Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (5 гласувания)

 

Memory Rieff
Сараево. Гробове на войници, загинали в Босненската война. Конфликтът от 1990-те беше подхранван до голяма степен от неспособността да се забравя.
Фото: Hidajet Delic/AP

 

Като репортер по време на войната в Босна, през 1993 г. заминах за Белград, за да се срещна с Вук Драшкович, сръбския политик-националист и писател, който по онова време оглавяваше масовата опозиция срещу режима на Слободан Милошевич. Драшкович бе успял да спечели за каузата си подкрепата както на либералите, така и на ултранационалистите в Сърбия. Когато след срещата ни излизах от кабинета му, един от младите му помощници пъхна в ръката ми сгънато листче. На него бе написана единствено една дата: 1453 – годината, когато православният Константинопол е покорен от мюсюлманската османска армия.

Приятели, работили в бивша Югославия по време на хърватската и на босненската война, бяха имали подобни преживявания в Загреб и в Сараево, макар че тогава датите били различни. Сякаш „язвите на историята“, както ирландският писател Хюбърт Бътлър някога ги определи, оставаха неизцерими след повече от половин хилядолетие – поне в отчайващата, деградирала атмосфера на онези години и в онази страна.

Въпреки това, макар да осъзнават възможността да се злоупотребява с историята, както с нея безспорно се злоупотребяваше на Балканите през 90-те години, повечето почтени хора са съгласни с прочутата сентенция на Джордж Сантаяна, че „онези, които забравят миналото, са обречени да го преживеят отново“. Резултатът е, че отъждествяването на историческата памет с морала се превърна в една от най-непоклатимите максими на днешното време. Днес повечето общества на практика издигат в култ императива „да помним“. Научени сме да вярваме, че паметта за миналото и произтичащото от това „увековечаване“ на колективната историческа памет са висш морален дълг за човечеството.

Но ако това е погрешно – ако не винаги, то поне някога? Ако колективната историческа памет – така, както сега се използва от общностите и държавите, твърде често е водела до войни, вместо мир; до омраза и озлобление, вместо помирение, и до непоколебимото желание да си отмъстим за реални или въображаеми обиди, вместо да се посветим на трудното дело на опрощението?

Точно това се случи в американския Юг след 1865 г., където след като оръдията на гражданската война замлъкнаха, започна друга битка: коя версия за конфликта – на победилия съюз или на победената конфедерация – ще надделее. Неотдавнашният дебат в САЩ за конфедеративния флаг показа, че битката за паметта, макар приглушена, продължава и до днес. И точно както колективната историческа памет съсипа бивша Югославия през 90-те години, днес същото се наблюдава между Израел и палестинците, в Ирак и Сирия, в националистическия индуистки популизъм на индийската партия „Бхаратия джаната“, сред джихадистите и ислямистите в мюсюлманския свят и в мюсюлманската диаспора в Западна Европа, Северна Америка и Австралия.

Всичко това не означава, че има лесно решение. Напротив, вероятно желанието на човешките същества да се чувстват част от някаква общност, достатъчно силно в години на мир и благоденствие, в размирни времена се превръща в психическа и морална необходимост. Но нека поне не си затваряме очите за високата цена, която обществата са плащали и продължават да плащат за утехата от припомнянето на миналото.

Колективната историческа памет не зачита миналото. Не става въпрос само за неточности, преднамерени или не, от типа на онези, които виждаме в днешното изобилие от телевизионни мини-сериали, опитващи се да пресъздадат някаква отминала историческа епоха – „Династията на Тюдорите“ на американската „Шоутайм“, да речем, или „Рим“ на HBO. Когато държави, политически партии и социални групи се позовават на колективната историческа памет, мотивите им далеч не са тривиални. Някъде до към края на втората половина на 20 в. целта на този род припомняне почти неизменно бе да се укрепи националното единство. Добре би било, ако можехме да кажем, че лошите режими са били по-склонни към тази практика, отколкото добрите. Но в действителност усилия да се мобилизира и манипулира колективната памет или тя да бъде изфабрикувана са правени от режими и политически партии от всякакви разновидности.

Имало е дори периоди, когато съпернически политически движения са си оспорвали „собствеността“ върху исторически фигури, за които се е смятало, че олицетворяват нацията. Типичен пример е Жана д’Арк във Франция през 19 в. За десницата тя е символ на решимостта на французите да отблъснат нашествениците, докато за предимно антиклерикалната френска левица тя е жертва на Църквата, която я е осъдила да бъде изгорена на кладата. След като Римокатолическата църква обяви Жана д’Арк за блажена през 1909 г. (и през 1920 г. я канонизира), левицата повече не можеше убедително да претендира, че тя ѝ принадлежи. Въпреки това „паметта“ за Жана д’Арк продължи да бъде оспорвана. Тя се превърна в обединяващ символ за десницата, отначало за крайно консервативното католическо движение „Action Française“ и за правителството във Виши по време на Втората световна война, а после, в началото на 80-те години, за крайнодесния „Национален фронт“. Тази партия отдава почит на Жана д’Арк всяка година на 1 май, не случайно датата на най-важния ежегоден празник за левицата.

 

Memory Rieff 2
Марин льо Пен държи реч на годишното възпоменание на Жана д’Арк, провеждано от Националния фронт.
Фото: Franck Prevel/Getty Images

 

Опитите да се внуши „колективна памет“ – да се създаде убеждението, че както Жана д’Арк в своето време е олицетворявала борбата на Франция срещу английските нашественици, така днес „Националният фронт“ олицетворява борбата срещу мюсюлманите и други имигранти – е грубо изопачаване на историята. Манипулирането от страна на френската десница с Жана д’Арк обаче е също толкова своеволно, колкото упоритите опити на социалдемократическата Шотландска национална партия да си присвои за своите собствени идеологически и изборни цели фигурата на Уилям Уолъс, благородник от края на 12 в., оглавил средновековните битки на шотландците за независимост.

Всъщност Уилям Уолъс – такъв, какъвто Националната партия го представя на шотландските избиратели, се отличава дори повече от историческата фигура, отколкото Жана д’Арк според представите на Националния фронт. За това вероятно трябва да благодарим на Холивуд: Шотландската национална партия се възползва от нелепия образ на Уолъс Храброто сърце в изпълнението на Мел Гибсън и използва премиерата на филма в Шотландия през 1995 г., за да започне масова кампания за набиране на нови партийни членове. След филмовите прожекции доброволци раздаваха на зрителите листовки, в които, между другото, пишеше: „Гледахте филма – сега погледнете действителността… Днес не само храбреците, но и мъдреците избират независимостта“. Съпоставката бе очевадно абсурдна, но въпреки това тогавашният вицепрезидент на партията, Пол Хендърсън Скот, сякаш изобщо не се поколеба да използва за каузата на националистите една историческа фигура, за която, освен военната кампания през 1297-1298 г. и зловещите подробности около публичната му екзекуция от англичаните през 1305 г., практически нищо не е известно. „Казано на съвременен език – заяви Скот в едно интервю, – целите на гражданския национализъм днес са абсолютно същите (като тези на Уолъс).“

* * *

Нека бъдем наясно – аз не препоръчвам морална амнезия. Да нямаш памет е все едно да нямаш свой свят. Не оспорвам и стремежа на отделни групи да увековечават жертвите си, нито да търсят признание за страданията си. Това би било равностойно на нравствено и психологическо само-осакатяване с трагични последици. От друга страна, твърде често забравата едва ли е единствената опасност. Понякога припомнянето е твърде често, а в началото на 21 в., когато хората по цял свят, по думите на Цветан Тодоров, са „обсебени от нов култ, култа на паметта за миналото“, то като че ли крие далеч по-големи опасности от забравата.

Хипертимезията е рядко медицинско заболяване, за което е характерна „твърде ярката автобиографична памет“. Според медицинското списание „Нюрокейс“ основните му особености са: първо, че личността отделя „неестествено дълго време за размисли за собственото си минало“, и второ, че личността проявява „изключителна способност да си спомня конкретни епизоди от своето лично минало“.

За скептиците днешната възхвала на историческата памет и принизяването на забравата твърде много наподобяват хипертимезия. Независимо колко важна е ролята ѝ в живота на определени групи, независимо на какви морални и етически изисквания отговаря, паметта за миналото крие опасности, които понякога могат да се превърнат дори в екзистенциална заплаха. По време на войни или социални и политически кризи опасността не е онова, което американският историк Йосиф Хаим Йерушалми нарича „ужаса на забравата“, а ужаса на прекалено голямата, прекалено ярка памет.

Има случаи, когато забравата може да означава предателство към миналото, но паметта за миналото означава предателство към настоящето. В такива случаи, когато колективната памет обрича общността да преживява отново и отново болката от историческите си травми и горчивината от историческите си обиди, дългът би трябвало да повелява не да помним, а да забравим.

Можем ли поне в такива ситуации с увереност да твърдим кое е по-лошо – да помним или да забравим? На този въпрос няма категоричен отговор. Но имайки предвид склонността на човечеството към агресия, може би все пак забравата, независимо от жертвите, които изисква, е единственият безопасен отговор –който при това трябва да поражда облекчение, не недоволство. Много са историческите примери, когато подобна забрава настъпва по-рано, отколкото би могло да се очаква. Един от тях: когато генерал Шарл дьо Гол рязко променил становището си, решавайки, че Франция трябва да приеме алжирската независимост, един от съветниците му възразил с думите: „Проля се толкова кръв!“ На което Дьо Гол отвърнал: „Нищо не изсъхва по-бързо от кръвта“.

Казано дори още по-прямо, дилемата е в това, че паметта може и да е съюзник на справедливостта, но не е верен приятел на мира – а забравата може да бъде. Да си припомним така наречения „пакт на забравата“, pacto del olvido, между десницата и левицата в Испания, който, макар да не бе формализиран, бе решаващ за политическото споразумение, което възстанови демокрацията през 70-те години след смъртта на диктатора, генерал Франсиско Франко. Демократичният преход долетя на крилата едновременно на пренаписването и на забравата. Безбройните булеварди и улици, които след победата на фашистите през 1939 г. бяха наречени на името на Франко или на видните му поддръжници, бяха прекръстени. Но вместо да ги нарекат с имена на републикански герои и жертви, испанските лидери предпочетоха да използват имена от кралското минало на страната.

Pacto del olvido трябваше да омиротвори франкистите в момент, когато не бе сигурно дали десницата изобщо ще приеме прехода. Още от самото начало пактът имаше много критици, и то не само от левицата. Значителен брой дори от онези, които не го отхвърляха по принцип, смятаха, че той няма да успее, ако не бъде съпътстван от „комисия за установяване на истината“ по южноафрикански или аржентински образец. В крайна сметка обаче бе писано един магистрат да се опита по съдебен ред да постигне онова, за което политиците упорито отказваха дори да си помислят. През 2008 г., съдията Балтасар Гарсон започна разследване за смъртта на 114 000 души, за които се предполага, че са били убити от фашистите по време на Гражданската война или в последвалите десетилетия на режима на Франко. Гарсон поиска 19 масови гробове да бъдат отворени и телата да бъдат ексхумирани.

В Испания инициативата на Гарсон бе изключително спорна, не само защото много испанци продължаваха да вярват, че pacto del olvido бе успешен, но и защото според Закона за амнистията от 1977 г. убийствата и безчинствата, извършени и от двете страни по време на Гражданската война, за които се приема, че са имали „политически характер“, се ползват с имунитет. Гарсон отхвърли обвиненията, че е превишил правомощията си. „Никакъв закон за амнистия – твърдеше той, – който се опитва да оневини престъпления срещу човечеството, няма законно основание“. Многобройните му привърженици в Испания, най-пламенни сред които бяха членовете на „Асоциацията за възвръщане на историческата памет“, споделяха това мнение и положиха големи усилия, за да спечелят общественото мнение за каузата на Гарсон. И макар в крайна сметка висшите испански съдилища не само да отхвърлиха решенията на Гарсон, но и да го лишиха временно от правото да упражнява професията си (през 2014 г. той стана един от главните адвокати на Джулиан Асанж, основателя на Уикилийкс), неговите поддръжници никога не се разколебаха в убеждението си, че действията на Гарсон са единствената етично оправдана реакция. Именно това е смисълът на реторичния въпрос, който от време на време се появява на уебсайта на асоциацията: „Защо авторите на конституцията оставиха чичо ми в безименен гроб?“

Общата тенденция сред активистите за човешки права, включително представители на правосъдието като Гарсон, е да представят законността и морала като неразделни, поне когато става въпрос за нещо, което очевидно е в юрисдикцията на съда. И тъй като мнозинството от тях приемат, че справедливостта е основното задължително условие за траен мир, те са склонни да омаловажават опасността от негативните политически и социални последици от действията си. А когато има такива последици, обикновено заявяват, че политиците, не те самите, са длъжни да намерят изход.

Би било несправедливо да изтъкваме единствено периодите, когато паметта за миналото не е допринасяла за мир и помирение, или може би ползата от нея се е изчерпала, без да отбележим многобройните случаи, когато забравата също не е била особено полезна. Испанската Асоциация за възвръщане на историческата памет многократно е изтъквала този довод в кампанията си в подкрепа на инициативата на Гарсон. Нещо повече, от аналитична гледна точка групата основателно твърдеше, че „Законът за амнистията“ е имал ключово значение за прехода от ужасяваща диктатура към демокрация и години наред се е радвал на широка обществена подкрепа. Но в началото на 21 в. жертвите са се обърнали към по онова време лявото испанско правителство, за да не останат безнаказани престъпленията срещу човечеството (извършени по време на Гражданската война и при диктатурата на Франко).

Асоциацията вероятно имаше право да твърди, че през 21 в. Испания вече не се нуждае от pacto del olvido, както скоро след като „Скръб и състрадание“ (документалният филм на Марсел Офюлс от 1969 г.) бе прожектиран по френската телевизия стана ясно, че истината за случилото се по време на нацистката окупация на Франция вече не нанася голяма вреда нито на моралния, нито на историческия климат в страната.

Очевидно е къде забравата би била необходима – в близкото минало или сега: на Балканите, в Израел и палестинските територии (и голяма част от Близкия Изток), в Северна Ирландия. Другаде става въпрос не толкова за необходимостта от „забрава сега“, колкото да се осъзнае, че в определен момент в бъдещето, независимо дали този момент ще настъпи относително скоро или по-късно, победите, пораженията, травмите и обидите, които днес таим в себе си, ще трябва да бъдат забравени. Списъкът на местата, където това е необходимо, ще включва, като начало, Шри Ланка, Колумбия, Украйна. Ще включи и Съединените щати и паметта за нападенията от 11 септември 2001 г.: дори американците все още да не са готови да приемат този факт, така наречената война срещу терора един ден ще свърши, както свърши и Втората световна война, и рано или късно 9/11 ще отеква в съзнанието им не по-силно, отколкото Пърл Харбър отеква днес.

* * *

Жалейката, колкото и да е необходима, все някога трябва да приключи, за да продължи животът. Може би за човешките същества някои спомени са твърде скъпи, за да бъдат забравени. За обществата, особено за общества и групи, които се чувстват под екзистенциална заплаха или искат да наложат своята религия, своите стойности или териториални претенции на съседите си, тази перспектива вероятно е още по-далечна. Помислете си, например, как така наречената Ислямска държава, Ал Каида и другите джихадистки групи, а също така и много ислямски проповедници – от Индонезия до парижките предградия, – използват думите „кръстоносен поход“ и „кръстоносци“.

Както историкът от Кеймбриджския университет Пол Конъртън посочва: „В Средновековието мюсюлманските историци не са споделяли с европейските християни усещането, че са свидетели на величава битка между исляма и християнството за контрол върху Светите земи“. Конъртън добавя, че думите „кръстоносен поход“ и „кръстоносци“ не се срещат в мюсюлманските хроники и други исторически писания от онази епоха; определенията, които те използват, са „франки“ и „неверници“. Но, според Конъртън, някъде през 19 в. „все повече арабски исторически текстове превръщат кръстоносните походи в своя тема“, а терминът става „кодово название за злонамереността на западните сили … достигнала върха си с основаването на държавата Израел“. В прочита на Конъртън всяка една от арабско-израелските войни галванизира още повече темата за кръстоносните походи.

Кръстоносците като прото-ционисти! Може да няма нищо общо с историята, но това е класически пример за използването на политическата колективна памет в служба на някаква масова солидарност. Фактът, че практически нищо в арабските текстове за кръстоносните походи от онази епоха не отговаря на колективната памет в арабския свят за въпросните злодеяния няма никакво значение. Митът запълва определена необходимост и следователно може да бъде манипулиран така, че да завладее и вдъхнови онези, към които е насочен. Казано с други думи, травмата се превръща в оръжие.

По-малко от два месеца след нападенията от 11 септември, Осама бин Ладен в едно от своите послания определи американското нашествие в Афганистан, което по онова време едва започваше, като част от „дълга поредица от кръстоносни войни срещу ислямския свят“. Това бяха не само войните от годините непосредствено след Първата световна война, когато, по неговите думи, „целият ислямски свят бе покорен от кръстоносните нашественици и падна под британска, френска и италианска власт“. За Бин Ладен опитите да бъде завладян арабския свят продължават без прекъсване през целия 20 в. и включват войните на Русия в Чечения и действията на „кръстоносните австралийски сили, дошли на индонезийския бряг… за да откъснат Източен Тимор от ислямския свят“.

В края на 20 в. и началото на 21 в. в ислямския свят са погребани много форми на рационално мислене, на първо място скептицизмът. В контекста на религиозността и омразата, които днес се ширят в мюсюлманската умма, вероятно една голяма част – макар, разбира се, не всички – от онези, които са гледали посланието на Бин Ладен по социалните медии, са си „спомнили“ това кръстоносно „минало“, в което низ от фигури – от Балиан от Ибелин (около 1143 г.-1193 г.), прочутия рицар от Йерусалимското кралство, до Джон Хауърд, австралийския министър-председател, взел решението за интервенция в Източен Тимор през 1999 г., – се сливат и се превръщат в предводители на хилядолетен кръстоносен поход срещу ислямския свят.

Би трябвало да е очевидно, че това е възможно най-груба манипулация с историята и всъщност е антиисторическо упражнение по съвременно политическо въображение. Но трябва да е също така ясно, че твърденията на Бин Ладен се приемат за историческо минало навсякъде в ислямския свят.

Американският критик Лион Визълтиър навремето предупреди, че националистическа политика, основаваща се на колективната памет, може „да унищожи емпиричната нагласа, необходима за отговорно упражняване на властта“. Събитията в Близкия Изток – този полигон за безотговорно упражняване на властта – сякаш всеки ден потвърждават неговото прозрение. Един пример: когато израелските въоръжени сили обграждат Бейрут през 1982 г., тогавашният министър-председател, Менахем Бегин, провъзгласява, че „нацистите са обградени в бункера си“, макар че в ливанската столица са обкръжени Ясер Арафат и силите на Фатах. Това е типичен пример какво се случва, когато колективната памет, родена от някаква травма, намира политическо и, най-вече, военно изражение.

Израел предлага изобилие от примери за това колко пагубно колективната памет може да деформира обществото. Заселническото движение рутинно се позовава на версия на библейската история, която е не по-малко изопачаване на тази история, отколкото ислямистките фантазии за предполагаемата приемственост между средновековното Йерусалимско кралство и съвременната държава Израел. На входа на заселническото селище Гиват Асаф на Западния бряг на крайпътна табела е написано: „Завърнахме се у дома“. Бени Гал, един от лидерите на заселниците, заявява в едно интервю: „Точно на това място, преди 3800 години, земята на Израел бе обещана на еврейския народ“. Шани Симковиц, ръководителят на заселническата фондация „Гуш Ецион“, повтаря твърдението на Гал: „Преди повече от 3000 години предците ни дадоха земя, и това не е нито Рим, нито Ню Йорк, това е тази земя: еврейската земя“.

Дори когато е светска, мейнстрийм, колективната ционистка памет често е не по-малко мистична и не по-малко изопачава историята. Да припомним митологизирането и същевременно политизирането на археологията в Израел, което вече е стигнало до точката, когато науката и държавническата политика сякаш са двете страни на една и съща монета. През 1981 г. израелският интелектуалец Амос Елон отбелязва, че израелските археолози „не търсят просто знания и артефакти, а потвърждение за националните корени, които те намират в останки от древността из цялата страна“. И добавя: „Изследователите на национализма и археологията вероятно биха отбелязали очевидния катарзисен ефект и за двете дисциплини“.

Това не е никъде толкова явно, колкото в начина, по който се използват останките от крепостта Масада, открити в началото на 60-те години от Игал Ядин, началник щаб в пенсия на израелските въоръжени сили, превъплътил се в археолог. Именно в Масада юдеите въстават срещу римляните през 70 г. пр.н.е. и за да не предадат, извършват масово самоубийство. Скоро след края на разкопките на Ядин, израелски войници започват да полагат клетва за вярност в Масада. Там, по време на стандартните церемонии, съпътстващи края на основната военна подготовка във всяка армия, войниците скандират: „Масада никога вече няма да падне“. Както изтъква Елон, подобни „исторически“ заклинания всъщност са абсолютно неисторически. „Въстаниците в Масада, пише той, без съмнение биха се противопоставили на прозападния и светски характер на съвременен Израел точно както са се противопоставяли на ромеизираните евреи от своята епоха“.

На военна клетвена церемония през 1963 г. Ядин заяви: „Застанал сред войниците си пред египетските пирамиди, Наполеон казал: „Четири хиляди години история сега ни гледат.“ Вероятно той би дал всичко, за да може да им каже: „Четири хиляди години от вашата собствена история сега ни гледат“.

Четири хиляди години история. Нима е възможно емпиричната нагласа, необходима за отговорно упражняване на властта, да им съперничи? Ако историята изобщо ни учи на нещо, то е, че в политиката, както на война, на хората не им трябва амбивалентност: те търсят лоялност и сигурност. А както твърди историкът от 19 в. Ернест Ренан, ако лоялността и сигурността могат да бъдат подплатени с колективна памет, няма значение дали тази памет отговаря на историческата истина или не.

Йосиф Йерушалми смята, че фундаменталният проблем на модерната епоха е, че без някаква форма на върховен авторитет или морален закон хората вече не знаят какво трябва да се помни и какво е по-добре да бъде забравено. Но ако опасенията на Йерушалми са основателни, и ако реалната приемственост между минало, настояще и бъдеще е заменена от колективната памет за минало, което е не по-реално от измислените традиции, то тогава безспорно е настъпил моментът да анализираме своите онаследени максими както за паметта, така и за забравата.

Бихме могли да започнем с Едикта от Нант, издаден от Анри IV през 1598 г., за да сложи край на религиозните войни във Франция. Кралят чисто и просто забранява на поданиците си, както на католиците, така и на протестантите, да помнят. „Споменът за всичко, което се е случило и от едната, и от другата страна от март 1585 г. (нататък) – повелява едиктът, – и по време на всички предишни размирици, ще бъде изтрит и смятан за нещо, което не се е случило.“ Дали това би помогнало? Дали омразата наистина би могла да бъде усмирена с кралска заповед? Никога няма да научим, тъй като Анри е убит през 1610 г. от фанатизиран католик – противник на едикта, който по-късно е отменен. Но нима не можем да допуснем, че ако нашите общества посветят на забравата дори само частица от енергията, която сега посвещават на увековечаването на паметта, то някои от най-размирните места на нашия свят биха се доближили поне с крачка към мира?

Като репортер по време на войната в Босна, която до голяма степен бе кръвопролитие, подклаждано от колективната памет, и дори, още по-точно, от неспособността за забрава, носех със себе си все по-изпомачканите и избледняващи копия на две поеми от Вислава Шимборска – „Краят и началото“ и „Действителността налага“. И в двете поеми тази толкова хуманна и антидогматична поетеса, която някога бе казала, че любимата ѝ фраза вече е „Не зная“, подсказва моралната необходимост от забрава. Родена през 1923 г., Шимборска е преживяла агонията на Полша по време и на германската, и на руската окупация. За нея, както за повечето хора от нейното поколение, пръстта на родните поля и уличната настилка в градовете са пропити с кръв, наситени с дълбоко трагични, непоносими, деструктивни спомени. Въпреки това в „Действителността налага“ Шимборска пише:

Действителността налага
да кажем и това:
животът продължава.
Тя го казва в Кан и Бородино,
на Косово поле и Герника.

Шимборска формулира етическия императив да забравим, за да продължи животът – защото животът трябва да продължи. И има право. Всичко трябва някога да приключи, дори жалейката. В противен случай кръвта никога не изсъхва, краят на една голяма любов се превръща в край на самата любов и, както ирландците казват, дълго след като причините за свадата са забравени, споменът за обидата остава.

Преведе от английски: Юлия Гешакова

Източник

Дейвид Рийф
Американският публицист Дейвид Рийф (син на Сюзан Зонтаг) е автор на десетина небелетристични книги и редовен сътрудник на авторитетни издания като „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон Пост“ и „Уол Стрийт Джърнъл“. Последната му книга е „Възхвала на забравата“, публикувана през май 2016. (David Rieff, In Praise of Forgetting: Historical Memory and Its Ironies).
Други статии от този автор
Посетители: 124

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • 007 писа Още
    Достоевски - догматик?... преди 14 часа
  • аФдеев писа Още
    Не мога да имам нищо... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Не разбирам какво имаш... преди 2 дни
  • Николай Аретов писа Още
    Интересна статия. А... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "„Обективно“ и... преди 4 дни
  • Румяна Станкова писа Още
    С логиката и почерка на... преди 6 дни
  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 1 седмица
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 2 седмици
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    ... преди 2 седмици
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 2 седмици
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 2 седмици
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 2 седмици
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 2 седмици
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 3 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици