Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 11 Garth Greenwell and Max Freeman

 

Творчеството на Гарт Грийнуел възпява гей-пространства и поведения. Разказът му „Господар“, публикуван в THE UNPROFESSIONALS: NEW AMERICAN WRITING FROM THE PARIS REVIEW, описва една обсебеност, която се превръща в насилие – заплахата от насилие е вечно-присъстваща в писането му; същото се отнася и за срама. Главният герой в историята е разкъсван между желанието за сексуално унижение и изискването то да бъде по взаимно съгласие. Тук, както и в романа, срамът и желанието вървят ръка за ръка.

Каквото ти принадлежи беше публикуван непосредствено след прокарването на законодателството за равенство в брака в САЩ и Великобритания. Грийнуел е говорил убедително за значението на брака, неговата достъпност като начин на живот за всички хора, независимо от сексуалната им ориентация. Но и той, като много други гей-активисти, е изразявал многократно загрижеността си от една прокрадваща се хомо-нормативност и евентуалното изличаване на различните, по-необичайни начини на съвместен живот. Остава си неясно какво точно разказвачът в романа и Митко, българският жиголо в ядрото на историята, всъщност си желаят и жадуват един от друг. Връзката им си остава финансова, бизнес. Но заедно с това тук има и ясно усещане, че местата за срещи – гей-пространствата – предоставят моменти на мимолетна интимност, недостъпна за хората, ограничавани от нормите на хетерогенното общество. По същия начин, по който романът описва дългосрочните увреждания, причинявани на гей-хората от тяхната различност, чрез оттеглянето на „определена част от добротата на света“, която хетерогенните хора приемат като даденост, той апелира и за толерантност, милост към хората, борещи се срещу системното си отграничаване. Конфликтните импулси на желанието просто да бъдеш, без ограничения, но заедно с това и да бъдеш приет, се проявява в копнеж, който в определен смисъл е странен и непознат дори и за собствения си носител. Романът удържа тези конфликтни сили в баланс.

Но заедно с това той си остава и предизвикателно-хомосексуален, с морален подтон, който бичува слабостите на онези части от LGBTQ-движението, които виждат работата му като приключена. По същия начин, по който Митко копнее за американските материални придобивки – лаптоп, iPod, „неща, за които той копнееше, а за мен бяха безразлични, а значи (без съмнение е чувствал така) не заслужавам“ – по същия начин е налице и едно усещане, че сме може би прекалено готови да виждаме гей-равенството като спечелена битка, пренебрегвайки факта, че върхът на потисничеството си остава недокоснат и че тези победи са купени чрез придържане към нормите, изисквани от потисника.

Срещнах се с Грийнуел в края на август, за да обсъждаме важността на гей-идентичностите, както и страха, че понякога те могат да заличат фините аспекти на човешкото желание и реалното преживяване. Възможно ли е пластовете от различни нюанси в роман като Каквото ти принадлежи изобщо да бъдат някога възпроизведени в нашите политики, или може би хората от ръба са винаги принудени да говорят за самите себе си по начин, който е политически целесъобразен, за сметка на собствената си, преживявана реалност?

* * *

Списание The White Review: По време на лондонската премиера на романа вие казахте, че средната му част е много лична, че сте я писали на парчета хартия. Все още ли го правите, или мислите, че бихте го правили отново?


Small Ad GF 1

Гарт Грийнуел: Действително мисля, че това може да се окаже отново полезно. Всъщност един от проектите ми, към който с голямо нетърпение очаквам да се завърна, представлява безформена джунгла от бележки, която май е писана по същия този начин. След като завърших романа, особено след като минах през редакциите, ми беше много трудно отново да премина към по-творчески модус. Защото този редакторски глас беше толкова мощен. Научих много за самия себе си като писател в този процес. Но за да се върна обратно към съчинителския модус, трябва да изключа това. Открих например, че писането в бележник ми се струва много формално. Ако и да пиша в много евтини бележници, подвързани с телена спирала, все още чувствах всичко това като прекалено формално. Така че късах отделни листи, пишех на тях и така открих, че по този начин мога да пиша. Това отнема всякакъв страх, че върша нещо гладко; то го превръща в драскане на бележки върху листи хартия. Имах усещането, че се нуждая от пробив в тази безизходица, в чувството, че прекарвам прекалено много време и интензивна работа в опити да създавам перфектни изречения. А освен това имах нужда да пиша истински нескопосани изречения, за да мога да произведа каквото и да е. Така че писането на парчета хартия е мощно нещо. За мен то е много от помощ.

А сега, когато се облягате на личен опит, знаете ли вече кога да отскочите, да избягвате засмукването в дупката на мемоара?

За мен разликата между белетристика и документалистика – доколкото изобщо виждам разлика (и, разбира се, това е едно много скорошно разграничение, може би не много трайно) – се върти около въпроса за обвързаността. Дори и най-стриктната документалистика е пълна с измислици, нарочни или не. Дали нещо е белетристика или документалистика зависи от това до каква степен основната обвързаност на автора е с истината и до каква – с неща като красота или някакъв друг естетически ефект. Така че в средната част [на романа], където външните събития се приближават доста близо до автобиографичност, аз все още изпитвах усещането, че постоянно си измислям. Там където изпитвах усещането, че не си измислям, където използвах неща, верни на живота, това беше защото в онзи момент то ми се привиждаше като естетически полезно, беше напълно опортюнистическо. Изобщо не се дължеше на някаква отдаденост на истината и аз наистина смятам това разграничение за важно. Защото, дори и ако е невъзможно да се откъснем напълно от измислицата, все пак ми се струва важно за една книга, която се обявява за документална, да бъде обвързана с истината, и то с някаква проверима или общоприета истина, а не просто с вида истина, която може да търси белетристиката.

Кутси редовно отрича [понятието за] истина в интервютата и есетата си, но никой друг автор, когото чета, не поставя така високо летвата за това какво означава истината, било то в поетичния или ежедневен смисъл.

Има един специален вид мощ или ефикасност в белетристиката и изкуството на въображението, именно защото те се защитават така решително и безкомпромисно срещу изискванията на истината, срещу нейната отговорност и полезност. Това е нещо, върху което размислях много докато пътувах заедно с романа, тъй като бях изненадан от това колко често говоря за политика или колко често ме молят да говоря по политически въпроси, свързани с гей-живота – което не е роля, в която се чувствам особено удобно.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Наскоро чух някой да казва, че да се разглеждат произведенията на изкуството през призмата на политическото е нещо чудесно за учебната стая, тъй като то ви дава толкова много неща, за които може да се разговаря; то прави изкуството някак много речовито, почти задължено да изказва политически мнения. Но самият чувствам дълбоко, че изкуството трябва да бъде защитавано от каквато и да е отговорност в тези отношения. Именно тази свобода, създадена от тази закрила, позволява на изкуството да има каквато и да било политическа ефективност, доколкото я има. Изкуството, което има някакви открити, преднамерени политически склонности, често е неефективно както като изкуство, така и като начин да се прави политика. А това е така, тъй като пропагандата се опитва да упражни някакво едностранно влияние върху читателя. Изкуството никога не се опитва да предизвика единична реакция. Приемам разбирането на Йейтс, че изкуството се  поражда от противоречия и именно това му придава някакъв вид естетическа сила. Това прави изкуството истински неефективно като пропаганда, макар че то може да бъде много мощно чрез по-дълбокия политически ефект – което пък е точно онзи вид възпитание и емпатия, които истинското изкуство може да направи възможни. Като активист понякога казвам неща, които моята артистична страна незабавно поставя под въпрос. Увереността, с която човек трябва да говори в областта на политическия активизъм е противоположността на областта на изкуството, която е област на двусмисленост, несигурност и съмнение.

Но общественият разговор около сексуалността не признава това усещане за съмнение. Едно скорошно допитване, проведено във Великобритания, показва, че 43% от 18- до 24-годишните се идентифицират като нито гей, нито хетеро. От активистка гледна точка това е проблем, тъй като активизмът би желал да представи сексуалността като истина, като нещо, което трябва да бъде открито и разбрано

Самият аз откривам, че съм прикачен към сексуалната идентичност – и то по начини, които според мен най-вероятно са проблематични. Важността на гейскостта или обратността като публична идентичност, позволява някаква степен на политическа ефективност по въпроси, които са по същество свързани с ежедневието. Освен това е налице и един личен смисъл, свързан с определена традиция около тази идентичност – един разговор, който се върти около поколения, езици и други видове идентичност, които идентичността от типа „гей“ позволява.

Една от причините, поради които гей-изкуството е нещо толкова трудно, предизвикателно и намиращо се в авангарда, е свързана с доста магическия начин, по който, когато бях момче на 14 години, аз можех да отида в местната книжарница, в която имаше гей и лесбо-отдел, да извадя от рафта някоя книга на Юкио Мишима, Джеймс Болдуин или Едмънд Уайт, и да изпитвам силно усещане за идентификация и сродство. Някой като Мишима, пишещ в култура толкова различна от моята, все пак беше в състояние да ми каже истината за самия мен. Само по себе си това е нещо проблематично по много различни начини и идентификацията се преживява като нещо много сложно, но въпреки това тя се преживява като истинска. Наистина изпитвам привързаност към всичко това. В същото време, в което приветствам едно по-обхватно усещане за свобода по въпросите на сексуалната идентификация, аз разбирам и възмущението против свободата, против лекотата, с която хората могат да се движат или да заявяват движение между категории – в наше време, когато най-тежките битки вече са били проведени в някои много привилегировани части от света. Наистина мисля, че допитването, което споменахте, би изглеждало много по-различно, ако би се провеждало извън Великобритания или Съединените щати.

Ханя Инагихара и аз току-що проведохме съвместен разговор за Hello Mr в САЩ, което се позиционира като „пост-гей“-списание. Един от въпросите, които си задавахме, беше: „А вярваме ли всъщност в това ‚пост-гей‘?“ И нито един от двама ни всъщност не го прави. Инагихара и аз сме на приблизително еднаква възраст и за нас е ОК да казваме, че не вярваме в пост-гей, но ако хората, по-млади с 20 години го вярват, то очевидно това е нещо. В никакъв случай не бих твърдял, че това е така винаги или дори много често, но ми се струва, че под знамето на пост-гея парадират най-различни видове хомофобия. В продължение на известно време в моя Туитър-фийд можеше да се открие една ужасна програма – апликация за мъже, които не са гейове, но правят секс с мъже. Казваше се Bros [Братя] или нещо такова. Bros, които знаят, че не са гейове. Това ме вбесяваше. Има нещо дълбоко хомофобно в културата „маска за маска“ или „брат за брата“, която иска да каже, ние можем да се шибаме едни други колкото си поискаме, но ние не сме гейове, ние сме братя, ние сме нещо друго. Това ми се струва опасно. То увековечава мита за мъжествеността, който продължава да върши огромна вреда.

Наскоро попаднах на книга с гей-истории, „Гей животи“ на Робърт Олдрич, и в нея имаше част, посветена на Томас Ман, друга на Карсън Маккълърс. Там се описват двата ѝ брака с Рийвс Маккълърс, връзките ѝ с множество мъже, но тя въпреки това се описва като лесбийка. Има ли проблем с това как се е говорело за тези неща, когато просто можем да отстъпим назад и да кажем: вижте, налице е един определен аспект от желанието към собствения пол, който е универсален, нещо, което множество хора изпитват в различни степени?

Това е същото разграничение като онова между активизма и художествеността. Това е да бъдеш разкъсван между политическата ефективност – необходимост – да бъдат признати и приети тези хора на изкуството, чието привличане към хората от собствения пол е било толкова шумно отричано, така че да се заглуши шума на това отрицание, но на цената на загуба на нюанси. Художественото майсторство и задълбоченото мислене за литературата и човешките същества изисква един вид нюансираност, която се губи в шума на публичните дискусии. Мисля, че думата „обратен“ е много полезна в това отношение. Не ми изглежда спорно да се говори за Томас Ман като за обратен писател, но пък е силно спорно да се говори за него като за гей-писател. От друга страна, има случаи, в които гейството е единствен избор, като например когато говорим за силно хетеронормативните модели на живот. Да се говори за обратност в такива случаи ми се струва неподходящо – примерно за гей мъже или лесбийки, които отглеждат деца. Обратността е понятие, което е удобно по тази причина – то пресича културния шум и предоставя възможност за нюанси. Когато говоря за писане в традицията на обратността аз мисля, че е важно да се чувстваме сродни с хора като Томас Ман или Вирджиния Улф, както и други, за който „гей“ е прекалено ограничителен етикет. За мен е важно да ги поставям в таи традиция.

Мислите ли, че има възможност да се обявяват за обратни автори, които са външно хетеро? За мен например има нещо много обратно в писането на Артър Милър. Много от пиесите му се въртят около мъжки интимности, някои са пропити с хомоеротика, но освен това той се интересува от промяна на структури и системи, от следствията на това да бъдеш причислен към другостта.

До известна степен симпатизирам на този аргумент, а след това откривам, че не го правя! Бих искал да настоявам, че обратността не може да бъде приложена към всичко и че тя трябва да е свързана със сексуални актове и сексуални тела. Една от причините, поради които Аргонавтите на Маги Нелсон е толкова брилянтна книга е, че тя ти дава толкова много неща, с които да спориш. Редовете от тази книга, с които споря най-яростно, са ония, в които тя говори за бременното си тяло и казва „какво би могло да бъде по-обратно [странно] от това“? И си мисля: много неща са по-обратни от това! Мисля си, че отглеждането на децата е част от обратния наратив – обратните хора са забременявали и имали деца едни с други вече много дълго време – така че не мисля, че е нещо радикално обратно да имаш дете. Разбира се, когато тя е във връзка с транс[сексуален] мъж, това наистина изглежда като обратно семейство. Но идеята, че просто трансформацията, че бременността е нещо обратно, понеже тя радикално трансформира тялото, ми изглежда дълбоко погрешна. Не, обратността всъщност има нещо общо с покваряването [subverting]. Не самата биологическа функция, а културните наративи, които са свързани с нея. Те преобръщат наративите на брака и отглеждането на децата. Така че именно онзи специфичен ред от книгата, изваден от контекста му, е нещото, срещу което откривам, че се бунтувам. Мисля, че в понятието обратност има определена специфичност. Не са ми особено симпатични хетеросексуалните хора, които казват, ние сме обратни по тия, тия и тия причини. Не съм истински уверен, че това е истина, тъй като обратността е реален, преживян опит. Но пък в края на краищата един от фундаменталните принципи в живота ми е, че хората могат да се идентифицират както си пожелаят. Не вярвам някога да бих пожелал да лиша някого от собствената му карта за обратност.

Едно от нещата, които върши понятието „обратен“, и които „гей“ и „лесбийски“ вече не правят, е че то ви съюзява, дори и ако само по подразбиране, с онзи аспект на обратното движение, който се е обвързал с по-радикални социални цели, с по-дълбока солидарност с други потиснати хора. Намирам, че има нещо ужасяващо в това, че с придобиването на равенство в брака вече има някои активисти на LGBT-движението, които се оттеглят с думите „работата ни е свършена“, и го правят въпреки факта, че хората, определящи себе си като LGBT, все още съставляват 40 процента от бездомните тийнейджъри в САЩ, и че чернокожите мъже, които правят секс с мъже, са подложени на изключителен риск от заразяване със СПИН в САЩ. Как може като обратни хора да твърдим, че работата ни е свършена, когато нещата са такива? Да идентифицираш себе си като обратен означава да разпознаваш онази част от LGBT-историята, която беше прикрита по време на кампанията за равенство в брака.

Романът ви успява да поддържа в напрежение желанието за наложителен радикализъм, но заедно с това и дълбоко затрогващите, изтощени думи, изказани от Митко: „Искам да водя нормален живот“.

Мисля, че това е вярно и за много от нас като личности. Това разделение е съществувало в LGBT-движението от самото му начало. От една страна са хората, които казват „Ние сме същите като вас, любовта си е любов, ние изобщо не сме различни“. А от другата са онези, които казват, „Не, ние сме доста по-различни от вас, имаме отделни начини на живот, общност и изразяване, които са ценни сами по себе си“. Тази разлика, между желанието да бъдеш асимилиран и онова да утвърдиш като общоприета една радикална различност, е причина за вътрешно разцепление у много обратни хора. Това е онзи вид енергия на противоположността, която може да бъде много продуктивна когато става дума за произведения на изкуството или за живота като произведение на изкуството. В политиката тя се поддържа много по-трудно. В изкуството аз не изпитвам нужда да разрешавам този вид противоречие, то изглежда силно вдъхновяващо. В политически план също не ми се струва необходимо да го разрешавам, достатъчно ми е просто да заявя политическа позиция, която позволява възможно най-голямото разнообразие от начини на живот, които да бъдат приети като легитимни – ето това според мен би трябвало да означава всяко политическо движение.

Бях затрогнат от съпоставянето в романа на две различни сцени – от една страна щастливата, почти райска сцена, представяща баща и малко момиченце близо до някакъв водопад, редом със спомена за момента, в който разказвачът е отхвърлен от баща си. В последната част наблюдаваме малкото момченце, уверено в любовта и одобрението на възрастните. Заедно с това обаче витае и усещането, че обратните деца са изключени от всичко това още преди да са разбрали защо – мисля си за това как Митко „приема собственото си право на известна част от добротата на света, колкото и ясно тя да му е била отказана“.

Това ми се струва правдоподобно. Че почти всички обратни деца израстват в обкръжение, в което моделът на нормален живот, който им се представя, не е техен собствен образ. Не искам да кажа, че това е задължително някакъв вид травматично достигане на индивидуалността, но вярвам, че то е нещо отчетливо, един вид постоянно различие. Изобщо не симпатизирам на есенциалистки идеи за това какво по неизбежност е свързано с факта, че някой мъж прави секс с друг, или жена с жена. Но въпреки това бих се осмелил да твърдя, че всички обратни хора преминават през един вид достигане на индивидуалност, което не е безпроблемно. Може би никое достигане на индивидуалността не е безпроблемно – психоаналитичните модели подсказват, че това е така – но може би този вид [обратният] е маркиран от много специфични трудности. Това е причината, поради която смятам, че гейството като идентичност е нещо по-продължително от условията на едно определено потисничество. Но може би един писател, седнал в кабинета си и въобразяващ си разни неща, не е точно най-добрият източник за намиране на отговори на подобни въпроси.

[…]

 

2016 11 Greenwell BNT
Гарт Грийнуел и романът му „Каквото ти принадлежи“ (предаване на БНТ)

 

Източник

Гарт Грийнуел е американски поет, писател и литературен критик. Дебютният му роман „Каквото ти принадлежи“ (2016), в който се преработват преживяванията му в България по времето, когато е живял там като стипендиант на Писателската работилница към университета в Айова, е наречен „първият страхотен роман за 2016“ от авторитетното американско издание Publishers Weekly. Преди това Грийнуел е публикувал различни кратки текстове в списания като The Paris Review, The New Yorker и The Atlantic.

Pin It

Прочетете още...