] По името на Алберт Лео Шлагетер – известен германски националист и терорист, осъден на смърт от окупационните френски власти след края на Първата световна война и екзекутиран през 1923 г. Името и личността му са широко идеологизирани и митологизирани от нацисткия режим. Бел. пр.

[2] Norbert Elias, “Sociogenesis of the Antithesis Between Kultur and Zivilisation in German Usage,” in The Civilizing Process: Sociogenetic and Psychogenetic Investigations, revised edition (Blackwell, 2000). Бел. авт.

[3] Тук, разбира се, се има предвид обединението на страната, извършено от Ото фон Бисмарк през втората половина на 19 век, а не онова от 1990-те години на 20 век. Бел. пр.

[4] Връзката между този вид умонагласа и подобната на нея в България, представена в „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников е нещо, което може би си струва едно по-задълбочено научно изследване. Бел. пр.

[5] Тоест идещи от доктрината на корпоратизма, според която производствените мощности в повечето икономически и социално области се съсредоточават в една-единствена корпорация, обикновено под директното управление на (тоталитарната) държава. Бел. пр.

Робърт Пакстън
Робърт Пакстън (род. 1932) е американски политолог и историк, особено известен с иконоборческите си изследвания на колаборационисткия режим Виши във Франция, както и по-общо Европа от времето на Втората световна война.

„Творчеството на американския историк е здравословен пример за иконоборческа и демистифицираща позиция, която руши упойващи общоприети клишета“: Румен Аврамов
Посетители: 182

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 20 часа
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 20 часа
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 21 часа
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 21 часа
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 1 ден
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 3 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 5 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 6 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици