Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2017 04 Brand kneeling

 

Националните извинения са нещо много голямо: те признават минали прегрешения, за да помогнат на всички да се придвижат напред. Едва ли е за учудване, че са толкова трудни…

През май 2016, когато Барак Обама посети Хирошима, някои наблюдатели спекулираха, че президентът на Съединените щати може би ще предложи извинение от името на страната си за бомбардировката на този град в края на Втората световна война. Вместо това, в съвместната си пресконференция с премиер-министъра на Япония Шинзо Абе, Обама каза, че посещението му ще „почете всички, които са загинали във Втората световна война и ще потвърди за пореден път съвместната ни визия за свят без атомни оръжия“. Белият дом беше обявил преди посещението, че нито ще преразглежда [историческата оценка на] решението за използване на атомната бомба, нито ще поднася извинения за него. Администрацията на Обама беше преценила, че това военновременно действие не изисква извинение.

Кога всъщност народите се извиняват? Почти тридесет години по-рано, през 1988, американският Конгрес прокара Акта за гражданските свободи, упълномощаващ извиненията и компенсаторните разплащания за японските американци, изпратени в лагери през 1940-те.  Подписвайки закона, американският президент Роналд Рейгън каза, че „тук ние признаваме една несправедливост; тук ние препотвърждаваме решителността си като нация да поправяме несправедливостите чрез закона“. Наследниците на Рейгън, Джордж Буш старши и Бил Клинтън, по-късно изпратиха индивидуални писма с извинения до бившите лагерници, в хода на преработването на исковете им.

Отдавна беше време за едно подобно извинение. Във вълната от ксенофобия, последвала нападението срещу Пърл Харбър от 1941, военните въдворяват почти 120,000 японски американци и японци в евфемистично наречените „Лагери за военновременно преселване“. Интернираните там хора се сблъскват с големи трудности, страдания и загуби. През 1944, след съдебния процес Коремацу срещу Съединените щати, интернирането [дори] се обявява за съвместимо с конституцията. Някои японски американци са интернирани за цели четири години. След което получават безплатен билет за влак и 25 долара. Но не и извинение.

А след това, 43 години след края на интерниранията, Конгресът на САЩ поднася извинение. Пътят към него започва през 1970-те, с призив за действие от страна на Лигата на японците-американски-граждани. Едно десетилетие по-късно американският президент Джими Картър назначава специална Комисия по военновременното преселване и интерниране на цивилни лица, която трябва да препоръча съответно решение. Да се постигне извинение се оказва трудно – в дискусията се включват теми като цена и подотчетност, постигане на политически консенсус, както и философски дебат за това дали по-късните правителства са отговорни за моралните провали на предшествениците си. Но в очите на много бивши интернирани усилията си струват. За тях това е възстановяване на чувството им за чест. За правителството на САЩ извинението е признание за извършена несправедливост към гражданите му и подновен ангажимент с идеята за справедливост.

Понякога цяла една нация трябва да преработи миналото си, за да се придвижи напред. Такъв е случаят с 50-годишния процес, през който преминава Германия след режима на Хитлер. С Нюрнбергските процеси и реформите на образователната система, целящи денацификация, победителите-съюзници се концентрират върху неща като отговорност и превъзпитание. Западногерманските политици знаят, че трябва да се обърнат с лице към военновременните жестокости, ако Германия би желала да се присъедини към общността на нормалните нации. Като стъпка в тази посока през 1952 правителството на германския канцлер Конрад Аденауер изплаща 3,5 милиарда марки на новата държава Израел.[1] В областта на вътрешната политика обаче Аденауер защитава национална политика на забравата вместо извинение и припомняне. В първата си реч като канцлер, през 1949, Аденауер заявява пред западногерманския парламент, че правителството му е твърдо решено да остави миналото зад гърба си. Той се безпокои от нов подем на национализма и се опитва да омаловажи военновременната вина, в полза на икономическото съживяване.

В следвоенните години германската десница и левица спорят многократно дали преработването на миналото ще потопи нацията в безконечно усещане за вина или то е необходима крачка към едно подновено извоюване на национално достойнство. Разкаянието се превръща в нормалност до такава степен, че когато по-късният канцлер Вили Бранд отива на посещение в Полша през 1970, той коленичи пред паметника, увековечаващ Варшавското въстание [в еврейското гето] от 1943. Жестът на Бранд се възприема навсякъде като невербално извинение, а самият той по-късно обяснява, че „е извършил онова, което хората вършат, когато нямат думи“. През 1995 Хелмут Кол, канцлерът на обединена Германия, намира думите. На 50-та годишнина от освобождението на Аушвиц, Кол е недвусмислен. Аушвиц, обяснява той, е „най-мрачната и най-ужасяваща глава от германската история… а една от първите ни задачи е да предадем това знание на бъдещите поколения, така че ужасяващите събития от миналото да не се повторят никога повече“. Чрез процеса на национално извинение Германия преодолява амнезията и признава миналото си. Важното тук е, че ориентацията на целия процес е към бъдещето. Германия вижда в конфронтирането и признаването на [отговорността за] миналото си начин за подобряване на живота на бъдещите поколения.

Оказва се, че извинението на национално ниво не е много различно от процеса, през който минават конкретните хора, когато се извиняват за причинена сериозна щета. Първата крачка е осъзнаването, че има нещо, за което човек дължи извинение, и че това е сериозно. Това осъзнаване – споделяно в идеалния случай както от причинителя, така и от потърпевшия – изпълва с живот самото поднасяне на извинението. В най-искрената си форма извинението включва назоваване на причинената щета, осъждане на предишното поведение и молба за прошка. В книгата си Представянето на Аза в ежедневния живот социологът Ървинг Гофман описва извинението като разделяне на собствения Аз на две личности – една бивша и виновна, и една нова, която осъжда миналото поведение. Поднасящият извинение се превръща в по-добра личност. Онези, които приемат извинението, също биват променени чрез получаването на искрен жест на уважение. Честта е възстановена.

Националното извинение има същата функция като личното, но на друго ниво. Едно национално извинение утвърждава променени ценности, осъжда миналото поведение и се обвързва с обещание за други, по-добри действия в бъдеще. И то може да доведе до помирение между хората, на които е била причинена вредата, и нацията, която я е причинила.

Названието „национално извинение“ може да бъде малко подвеждащо. Едно национално извинение е много различно от рутинните дипломатични „съжаления“, които могат да бъдат предлагани от едно правителство на друго.[2] Дипломатическите съжаления обикновено са проформа твърдения, предложени, за да се позволи на друго правителство, предполага се равно такова, да не изглежда директно подложено на неуважително третиране. И понякога те са доста неискрени. Така например, когато през 1988 американският крайцер Vincennes свали по погрешка един ирански пътнически самолет, летящ над Ормузкия проток, Рейган направи официално изказване, в което твърдеше, че е натъжен и че „ние дълбоко съжаляваме за всяка загуба на живот“, но заедно с това и че свалянето изглежда е било „правилно защитно действие“. Дипломатически съжаления, никакво извинение.

Едно национално извинение, напротив, включва искрено осъждане на сериозна, понякога историческа, национална несправедливост. Както и при личното извинение, първата стъпка е да се осъзнае, че е била извършена голяма злина. Това осъзнаване може след това да доведе до по-обстойно изследване на [пред]историята на злината и преразказване на онова, което се е случило – решенията, действията, ценностите, обхвата и индивидуалните участници.

Когато една национална комисия или законодателно тяло излага в подробности някоя национална несправедливост, това припомняне се превръща в исторически акт, който оформя и упълномощава изразяването на извинение. Но кой всъщност се извинява? Често (но не винаги) това е държавният глава, но е изключително важно по въпроса да има политически консенсус. За Съединените щати най-недвусмислените извинения са онези, които включват единни действия както на Конгреса, така и на действащия президент. Такъв беше случаят при Американския закон за гражданските свободи [от 1988] представен от демократичен конгресмен и от републикански сенатор, прокаран чрез големи двупартийни мнозинства и подписан като закон от държавния глава. Такъв беше случаят и в Австралия, когато лейбъристкият премиер-министър Кевин Ръд постигна двупартийна подкрепа за извинението си от 2008, в което се говори за „откраднатите поколения“ от коренни австралийски жители [аборигени] и резолюцията, която го последва.

Понякога обаче е трудно да се постигне консенсус. Такъв беше случаят с японския премиер-министър Томиичи Мураяма, чиято инициатива от 1995 за извинение [пред окупираните през войната съседни азиатски страни] се сблъска с такава консервативна опозиция в Националното събрание, че думата „извинение“ беше пропусната. Вместо това резолюцията предложи „сериозни съболезнования“, „сериозен размисъл“ и „дълбоко разкаяние“.

Дори и когато е постигнат консенсус, националните извинения рядко са единодушни. Някои хора винаги ще спорят, че едно сегашно правителство не може да поднася извинения за несправедливостите от миналото. Едно извинение, твърдят те, е валидно само ако е направено от онези, които са извършили първоначалната злина. Вината за една несправедливост не може да бъде предавана от едно поколение на друго. Но това гледище е прекалено тясно. Правителствените лидери може и да не носят лична вина за миналите национални злини, но те са управители на националните ценности и като такива имат определена роля в изправянето на историческите несправедливости, както и възможност да правят опити за постигане на помирение и припомняне. Също и обикновените граждани – те може и да не носят вина за историческите злини, но въпреки това са засегнати от [и отговорни за] техните остатъци, и могат да постигнат сериозни придобивки чрез тяхното социално поправяне. Така че, когато политическата система е засилена от подновената вяра и участие на групи, които са били подложени на несправедливост, всички граждани печелят от националното помирение.

Имат ли значение националните извинения за онези, на които са поднесени? През 2005 американският Сенат гласува за извинение по повод използването на специфични тактики за обструкция [filibuster][3] с цел да се блокира прокарването на анти-линч закони в продължение на почти цял век – чак до прокарването на Закона за гражданските права през 1968, който поставя тази практика извън закона. Мнозина, като например Националната асоциация за напредъка на цветнокожите хора (NAACP), приветстваха извинението на Сената. NAACP виждаше в него крачка към помирение и официално признаване на минали несправедливости. Други го нарекоха недостатъчно, тъй като извинението не беше свързано с компенсаторни разплащания или други актове на корекция. За някои, които са били засегнати, назоваването и изразяването на съжаление, дори и когато не е пълно, е важна крачка към тяхното изслушване и постигането на споделено разбиране за причиненото зло. За други такива изрази са непълни и неискрени без някаква форма на коригиращо действие.

Въпросът за компенсаторното действие се появи отново през 2009, когато американският Конгрес и Сенат поотделно изказаха извинения за робството и расово-мотивираните закони [Jim Crow laws], налагащи сегрегация. Тук Конгресът и Сенатът не можаха да постигнат съгласие по формулировката на извинението. И двете институции писаха, че „поднасят извинения на афро-американците, от името на жителите на Съединените щати, за извършените злини – срещу тях и техните предшественици, които са страдали под робство и сегрегационни закони…“ Но тук Сенатът приключи извинението си, казвайки, че „Нищо в тази резолюция – (А) не упълномощава или поддържа какъвто и да е иск срещу Съединените щати; или (В) служи като уреждане на какъвто и да е иск срещу Съединените щати“. С други думи Сенатът поднесе извинение, но заедно с това се опита и да се застрахова. Конгресът беше изразил „готовността си да изправи продължаващите следствия от криминалните действия“, докато Сенатът предпочете вместо това да оповести „подновения си ангажимент към принципа, че всички хора са родени равни“, Като се оставят фините, но дълбоки различни импликации от тези твърдения, в конкретния контекст липсата на единен глас подкопава искреността и силата на националното извинение, както и ценността му за онези, които го получават.

Националните извинения са неща, трудни от гледната точка на постигането на достатъчна политическа подкрепа. По-конкретно, те са обекти на обвинения, че „извинението е признак за слабост“. Дори и дипломатическите извинения, например усилията от 1914 на администрацията на американския президент Удро Уилсън да поправи взаимоотношенията с Колумбия и осигури признаването от нейна страна на Панама[4], могат да предизвикат политическа опозиция. Предложеният договор предлага разплащане в размер на 25 милиона долара и включва изречение, в което се казва, че правителството на САЩ „изказва искрено съжаление“ за прекъсването на добрите отношения. „Съжаленията“ са по повод интервенцията на САЩ [от 1903], която осъществява откъсването на Панама от Колумбия, по време на администрацията на Теодор Рузвелт. Рузвелт и поддръжниците му определят разплащанията като изнудване, а съжаленията като извинение. Съпротивата им довежда до отлагането на договора до 1921. Но дори и когато той е прокаран от новото правителство на Уорън Хардинг, изказването на съжаление е пропуснато.

Нещата не са се променили особено много оттогава насам, когато стане дума за национални извинения. Когато през 1998 Клинтън призна, че е било несправедливо, че „европейските американци са получавали плодовете на търговията с роби“, той беше окачествен от републиканския конгресмен Том ДеЛей като „дете на хипи поколението, [ако и] със сиви коси… което се извинява за действията на Съединените щати“. А през 2012 републиканският кандидат за президент Мит Ромни направи от, [така наречената от него] „обиколка на извинението“ на Обама обект на концентрирана критика. Ромни дори нарече собствената си кампанийна биография „Никакви извинения“ (2010), очевидно стремейки се да изпрати послание за сила и решителност. Това политическо маркиране беше използвано с цел да се омаловажат чуждестранните посещения на Обама и неговите признания за грешки в политиките на САЩ. Методът продължава и днес: политическите опоненти на националните извинения често се опитват да представят извинението като акт на слабост.

Въпреки всички тези предизвикателства Съединените щати често са поднасяли формални извинения: за японско-американските интернирания, за робството и расово мотивираните закони, но също и за свалянето на Хавайската монархия, за федералната политика към индианците, за малтретиранията от затвора Абу Граиб, за известните експерименти [с чернокожи мъже, болни от сифилис] от Таскеги и за подобните на онези от Таскеги експерименти в Гватемала.

Извинявали са се и други нации: Япония за милитаризма и жестокостите си от Втората световна война – включително и едно извинение от 2015 към корейците, заради сексуалното робство, на което са били подложени корейски жени по време на войната; Съветският съюз през 1990-те, когато Михаил Горбачов поднесе извинение за избиването на около 15,000 полски офицери в Катинската гора през 1940, а Борис Елцин поднесе извинения за начина, по който са били третирани японските военнопленници; Канада, когато през 2008 [премиер-министърът] Стивън Харпър поднесе извинения за малтретирането на ученици в училища от индиански резервати между 1870-те и 1990-те; а също и Великобритания, където Тони Блеър поднесе през 1997 извинение за ролята, която страната му е играела в големия ирландски Картофен глад от 19 век.

Дебатите около националните извинения имат много сходна динамика по целия свят. Когато Австралия направи разследване на малтретирането на цели поколения аборигенски деца между 1910 и 1970, беше публикуван доклад с повече от 500 страници, наречен Да ги доведем у дома (1997). През 1998 отделни австралийски общности насрочиха неформален ден на разкаяние. Но някои консервативни австралийски политици отказаха да се извинят. През 1999 консервативният премиер-министър Джон Хауърд изказа „съжаление“, но правителството му отбеляза подчертано, че не е отговорно за действията на минали администрации. Наследникът на Хауърд, лейбъристът Ръд, като първи акт в качеството си на премиер поднесе извинение през 2008 от името и на двете партии. Неофициалният ден за разкаяние, първоначално наречен Национален ден на съжалението, беше преименуван на Австралийски национален ден за помирение [Healing].

Институционната съпротива може да представлява огромна пречка пред националното извинение. Такъв беше случаят с реакцията на Ватикана по повод злоупотребите с деца, извършвани от свещеници-педофили. Застаряващият папа Паул II прокара някои реформи, но се поколеба пред по-решителни действия. Наследникът му Бенедикт XVI призна, че не е имало решителни действия срещу проблема, но реакцията на Ватикана и при него продължаваше да бъде отслабвана от вътрешни дебати върху реалните причини. Накрая, през 2014, папа Франциск даде частно богослужение за шест жертви на църковно сексуално малтретиране, при което поднесе извинение по недвусмислен начин. В богослужението той каза: „Пред Бога и пред тези хора изказвам скръбта си за греховете и сериозните престъпления на църковно сексуално малтретиране, извършено над вас. И смирено моля за прошка“.

Безпокойството, че могат да бъдат опетнени предшественици, може сериозно да отслаби извиненията. Президентът на Южна Африка Ф. В. де Клерк, който през 1993 сподели Нобеловата награда за мир с Нелсън Мандела, поднесе през същата година извинение за десетилетията на апартейд по време на управлението на Националната партия. Той изказа „дълбоко съжаление“, което обясни по следния начин: „Ако бих могъл да върна времето обратно и да променя нещо, то бих искал това да можеше да се избегне“. Де Клерк не можа да се накара да осъди действията на предшествениците си. Той дори каза, че по онова време апартейдът се е считал за просветена политика. Като следствие от това извинението му беше силно омаловажено в очите на много от чернокожите граждани на Южна Африка, които бяха се надявали на еднозначно осъждане на тази политика.

Понякога националните лидери надмогват потребността от представяне на минали действия като добронамерени. Добър пример за това е извинението на президента Клинтън за продължилите 40 години експерименти от Таскеги. В тези експерименти Американската служба за обществено здравеопазване изучава следствията от сифилиса върху стотици мъже от афро-американски произход, но никога не ги подлага на лечение. След като неетичните методи на изследването са разкрити през 1970-те, правителството на САЩ провежда групов съдебен процес [class action suit] и установява нови протоколи за провеждането на изследвания, включващи хора. Но извинение няма чак до 1997. Клинтън лично го изказва в Белия дом пред няколко живи участници и семейни членове, обяснявайки, че „правителството не е успяло да се придържа към идеалите си“ и е „нарушило доверието“, върху което се гради демокрацията. Освен това той прави размисли върху самото естество на извинението: „Едно извинение“, казва той, „е първата крачка“ и то трябва да бъде последвано от решителен ангажимент за възстановяване на доверието и промяна към по-добро.

От Втората световна война насам ние сме навлезли в епоха на широкомащабни национални размисли и – чрез неща като извиненията – на опити за помирение, които според някои наблюдатели са били изказвани още по време на процесите в Нюрнберг и Токио. Националните лидери са все по-отворени за назоваване и изследване на несправедливостите, извършени от собствените им народи, за протягане на ръка към общностите, които са страдали, за поправяне на отношенията и утвърждаване на нови ценности. Не всяко извинение е перфектно, но е окуражаващо това, че [някои] нации се опитват да обединят хората чрез извинения. Но по мое мнение някои неща все още трябва да се изчакат и видят. Дали националните извинения ще бъдат крачка по пътя към изграждане на по-силни национални общности, изградени върху признаването на минали несправедливости и опити за помирение? Или те ще се провалят поради недостатъчна решителност и национална амнезия? И дали с промяната на днешния политически климат националните извинения ще продължат – или постепенно ще се превърнат в символ на една отминала епоха на повишено внимание към несправедливостта?

Източник


[1] Всъщност плащанията продължават чак до 1990-те години. Между 1954 и 1991 г. Федералната република изплаща около 110 милиарда марки под формата на различни обезщетения за оцелели след Холокоста евреи. Виж Jeffrey Herf, Zweierlei Erinnerung. Die NS-Vergangenheit Im Geteilten Deutschland., Propyläen, 1998, стр. 340). Бел. пр.

[2] Или – какъвто е случаят у нас – от официалните „съжаления“ и „разкаяния“, изказвани неведнъж на правителствено ниво и по повод „спасяването“ на българските евреи, и по повод „Възродителния процес“ (който дори получи санкционирано от Народното събрание „осъждане“). Всички тези жестове на официалност, ако не бъдат подкрепени от реален поврат в обществения климат и реално осъзнаване на необходимостта от колективно разделяне със зловредното минало и неговото наследство, нямат никаква тежест и не водят до никаква реална обществена промяна. Подобно на лицемерно детенце, което „се извинява“, само за да започне начаса да върши точно същото, една такава нация се намира в състояние на вечно детинство и не може да разчита на сериозно приемане в семейството на останалите, надрасли тази фаза от развитието си, народи и страни. Бел. пр.

[3] Така нареченото „пиратство“ [filibustering] е тактика за блокиране работата на Сената чрез възползване от обстоятелството, че според правилника всеки негов член може да говори неограничено дълго време, в резултат на което един или множество сенатори започват да говорят в течение на много! часове (и се редуват). Работата на Сената е по същество блокирана през това време. Бел. пр.

[4] След като през 1821 се отцепва от Испания, първоначално Панама е част от т. нар. „Голяма Колумбия“, от която се отделя през 1903 вследствие на интервенция от страна на САЩ (за да се построи изоставения по това време Панамски канал). Бел. пр.

Едуин Батистела
Едуин Батистела преподава лингвистика в Южния орегонски университет. Последната му книга е Съжалявам за това: Езикът на публичното извинение (2014). Настоящият текст е вариант на глава от същата книга.
Посетители: 140

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    ... известната фраза на... преди 2 дни
  • сухи писа Още
    Умни отговори, макар и на... преди 2 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Образованието е, разбира... преди 3 дни
  • Евдокия Борисова писа Още
    Великолепен текст на... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    "...Промяна на курса може... преди 5 дни
  • Penka Angelova писа Още
    "бомба, пълна с енергия"... преди 6 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    "Много често те продават... преди 6 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    Г-н Стефан Дечев е... преди 1 седмица
  • сухи писа Още
    Дилов е чистофайник. Все... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Няма и капчица съмнение,... преди 1 седмица
  • В. Панайотов писа Още
    Ама като вземем да сме... преди 2 седмици
  • Панайотов писа Още
    Изпускаме още една... преди 2 седмици
  • емил писа Още
    Под ръководството на... преди 2 седмици
  • емил писа Още
    Жалко е да чета подобни... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Не им сменили религията,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Случайно открих тези... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    ПАК ЛИ... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Истинският политически... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Сухи, в какъв смисъл... преди 2 седмици
  • сухи писа Още
    Дайте ни права, защото...... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Без опит за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Подборът именно на един... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Когато гей роди, а... преди 2 седмици
  • Варя Ясникова писа Още
    Прекрасен... преди 2 седмици
  • Борислав Гърдев писа Още
    Моето скромно мнение е,... преди 2 седмици