Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2016 01 Slavjanobolgarska

 

През 1997 г. по неизвестни пътища и канали оригиналният ръкопис на „История славянобългарска“, за който всички знаеха, че се намира в манастира Зограф в Атон, се появи внезапно в касата на Националния исторически музей в София. Как се случи това, не разбра никой, освен мистично посветени политици, историци и българските тайни служби, по принцип посветени във всичко. Този полукриминален факт обаче породи разгорещена публична дискусия, към която се присъедини и конференцията на Департамента по Нова българистика, НБУ проведена в началото на 1998 г. На тази конференция беше прочетен и настоящият текст.

Увод в казуса

Нека в началото се опитаме да формулираме ясно казуса за връщането или не-връщането на откраднатия от Атон ръкопис на „История славянобългарска“. Казано максимално опростено, спрямо него действаха, а дори и сега, след официалното връщане на ръкописа, продължават да действат два подхода, които се управляват от две съвсем различни аргументационни логики. Единият подход е базиран на безкомпромисната идея за собственост и кражба и според него отнемането на чужда вещ е кражба и престъпване на действащите български и световни закони, както светски, така и религиозни – от Наказателния кодекс до вехтозаветното Не кради. Това, че в случая става дума за основополагащ български ръкопис, няма никакво значение – като вещ той е юридически и морално чужда собственост, кражбата му е престъпление и той трябва да бъде върнат, а крадецът – наказан. Параметрите на подобно разсъждение се определят от характера на деянието, поместено в „неутрален“ и „универсален“ контекст – сякаш е само пред Божиите очи или поне пред очите на Човечеството и не се отнася към национални, политически и културни обстоятелства.

На пръв поглед изглежда, че българският президент застана на тази позиция. Но това наистина е само на пръв поглед, защото той постъпи половинчато – нареди ръкописът да бъде върнат, но не направи нищо за наказанието на крадците, с което скрито отстъпи на втората логика. А тя изглежда приблизително така.

Историята не трябва да бъде връщана, защото тя е свещен за Нас, българите, ръкопис. Тя трябва да бъде задържана на всяка цена, защото по същество е наша, това е Нашата история. По логиката на отъждествяването на различните духовни и материални форми на „Нашето“ се прави следното аргументационно салтомортале: онова, което си е символно Наше, трябва да си бъде и вещно Наше. Така притежанието на Историята като минало славно, що прави големите с малките равни, като разказ, традиция, идентификационен ресурс лесно се приравнява с притежаването на една чужда вещ, ръкопис, предполагаемо писан пред лампа жумеща в дън горите атонски високи. Митическото Наше и графическото, вещно, юридическо и музейно Наше се поставят в пряка връзка. А от това следва, че онова, което изглежда от морална гледна точка Наше, трябва да си стане и де факто наше с цената на всичко, включително и кражба. Често към тази логика се прибавя и един аргумент, прозвучал преди около сто години на Будапещенската гара: а те (разбирай гръцките, но защо не и немските, руските, френските, сръбските и прочие музеи) не са ли ни взимали ръкописи, не са ли ни крали, а те малко ли ни скубят?

Както се вижда, координатите на едната логика са универсалните Норма и Престъпление, а координатите на другата са локалните национални интереси и ценности, зад които обаче прозира едно не по-малко универсално противопоставяне на Ние и другите.

Настоящият текст отказва да се включи лесно в тази дихотомия, която разглежда кражбата и музейната собственост бинарно разкрачени между универсалните норми и локално националните „ценности“ и „интереси“. Той би искал да обърка нещата, да скандализира и двете посочени логики с намерението не да реши казуса за връщането или невръщането на Историята, а с обратно намерение – да го направи още по-казусен и по-трудно решим, да го мултиплицира като дълга верига от проблеми, да го промисли и проблематизира в неговите нелеки мисловни, морални и юридически извивки. Вероятно това, което казвам, звучи сложно. Но казано още по-сложно, целта ми е да деконструирам и да снема двоичните противопоставяния, владеещи българското медийно мислене, за да се отворят скритите от него объркани и нерадостни културно-исторически перспективи, хоризонти, хълмове и хребети. Затова този текст ще произведе не две, а поне четири различни фигури на отношението между музей и кражба, нация и кражба. Бих искал те да са не четири, а повече, но за това, както е казал още Черноризец Храбър, няма време, няма и ресурс.

Първа фигура

Впрочем байганьовският аргумент не бива да се отминава просто с пренебрежение към простака. Всеки, който се е разхождал по безкрайните коридори на Британския музей, из имперските зали на Лувъра, из строгите помещения на берлинския Пергамон или на мюнхенската Пинакотека, се е поразявал от размерите, обема, броя и вероятната цена на онова, което изглежда откраднато, отмъкнато и плячкосано от други народи и култури. В Британския музей до нашето многооплаквано четвероевангелие от епохата на цар Иван-Александър стоят далеч по-стари и далеч по-красиви, по-скъпи и по-пленителни в безвъпросната си колониална присвоеност евангелия от Шри Ланка, Индия, Китай, Гърция, Япония и откъде ли още не. На един от горните етажи могат да бъдат наброени над петдесет мумии, кощунствено извадени от своите саркофази и светилища някъде из египетската Долина на мъртвите или от утробата на пирамидите. И в Лувъра, и в Британския музей количеството и големината на отмъкнатите хетски, етруски, финикийски, старогръцки и римски каменни блокове е чудовищно – от гигантски колони, обелиски, фасади и фризове до цели сфинксове, крилати лъвове и петдесеттонни кучеглави божества, а в музея Пергамон наваксващите колониализма германци просто са построили от автентичен строителен материал целия Пергамски олтар плюс вавилонски порти и милетски портици.

Значи ли това, че музеят по принцип се базира на кражба? И че след като те… такова, и ние… такова? За съжаление на Божидар Димитров и на Бриго Аспарухов – не значи това.

Генеалогическите пътища, пътеки, ручеи и поточета, по които възниква модерният музей, са по-сложни и превръщат идеите за собственост и за кражба в изключително объркани и трудно дефинируеми. Те престават да бъдат онзи ясен юридически казус, който можем да размахаме днес. Музеят е по-стар от своята разновидност националния музей (защото е по-стар от нацията), а в своята първоначална ренесансова и вторична имперско-цивилизационна форма той е по-стар и от разбирането за интелектуална собственост и духовно притежание. В генеалогическата ситуация на музея притежанието и собствеността са неотделимо преплетени със задължителното съхраняване, опазване, с публичността и репрезентацията, които легитимират по нов начин и променят бившата форма на собственост.

Един от начините, по които възниква музеят, е приемането на дарения от частни сбирки в своите хранилища – флорентинската колекция на Козимо Медичи, Лоренцо Великолепни и техните наследници например след няколко века събирачество постепенно бива превърната в държавна публична институция: през 1742 г. тя е завещана на държавата от поредния Медичи, „за да бъде достъпна на народа на Тоскана и на всички други народи“. През XVII и XVIII в. подобни дарения и завещания се превръщат в практика – редица частни лица, загрижени за опазването и нарастването на своите колекции, предпочитат да ги завещават на колективни и корпоративни общности: кметства, монарси, манастири. Така даренията и завещанията стават прецедент – те осъществяват преминаване от съмнителна и неустановена лична собственост към несъмнена и публична, колективна такава. Освен от даренията и завещанията обществените и държавни музеи възникват и от случайността на историческите, не особено справедливи към понятието за собственост обстоятелства – така например след Реформацията редица католически манастири са затворени и части от имуществото им, състоящо се от стари ръкописи и скъпоценни предмети, се пренасят в Цюрих, където местното кметство създава музей. Друг вариант е бавното прехвърляне на собствеността на затворени сбирки-съкровища, притежавани от монарси и феодали, към новия суверен – Народа, при което те естествено стават първо публични, а после – просто народни. Такъв е случаят с кралската сбирка от картини на Бурбоните, изложена през 1750 г. в Люксембургския дворец. В предреволюционна Франция общественият натиск за публичен достъп до кралските сбирки е така силен, че води до излагането на повечето от тях в Лувъра, а след революцията – до „естественото“ им вливане в Централния музей на изкуствата, създаден с декрет на революционното правителство през 1793 г. Ще спестя на читателите паралели с ленинската музейна политика.

Заедно с избледняването на произхода на своята собственост и с легитимацията на новото притежание чрез „публичност“ и „народност“ музеят получава и друго оправдание – този път епистемологично, фундаментално за епохата на разума. Както посочва Британската енциклопедия, още през 1565 г. Семюъл ван Куичбърг (Quicheberg) формулира идеята, че колекциите могат да се тълкуват като образи на света като цяло – като систематично класифицирани репрезентации на всички материални дадености на вселената. Така идващата енциклопедична епоха оправдава съмнителното придобиване на вещите – те вече не се мислят като натрупване на материално богатство, на съкровища и куриозитети, а като инструменти на общочовешкия, универсален разум. Реалното притежание става далеч по-малко важно от натрупването на познавателно богатство. (Нещата обаче се усложняват от това, че и самият натрупан символен капитал не е еднороден, защото с възникването на националния музей заключеният в древни предмети смисъл е не само познавателно, но и идентификационно богатство – съвкупност от знаци на славата, достойнството и древността на една нация.)

Разбира се, отмъкването и съмнителната търговия с ценни антики от далечни места не са монопол нито на Ренесанса, нито на колониалната и рационална епоха. Те се практикуват отдавна, още от предколониалните времена. Така например още през XII в., когато доминантните пристанища на Европа са средиземноморски, от Изток на Запад съществува движение на ценни предмети и търговия с антики – през 1151 г. Анри Блоа, епископ на Уинчестер, докарва в Англия антични статуи от своето пътуване до Рим; кръстоносните походи засилват тази тенденция – по времето на Четвъртия кръстоносен поход от Константинопол в базиликата Св. Марко във Венеция е пренесена прочутата елинистична бронзова квадрига, пътувала от Мала Азия до Рим, преди да стигне Константинопол… Едва по-късно, паралелно с рационалната идеология на Просвещението и с колониалната експанзия, музеят придобива ясен институционален статут, а античната вещ – несъмнена културна ценност (по-добре е да се каже несъмнена културна „безценност“). Тогава става възможно и отмъкването, което обаче винаги е комбинирано с някакъв вид закупуване, да се превърне в планирана имперско-колониална и културна политика. Класически пример е египетската експедиция на Наполеон, на която той съвсем целенасочено води със себе си цял екип от прекрасно подготвени ориенталисти – след нея колекцията от древно източно изкуство на Лувъра значително нараства.

Споменавам тези исторически анекдоти, за да хвърля светлина върху сложната историческа траектория, която описва идеята за собственост в модерния музей, и върху пелената, която тази история хвърля върху правото или „кривото“ да се притежава определена музейна вещ. Завещаването и даряването на частни колекции се смесва със сложни трансформации на природата и формата на собствеността и нейния субект, преплита се със събирането на „безобидни“ екзотики, с достойното научно създаване на естественонаучни сбирки, с домъкването, отвличането, измамническата покупка, плячкосването, но и с откривателството, публикуването, съхраняването, запазването, концентрирането, подреждането, представянето. Веригата на собствениците (както и качеството на сбирките) – от реални частни лица към идеологически конструкти като Народа и трудовите маси, се мени. Вековете забрава, наследяването, завещаването, събирането и концентрирането правят присъствието на определени артефакти в музея все по-естествено и неотменимо.

Освен това много от самите пътешественици, лордове и сахиби, не възприемат домъкването на ценности от Египет, от Рим или от древна Гърция като кражба или незаконно придобиване на собственост: та античните колони и фризове се търкалят по земята, изложени са на произвола на ерозията и разграбването от местното население, което с любов гради къщи и кухни от мраморните блокове на античните вили или от гранитните блокове на пирамидите – пренасянето на подобен камък в Британия наистина изглежда като негово спасяване за „цивилизацията“ и като откритие за публичността. Въобще колониализмът не бива да се представя едностранчиво само като история на Голямото археологическо отмъкване, защото той поражда и импулса на голямото археологическо и музейно съхраняване – не само в музейните центрове на метрополията, но и по места. Имперският пример и имперската инициатива водят до това, че в редица колонии се създават национални и регионални музеи: така още през 1778 г., само 20 години след като възниква Британският музей и по времето, когато възникват първите френски музеи, в Джакарта се открива национален музей, същото става в Бенгалия през 1784 г., а в началото на XIX в. има бум на създаването на музеи из целия колониален свят – в Буенос Айрес, в Богота, Рио де Жанейро, Монтевидео, Кейп Таун и пр. Колонизаторите не просто изнасят антики, те внасят в съответните култури и самия музеен гещалт на съхраняването, създават местни национални култури с музейно чувство към собствената старина.

Така към началото на Модерната епоха идеята за кражба става трудна за директно и безкомпромисно прилагане. Това е времето, в което самият модерен свят се конституира чрез несправедливи от абстрактна гледна точка, но именно конститутивни асиметрии между империи и периферии, цивилизация и варварство, метрополии и колонии. В тях идеята за собственост и право на притежание също е разположена твърде несиметрично, от което идеята за кражба се усложнява още повече. Както посочва Едуард Саид, европейският цивилизационен център се смята за естествен наследник на великите ориенталски древни култури, които самите съвременни на колониализма египтяни, араби, индийци, изпаднали в ново варварство, не познават, не ценят и не съхраняват.

За объркването на идеята за собственост допринася и фактът, че в повечето музейни колекции сбирките от древни културни предмети се правят паралелно с природонаучни сбирки. За повечето от откривателите на древни статуи и ръкописи тяхната дейност не е много по-различна от събирането на природонаучни колекции – не е голяма разликата между това да откриеш валящ се на земята природен камък, свидетел на определени геологически процеси, и валящ се на земята културен камък, свидетел на определени исторически процеси: и двата трябва да се приберат, опишат, анализират, класифицират, препратят в съответния музей, съхранят, изложат. Европа мисли себе си за естествен наследник на културните процеси и за правомерен откривател на скритите културни наследства и богатства – така както нейната природна наука е убедена, че има право да изследва всичко от геологическите до ботаническите процеси и че като естествен откривател е и естествен собственик на природните богатства.

С всичко това искам не да отменя напълно, а само да отслабя впечатлението, че модерният музей по принцип се гради на престъпление и кражба: не защото в неговите културни основи няма съмнителен цимент, а защото при него кражбата, събирачеството, откриването, запазването, колекционирането се сплитат в неразкъсваем и неразличим възел, чиято предморалност е конститутивна за цялата европоцентрична модерна музейна култура.

Втора фигура

Ако ранната модерна култура на еврепейските империи трудно вижда в музейното попълване кражба и престъпление, защото те са сложно преплетени с други, не-престъпни и креативни дейности, то националистическата епоха може така да преакцентира кражбата, че да я помести в своите фундаменти.

Оксиморонът Свят грях, и то свързан именно с кражбата, не е от вчера, той е част от самоконституирането на нацията чрез националната идеология. Това важи и за българската нация и за българската национална идеология – известно е, че и Раковски, и Левски, и Димитър Общи, и Ботев са смятали кражбата за допустима, ако служи на делото. Но този националистически оксиморон придобива завършената си, парадоксално заострена форма в главите „Викентий“ и „Зелената кесия“ на романа „Под игото“. В тях Бойчо Огнянов директно изрича трансгресивните думи Кражба… свещена и със загадъчна реторика убеждава дякон Викентий да открадне от своя благодетел отец Йеротей. В тези глави Бойчо Огнянов не се бои да използва историята на българската революция като прецедентно право за нови юридически норми и за нов тип национален, т.е. не-универсален, морал: „На, вземи за пример Раковски: той обра Киприановския манастир, дето гостуваше, за да устрои легиона…“, и малко по-нататък: „Не боиш ли се от грях вече? – каза Огнянов засмян. – Ако има кражба свещена, то има и грях праведен – отговори дяконът шеговито. – Това е катехизисът на новото християнско учение – забележи Огнянов на вшутявка – и то е по-правото“. На което дякон Викентий мрачно отговаря: „В ада ще узнаем това.“

Тук универсалните юридически, морални и религиозни норми от типа на Не лъжи, Не кради, Не лъжесвидетелствай и дори и Не убивай са включени в мощното идеологическо поле на противопоставянето Ние-другите-народното дело и с това са разколебани в своята универсалност. Постигането на свобода и национална идентичност, изравняването с другите просветени народи е свято дело, ценност на ценностите, която пренарежда универсалните така, че в екстремни случаи е в състояние да суспендира самото Божие законодателство.

И така, ако първия ред от аргументи наречем „универсален“ (заради позоваването на универсални норми без оглед на обстоятелствата и подробностите), то втория трябва да наречем „парадоксално-локален“, защото за определена група хора локалните ценности се оказват по трудно обясним начин над универсалните, превръщат се в свръхуниверсални: по модела, по който Левски не е просто равен на Христос, а е сто пъти готов да умре на кръста Христов.

Трета фигура

Бойчо Огнянов и дякон Викентий искат да превърнат двестате лири на отец Йеротей в пушки, а пушките във въстание и извоюване на българската свобода: казано по-кратко, те искат да превърнат парите в достойна национална история. Като културен жест свещената кражба е (трансгресивно) превръщане на реалния капитал в символен капитал, обращение на (чуждото, частно) злато в (свое, народно) достойнство и еманципация. А еманципацията представлява изравняване на България с историческите, модерни, държавни и просветени народи: това е възрожденската, Базовата и Бойчо-Огнянова мечта, това е свръхценната цел, която би трябвало да оправдае всяко средство.

Да сдържим несъгласието си с този начин на мислене и да се запитаме дали погледната от този ъгъл, кражбата на „История славянобългарска“ може да претендира за името свещена кражба. Тя наистина превръща един тип капитал в друг, но струва си да разгледаме внимателно това превръщане, чиято същност далеч не е от порядъка на първото.

„История славянобългарска“ е символен капитал от особен тип – тя е такъв само доколкото не е вещ, нито хоругва или съкровище, а книга, която запалва искрата на българското историческо знание и самосъзнание. Както твърди културната история, именно книгата, печатната книга, е първият симптом и феномен на Модерната епоха, тя е първата масово продавана стока и първият технически репродуцируем феномен, който снема опозицията между оригинал и копие. Бенямин твърди, че началото на епохата на техническата възпроизводимост и на появата на произведения, създадени с оглед на възпроизводимостта, се бележи от фотографията, която отнема уникалната аура от картината, традицията и ритуала, но всъщност това става значително по-рано, още с изобретението на печатното размножаване. Аурата на модерната книга вече не е аурата на униката, а на виртуално-размножимото и поради това неунищожимо съществуване в безброй копия и тиражи. По тази причина ръкописът на една бъдеща печатна книга има ограничено значение – той не е нейният оригинал, а само помощно средство, матрица за нейното размножаване, разпространяване, четене, т.е. за нейното комуникативно битие. Това е отразено и в начина, по който говорим за книгата – под „оригинал“ ние разбираме не този „изначален“ ръкопис, който е интересен само за музейници и сноби, а каноничният текст на произведението на оригиналния език – оригинал, който е принципно размножим в безброй копия, без да престане да бъде „оригинален“.

Това е културната същност на модерната печатна книга. Но Историята на бедния Хилендарски монах е само полумодерна, тя е само опит за книга на Новото време, защото е ръкописна и с това напомня средновековното вещно-ръкописно-сакрално битие на книгите. И все пак в нея има мощен модерен импулс, защото, макар и нерепродуцирана технически, тя е писана с цел да бъде преписвана и множена безчет.

Нейното предназначение е в размножаването и масовото четене-слушане. Просто написана за простите българи, тя истински съществува в умножаващите се копия, в комуникацията, във Базовото Четете и знайте. „Преписвайте тази историйка и платете да ви я препишат онези, които умеят да пишат, и я пазете да се не погуби“ – казва хилендарският монах, и с това намеква, че не създава ръкопис-реликва, който да бъде съзерцаван, екстатично опипван и използван като свещена вещ, способна да изцелява от болест. Той създава нещо, чиято висока цел е умножаването, разпространението, културната комуникация, т.е. превръщането му в модерна ценност, и промяната на масовото съзнание. Тук не му е мястото да се впускам в критика на модерните ценности, нещо правено неведнъж. Важното за настоящия анализ е, че въпреки двусмисления статут на ръкописната книга хилендарецът така или иначе създава исторически текст, който трябва да обърне мисловния взор на българина към ценностите на Модерната епоха – национално достойнство, историческо и държавно суверенно съществуване. Именно в този смисъл битието в преписването е далеч по-съществено от първия, вещен, „автентичен“ автограф на Паисий и от неговата още по-проблематична „собственост“. И чрез преписите на Историята в ръкописната епоха (повече от 60), чрез могъщата интертекстуална сянка, която хвърля върху цялата новобългарска печатна книжнина, където тя бива безброй пъти цитирана, използвана, оспорвана, възхвалявана, пародирана, транспонирана в патетични стихове, анализирана и какво ли още не, заветът на Паисий бива спазен. Така Историята придобива неотнимаемо модерно битие в съзнанието на нацията. Такъв тип битие, принадлежност и собственост на историята, които правят идеята за кражба безсмислена.

Какво на този фон означава кражбата на ръкописа на „История славянобългарска“? Какво означава самото желание той да бъде „притежаван“? Той е бил, както е известно, само чернова, помощно средство за бъдещата модерна и историческа мисия на този текст, предмодерната патерица, с която той е прекрачвал към ценностите на Просвещението и историческото самосъзнание.

Онова, което кражбата и поместването в Националния исторически музей направи с „История славянобългарска“, може да се определи просто. То яви симптома на това, че поставяме Просветата в музея, че избираме нямото съзерцаване пред четенето и разпространението, вещните сакрални ценности пред комуникативните и интелектуалните. Дълбокият смисъл на това действие е в обратното превръщане на модерния исторически текст в магическа светиня. Предмет – но-сакралното битие на ръкописа, пред който хиляди, а може би и милиони поклонници се извървяха в националномитическо възхищение, поклонници, които вероятно не са чели и никога няма да прочетат текста на Паисий, надделя над неговата модерна функция. Пред ръкописа се извървя една нация, която продължава да се отнася по магически начин към ценности, които претендират да са просвещенски, нация, която възприема предмодерно своята собствена модернизация. Кражбата всъщност беше редукция на Модерното – на еманципацията, свободата, равенството и братството с държавните и просветени народи, на духа на Просветата, редукция на могъщия символен капитал в екстатична хоругва, в магически „капитал“.

И разбира се, за да бъде перверзията пълна, това не стана по предмодерен начин. Стана като постмодерно събитие, изфабрикувано от търсещите сензации медии. Музейните работници в Националния исторически музей твърдят, че почти никой не е посещавал фаталния ръкопис преди скандалната намеса на медиите. А след това – отново по телевизията – видяхме хиляди и хиляди телевизионни пилигрими, застинали в благочестиво, безпросветно мълчание на опашка. Те отиваха да се поклонят на кражба, която за пореден път доказваше, че Народът може да се обърне обратно в род, че историческото и политическото обратно могат да потънат в магическото и субстанциалното, че българското масово съзнание предпочита пред ценностите на Модерната епоха (свобода, братство, равенство, толерантност) митическия агон между Ние и другите. Особено ако само го наблюдава по телевизията.

Четвърта фигура

Жестът на кражбата хвърли своето значение върху самата История и я превърна от история в хоругва. Но той хвърли своето значение и върху неизвестния крадец. Какъв ореол му придаде кражбата? Превърна ли го в Бойчо Огнянов? Ще бъде ли предложено за национална канонизация неизвестното ченге, отмъкнало ръкописа?

Заедно със случката с „История славянобългарска“ в България се случиха и други случки, на пръв поглед несвързани с нашия високо патриотичен сюжет. На първо място около и чрез скандала с Историята директорът на Националния музей успя паралелно с имиджа си на националист и експерт да съгради и имидж на медийна звезда. Заедно с това обаче леки скандали се разразиха и около проблематичното дарение, направено от бореца колекционер Боян Радев на Националния исторически музей, а след това и около придобиването на публичност на Арес – съмнителната частна колекция от антични предмети на Димитър Иванов, бивш шеф на прочутото Шесто управление. Почти по същото време голяма група от стоящи до този момент в сянка генерали, бизнесмени, банкери, ченгета и политици публично обявиха, че ще създадат движение за обнова на БСП.

Какво означава едновременността на тези случки? Можем ли да реконструираме от тях културно-политическия и финансов текст на българската съвременност и в състояние ли сме от тези фрагменти и съвпадения да разчетем правилно верните му значения?

Нека прибавим още фрагменти. В поредица от статии в. „Капитал“ изнесе информация за иманярството и нелегалната търговия с антики: от тези публикации се оказа, че търсенето на иманета по нощна доба е отминал романтичен етап, който е заменен от промишлено нелегална дейност на силови групировки, използващи металотърсачи и земекопни машини, проникващи в средите на полицията, археологическата наука и музейното дело у нас, притежаващи мощни канали за износ в чужбина и достъп до частни колекции и аукциони. При това излезе, че набирането на старини става не само чрез нелегално разкопаване на нашата земя древна, но и с директни кражби от музеите във Видин, Ивайловград, Пловдив и пр.

С голямо приближение може да се каже, че двете групи от случки са огледални. При втората група нещата са по-прости – антиките се превръщат в пари, в реален капитал, чрез елементарни, съвсем не-свещени кражби. Музеите не се пълнят, а се изпразват. Това по-скоро би трябвало да бъдат кощунствени за националистическата гледна точка далавери, „осребряващи манната земна“ (В. Дремджиев, в. „Капитал“) и превръщащи древната земя в „куха откъм антики“ (изразът е на проф. Ваклинова). Конвертирането на символния капитал по криминален начин в реален тук достига до виртуозни схеми – отново в. „Капитал“ изнесе своите подозрения, че експерти, подобни на въпросния Божидар Димитров, са били замесени в източването на банките: със своята „експертна“ оценка те са завишавали изкуствено цените на антики от трезорите, с което са допринесли активно за безоснователни банкови лицензи, надути активи, изкуствено завишени залози, оставени от длъжниците, фалшиво връщане на кредити чрез „скъпи“ антични предмети и пр.

В първата група случки става по-скоро обратното. Тук не древността се превръща в пари, а парите, колекционерството по време на чума, съмнителната собственост, кражбата и тъмната власт искат да се превърнат в и публично да се демонстрират като безсъмнен национален престиж на самите дарители. Дарители и колекционери, иманяри и крадци даряват-разменят древните, изпълнени с възвишен национален символизъм предмети срещу съвременните символи на актуалния обществен авторитет. Те искат около дарителството с неясен произход и около съмнителното колекционерство да завитае аурата на родолюбието, общественото признание, националната гордост, благодарността. Димитър Иванов ясно заяви тази своя и не само своя амбиция – заглавието на неговия отговор на критичните материали в „Капитал“ гласи лаконично: За колекционерството – с уважение, за дарителството – е любов. Излизащите на светло в момента не разчитат на страха, далаверите и тайните лостове на икономическата и ченгарската власт, те разчитат на признание, уважение и дори на любов. И тук археологическо-колекционерският и дарителски сюжет е очевидно само част от Голямото излизане от сянката, от търсенето на публичност и легитимност от страна на властни и силови структури, които преди това не са се нуждаели нито от едното, нито от другото. Чрез подобни актове хора (и служби) като Димитър Иванов се самоовластиха да говорят директно от името на националните интереси, но този път тези интереси не бяха актуалните, временните, краткосрочните интереси на момента и конюнктурата, а дългосрочните, „вечните“ исторически интереси на Нацията, вписани във вековната агоналност между Ние и другите. Говорейки не като ченгета и притежатели на съмнителна собственост, а като бранители на свещените интереси, те си приписаха правото дори да упрекват легитимния представител на същите тези интереси – българския президент, за това, че не е разрешил отново да се случи националностроителният парадокс – святата кражба-дарение в името на Нацията.

Парадоксалното е, че двете противоположни циркулации – криминалната, която превръща символния капитал на древността и нацията в реални пари, и публичната, при която реалният (съмнителен или криминален) капитал иска да се конвертира в престиж и социално признание, съвпадат в една точка. Тях ги движат почти едни и същи хора и служби – констелация от тайни ченгета, иманяри, колекционери, музейни работници и медии. Техните агенти, които тук чисто условно са наречени Божидар Димитров и Димитър Иванов, но защо да не ги назовем не по-малко условно Вежди Рашидов и Боян Радев, олицетворяват сътрудничеството, раковото срастване, почти сливането на полицейски, криминални, музейно-научни и национално-политически инстанции, призвани в т.нар. нормални държави да управляват безкрайно различни икономики. Става дума за циркулацията на легитимното насилие и надзора срещу тази на страха и престъплението, на рационалния финансов капитал срещу тази на културния капитал, съставен от ирационални национални символи. Съвпадението на криминалното и националистическото тук не говори за свещена кражба – макар че бяха направени опити да се използва вазовска фразеология. Кражбата дарение не е свещена, защото не е самостоятелен акт. Тя е съпроводена и вписана в мрежа от реални кражби, които не се превръщат в дарения, а в чисти пари. Просто временно се е сменила конюнктурата на пазара и в момента е по-изгодно парите да се превръщат в символен капитал (публичност, авторитетност, признание), а не обратно. Не става дума за каквато и да е вяра в националните ценности, каквито и да са те – добри или лоши. Става дума за поредния симулакрум – изпълзяващите от сянката структури просто се нуждаят спешно от символен капитал и са готови да си го присвоят от каквито и да е „зелени кесии“, от каквито и да е музеи, от каквито и да е манастири и свещени текстове, където и да е скрит той. И независимо от това дали го крадат или го връщат на музея. В момента е нужна легитимация – на всяка цена, бързо, веднага. И единственият твърд символен ресурс се оказва националистическият. В този смисъл тайните служби, силовите групировки, кредитните банкери и милионери, иманярите дарители, хората със съмнителни колекции са националисти по неволя – просто нищо друго в момента в техните очи не би могло да им осигури легитимен, авторитетен публичен глас, а той за момента е най-голямото богатство.

Показателно е, че всичко това по неочакван начин се въртеше около културно-институционалния топос на музея, т.е. около банката за символен капитал. Чрез музея определени български среди стигнаха до гениално откритие, на което Маркс би могъл само да завиди – те не само откриха взаимната конвертируемост на парите и на престижа, но и флуктуацията на глобалния пазар, където, както на всяка капиталова борса, всичко е променливо и динамично: днес по-важна е символната собственост, но утре отново може да бъде различно и реалните капиталовложения, законни или незаконни, да повишат цената си; в момента се котира престижът – публичен, национален, исторически, археологически, ако щете предмодерен, религиозно-магически: трябва бързо да се купуват символни акции, но утре може да е иначе. И музеят временно се превърна в точка, където взаимно се преплетоха различните икономики на модерната епоха – на капитала и парите, на дара и контра-дара, на криминалното отнемане, страха и агресията, на националните символи и идентичността. По величествен български начин музеят съумя за момент да съедини в себе си несъединимото – криминалност и дарения, експертни археологически знания и фалити на банки, национални светини и медийност, ценности и безценности, рационална просвета и средновековни реликви. Подобно другите, реални български банки, банката на символния капитал се оказа поле на нечисти операции, кредити, кражби, конвертирания, съмнителни прехвърляния. Вчера беше по-изгодно да се обръщат антики в пари, днес е обратното – кражбите се превръщат в националистически дарения, самореклама и манипулация на бедната предмодерна маса…

Що се отнася до кражбата на „История славянобългарска“, тя беше кулминацията на симулакрума. Защото този безценен ръкопис не само е най-удобен за манипулацията, той е и изключение. За разлика от тракийските, старогръцките и римските находки, които се изнесоха от страната срещу солидни суми, този национален ръкопис е наистина „безценен“ – в смисъл че никой, освен българските националисти, не би дал солидна реална цена за него, т.е. ръкописът не е конвертируем в реални пари. За сметка на това обаче той добре може да симулира чистата и свята фигура на безкористната, парадоксална кражба-дарение. Той е локално валиден символен капитал, който не може да бъде обърнат в никаква твърда валута извън България, което предполага изключителната възможност да бъде дарен на Националния музей и с това да бъде превърнат в престиж, в уважение и обич за дарителя. Като произвеждащ скандал в българския музей той подлежи на медийно и символно самонарастване, което може невидимо да накара стотици хиляди и дори милиони хора наистина да инвестират в него своето уважение, трепет, страхопочитание, да се опитат да се преборят с травматичното си усещане, че живеят в страна, тотално лишена от ценности. За едно не-универсално пространство ръкописът на „История славянобългарска“ е самонарастваща, уникална ценност. Открадването му изглежда на огромното множество наистина като свещена кражба и натоварва службите с възрожденски парадоксални ореоли, с исторически символни ресурси. Разбира се, това само изглежда така и в това беше голямата манипулация. Защото в момента, в който видим парадоксалната свещена кражба на ръкописа като част от пъзела на многото твърде не-свещени кражби, в момента, в който я видим в контекста на цялостното преплитане и срастване на ченгарство, музейно експертно знание, криминални деяния, нелегален износ и внос на антики, иманярски хъс и националистически трепет, става ясно едно: хилендарско-зографският казус е просто екстремум, граница на симулакрума – той се представя за чистата символна кражба, защото тя е идеалният казус, който трябва да прикрие настъпилата конвертируемост между символен и реален капитал. Казано иначе, редът от аргументи, който нарекохме в началото парадоксално-локален, вазовски, не е автентичен, а е имитиран, защото така в момента налага пазарът. А освен това е и прекрасно средство да забравим, че между присвояването на пари, на древни предмети и престиж няма разлика, защото за всички тези присвоявания важи библейското Не кради.

Но този аргументативен ред не е единствената имитирана реторика – по същия начин се имитира и една възможна постколониална аргументация, която нахално твърди, че подобни кражби са в същината си справедливи, защото отговарят на предишни европейски несправедливости в името на стратегически промислените бъдещи национални интереси. Всички музеи едва ли не по принцип имат нечист произход – защо тогава ние трябва да се гнусим от този начин на увеличаване на музейния фонд (Божидар Димитров гордо заяви в своя отговор до в. „Капитал“, че броят на „националното богатство“ – предполага се на експонатите – се е увеличил за шестте години негово директорстване в Националния исторически музей от 172 000 до 508 000). Ченгета, музейни работници и иманяри искат да ни убедят, че те са великите конквистадори, завладяващи с правото на по-силния, хитрия и безскрупулния националното богатство. Този словесен дим трябва да закрие за очите ни факта, че не живеем нито в Ренесанса, нито по времето на колониалните походи и владения, а в епоха, в която въпросите на музейната собственост отдавна и болезнено ясно са морално и юридически регламентирани и че кражбата не е нищо повече от кражба. Той трябва да закрие за очите ни и базовото, тътнещо отдолу цинично послание, че злото, което исторически ще се забрави, ще се превърне в добро – сегашните кражби са бъдещите национални съкровища, сегашните кредитни милионери са бъдещите реални милионери, сегашните „борци“ са бъдещите национални герои…

Но ако все пак по вазовски и по постколониалному се запленим от тези „загадъчни“ реторики и се усъмним в универсалните ценности и забрани от типа на Не кради, може и да ни хрумне да се запитаме сериозно за онова, което те се опитват да ни внушат. А именно – дали все пак хора като Божидар Димитров и Димитър Иванов не са по своему „достойни българи“, които крадат по бойчоогняновски в името на България, очаквайки за това уважение и любов (след като преди векове така са постъпвали лордове, сърове и хора с коркови шлемове)?

Е, тогава не ни остава нищо друго, освен да си отговорим отново чрез Вазов и да кажем с думите на дякон Викентий: В ада ще узнаем това.

Първоначална публикация в:
Александър Кьосев, „Лелята от Гьотинген“,
изд. Фигура, София 2005, стр. 247–266.
Публикува се със съгласието на автора.

Александър Кьосев
Александър Кьосев преподава културна история на модерността в СУ „Климент Охридски“. Преподавал е български език и литература в университета Гьотинген. От 1989 той е член на изследователската група Periphery, изследваща западните представи за промените, които се случват на Изток. Публикациите му включват книга по история на българската поезия и множество теоретични есета. Той е издател на Post-Theory, Games, and Discursive Resistance: The Bulgarian Case (1995).
Други статии от този автор

Посетители

17
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 3 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 5 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 6 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 6 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 3 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици