Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 85% (4 гласувания)

 

2016 02 Batuman Huellebecq

 

Този текст е част от поредицата на „Либреален Преглед“
„Турция – предизвикателства и надежди“,
която включва:


Турските либерали от Морийн Фрийли

Кемализмът от Пери Андерсън

Съседства от Орхан Памук

Анадолското изкушение от Михаел Туман

Две мнения за демократизацията в Турция от Сейла Бенхабиб и Некла Келек

Бельото говори за прогрес от Даниел Бакс

Промени в Турция: Ние се извиняваме! от Каи Щритматер

Ние можем и по кюрдски от Михаел Туман

Пазарът е тук от Инго Аренд

Триумфиращата Турция? от Стивън Кинцър
 
 
 
Сценични майки от Елиф Батюман
 
 
Музеят на Орхан Памук от Елиф Батюман
 
 
Турция избира Ердоган от Кристофър де Белаг
 
Пътят на Ердоган от Халил Карàвели
 
Турция: завръщането на султана от Кристофър де Белаг
През 1924, една година след като е основал Турската република върху руините на Османската империя, Мустафа Кемал Ататюрк, новият водач на страната, отменя Османския халифат, който е бил последния останал сунитски халифат от 1517 насам. След като е въвел секуларна конституция в западен стил и ново законодателство, Ататюрк закрива дервишките ордени и религиозни училища, отменя многоженството и въвежда граждански бракове, а също и национален конкурс за красота. Той дава на жените правата да гласуват, да притежават собственост, да стават върховни съдийки и да се кандидатират за изборни длъжности. Забрадката е отменена. Един известен закон от 1925, наречен „законът за шапката“, поставя извън закона носенето на фесове и чалми; единствено разрешеното покритие за главите на мъжете стават шапките с периферия в западен стил. Османското арабско писмо е заменено от латинската азбука, а самият език е „прочистен“ от арабски и персийски елементи.

По онова време бабите и дядовците ми са били или много малки, или дори още неродени. Само бащата на майка ми е бил на достатъчна възраст, за да си спомня как е хвърлял във въздуха феса си за рождения ден на султана. Родителите ми са родени в секуларна страна. Срещнали са се във водещия медицински университет на страната, преселили са се в Америка по средата на седемдесетте години, станали са изследователи и професори. И двамата са били и продължават да бъдат страстни привърженици на Ататюрк. Израснах, слушайки, че ако не е бил Ататюрк, баба ми е щяла да бъде „забулена жена“, която е трябвало да разчита на мъжа си за съществуването си. А вместо това тя е посещавала добро училище, писала е дипломна работа върху Балзак и е станала учителка. Чувствах се благодарна на Ататюрк за това, че родителите ми бяха толкова добре образовани, че не са били сковавани от суеверия или религия, че са истински учени, които ме научиха да чета на тригодишна възраст и никога не се съмняваха в това, че ще стана писателка.

Баща ми е израснал в Адана, недалеч от сирийската граница. Семейството му е било алевитско – част от шиитското малцинство в Турция – и един от най-ранните му спомени е за това как се е пробудил, слушайки дядо си да чете Корана на арабски. Баща ми изпитал първите си религиозни съмнения на дванадесет годишна възраст, когато открил Бергсон и Конт в една книжарница в Адана и прочел, че религията е част от примитивното, пред-научно състояние на цивилизацията; бил е атеист още от тийнейджърските си години. Майка ми е израснала в Анкара, столицата на Ататюрк. Баща ѝ, един от цивилните инженери, които са спомогнали за модернизирането на Анадола, беше предан секуларист в публичното си амплоа, но набожен мюсюлманин в частния си живот (но не и привърженик на забрадките, които никоя жена в семейството не е носила). В началното училище майка ми прочела какво пишело в Корана за невярващите – че Бог ще затвори очите и ушите им – и изпаднала в такава депресия, че не станала от леглото в продължение на два дни. Винаги съм познавала майка си като агностичка, по-малко уверена от баща ми в това, че вселената не е била създадена от някакъв велик интелект. Но тя се дразнеше дори още повече от баща ми когато смяташе, че хората призовават Бога да свърши работите им вместо тях – например, когато видеше автобус с рекламен надпис „Аллах да ни закриля“.

И двамата родители винаги са ми казвали, че за да бъда добър човек, не е нито нужно, нито дори желателно, да вярвам в Бога. Много по-благородно и по-ефективно е да вършиш добро без някакъв интерес, без мисли за рая. Нищо в средата, сред която израснах, в Ню Джърси през осемдесетте и ранните деветдесет години, не противоречеше на представата за религията, която си оформих – като нещо ненужно, ненаучно, провинциално, по същество ънкуул[1]. В продължение на дълго време си мислех, че съществува неразривна връзка между куулността и позитивизма. Мислех си, че така върви светът. А след това се появи политиката на идентичността и в Турция започна възхода си Партията на справедливостта и развитието (A.K.P.) – една центристко-дясна партия с ислямистки корен. Харизматичният ѝ лидер, Реджеп Таип Ердоган, е турски държавен глава от 2003 насам, след като A.K.P. спечели първата си убедителна победа.

Най-внезапно именно секуларистите започнаха да изглеждат някак досадни: расистки настроени, авторитарни, елитисти и робски про-западно ориентирани. [Ню Йорк] Таймс започна да ги нарича „секуларният елит“. През 2007 в Таймс се писа, че един протест срещу A.K.P., проведен от стотици хиляди турски секуларисти, бил мотивиран от „страх“ пред начина на живот на техните по-религиозни сънародници – и от „снобски“ недоволства, че „религиозните турци били необразовани и бедни“, че „тъпите им молитвени килимчета се мотаели из краката им сред болничните зали“. Трудно е човек да си представи как Таймс би се осмелил да разказва по също толкова снизходителен начин за елитизма на американците, които се противопоставят на християнската десница. Западното гледище за Ердоган започна да се вкоравява, особено след протестите на площада Гези от 2013; той беше критикуван за предполагаема корупция и все по-авторитарни тактики по отношение на журналистите и опозиционните партии. Но в продължение на години моите американски либерални приятели, разполагащи с някакво мнение за нещата в Турция, бяха настроени в подкрепа на Ердоган. Те смятаха, че за Турция е невъзможно да потиска и отрича собствената си религия в течение на толкова дълго време и че хората най-после са надигнали глас.

Мнозина говореха със симпатия за антроположката Джени Уайт, една от важните изследователки на модерна Турция, чиято книга „Мюсюлманският национализъм и новите турци“ характеризира кемалистката турска култура като определяна от „милитаризъм, враждебност, подозрителност и авторитаризъм“, основаващи се на „една турска етничност, разбирана като връзки на кръвта“. Мюсюлманският национализъм, напротив, се опитвал да замени „исторически оспорваните републикански граници“ с „по-гъвкави османски имперски покрайнини“ и да „предпочете мюсюлманската идентичност и култура пред расата“. Според симпатизиращия на A.K.P. мироглед, османците, които кемалистите бяха обвинявали в предателство, тъй като са продали Турция на британците, се радват на нов възход, като модел на просветен мюсюлмански мултикултурализъм.

Виждах много ясно, че всяко незачитане на кемализма беше като удар с нож в сърцата на родителите ми. Но за разлика от тях аз бях образована в Америка. За мен, както и за повечето американци, изглеждаше малко странно, че в почти всяка обществена сграда в Турция на стените висят портрети на Ататюрк. Освен това знаех, че в името на успеха на турската република милиони хора са били заставени да променят езика, облеклото и начина си на живот – всичко наведнъж, понеже Ататюрк е казал така. Знаех, че хората, които са били възприемани като заплаха за държавата – религиозни водачи, марксисти, кюрди, гърци, арменци – са били депортирани, изпращани в изгнание, хвърляни в затвора, измъчвани или убивани. Знаех, че дори и сега, в началото на 21 век, над армията там не се упражнява достатъчно контрол и че жените, които носят забрадки, са подложени на определена държавна дискриминация, като например невъзможност за упражняване на определени професии или следване в някои университети.

Освен това, когато мислех за собственото си семейство, нещо в критиката на Уайт срещу кемализма ми звучеше познато: усещането за вечна готовност за бой и параноя. Кемализмът, също като ционизма, черпи голяма част от енергията си от факта, че турската държава много лесно би могла и да не съществува. В края на Първата световна война, победилите Съюзници добиват контрол над почти целия Анадол и разделят големи части от него на британски и френски мандатни територии, като разпределят останалото между гърци, арменци и кюрди. Преди Ататюрк да стане законодател, той е бил военен командир, водач в Турската война за независимост. От военна гледна точка всички онези народи и нации са анти-турски (каквито са по онова време и арабите, които подкрепят Великобритания в Първата световна война).

Родителите ми винаги мечтаеха за един пост-национален свят; като дете майка ми всяка нощ се е молела на Аллах да се сформира правителство на Обединените нации, за да няма повече държави и войни. В същото време, самата аз си припомням от детството някои предупреждения, че по света има анти-турски настроени хора – такива, които хранят стари вражди и могат да причинят трудности. За известно време изглеждаше, че Ердоган наистина се опитва да се противопостави на този вид конфронтационно мислене – да открива нови канали за бизнес и дипломатически отношения със съседите на Турция, да премахва табутата, наложени върху споменаването на „кюрдския въпрос“ и Арменския геноцид. При управлението на A.K.P. за пръв път беше открит телевизионен канал на кюрдски език; през 2009 Ердоган изказа добри пожелания на кюрдски. Само малко по-рано всичко това би било напълно немислимо.

През 2010 аз се преместих в Истанбул, където преподавах в един университет и писах за това списание в продължение на три години. Постепенно открих, че, подобно на Америка, Турция се поляризира и разделя на два лагера, които са все по-малко способни да разговарят едни с други. Налице беше една нова дихотомия, за която никога преди това не бях чувала: онази между „белите турци“ (озападнените секуларни елити в Истанбул и Анкара) и „черните турци“ (набожните мюсюлмани от ниските и средни класи в Анадола). Черните турци бяха неудачниците, докато белите турци бяха расистите, които ги презираха. Джени Уайт пише: „Понятието ‚черен турчин‘ се използва от кемалистите, за да изкажат презрение към турците от по-долни класи или селски произход, които се считат за нецивилизовани, патриархални, не-модерни и запленени от исляма, дори и ако са се издигнали до нивото на средната класа“. Ердоган с гордост обяви, че счита себе си за черен турчин.

Разделението между черни и бели беше за мен трудно за разбиране. Семейството на майка ми – светлокожи професионалисти от Анкара, които някога са имали шофьор и градинар – ясно се вписваше в „белия профил“. Роднините на баща ми от Адана са били като цяло по-слабо образовани и с по-тъмна кожа. Неговият баща е имал магазинче, в което на местните овчари се е продавала боя за обработване на текстил. Имаше един кратък период от време, през който баща ми носеше мустаци. Но заедно с това баща ми е написал есе във възхвала на Ататюрк за годишния алманах на училището си, сестрите му са подкрепяли правото на аборт и нито една от жените в семейството му не е носела забрадка освен при домашна работа, а аз не съм чувала никоя от тях да изразява дори и най-слаба носталгия по османското минало. Чувала съм роднини и от двете страни на семейството ми да изказват опасения, че, ако реформите на Ататюрк бъдат отменени, Турция би могла да свърши „като Иран“. Така че, какви в края на краищата бяха хората от бащината ми страна – също бели турци?

В Истанбул започнах да внимавам за това какво говоря, да се стремя да не звуча – да не бъда – ориенталистки или ислямофобски настроена. Една вечер, докато бях в апартамента си с един турски приятел, разговорът ни беше прекъснат от призива за молитва, усилен от високоговорители. В апартамента ми, както и в повечето части от града, човек можеше да чуе конкуриращи се повици от различните джамии, надигащи се по едно и също време, пет пъти дневно. Често пъти, докато се разхождах из града, ми харесваше да чувам призива за молитва. Някои хора бяха наистина добри в това. (Майка ми често беше разказвала, че когато баща ѝ бил още момче, имал толкова красив глас, че понякога влизал в ролята на заместител, ако мюезинът се разболеел). И все пак, когато си бях вкъщи със затворени прозорци, работейки или задълбочена в разговор, звукът на усилени мъжки гласове, възхваляващи исляма, винаги се чувстваше някак натрапнически. „Знам, че звуча гадно, но понякога наистина побеснявам“, признах на един приятел. „О, не, ти май си ислямофобка?“, отговори той игриво. След което ме посъветва да мисля за имама като за някой певец, „като Майкъл Джаксън“.

Тъй като говорех турски не съвсем перфектно, усмихвах се много и често пътувах сама, то получавах множество поучения от мъже, особено шофьори на таксита. Някои от тях бяха секуларисти; други, от ония с множество религиозни дреболии в колите си, не се опитваха да ме заговарят. Това все пак оставяше място за множество любезни, отчасти религиозни шофьори, които ми обясняваха надълго и нашироко колко страхотно нещо била забрадката – как тя била „всъщност нещо красиво“. Всъщност, казваха те, за една жена да покрива главата си е феминистки жест, защото това било ясно заявление, че тя изисквала респект. При нея не се случвали недоразуменията, които могат да се случат на жена с непокрита глава.

Обикновено не отговарях, особено ако шофьорът изглеждаше малко раздразнителен, защото в такъв случай те започваха да спорят и преставаха да гледат пътя, а в много от такситата нямаше предпазни колани. Но веднъж, когато един шофьор ме притисна особено настойчиво, настоявайки да чуе мнението ми, аз казах нещо от рода „Според мен всички жени трябва да бъдат уважавани. Това не трябва да зависи от косата им“.

Шофьорът отговори, че съм била абсолютно права, разбира се, че жените трябвало да се уважават, и че забрадката била най-добрият начин за жените да припомнят на мъжете необходимостта от респект. Мъжете, в края на краищата, били по-лоши от жените: понякога можели да се забравят и тогава се случвали лоши неща, „дори“ – добави той с понижен глас, добавяйки, че не иска да споменава такива неща пред мен – „дори изнасилване“.

Отговорих, на опростения си турски, че за мен това звучи като заплаха: или си покривай главата, или може да бъдеш изнасилена. Шофьорът запротестира в пищни фрази, че никой тук не заплашвал никого, че да се говори за заплахи в тази ситуация било нелепо, че можел да познае по усмихнатото ми лице, че съм добра и доверчива личност, но пък светът бил несъвършено място, че някои мъже били по-малко хора, отколкото животни и че било най-добре да се изпращат ясни сигнали за онова, което човек си търси или не търси. След това ме остави при рибния ресторант, където имах среща с няколко професори по литература.

Ако всичко това би се случвало единствено между нас двамата, в едно такси и някакъв вид политически вакуум, аз не бих се дразнила на шофьора заради мнението му. Това си беше неговата кола и неговата страна, и той ме караше там, където исках да отида. Знаех, че ограниченият ми турски език, който чувствах като такава пречка, беше в неговите очи белег на привилегия – знак, че мога да си позволя да живея в чужбина и да пътувам. Често пъти, вторият въпрос, който шофьорите ми задаваха, след неизбежното „Откъде сте?“, беше „Колко струва самолетният билет?“

Но таксито не се намираше във вакуум. То беше в страна, в която държавният глава, чиято жена носи забрадка, постоянно подтиква жените да имат поне по три деца, а за предпочитане четири или пет. Ердоган е противник на аборта, противозачатъчните средства и цезаровото сечение. Той твърди, че ислямът е установил ясна позиция за жените, но че това не можело да се обясни на феминистките, защото те „не приемат понятието за майчинство“. Колкото по-дълго той оставаше на власт, толкова по-открито започваше да говори. През 2014 стигна дотам да описва противозачатъчните средства като „предателство“, чиято цел е „да пресуши нашата наследственост“. Колкото и да се опитвах да бъда толерантна – колкото и да симпатизирах на феминистките-мюсюлманки, които не желаят да бъдат „освобождавани“ от фереджето и които се чувстват също толкова осъждани от секуларисткия истеблишмънт, колкото секуларните жени се чувстват осъждани от мюсюлманския патриархат – аз никога не можех да простя на Ердоган, че говореше такива неща за жените. И, понеже той ги произнасяше в името на исляма, аз не можех да простя и на исляма.

* * *

През есента на 2011 пътувах до югоизточния Анадол, за да пиша за едно новооткрито археологическо находище от времето на Неолита, за което учените смятаха, че можело да се окаже първия в света храм. Мястото, на име Гьобеки тепе, се намираше близо до град Урфа, свято за мюсюлманите място, за което се вярва, че било рожденото място на Авраам. (Градчето, близо до сирийската граница, днес е един от центровете, през които преминават идещите откъм Европа ислямски бойци, които след това се присъединяват към ИДИЛ). Изглеждаше, че аз съм единствената жена без придружители в целия хотел. Когато казах на служителя, че ще остана цели шест дни, той почти получи инфаркт. „Шест дни?“, повтори той. „Съвсем сама?“ Когато го попитах за работното време на сауната, той отговори, че тя била само за мъже – не само днес, а по всяко време. Взех асансьора до стаята си, изпълнена с потискащото осъзнаване, че в минибара няма да има алкохол. През цялото време, което прекарах в Урфа, когато и да срещнех някой от служителите на хотела, винаги бях поздравявана по същия начин: „О, вие сте още тук?“

Беше доста трудно да намеря такси, което да ме закара до археологическото находище. Накрая рецепционистът от хотела позвъни на свой познат шофьор: намръщен тип без таксометър, който ми взе извънмерната цена от петдесет и пет долара за отиване и връщане, като въздишаше и мърмореше нещо под нос през цялото време. Не вдигна телефона си когато го повиках да ме вземе обратно и накрая ми се наложи да се връщам на стоп. Предполагайки, че нещата могат да станат малко по-лесни ако разполагам със собствена кола, се договорих да отида в шест часа на следващата вечер до местното бюро на агенцията Europcar, която би трябвало да се намира на улица 749. Изгубих посоката до такава степен, че някъде към седем все още обикалях насам-натам по някаква мистериозна отсечка от тукашните пътища, която изглежда започваше като улица 771, след което, без каквато и да било видима промяна, изведнъж се превръщаше в улица 764. Бях подминала на няколко пъти един и същи магазин за дреболии, с което бях привлякла вниманието на някакъв разносвач на хляб.

„Търсите ли нещо?“, попита ме разносвачът. Показах му адреса. Той го показа на друг човек. Двамата дискутираха в продължение на дълго време дали имало или нямало улица 749. От магазина излезе трети човек, който също се присъедини към разговора. Изчаках още няколко минути, но вече беше ясно, че никога няма да успеят да се споразумеят, пък и бюрото на Europcar вече със сигурност беше затворено. Поблагодарих им за помощта и се върнах пеш до центъра на града, за да намеря нещо за ядене.

Повечето от ресторантите в Урфа бяха снабдени с табели, на които пишеше „семеен ресторант“, което пък означава, че вътре има едно помещение само за мъже и друго, „семейно помещение“, където се допускат и жени. В ресторанта, който избрах, семейното помещение се намираше на покрива. Вътре седяха две или три семейства с деца. Останалите маси бяха празни. Седнах на маса за четири души в ъгъла. Семействата имаха много поръчки и някак все не успявах да привлека вниманието на келнера. Бях проседяла няколко минути, когато от Истанбул ми позвъни един приятел. И когато започнах да говоря на английски, две от жените от съседната маса се обърнаха и ме зяпнаха с отворени уста. Помислих си, че може би изглежда неучтиво да разговарям по мобилния си телефон.

„Ще ти се обадя след малко“, казах на приятеля си.

Но дори и след като затворих телефона, жените не престанаха да ме зяпат. Опитах да се усмихна и да им помахам, но те нито помахаха в отговор, нито престанаха да зяпат. Келнерът, който все още не беше взел поръчката ми, седеше в ъгъла и гледаше окачения на стената телевизор. Отказах се и се върнах в хотелската стая, където ядох таханови рулца, докато четях за революцията от Неолита.

Основните туристически и религиозни места в Урфа – древна крепост, множество джамии, една пещера, в която може би е роден и отгледан от кошута Авраам, както и езеро, в което се въдят свещени шарани, за което се вярва, че обозначавало мястото, на което Нимрод се е опитал да изгори Авраам жив (Бог превърнал главните в риби) – се намират в или около сенчест и живописен парк с водоскоци и розови храсти. Ходех там всеки ден, за да избегна жегите. По свещените места е задължително жените да ходят със забрадки, така че си купих една и винаги я държах в чантата си. Беше мека, ефирна, изворно-зелена, с десен от дребни, сложно преплетени лозници и листа.

Един ден, след като бях посетила пещерата на Авраам, забравих да си махна забрадката. Вървейки обратно из парка, почти незабавно почувствах, че нещо се е променило. Подминах две млади жени със забрадки, хванати под ръка и смеещи се над нещо. Когато ги погледнах, те ме погледнаха обратно в очите, все още усмихнати, сякаш се намирахме по средата на нещо много смешно. Стана ми ясно, че до този момент нито една млада жена от Урфа не беше посрещала погледа ми или се беше усмихвала. Докато се разхождах така, започвах да чувствам едно все по-усилващо се усещане за свобода, сякаш за пръв път можех да гледам накъдето си поискам, без да рискувам да срещна враждебни погледи. Така че продължих да нося забрадката. А след това се върнах обратно в града.

Това тук не е научно изследване; не съм го опитвала многократно, нито пък съм измервала каквото и да е. Всичко, с което разполагам, е субективното ми впечатление, което е следното: разходката из града със забрадка на глава беше напълно различно преживяване. Хората бяха много по-мили. Никой не гледаше встрани, когато се приближавах към тях. Чувствах се по-малко отблъсквана; мъжете изглежда ми отстъпваха, за да направят повече място. Когато влязох в един магазин, някакъв мъж задържа вратата отворена и аз осъзнах, че това беше първият път, в който някой беше похванал врата преди мен, без да влезе вътре и да я затръшне в лицето ми. И, което беше най-невероятното, когато стигнах до автобусната спирка след като автобусът беше потеглил, заминаващата машина спря, вратата се отвори и един мъж отвътре ми подаде ръка, за да ми помогне да се кача, наричайки ме „сестро“. Бях поразена. Да се почувстваш толкова добре дошла, приета и в сигурност, да бъдеш в състояние отново да гледаш в очите на хората и да се усмихваш, при което да ти отговарят с усмивка – това беше един великолепен подарък.

„Колко време мога да продължавам да я нося?“, усетих, че се питам, докато автобусът потегли и около нас се дочуваха автомобилни клаксони. През остатъка от деня? Завинаги?

Чудех се защо ли не ми е хрумнало по-рано да си сложа забрадка – защо никой не беше ми казал, че това е нещо, което мога да направя? Не беше нито трудно, нито скъпо. Защо да не покривам главата си, ако това правеше хората, живеещи тук, толкова по-мили към мен? Защо е необходимо да причинявам ненужен дискомфорт и на тях, и на себе си? От някакви принципи? Какви принципи? Че жените са равни на мъжете? С кого комуникирам този принцип? С каква степен на успех? И какво, ако аз комуникирам едно, а хората отсреща разбират нещо съвсем друго? Какво, ако всичко, което те разбират е, че не ги одобрявам и считам начина им на живот за назадничав? Дали това все още може да се счита за „комуникация?“

Улових се, че си мисля за високите токчета. Те са нещо болезнено и, поне за мен, скъпо, тъй като правят ходенето по-трудно и в края на краищата вземах повече таксита. Но въпреки това беше имало много пъти, в които бях носила високи токчета на работни срещи в Ню Йорк, специално защото това ми даваше усещането, че хората ме вземат пò на сериозно. Защо тогава да отказвам да нося забрадка, която носи със себе си една много подобна изгода на социално приемане, без неудобството да ми пречи да стоя или ходя?

И все пак, когато си помислих, че бих могла да оставя забрадката на главата си и през останалата част от деня, нещо в това ми се струваше нечестно, дори срамно, сякаш по някакъв начин мамех хората да се отнасят по-любезно към мен. Онези момичета, които се усмихваха в лицето ми – те мислеха, че съм като тях. Мъжът, който беше ми помогнал в автобуса – той мислеше, че съм негова сестра.

В този момент ми хрумна и друга мисъл, един вид фантазия, толкова чужда, че почти не бях в състояние да я артикулирам за самата себе си: И какво, ако го направя наистина? Какво, ако бих носила забрадката не като прикритие, а някак наистина? Бях на тридесет и четири и ме измъчваха доста съмнения относно посоката, която животът ми поемаше. Предната година бях имала аборт, с известно нежелание, и сега всичко – всяко дребно поражение, всеки признак на недружелюбност – болеше малко повече от обикновено. Никога не бях се чувствала толкова самотна и по някакъв начин всичко това изглеждаше като моя собствена отговорност, сякаш бях избрала този живот без да осъзнавам какво означава това, години по-рано, когато реших да ставам писателка. А сега пред очите ми се въртеше някакъв проблясък за тотално нов начин на живот, различен от всичко, което бях си представяла – живот с ясни правила и задължения, които човек следва, и в замяна на които получава уважение, чест и сигурност. Ще имате деца – не може би, а задължително. Няма да се безпокоите за това, че социалната ви ценност е неразривно свързана със сексуалната ви ценност. Ще имате и по-малко свобода, вярно. Но какво ѝ е толкова великото на свободата? Какво му е толкова великото на това да бъдеш журналистка и да досаждаш на всички, да караш хората да се отнасят към теб или с подозрение и злоба, или пък да се опитват да те използват за собствените си рекламни стратегии? Да пътуваш сама, особено за жена, особено в една патриархална култура, може да бъде нещо наистина стресиращо. То може да те накара да поставяш под въпрос най-основните приоритети, около които е изграден живота ти. Като например: защо имам работа, която ме кара да пътувам сама? За литературата? Какво е литература?

* * *

Тези мисли ме посетиха отново наскоро, докато четях „Подчинение“, последния роман на Мишел Уелбек, една сатира, поставена в някаква хипотетична Франция от 2022, управлявана от демократично избрани, умерени ислямски политици. Ислямът в „Подчинение“ е до голяма степен фантастична картина, нарисувана от Уелбек, за да се понрави на някой човек точно като Уелбек – с богато финансирани университети, фантастична, фина храна, руйно леещи се френски и ливански вина и многобройни съпруги на тийнейджърска възраст за всеки интелектуалец, който премине към исляма. Но политическата реторика на водача на движението, Мохамед Бен Абес, е добре премислена и последователна, като дори притежава известна прилика с реалната платформа на Ердоган, а освен това е поднесена с една честност и яснота, която ме накара да разбера логиката на A.K.P. както никога преди това.

В международен план Бен Абес се опитва да превърне Европа в средиземноморски и северноафрикански съюз на мюсюлманските държави: една програма, подобна на „нео-ислямизма“ на Ахмет Давутоглу, премиер-министъра на A.K.P. Във вътрешната политика Бен Абес поддържа предприемачеството, семейния бизнес и свободните пазари; в социален план той се опитва да насърчи мюсюлманското образование и да насърчи жените да си седят у дома, за да бъдат майки-въртокъщници (но в същото време продължава да подчертава върховната ценност на демократичното управление). Никога не бях разбирала каква е връзката между всички тези цели и дали те изобщо са съвместими. Как би могъл някой, който се противопоставя на феминизма – който е съгласен с това половината от населението да бъде по-зле образована от другата половина – да подкрепя демокрацията? Как би могла една демократична конституция да не бъде секуларна? Как би могла тя да бъде съвместима с която и да е от авраамските религии, с което и да е нещо, идещо откъм онази пещера в Урфа? Винаги бях приемала, че Ердоган е нечестен поне в едно отношение: той или се преструваше, че подкрепя демокрацията, или се преструваше, че подкрепя мюсюлманските семейни ценности – или, както казват моите роднини, той се преструва и по отношение на демокрацията, и по отношение на исляма, а единственото нещо, за което е истински загрижен, е изграждането на повече пазарни молове с пари, идещи откъм Персийския залив.

Но докато четях „Подчинение“, аз започнах да разбирам, че всъщност в ислямистката умерена платформа за свободна търговия има някаква логическа последователност. Демокрацията, също като капитализма, е игра на цифрите – а „семейните ценности“ са машина за увеличаване броя на населението. Както изразява всичко това героят на Уелбек:

Двойките, които следват едната от трите религии на Книгата и подкрепят патриархалните ценности, имат повече деца от атеистите или агностиците. Човек открива по-малко образование сред жените, по-малко хедонизъм и индивидуализъм. И до голяма степен тази вяра в отвъдното може да се предаде генетически. Смените на вярата или случаите, при които хората започват да отхвърлят семейните ценности, са без значение от гледна точка на статистиката. В огромното мнозинство от случаите хората се придържат към онази метафизическа ценностна система, с която са отраснали. Ето защо атеистичният хуманизъм – основата на всяко „плуралистично общество“ – е осъден на провал.

Атеистичните хуманисти от уелбековата 2022 г. са осъдени не само на изчезване, но също и на ънкуулност. Движението от 1968 в Европа, подобно на кемалистката революция в Турция, някога е било заредено с младежка енергия и контракултура, а след това е спечелило, чрез което самò се е превърнало в стареещ, разпадащ се истеблишмънт. Бен Абес, пише Уелбек, няма проблеми с „последните оставащи soixante-huitards, онези прогресивни, мумифицирани трупове – изчезнали в останалия свят – които са успели да се укрепят в медийните цитадели“. Малобройните, лишени от значение зомбита, все още наивно вярващи, че са защитници на потиснатите, са толкова „парализирани“ от мюсюлманския „мултикултурен фон“, че дори не се опитват да окажат съпротива.

Разказвачът на Уелбек, Франсоа, е професор по литература на средна възраст – специалист по романите на Жорис-Карл Юисманс. Основният роман на Юисманс, „Наопаки“ (1884), широко считан за шедьовър на декадентското движение, разказва историята на един безпътен аристократ, който запълва живота си с естетически занимания като например ядене на изцяло черни блюда или разходки с гигантска костенурка, покрита с вградени в корубата ѝ скъпоценни камъни. Тези дейности не му донасят щастие, ако и да изглежда така, сякаш изчерпват възможностите на декадентския роман. Юисманс преминава към католицизма след като е написал „Наопаки“. Паралелите между Франсоа и героя на Юисманс са очевидни. Франсоа също е посветил живота си на естетически занимания: четене, гледане на телевизия, непрестанно пушене, пиене на вино от супермаркета и любовни афери със студентки. Той също намира тези дребни удоволствия за празни и изтощителни: литературата е престанала да изглежда интересна, а сексът става нещо все по-трудно с всяка отминаваща година. По същия начин, по който Юисманс е приел католицизма, Франсоа приема исляма.

Когато мюсюлманското правителство субвенционира академично издание на Юисманс и поръчва на Франсоа да напише увода му, той препрочита някои от нещата и разбира, за пръв път, че „Истинската тема на Юисманс е било буржоазното щастие – щастие, болезнено недостижимо за един ерген… Неговата представа за щастието е била да покани приятелите си артисти на вечеря от гювеч с лютив хрянов сос, съпровождан от „честно“ вино и последван от сливова и тютюн, всички насядали около печката, докато навън зимните ветрове плющят върху кулите на Сен-Сюлпис.“ Такова щастие е „болезнено недостижимо за един ерген“, дори и ако той е богат и разполага с прислуга; в действителност то зависи от присъствието на съпруга, която да превърне къщата в дом.

Ето това е цената на буржоазното щастие, поне в ислямската утопия на Уелбек: независимостта на жените. Увлекателно е да се наблюдава как Уелбек се справя с предизвикателството да направи женското домашно поробване да изглежда приятно и приемливо в романа, и то не само за любопитния към исляма Франсоа, но също, до известна степен, и за жените във Франция. Например, още в началото на романа, Франсоа търси контакт с две от бившите си съпруги – успешни самотни жени в четиридесетте им години; тези сцени внушават, при това не изкуствено, че трудностите на остаряването, както и психическото бреме на любовните афери и ергенството, са дори още по-обременителни за жените, отколкото за мъжете, и че те не са непременно балансирани от радостите на успешната кариера в, да речем, бизнеса с продажби на вино или фармацевтиката. Малко по-късно Франсоа отива на гости у своя бивша колежка, която се е оттеглила от кариерата и се е отдала на домашен живот, след ислямизацията на университета. „Да се гледа как тя се връткаше насам-натам из кухнята, в престилка, на която беше изписана смешната фраза ‚Не ревете срещу готвача – това е работа на Шефа!‘… трудно беше да се повярва, че само дни преди това тя беше водила докторски семинар, посветен на доста необичайните обстоятелства, заобикалящи корекциите на Балзак в [романа му] Беатрис“, наблюдава той. „Направи ни бухтички, пълнени с гъше месо и дребен лук; бяха прелестни“. В една по-късна сцена, случваща се във влак, Франсоа сравнява видимия стрес на някакъв мюсюлмански бизнесмен, който води труден разговор по телефона, с прекрасното настроение на двете му младички съпруги, които решават кръстословици във вестника. При „ислямския режим“, осъзнава Франсоа, жените – или „поне онези от тях, които са достатъчно хубави, за да могат да привлекат някой богат съпруг“ – живеят във вечно детство, първо като деца, после като майки, само с няколко години на „секси бельо“ между двете неща: „Разбира се, те не разполагаха с никаква автономия, но, както се казва на английски, fuck autonomy“.

Уелбековата визия за ислямската държава, при цялата ѝ карикатурност, притежава известна щедрост на въображението. Той представя исляма не като някаква деперсонализирана, прокрадваща се заплаха или като идеологическо последно убежище, за което хората, онеправдани от Запада, може да се окажат „уязвими“, а като система от вярвания, която се оказва силно привлекателна за множество хора, много от които имат различно мнение. Това беше същото осъзнаване, до което бях достигнала и аз в Урфа. Никой не може да има всичко; всеки от нас разменя определени неща срещу други.

* * *

Не си сложих забрадката отново, след онзи следобед. Не можех да обясня решението си по рационален начин, това просто не ми изглеждаше правилно. Придържах се към първоначалната си стратегия да се усмихвам и да игнорирам социалните подсещания – тоест към американския начин [на поведение]. „В огромното мнозинство от случаите“, както беше казал някога един френски интелектуалец, „хората се придържат към онази метафизическа ценностна система, с която са отраснали“.

В хода на множество пътувания до археологическото находище, намръщеният шофьор на такси постепенно започна да се отваря, особено след като похвалих умението, с което той избягваше сблъсъците с различни пешеходци буквално в последния момент. „Това е нищо“, каза шофьорът и ми разказа за един случай, при който успял да не прегази някакъв старец, който си вървял точно по средата на шосето, сякаш то си било тротоар и който, в отговор на сигналите на шофьора, просто застанал на място и му изкрещял, „преструвай се, че съм дърво“.

„Как можеш да се оправиш с такъв човек?“, попита шофьорът, добавяйки, че се опитвал да кара в Урфа според онова, което му подсказвал разумът, а не според пътните правила, защото вероятността за оцеляване на човека, който би следвал пътните правила, тук се доближавала до нула.

Спряхме пред хотела. „А, значи все още сте тук при нас“, каза рецепционистът, не без чувство за хумор, когато влязох вътре.

„Разбира се“, отговорих аз. „Кой човек, веднъж дошъл в Урфа, би искал някога да си замине?“


Източник

 


[1] По липса на подходяща българска дума използвам тази фонетично непроменена чуждица, с която в модерния английски език се обозначава нещо „не-готино“, „не-динамично“, „не-модерно“. Бел. пр.