Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

2016 09 ereader sand

 

Киндъл и вътрешният конфликт между консуматора и почитателя на книгите

1.

Като много други хора, които обичат да четат, аз съществувам в парадоксалното състояние да имам както прекалено много, така и прекалено малко книги. Вероятно притежавам не чак толкова много повече от средния читател на моя възраст, но апартаментът ми е сравнително малък и доста често започва да изглежда прекалено, почти маниакално претъпкан с книги. До нощното ми шкафче се издига странен обелиск от изчетени донякъде издания с меки корици, покрит с тънък слой прах. Всичките ми книжни лавици са изпълнени с по два реда книги, натъпкани почти като в играта Тетрис, а кажи-речи всяка хоризонтална повърхност в къщата съдържа по един или друг вид материал за четене. Разбира се, не съм чел всички тези книги (при някои дори не съм се опитвал да започна на сериозно), но това не ме възпира от трупане на все повече, със скорост, която нито доходите ми, нито жилищното ми пространство могат да издържат до безкрайност.

От време на време това се превръща в източник на леко напрежение между жена ми и мен. Тя също чете и обича да има много книги около себе си, но от друга страна обича да има място и за всички останали неща, които човек би искал да вижда наоколо, ако къщата би трябвало да прилича поне малко на къща, а не толкова на драстично зле подредена антикварна книжарница. Всеки път когато пристъпя прага с няколко нови покупки под мишница или внимателно отварям поредния пакет от Амазон, не мога да не изпитвам усещането, че се ангажирам с един вид дребен акт на домашна колонизация и окупирам още няколко кубически сантиметра жилищно пространство в името на печатната страница, в борбата между нашите Lesensraum и Lebensraum[1]

Ситуацията се влошаваше от години насам и доскоро не се забелязваха никакви признаци за намиране на потенциално решение. А след това един приятел ми подари Киндъл, отбелязвайки лукаво, че го правел поне отчасти като акт на доброжелателна интервенция в ситуацията около моето лавично пространство. Не съм сигурен дали сам бих решил да си купя електронен четец. Аз съм повече или по-малко типичен библиофил, в смисъл, че винаги съм обичал книгите колкото заради интелектуалните, толкова и заради физическите им качества. Обичам начина, по който някоя добре направена книга с меки корици се отваря нежно в ръката, както и решително-авторитетното захлопване на страниците ѝ, когато се затваря. Наслаждавам се и на книгите с твърди корици, на солидната им и трезва тежест, шепнещото поскърцване на гръбчетата им. Обичам и начина, по който те миришат: леко химическата миризма на нови книги и мекия, дървесен аромат на старите.

Мисълта ми е, че, като много други хора и аз се наслаждавам на книгите като на обекти. Въпреки трудностите, които възникват при натрупването им, харесва ми това, че заемат както мисловно, така и физическо пространство. Всъщност, за да бъда честен, доскоро тайно хранех напразната надежда, че цялата идея с електронните книги и четци ще се окаже само някаква преходна мода, че по някакъв начин всички изведнъж ще забравят, че книгите са нещо тромаво и сравнително скъпо за произвеждане, а и не особено добро за околната среда, и че те могат много лесно да бъдат заменени от малки облачета от електронни данни, които могат да бъдат изпратени по целия свят за секунди, без да заемат каквото и да било видимо пространство. Не ми се щеше онова, което се случи с компактните дискове, да се случи и с книгите. Но след това извадих от опаковката онова малко, шлифовано-утилитарно правоъгълниче от сива пластмаса и го включих. Само минути по-късно вече бях започнал да схващам целия му откачен потенциал. За нула време бях снел от мрежата малка библиотека от безплатни, с изтекли авторски права класически издания. Очевидно е, че може да се каже нещо в полза на възможността да се разхождате наоколо с пълните събрани съчинения на Толстой в задния джоб, без да се страхувате от изкривяване на гръбначния стълб или публичен присмех. Осен това е също очевидно, че е хубаво да имате директен достъп до един огромен, но невидим склад с книги, от който можете да избирате по всяко време каквото си поискате, да го поръчвате и започвате да четете в хода на няколко минути или дори секунди. Изведнъж ми хрумна, че Борхес сигурно би бил колкото очарован, толкова и ужасен от Киндъла. Всъщност, по някакъв странен начин, той по някакъв начин го е изобретил (по същия начин, по който Леонардо е „изобретил“ хеликоптера и различни други технически устройства).

2.

В началото на разказа му „Книгата от пясък“, безименният разказвач-библиофил – също като самия Борхес, пенсиониран библиотекар от Аржентинската национална библиотека – чува как някой чука на вратата му. Пред входа стои шотландски продавач на Библии. И когато разказвачът го информира, че притежава повече от достатъчно много Библии, включително и достатъчно много редки издания, продавачът отвръща, че освен всичко друго той притежава и странен том, който е купил за няколко рупии от неграмотен уличен бедняк в Бомбай („хората избягваха да се докосват дори до сянката му“, ни се казва, „от страх да не бъдат омърсени“). Той показва на автора необикновения том и, докато го изследва, последният е изненадан от „необичайната му тежест“. Продавачът му казва, че беднякът, от когото е купил книгата, му е казал, че тя се нарича „Книгата от пясък“, защото нито пясъкът, нито тази книга имат начало или край. След което авторът се опитва да намери първата страница и бързо осъзнава, че това е невъзможно, тъй като, както изглежда, страниците „просто израстват от самата книга“. Същият проблем се открива и при опита да се намери последната страница. Удивлението му пред невероятния предмет, който държи в ръцете си, е безкрайно:

„Не може да бъде, и все пак съществува“, каза продавачът на Библии, почти шепнешком. „Броят на страниците в тази книга е буквално безкраен. Никоя страница не е първа, никоя страница не е последна“.

Разказвачът разбира, че трябва да има тази книга на всяка цена и предлага на продавача цялата си пенсия, заедно с изключително рядко издание на Библията на Уайклиф. И след като Книгата от пясък става негова, той прекарва дни и нощи в съзерцаване на мистериите ѝ, потънал изцяло в неизчерпаемия фонд от текстове. Не след дълго той започва да разбира, че самата книга е „чудовищна“, и че притежаването ѝ – както и факта, че тя притежава него – също е направило от него някакъв вид чудовище. „Чувствах, че това е нещо кошмарно“, разказва той, „нещо скверно, което омърсява и корумпира реалността“. Той започва да обмисля дали да не я изгори, но се страхува, че „изгарянето на една безкрайна книга може да се окаже нещо също толкова безкрайно и да задуши цялата планета в пушеци“. Накрая решава, че „най-добрият начин да се скрие едно листо е в гората“ и историята завършва с това как той скрива Книгата от пясък на рафт с мухлясали стари списания в мазето на библиотеката, внимавайки да не си отбележи къде я е скрил, така че по същество да я изгуби – както самият той, така и целият сват.

Аз съм силно привързан към моя Киндъл. По причини, които изредих по-горе, смятам, че това е изкусно малко приспособление. Но в собствените си по-борхесиански моменти понякога мисля, че в него също има нещо скверно, нещо, което омърсява и корумпира една реалност, която не бих искал да видя омърсена и корумпирана. Да, той е малък – на практика по-малък от моето издание на Книгата от пясък от Penguin Classics. Но въпреки това броят страници, които се съдържат в него е, ако не „буквално безкраен“, то поне потенциално безкраен. Никоя негова страница не е първа, никоя не е последна. Ако го сложа на някоя от книжните си лавици, ако го пъхна между, да речем, две оръфани от четене томчета на Борхес, той ще си стои там почти незабележим, по-тънък от всички томчета около него. И все пак той притежава обезпокоителния, някак вълшебен потенциал да ги обхваща всички, да ги заменя както индивидуално, така и като цяло. По силно обезпокоителен начин той прави всички тези книги внезапно да изглеждат ненужни, повърхностни, заплашва ги с незабавната възможност да ги направи излишни. Струва ми се някак елегантно съвпадението, че микропроцесорите, които правят неговата магия възможна, са направени от силиций, който пък се извлича от кристали, съдържащи се в пясъка. Киндълът, както изглежда, е по някакъв странно-буквален начин една Книга от пясък.

Онова, което според мен кара Борхес да потръпва пред Книгата от пясък е начинът, по който тя – както и Алефът от по-ранния му едноименен разказ – парадоксално съдържа някаква безкрайност в едно крайно, физически ограничено пространство. Подобно на много други свръхестествени обекти в творчеството му, тя упражнява някакво ужасяващо, трансформативно влияние върху реалността. Същото важи и за Киндъла. С което не искам да кажа, че електронните четци ме плашат, защото това не е вярно. Те са не по-мистериозни или по-зли от всяко друго техническо нововъведение, заместващо някакво по-старо (в края на краищата, сама по себе си книгата е просто парче технология: тя е устройство, направено от хартия, мастило и лепило). Но възходът на тези нови машини ме прави малко тъжен, защото при ползването на Киндъла си аз разбирам, че – ако и да има много важни измерения, по които той не може дори да се надява на конкуренция с най-голямото изобретение в историята на цивилизацията – то има и много други измерения, по които той го надминава без ни най-малко усилие, и че именно това са причините, поради които електронният четец в края на краищата ще замести подвързаната книга.

3.

Между другото, всичко това ми стана някак особено ясно съвсем наскоро, когато получих екземпляр от колосалния дебютен роман на Адам Левин, Инструкциите, който в момент на безразсъдство бях се съгласил да рецензирам за един вестник. Това чудо е над хиляда страници и, в изданието с твърди корици, значително по-голямо и по-тежко от всяка друга книга, която се намира в мое притежание (включително и изданието на пълния Шекспир на Нортън). За да ви демонстрирам по някакъв начин физическото могъщество на романа на Левин, позволете ми следното леко странно признание: в момент на причудлива разсеяност миналата седмица по случайност открих, че в пространството между гръбчето и вътрешността на книгата се побират не една, а цели две устни хармоники, които в онзи момент лежаха на бюрото ми. Каквото и странно предимство да се предлага от факта, че човек може да напъха два музикални инструмента в гърба на едно книга, то всеки физически обект с такива размери е доста труден за носене (с или без устни хармоники в него). И ако самите вие бихте влачили със себе си книга с 1030 страници, под непрекъснатия натиск на приближаващия се краен срок, то съгласете се, че това с неизбежност би ви довело до сравнително заплетен конфликт от практически противоречия: за да можете да я прочетете, вие трябва да я носите със себе си навсякъде и по всяко време, но да се влачи едно такова чудовище във влак или автобус не е шегичка, като се има пред вид, че обемът и тежестта му са приблизително равни на онези на, да речем, обичаен хотелски минибар.

И така аз направих очевидното и реших, че бих могъл да снема Инструкциите от Киндъл-магазина на Амазон. И когато разбрах, че електронната версия на книгата все още не е излязла, за миг бях обхванат от онова най-съвременно (и глупаво) от всички възможни раздразнения: да ти се отказва удобство, което съвсем доскоро изобщо не е съществувало. Разбира се, романът на Левин е краен пример, но все пак той ме накара да мисля за непреодолимите сили, срещу които е изправена книгата като обект, като културен артефакт. Историята на онова, което наричаме прогрес, е каталог на начините, по които удобството е надделявало над почти всяка друга човешка потребност. И, както вече казах (и може би преувеличих до някаква малко подозрителна степен), аз обичам книгите и в н никакъв случай не бих живял в свят, в който те не биха били нещо повече от декорации към вътрешното оформление на жилищата ни, или, по подобие на грамофонните плочи, като фетиш-обекти за малка, но всеотдайна котерия от фанатични привърженици на аналоговия звук. Електронните книги не са перфектни, а удоволствието от четенето им според мен все още е по-малко от онова при реалните книги – които, при еднакви други условия, аз винаги бих предпочел. Но, както ще ви увери всеки аудиофил, компактният диск предлага несъизмеримо по-добро качество на звука в сравнение с MP3-формàта – но, въпреки това, кога точно за последен път сте купували компактен диск? Или кога наскоро някой от познатите ви е купувал компактен диск? Дори и баща ми вече си снема музиката от iTunes. Аз все още притежавам малък рафт с дискове, но не съм добавял нови в продължение на години и, понеже дори вече не притежавам плейър, те по принцип просто си стоят там, за да ми напомнят за бързо отминаващото минало, в което записаната музика все още притежаваше и физически измерения.

Колкото и да не ми се иска, все пак не успявам да си представя някакво възможно бъдеще, в което книгите от хартия и мастило биха могли да избегнат същата съдба. Ненаситното желание за все повече и все по-нови форми на удобство, което движи глобалната ни икономика и технологическата ни култура, оставя след себе си широка диря от най-различни забравени технологии. И, въпреки нежеланието ми да видя как книжните ми лавици се превръщат в част от тази диря, вече мога да открия у себе си първоначалните предупредителни сигнали за това как собствената ми потребност от удобство – на желанието ми да получавам на мига онова, което си желая, да не се занимавам с реални предмети и цялото им тромаво съществуване – вече започва да измества любовта ми към книгите като физически обекти. Не бих искал идентичността ми на консуматор, на безскрупулен търсач на най-удобната и финансово-ефективна опция, да измести идентичността ми на книголюбител. Не очаквам с нетърпение едно бъдеще, в което Киндълът (или което и да е устройство, което евентуално ще го замести) ще се окаже единствената книга на полиците ми. Но според мен това е бъдеще, което ни очаква с доста голяма вероятност и в което, като консуматор, аз вече играя собствената си малка роля. Има моменти, в които ми се ще да можех да последвам примера на стария библиотекар от разказа на Борхес и да погреба собствената си Книга от пясък в някакъв забутан шкаф в библиотечно мазе, след което просто да я забравя. Но след това осъзнавам, че това чудо е просто прекалено полезно, прекалено откачено-удобно, за да не бъде прието. След което си казвам, че така или иначе не е възможно да се спре напредъка на технологиите и че историята е пълна с примери за красиви неща, заместени от по-ефективни версии на същите тях. В края на краищата човек никога не може да спечели в борбата срещу удобството, независимо от това колко силно може да обича анахроничните, тежки, тромави и красиви неща, които му се иска да спаси.

Източник


[1] Читателско пространство и жизнено пространство. Бел. пр.

Марк Оконъл

Марк Оконъл е американски журналист на свободна практика, сътрудник на множество от най-големите американски издания (NewYorker, Slate и др.), както и редактор на електронното издание The Millions.

Посетители

6
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 3 дни
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 4 дни
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 4 дни
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 4 дни
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 5 дни
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 5 дни
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 5 дни
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 5 дни
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 5 дни
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 5 дни
  • Мариета писа Още
    Благодаря Ви за тези... преди 6 дни
  • Николай Колев писа Още
    Дано никога не се... преди 6 дни
  • Златко писа Още

    Здравейте, Росица, и... преди 1 седмица
  • Росица Гичева писа Още
    Здравейте, г-н Енев,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Започвам... преди 1 седмица
  • Георги Гочев писа Още
    Жестока истина! И - без... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    Imagine Dragons - Natural
    NATURAL преди 2 седмици
  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 2 седмици