Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 80% (4 гласувания)

 

2015 12 manifest Kiosev

 

През 1989 г. бях написал нещо, наречено „Радикален манифест“[1]. Полусериозното му послание гласеше: „Пред българската литература няма бъдеще!“ Причината, твърдеше манифестът, е, че отсъства цялостната среда – онази ефективна сглобка от писатели, читатели, критици, език и традиция, без която литературата е невъзможна.

Днес ситуацията е друга и би било честно да се направи равносметка какво от литературния апокалипсис, който предрекох, се сбъдна. Подобна равносметка вече няма защо да бъде манифестно-пародийна, нито прибързано радикална, тя може да бъде по-сериозна и по-подробна.

Смърт по други причини

Налага се в началото да повторя някои известни неща за литературата по време на комунизма, за да мога да встъпя в проблема за последвалото я състояние.

Преди петнадесет години игровият радикализъм на манифестното унищожение имаше основание – това беше късното полуразпаднато-полустагнирано състояние на българската литература. В тоталитарния режим нейните пластове изглеждаха приблизително по следния начин: „Отгоре“ – официозен писателски съюз, производство на „класици“ по партийна поръчка, идеология, проникнала и в най-интимната тъкан на текстовете, на писателските и читателските нагласи; бездарници на власт (или по-лошо – мутирали таланти) упражняват идеологическа цензура, празнуват юбилеи и получават държавно субсидиране за издаване на безсмислени книги, които никой не чете. „По средата“ – раздута и надута интелигенция, обладана от безсмислена патетика (другото лице на дивия провинцо-национализъм), която лекува комплексите си чрез вярата във „високото призвание“ на литературата и се опира на публика, която чете много, защото няма никакви други развлечения и защото няма откъде да формира вкуса си. „Отдолу“ – разбягващи се поколения, бохемстващи младежи в случайни литературни кръжоци, самотни културтрегери, полудисидентски експерименти без критерий какво е успешно и какво – не; отсъствие на обща кауза, от време на време – проблясване на луди, самоунищожаващи се таланти.

Да се твърди за такава ситуация, че няма бъдеще, беше някак си и лесно, и логично – днес ми изглежда по-скоро странно това, че толкова малко хора са го виждали и са се осмелявали да го твърдят.

В периода 1990-2004 г. отново се оказа, че литературата няма бъдеще – макар в нова среда и по причини съвсем различни от описаните по-горе. В този период (ако това е период) българската литература сякаш умря (или по-лошо – полу-умря, изпадна в кома), без сама да разбере това. Ако съществуват някакви писатели и литератори, дори и цяло „поколение на 90-те години“, всички те приличат на бродещи динозаври, които не подозират, че мезозойската ера е отминала.

За да се види и разбере тази грохналост на новата българска литература, е необходимо да се направи още веднъж едно важно уточнение. То впрочем беше споменато и в „Манифеста“, но така и не беше разбрано. И през тези петнадесет години, както и преди това, България не беше някаква пустиня, в която липсват литературни таланти – вероятно периодичната им поява е устойчив, само статистически вариращ процент на глава от населението. Но между „талантливи хора“, „добри текстове“ и „литература“ има съществена разлика. Литературата не е просто наличност на автори и произведения. Литературата е вид (възможност за) комуникация с определена структура и качество. За структурата и качеството ще стане дума по-долу, а сега първо ще се занимаем с участниците и комуникативността на средата. От самото начало може да се каже накратко – преди тази среда беше увредена по комунистически причини, днес – по капиталистически.

Жанрови уговорки

Споменатата увреденост на цялостното поле диктува определен „едър“ жанр на писане. Това обяснява защо в настоящия текст няма да става дума за „водещи автори и произведения на 90-те години“, макар и от време на време да се появяваха интересни имена и произведения. Да би имало литература, тези писатели и творби биха били вълнуващи за читателя и ценни от професионална гледна точка. Но литература няма, те са самотни острови без море около тях. Отсъствието на литература още по-малко позволява да се говори за подробности, да се правят списъци с имена, да се проследяват „новите вълни“ и да се обсъждат дълбокомислено процеси, периоди, смени на стилове, поколения и прочие безсмислици, с които са пълни годишните прегледи на българските „литературни“ издания от последните десетина години. Подобни неща – процеси, промени и периоди – има там, където има „нещо“ в процесуално състояние. Напразен би бил опитът да се картографира архипелаг при отсъствието на вода, не би могла да се напише и историята на „вълните“, приливите и отливите.

Понеже жанрът на изложение, който предпочетох, следва определен образец, той може да бъде наречен „разсъждение с помощта на чук“. Пропускайки подробностите, ще се занимавам с базовите допускания на обедняващата българска литературна среда, в които тя все още вярва по очевидност и за които все още говори по инерция. Бейкън нарича подобни вярвания, коренящи се в общия език, „идоли на площада“. А други философи са се специализирали да удрят с чук идолите и да слушат дали последните не кънтят на кухо. Подобно е и намерението на настоящия текст – да кара площадните предразсъдъци да дрънчат. Спецификата на българския случай обаче е, че тъкмо „площадът“, т.е. българската литературна публичност, се смалява. И ако в тази теснотия твърде силно замахваш с чука, рискуваш или да станеш смешен, или сам да се удариш… Затова се постарах да бъда по-сдържан, в последна сметка не се случва нищо чак толкова особено.

Контрасти

Ако преди 1989 г. за комунистическата културна политика изкуствата и литературата бяха свръхважни като „език на властта“[2], то в новата ситуация, владяна от печатни и електронни медии, те твърде бързо загубиха привилегирования си статут на най-значим източник на политически репрезентации. Преди комунистическата власт искаше да мислят за нея като за вечна, затова задължителните образи, чрез които тя трябваше да представи себе си, непременно бяха трайни, увековечаващи – идеологемите естествено се стремяха към модела ars longa. Развитието на изкуствата беше управлявано от шилеровската идея за „естетическо възпитание“, експроприирана от идеологемата за „всестранно развитата личност“ и трансформирана по окултно-людмило-живковски начин. Художествената сфера беше натоварена с отговорност за духовното извисяване на цялото общество – едва ли не се очакваше, че след българския поет всеки всестранно развит ударник-стахановец рано или късно ще възкликне: „Мен ме измъчва красотата!“ Тази помпозност се случваше на фона на отсъствието на истински медии: комунистически вестници, радио и прохождаща телевизия възпроизвеждаха не новини, а всеобщо известна идеология, т.е. те бяха идеологически симулакруми на медии.

Интелигенцията почти не се съпротивляваше на това. Част от нея се състоеше от висши партийни чиновници, които бдяха над описания механизъм. Масовката се пробваше в разнообразни пазарлъци с централната власт за „степените на свобода“, които съответният пишещ би могъл да си позволи. Съпротивата на една съвсем малка част, доколкото я имаше, в най-добрия случай стигаше до отхвърляне на идеологическите клишета. Но дори и „дисидентстващите“ повтаряха с обратен знак рамковата идея, че няма по-важно и възвишено от „творчеството“, което има „висока мисия“, т.е. оттласквайки се от комунистическата идеология, те цопваха в романтическата. Затова по целия спектър беше общосподелимо вярването, че изкуствата (официозни или не) са нещо необикновено, виеше, автентично и анагогическо, и за да се изрази то, беше създадена съответната интелигентска реторика, разполагаща с цяло съзвездие от сюблимни метафори. Употребяваха ги всички – творци, политици, официални писатели и художници, дисидентстващи стилисти и мислители, учителки по литература, четящи комсомолци и пионери, дори и мрачните, алтернативни тийнейджъри от тези времена. „Творчество“ беше магическа дума, за никого нямаше съмнение, че изкуството е изтънчен оазис, в който може да се освободиш и да се поместиш „над“ всекидневието на тоталитаризма и така да постигнеш своята „духовност“. Тази компенсаторна идеология позволяваше да си опазиш достойнството и интелектуалното качество отвъд затъпяващата среда от комунистически клишета, но заедно с това консумираше с романтическа очевидност социалната привилегия, която интелигенцията беше получила именно благодарение на комунизма.

Когато говоря за привилегия в единствено число, нямам предвид дреболии като почивните станции, контрактациите и осигурените тиражи. Принципната привилегия на интелектуалците и творците беше, че комунистическото общество им осигуряваше безплатно социална значимост и че поддържаше (институционално, финансово и пр.) едно значително, прекомерно за България, число от тях – цяла прослойка. В структурата на тоталитарната държава беше „вписано“ престижното място на изкуствата и интелектуалната дейност, увереността, че творецът е особено човешко същество, което има съдбовна мисия и чиито творби непременно въздействат на поколенията, че той работи за универсалния човешки дух.

Именно това романтическо наследство беше превърнато в елемент на бюрократизираната комунистическа утопия – дори тайните служби го следваха, обръщайки на разни писатели огромно, незаслужено внимание. А вероятно най-добрият пример за това, как различните интелектуалци повтаряха романтическия мит за изкуството, присвоен и трансформиран от комунистическата културна политика, беше една „култова“ книга за цялото поколение литератори от 60-те години – „Геният и неговият наставник“ на Цветан Стоянов. Тя описваше безсилието на властника (Победоносцев), който въпреки всичките си гениални манипулации и интриги не може да овладе гарантирано самостойната духовна вселена на твореца (Достоевски). Целокупната тогавашна българска интелигенция не се замисляше за това, че подобни „автономни вселени“ са гарантирани от финансовите и социални рамки на културата, зададени от тоталитарната държава. А именно тази държава издържаше масовата кохорта от официални и полуофициални „интелектуалци“, които имаха привилегията да мислят за себе си през индивидуалния образец на „автономния гений“, съществуващ пълноценно, sub specie aeternitatis, въпреки политическите условия и обстоятелства. И дори и онези, които повече или по-малко можеха да минат за художествена опозиция, се ползваха от този ирационален романтически престиж, който комунистическата власт изкуствено беше прикачила на „творците“ и „творчеството“.

Медиализация

Новата политическа ситуация и неолибералният пазар изсмукаха неочаквано бързо човешкия и ценностен ресурс от литературното занимание.

Свидетели сме как след 1989 г. „естетизацията на политическото“, за която Бенямин говори преди Втората световна война, се пое от друг, доста по-различен от изкуствата и литературата носител – масмедиите. Въпреки че медиализацията на политическия и на социалния живот в социалистическите страни настъпи по-късно, отколкото в „обществата на спектакъла“, от десетина години тя е факт и сред тях: и българското общество вече вижда и представя себе си чрез новите вестници, телевизии и радио-програми. В новата нестабилна демократична среда масмедиите са далеч по-ефективен производител на адекватни политически и социални образи от литературата и изкуствата. За това има достатъчно причини – масмедиите реагират по-гъвкаво, по-множествени и масови са, имат по-кратка „памет“, стигат по-бързо и лесно до потребителя. Същевременно те са по-популистки, по-малко обвързани с каквато и да е конкретна идеология и явно по-годни да обслужват една демократична власт, те са по-мобилни и в по-голяма степен отговарят на променящите се масови фантазми (междувременно последните описваха траекторията от възвисяващо-сублимативни към консумативни). Гъвкавостта и конюнктурността на медийните образи по-добре пасва и на твърде подвижната електорална конюнктура, както и на четиригодишния изборен ритъм, характерен за демократичната власт, т.е. смени се производителят на доминантни социални и политически кодове.

Всичко това доведе до постепенна маргинализация на бавните и „траещи“ (в смисъла на едно „дълго траене“ на Бродел) езици на цялата предишна „висока култура“. Те по неизбежност се оказаха претенциозен, но слаб символен ресурс, поради което различните видове власти и масмедиализираното като цяло общество ги отхвърли – въпреки отделните изключения. (За щастие в България отсъства манипулативен политически национализъм от милошевски тип, способен да мобилизира и да присвоява цели „традиции“ и митове, произведени от националната литература.) Политическите елити насочиха интереса си, а и финансовите средства, които са в състояние да мобилизират, не към литературата и изкуствата, а към своето PR-присъствие и репрезентации в медиите.

В конкретния случай този процес съвпадна с (а може би и причини) пренасочването на голям брой български литератори към други сфери: политическата власт, бизнеса, медиите, рекламата, неправителствените организации и пр. (друг е въпросът, че повечето от тях се провалиха в тези нови поприща). Това създаде впечатлението, че за тях литературата е била временна кариера, нещо, което може да се изостави, когато се намери друго, по-печелившо и престижно[3] занимание. Тъй като процесът беше паралелен и с изтеглянето на държавното финансиране от книжния сектор, и с разпадането на институционалната рамка на държавната културна политика, „писателството“ загуби едновременно финансовите си облаги и осигурените си престиж и социална значимост. Загубата на многобройни предишни „дребни“ привилегии беше по-малката беда.

В резултат на това политическо, финансово и символно преструктуриране през десетилетието на 90-те около литературата бързо изчезна онзи изкуствен ореол, който тя имаше сред интелигентските поколения от 60-те, 70-те и дори от 80те години, отрасли в особената среда на „двойната симулация“ – творческа интелигенция, надхитряща и имитираща идеологическа лоялност, и власт, имитираща интерес към творчеството. В литературните среди просто останаха малко на брой хора: като цяло човешката среда, на която тя е базирана, е застаряваща, притокът на млади и талантливи хора – незначителен, признанието – мизерно; многобройните малки и частни издателства не могат да поддържат финансово професионалисти редактори, коректори, рецензенти; липсва пазарна и културна ниша за критици, литературни историци и професионални коментатори, поради което те се превърнаха в изчезващи литературни професии, което допълнително уврежда както занаята, така и социалното място и престижа на литературата.

Писане, предлагане, търсене – литературният пазар

Този процес има своята пазарна рамка – едновременното свиване както на търсенето, така и на предлагането на български книги, особено на художествена литература. В началото на прехода неговият най-лесно забележим знак беше рязкото намаляване на тиражите и изчезването на опашките пред книжарниците. Самите книжарници също почти изчезнаха – дълго време те не можеха да си плащат наемите и за повече от 7-8 години търговията с книги бе овладяна от книжните сергии. На всяка от тях продавачите имаха възможност да изложат максимум по 60-70 книги, което ги караше да търсят „бързо ликвидни“ заглавия на преводни бестселъри, езотерика, окултна книжнина, здравна и диетична литература, еротика, книги за световни заговори и други сензационни четива. Всичко, което се продаваше бавно и проблематично, просто не се приемаше от тях и съответно не се излагаше. Едва в края на 90-те години в София и в някои големи градове се утвърдиха издателства и книжарници, които съзнателно, по-скоро по идеологически, а не толкова по пазарни причини, започнаха да поддържат български книги и автори. Но именно те бяха и все още са изключенията. Така че и досега човек дори и да иска, не знае къде може да си купи български автори.

От друга страна в периода на прехода се промени и финансовото участие на самия автор в произвеждането на книгата: ако пожелае да издаде свой текст, той сам трябва да намери финансови средства. И тъй като разните фондации, конкурси й програми се оказаха недостатъчни, то и писането се превърна в губещо занимание – вместо до хонорари, то води до изсмукване на собствените мизерни средства на пишещия: колкото повече пишеш, толкова повече губиш. А ако някой автор се опита да се преведе и на чужд език, сумата, която сам трябва да си плати, става почти астрономическа. Така преводачите започнаха да печелят толкова повече, колкото повече работеха, а писателите – тъкмо обратното.

И все пак по отношение на литературното производство (макар скъпо и губещо) в разглежданото време нямаше недостиг на „предлагане“, колкото и странно да е това: в началото на прехода спонсорираното от „Отворено общество“ „Свободно поетическо общество“ издаде доста стихосбирки, а и досега около 1000 автори годишно финансират сами своите книги, главно стихосбирки, които обаче напускат печатницата и не знаят къде да отидат (повечето залежават в печатарски пакети от по 10-20 бройки в дома на автора). Вероятно графоманията (разбирана не непременно като лошо писане, а като писане и публикуване на всяка цена, отвъд реалистичните шансове някой да те купи и прочете) е постоянна величина, независима пряко от икономически фактори.

Четене и ритъм на живот

Що се отнася да читателите, те също обедняха и все още имат твърде ограничени възможности да купуват поскъпналите книги. Причините за кризата на четенето обаче не са само пазарни и финансови. Новата политическа публичност, пазарът, борбата за оцеляване, медиите и особено Интернет промениха ритъма на живота – превърнаха го в ритъм на клип. Дори и на читателя, създавал се при други обстоятелства, днес не му остава време – един-два спокойни (символистите биха казали „меланхолии“) часа на ден за четене. Времето стана пари, на масовия консуматор реалният свят изведнъж започна да му изглежда по-бърз и интересен от фикционалния.

Всъщност през последните години този „реален“ свят също разви своя фикционална страна, която обаче вече не се осигурява от литературата. Новата медийно-пазарна действителност премести екраните на социалното въображение. Рекламните фантазми на консумативната сфера, омесени с тъмните „екшън“-съблазни на полукриминалната социализация на младежите, промениха представата за успех. Към това се добавиха и географските мечти по възможната емиграция, нахлуващото с пълна сила ново комерсиално кино, разнообразните компютърни игри, чатове с роли, странни уебстраници, както и видеотеките и масираната аудиовизуалност. Всичко това монополизира най-сериозния предишен терен на литературата – юношеските копнежи, въображаемите светове, ветрилото от възможни идентификации с животи, които няма да живееш, алтернативното пре-артикулиране на света от нови езици. Всмукани от телевизията, рекламната среда или от Интернет, младежите между 14 и 20 години вече четат по ученическо или студентско задължение; родителите им пък вече нямат време и спокойствие за това.

Ретроспективно може да се заключи, че ако преди 15-20 години е имало сериозна маса от читатели, която е четяла много, причината вероятно е била във факта, че никой не е предлагал на тези хора нещо по-забавно. В неолибералната българска действителност сублимациите на социалните травми и стреса на всекидневието става вече не по вертикален – чрез художествено възвисяване и себеусъвършенстване, търсене на духовен оазис и пр., а по хоризонтален начин – чрез разни видове „разтоварвания“: забавления, лежане пред 72 телевизионни канала, фитнес, източни медитации, еротика и политическо шоу, пътувания и пр.

Цялостният резултат: след като животът се динамизира, комерсиализира, медиализира и „стресира“, безцелното четене в бавните часове на деня се превърна в отмиращо занимание. Това от своя страна се отрази върху пазарното търсене и т. н. Живеем в своеобразен резонанс на литературнонеблагоприятните фактори.

Списания и вестници: привидното изобилие

Преходът роди не нови списания, а нови илюзии. Те стартираха с ретромодата да се „възраждат“ стари литературни списания като „Стрелец“, „Нов Златорог“, „Хиперион“, „Везни“, „Кула“ и със създаването на цял куп нови, но следващи ретро-модели – „Ах, Мария“, „Прилеп“, „Знак“, „Литавра“, „Перо“, „Български месечник“, „Днес“, „Витамин Б“ и пр. Почти всички те безславно фалираха, но това не попречи да се появят нови, които по-късно имаха същата съдба[4]. Около 1996-1997 г. в София и в провинцията имаше към 70 периодични издания за литература и култура – повечето от тях временни, случайни и безперспективни инициативи на различни ентусиасти. По-голямата част от тях изчезнаха в периода 1998-2000 г. и в момента има около десетина издания (оцеляха „Култура“, „Литературен вестник“, „Съвременник“, „Факел“, „Демократически преглед“, „Кръг“, различни провинциални алманаси и пр.) Все още епизодично се появяват броеве на академичните „Литературна мисъл“ и „Литературата“, на самиздатското „Глас“ и др.

Изброеното многообразие създава фалшиво впечатление за цъфтеж и изобилие. Всъщност това бяха почти отчаяни хаотични опити на една отмираща прослойка да направи нещо, да намери, макар и малка социална ниша, съответстваща на собствената й представа за престиж. Тиражите на списанията и вестниците обаче спадаха катастрофално и в един момент започнаха да гравитират около безрадостната цифра 300-400; най-добрите случаи – седмичниците „Култура“ и „Литературен вестник“ – се задържаха на около 1000-1500 бройки (за сравнение по време на перестройката в. „Култура“ беше стигнал до тираж 50 000, а двумесечното списание „Факел“ – 25 000).

Нито едно от тези списания и вестници обаче не успя да стане magister elegantiorum и да придобие надпоколенчески и надгрупов авторитет, сходен с този на „Златорог“ преди войната или с тежката санкция на в. „Литературен фронт“ и на списанията „Септември“ и „Пламък“ през тоталитарната епоха; повечето оцеляват благодарение на рехави мрежи и микрокръгове от традиционни читатели. Освен това съвсем малко от тези издания поддържат солидни рецензентски рубрики – рецензиите се пишат обикновено от студенти и прохождащи литератори. Може да се каже, че професията на критика изчезва по същия начин, както изчезнаха издателства мастодонти от рода на „Български писател“, „Народна култура“ и „Наука и изкуство“, които преди бяха в състояние да провеждат сериозна книжна политика. Появилите се на тяхно място стотици малки издателства и еднодневки нямат отношение към оцеляването на българската литература, защото се борят за собственото си оцеляване.

Под формата на странни реликти се запазиха разни предишни организационни форми и формички – писателски съюзи, сдружения, кръгове, които всъщност гравитират около два проблема: 1) спасяване на топящата се топла общност от литератори, които с взаимно разбиране могат да псуват други литератори, така че да не забелязват какво се случва с литературата, 2) преразпределение на имотите на предишния писателски съюз. Но дори и тези солидни, нелитературни мотиви се оказаха недостатъчни, за да удържат съществуването на подобни организации – в момента тези сдружения и съюзи, кръгове и групи, без формално да са престанали да съществуват, вече невидимо се разтварят във въздуха и не е ясно съществуват ли или не.

Литературната публичност – разпарчетосване

И преди Втората световна война, а дори и по времето на социализма е имало литературни кръгове със свой вкус, със своя представа за важни автори, класици и съвременници, несподеляни от други литературни кръгове. Литературният живот по самата си природа се дели на конкуриращи се групи и школи. Публичността обаче не съвпада с тяхната фактическа наличност, защото винаги е в напрежението между идеалната, споделена норма на полиса и разнообразните емпирични и конкретни публични форуми, групи, обединения, салони, организации, читателски кръгове и пр., т.е. тя е едновременно реално и въображаемо място. Като реално място тя винаги е множествена – сбор на всички форуми, където се водят преговори за вкуса, разразяват се литературни скандали, произвеждат се сензации, определя се от конкретни критици какво е добра и какво лоша литература, кои са образците, кои са водещите стилове и жанрове. Като въображаемо общо място тя е особена надредна норма – никога незададена, а винаги незавършена задача по сговаряне на всевъзможните кръгове, но винаги в рамките на едно идеално „ние“ (т.нар. въобразена общност, която в епохата на класическия национализъм играе ролята на идеален предел на всички конкретни групи и общности). Отделните форуми може да са много и неединни, да имат различни говорители, програми и конфликтни доктрини, дори свои художествени норми, но всички споделят метазадачата да определят ценното в една национална литература, чувстват тази задача обща и реална. Тъкмо тази идеална обща задача е двигател за дебатите и конфликтите, за споровете относно това що е вкус, постижение, какво е достойно да бъде „наследство“ и пр. – ако нея я нямаше, не би имало и нужда от спорове, отделните конкретни форуми просто не биха се забелязвали един друг, биха съществували паралелно и абсолютно автономно. Казано на малко по-технически език, публичността възниква, защото отделните форуми споделят единен нормативен хоризонт (търсенето на общото гражданско благо – за политическата публичност, преследването на споделения вкус и представа за постижения и „културно наследство“ – за художествената публичност).

Както и преди, и през последните 15 години също се оформиха враждуващи литературни кръгове (макар че често това по-скоро са спомени за такива, които все още удържат определени хора по линията на ясно осъзнатия интерес). Тези псевдокръгове (около бившия „Български писател“ и вече бившото „Сдружение“, около реалната фондация „Балканика“ и издателство „Христо Ботев“/“Захари Стоянов“, около „Литературен вестник“) са в непримирим и често незабелязван от масовата публика конфликт. До тях, замесени в конфликта или необезпокоявани, си съществуват най-различни провинциални литературни кръжоци, алманаси, издателства и кръгове, тихо появяващи се и тихо изчезващи като „Витамин Б“ или преднамерено скандални като „Идиот“. Всички малко – до никак – се четат взаимно, но пък толкова по-интензивно се мразят.

Разпадът, който се случи през периода 1990-2000 г., обаче няма нищо общо с тази „нормална“ омраза. Настъпи дезинтеграция на въображаемото единство на публичността, прекъсна се взаимната информация и общоприетата задача – търсенето на споделена норма. Днес българската литературна публичност е разпадната не просто на кръгове и публичности, а на няколко алтернативни и непонасящи се една друга „литературки“, всяка с минимален кръг от читатели, всяка със своя медия, канал и вкус, които не споделят и не търсят свой общ „универсален“ хоризонт. Те не се четат, не знаят почти нищо една за друга, не търсят нищо, което е общо и ценно и което застава „над“ всички тях. Това е следствие както от непоносимо различните индивидуалности, поколения и представи за литературата, така и от различните, непресичащи се комуникативни канали, които различните групи използват. Освен това всяка група се изхитри да монополизира една или друга функция на предишната литература. Появи се полуустна литература, официозна медийна литература, интернет-литература и емигрантска литература. Това, че те не са чисти периметри, а понякога се пресичат и преливат, че има литературни момчета за всичко, които прелитат от един мизерен цвят на друг, не променя факта, че става дума тъкмо за обособени комуникативни полета без общ нормативен хоризонт. Тъкмо пресичането е изключение.

Монополи

Ще нарека първия кръг от поети (белетристите са по-малко), които заслужават да бъдат споменати, постфолклорен. Те, разбира се, издават и книги, публикуват в литературни вестници и списания (в тираж между 5 и 1000), но същественото в живота им са четенията. Постфолклорните четат и обсъждат, скитат по премиери на книги, номадстват по конкурси, пикират с литературни рейдове из Казанлък, Червен бряг, Търново Хасково и пр., монополизирайки един важен елемент на литературата – реалното общуване между автор и читател, видимия ефект, непосредственото признание на постигнатото. Тях може и да не ги четат, но ги слушат, радват им се. Макар че тези, които им се радват, са малко и не притежават кой знае какъв вкус, това знаят и самите постфолклорни. Това ги прави небрежни – те пишат тъкмо за тази публика и няма защо да се пънат по неща, които тя няма да разбере. Ако има нещо, което им е чуждо, то е желанието за трансценденция от типа,,…и бавно чезне вечерна позлата,/ по върхове, остали тайни за мечтата“. Все пак декламациите пред трепетни провинциални поетеси, носталгична общинска интелигенция и пубертетни лирици им дава оправдано самочувствие, че наистина въздействат на малък, но реален кръг от хора, че изразяват екзистенциалния му опит, дори се опитват да въздействат върху вкуса му. Те се радват на нескрит, макар и затворен интерес, общуват, отговарят на въпроси за бъдещите си творчески планове, често дори не само се слушат, но и се четат помежду си. Признанието ги натоварва с известна отговорност и ги превръща, често преждевременно, в авторитети, „признаващи“ младите (всичко в миниатюр) – те журират конкурси, раздават награди, целуват поруменели лирички… Не забелязват обаче, че доста са се дистанцирали от литературата, разбирана като писмено, дистанцирано-аскетично и самотническо занимание, като общуване с аноними, и я превръщат в подобие на седянка, защото повече си говорят, употребяват я в салонно-празничен, парти смисъл, под формата на бъбрив поетичен симпозион.

Успоредно съществува и една квазилитература, узурпирала друга функция на литературата – представителната. Тя е натоварена от медиите с тежката задача да бъде „лицето“ на нацията, признатата съвременна класика. По-добре е да се каже, че това не е литература, а образ на празното място на предишната литература, създаден от тези медии и техните подпомагащи формирования. Такива са фондация „Балканика“, кръгът на „гениите“, но в по-голяма степен вестник „Труд“ и неговата притурка АртТруд, по-рядко други вестници. Заслуга за тази „медилатура“ (литература на медиите) имат журналистки от водещи вестници, разни магазинни телевизионни предавания за култура, водени от чаровни момиченца. Те произведоха в „съвременни класици“ на българската литература автори като Антон Дончев, Стефан Цанев и Недялко Йорданов. Кампанията за тяхната „класичност“ се води по класическите закони на медийния PR – споменатите се появяват през ден на екран, глаголят като недоволни патриарси, заемат пози едновременно на народни писатели и отритнати интелектуалци, противопоставят се във възвишена моралистична наивност на всяко настоящо правителство. През това време поддържащият отбор контактува със странни западни издателства, създава медиен шум, прави скандали, подгрява немислими кандидатури за нобелови награди. Макар и да не се нуждае от реални интелектуални гласове, медийното общество търси техните симулакруми: то има интерес да внушава, че нищо не се е променило. Измествайки безвъзвратно акцента към разбягването на фокусните клиентели и моментното настояще без памет (забележете заглавията „24 часа“, „Сега“, „Днес“), то има интерес да обайва населението, да му пее, че „вечното“ и трайното на нацията не са заплашени, че класиците са си класици, а „духовните ценности“ са все така непреходни, както и преди.

В този смисъл Стефан Цанев и Недялко Йорданов отдавна не са писатели – те са квазилитературни медийни звезди, узурпирали правото да представляват пред масовия нечитател несъществуващата българска литература и „непреходните“ ценности на нацията. Неслучайно с тях се заяждат медийни звезди от други поколения като Мартин Карбовски – те просто делят една и съща симулационна ниша. Като „представители“ на българската литература и нация на тях им се полагат четения (т.е. декламации) в най-представителни форуми – на юбилейни дати, в Народния театър; през годинагодина и половина те публикуват „избрано“, в промеждутъците непрекъснато изказват мнения по всички въпроси и въобще са „лица“ и в телевизионното пространство, каквито са Христо Стоичков, Слави Трифонов и Евгени Минчев, само ролята им е леко различна, мрънкаща и маргинална.

Функцията на продуктивността и изобилното публикуване е монополизирана от трети, които поне са компютърно грамотни. Сайтове като „Словото“, „LiterNet“, „ХуЛите“, „Грозни пеликани“ (ровилите се из виртуалното пространство казват, че има и други), литературните групи към големите български портали, както и количеството публикувани литературни текстове нараства непрекъснато (без обаче да достига прагови числа – максимумът е 1200-1300 на година). Самите сайтове се управляват от ентусиасти, които в предишен тип консервативна публична ситуация не биха имали шанс да пробият поради младост, неразумност или пък поради липса на талант-авторитет: автори, на които тепърва би предстояло да се докажат. За добро или за лошо Интернет радикално промени и може би подмени бившите авторитети на полето със самозванци с възрожденски ентусиазъм (сравняването между Интернет-литературата и литературата на Българското възраждане вече е честа практика). Нещо повече, той постави под въпрос самата идея за културен авторитет и представителност – публикуването е свободно и без каквото и да е ценностно „сито“, като най-често зависи единствено от желанието на автора (обикновено млад). Последният пише култово, маниакално, често графо-маниакално. Пише без идеята, че създава, представлява и изразява нещо различно, с убеждението, че правото на „комуникация“ природно му принадлежи – както в чата. Много от „произведенията“ на това и приличат – на чат в мерена реч. Въпреки че в някои сайтове съществуват и раздели за литературна критика, всъщност текуща критическа обратна връзка, засягаща огромното за мащабите на България литературно производство няма – не само защото технически е трудно осъществима, а и защото от нея няма нужда. За младите автори виртуалното публикуване е важно само по себе си, то е чисто общуване, по-точно – само едната страна от него: личното провикване, участието във врявата, без слушането. Както признават онези, които са занимават с Интернет-литературата, новите произведения са прекадено масови, нестратифицирани и пародиращо графомански… писането надделява над четенето… има демонстративна липса на критерии и стойности[5]. Във виртуалните публикации отсъства обратната връзка на признанието, което със своя огледален поглед, различен от този на автора, произвежда от публикувания текст произведение. Литературната история показва, че в едно класическо литературно поле признанието възниква в резултат на многостепенна йерархия, преминаваща от редакторския избор и намеса, през наличието на читателски интерес, критическа оценка на постигнатото, всеобщо признание, до финалната точка – превръщане на текста в „литературно наследство“. Поради отсъствието на тези йерархични звена появяващото се в Интернет не може и да бъде наречено „литература“ в класическия смисъл на думата. Хората, които го създават, не са се замисляли сериозно върху известното твърдение, че „медията е съобщението“ и че щом медията е така радикално сменена, вероятно възниква не литература, а нещо друго.

Тук не си давам правото да съдя какво е добро или лошо – то просто е различно от онова, което е представлявала българската литература от възрожденеца Димитър Попски до 1989 г.; изобщо приемствеността между литературната литература и Интернет-словесата е твърде проблематична. Онова, което преди време би било изтласкано от литературната власт като графоманска или в най-добрия случай ученическа и периферна поезия (все едно дали тази присъда е била справедлива или не), днес не е периферия, нито център, а самостоятелна територия със свои закони и произволи. Интерактивността, а не четенето и признанието, е най-важното. Читателят е престанал да бъде мълчалив, той се обажда, пише по чатове, дрънка по форуми. И колкото повече се обажда, толкова повече читателското му ego се заменя от писателското му alter ego, а то – от чатиращото. В този смисъл разликата между писателската роля и юношеското „лафене“ почти се е изтрила.

От друга страна институции като редакторската, критическата, издателската и литературноисторическата също са подменени – този път от визиите, интересите и наличното свободно време на програмни администратори и управляващи сайтове. Ролята им на „владетели на сайта“ им дава невероятно самочувствие, придава апломб на оценките и критиките им – някои от тях се държат като инкарнирани Докторкръстевци на виртуалното пространство, други смятат, че са поели „опазващата“ и меценатска функция на държавата и пр. Което просто демонстрира, че не осъзнават добре собствената си роля и собствените си творения.

Едновременно с всички тези разпръсвания някои от най-обещаващите автори емигрираха – както буквално, така и метафорично. За да се каже нещо смислено тук, трябва да се направи истинско изследване сред българската пишеща диаспора, но то би струвало много усилия и пари, а интерес към него – и съответно спонсори – няма, няма и да има. Читатели също. Така че мога да споделя само няколко спорадични и съвсем индивидуалнопристрастни наблюдения. Имам усещането, че не става дума толкова за писане на чужд език, колкото за отчаяно бягство от българския. Някои от най-радикално пишещите в страната от поколението на 80-те, например Владислав Тодоров и Иван Станев (които така и не станаха достатъчно известни и определящи за поколенията след тях), нямат дори желание да бъдат превеждани на български. Владислав Тодоров не вижда защо да публикува в България романа си, който е написал на английски, след като отчаяно го е пощил от всички български интонационни, идиоматични и синтактични наслоения (за целта е слушал касетки със записи на английски и американски класици – за „да хване ритъма на чуждия език и чуждия шедьовър“ и „за да загуби българските си езикови навици“). От известните на мен автори единствен Любомир Канов продължава да пише на български, но отместените му текстове всъщност са извън езиковия, стилов и литературен български контекст: това е друг български език. Мнозина мълчат: в Испания Красимир Дамянов не пише, в САЩ неизпълненото литературно обещание Анри Киселенко – също. Има и такива, които няма защо да бягат от българския, тъй като чуждият език вече не им е чужд, а роден и интимен – Илия Троянов и Ружа Лазарова от самото начало пишат на немски и френски. Но макар че успяха да си създадат някакво име в Германия и съответно във Франция, те някак не могат го направят в България: дори когато биват старателно преведени на български, те не се превръщат в литературни събития и остават малко четени тук. А колко още млади хора с литературен талант се реализират в други литератури и езикови контексти, без това да води до вълнения в разните други „български литератури“, аз наистина не зная.

Има и още една „българска литература“, съвсем слабо комуникираща с останалите – тя, доколкото е могла, е монополизирала пазарния успех. Както е известно на всеки, в момента по отношение на пазарния успех интелектуалната („висока“) българска литературна продукция не може да конкурира и малкия пръст на продаваната твърде добре масова жълта книжнина. Въобще български автори трудно проникват в този масов пазар – издателствата предпочитат утвърдени западни бестселъри, на чиито преводачи се плащат жълти стотинки (те за толкова и превеждат, така че създават допълнителен проблем на общия медиум – българския език). Когато някой български автор напише езотерично, еротично, криминално или скандално четиво, той/тя го издава под чуждо име: в началато на прехода това беше Иожени Бел, да речем, после имаше съмнения, че някои от продуктите на литературната фабрика „Джеймс Хадли Чейс“ се произвеждат в Пазарджик от сръчни нашенци. На консумативния литературен пазар тъкмо това се търси – чуждото. Българското – не. Единственият автор, излязъл на този пазар със собственото си име, е Христо Калчев, който имаше шумен, но кратък медийно-пазарен успех. Неговият проблем пък е, че той не възприема себе си като масов и жълт автор, а като истинската българска литература, като бъдещата класика, която най-накрая показва на всички интелектуалци и претенциозни идиоти за какво става дума.

Всичко това – разпарчетосването – се случва не само на съвременната литературна публичност, загубила общи комуникативни канали, споделени очевидности, ценности, критерии и навици на четене извън своята си литературна махала. Случва се и на т.нар. българско литературно наследство, класиката.

Съдбата на канона

Една национална литература не е само литературна съвременност, тя е и животът на канона в тази съвременност, начинът, по който се употребява (или злоупотребява) литературното наследство. Днес българската класика, също както и съвременната литературна продукция, е загубила своята

„спонтанна“ публика. Рядко след работа някой чете Вазов, Йовков или Далчев (да не говорим за Светослав Минков, Разцветников или Димо Кьорчев) просто за удоволствие. Големите български литературни текстове наистина са станали паметник – но мъртъв паметник на самите себе си, и тъкмо поради това те са удобни на медиите, които ги използват като емблеми, не като текстове. Ако в тях все още има нещо живо, то е само доколкото все още ги поддържат две мощни институции – изпитът за „елитни“ гимназии след седми клас и кандидатстудентският изпит. Първият поддържа между седем и осем литературни произведения с цената на много пари, частни учители, усилия, насилия и родителска истерия, вторият прави същото, само дето вложените пари и истерии са повече, а произведенията са към 30-40. Своя блед принос има и българското училище, в чиито стагнирани учебни програми малко нещо се е променило: баба Илийца още вади кола, Вапцаров още разбива с главата си ледовете… Никой не желае да си даде сметка, че при промяна на цялостната житейска, пазарна, медийна и идейна рамка на едно общество неговите „вечни“ духовни ценности подлежат поне на нов прочит, ако не на радикално преосмисляне. Казвам това въпреки непрекъснато появяващите се помагала, пропагандиращи „нови прочита“, в които няма нищо ново освен квазилитературоведски жаргон (а и той не е нов, а от 70-те години).

Поради разпадането на реалната литературна и литературнокритическа публичност нямаше кой да отговори на въпроса какво да се прави с литературното наследство на комунизма. Матей Шопкин литературно наследство ли е, или е боклук? Може ли боклукът да бъде наследство? Може ли въобще да се справим с „негативното“ наследство и какво именно да предприемем по отношение на него? Как да четем идиоти или комунистически функционери? Трябва ли огромните томове на Ст. Ц. Даскалов да бъдат действително зарязани в прахта? Ако не – как да бъдат четени? Подобни въпроси не само не получиха задоволителен отговор, но въобще и не заинтересуваха българската общественост, още по-малко образователните институции, поради което въвеждането на какъвто и да е проблематизиращ дискурс в образованието си остана утопия.

Зад институционалната стагнация на литературната образованост стоят, разбира се, не само мързел и липса на рефлексивна способност, но и сериозни икономически интереси – налице е цяло едно образование в полусянка. Става дума не за спорадични частни уроци, а за истинска индустриална мрежа, изплетена от издателски холдинги, конкуренции и дива борба около учебникарските тиражи, за мафии в министерството. (В пресата се появиха сведения, че из това паралелно образование се въртят около 300 милиона лева, а процентът на литературното сигурно е висок). Като прибавим и културната консервативност на родителската маса, която нито чете българска литература, нито пък иска собственият й ученически спомен за нея да се променя, резултатът е смайващ: от българската литература са оцелели само „методически единици“ като „Маминото детенце“ и „Под игото“; да се притурят нови автори (на всичкото отгоре странни, „лоши“, „неустановени“ или „бивши“) вече е съвсем икономически нерентабилно както за българския частен учител, така и за ученика и родителя… Всички знаят, че дори „Нощ“ на Яворов или „Спи езерото“ на Славейков вече идват нанагорно[6]. От своя страна професионални литературни историци, притиснати от мизерията и обладани от маркетингов патос, послушно издават книжки със заглавия „Нови прочити“, „Анализационни наблюдения“, „Българската класика“ „Места от конспекта“и пр.

И така „канонът“ си остана полумъртъв и нереформиран. Живото в него се състои в целодневното и целонощно четене и страдане от страна на седмокласници и кандидатстуденти в рамките на 15-20 дни през юни и юли. Но това не

е пламенното предано четене, за което говори Борхес и което предпоставя произведение, „дълбоко като космос“[7], т.е. то пак е пламенно, само че в обратната посока – седмокласници и кандидат-студенти горещо мразят това, което се налага да четат, за да „влязат“. Те мразят и интерпретативния жаргон, на който ги обучават по отношение на ненавистните „детенца“ и „стари българи“ и който също им изглежда ненужен, чудовищно надут и неразбираем. Един осмокласник, вече щастливо „влязъл“, си позволи откровено да сподели с мене следното: „Просто се учудвам колко е различно това, което мисля за произведението, от това, което пиша за него…“ На тези деца, единствени читатели на българска литература, текстът им изглежда дълбок, но не като космос, а като абсурден лабиринт, в който са били натикани насила. И за да излязат от него, те са били принудени да мислят и пишат с литературоведско-египетски апарат – колко велик е лабиринтът…

Критичната маса

Нека обобщя. За да възникне литературата не само като томове, наредени в библиотека, а като общуване, живот, признание, „предано четене“ и прочие, трябва да има критична маса от хора, които да се интересуват от нея, а около тях – широки кръгове на обществото, които да уважават тази група, да я смятат за важен фрагмент от обществената машина.

Каква е тази критична маса? Дали това са 2000, 3000 или 5000 читатели – не съм в състояние да кажа. А и едва ли някой може да направи това, дори е смешно да се правят подобни изчисления. Когато обаче публиката падне под критичната граница, когато отсъствието на литературни авторитети и форуми достигне труден за определяне, но на практика гранично нисък праг, а литературната публичност стане проблематична, когато към това се прибавят и неблагоприятни пазарни и медийни обстоятелства, тогава с литературата почват да се случват неприятни неща. Накратко, стигаме до хегелианския въпрос за количеството: достатъчното количество, достатъчната критична маса правят качество[8], съответно отсъствието на едното е отсъствие и на другото.

Културата на печатната книга бавно, но невъзвратимо заема второ място в света. В този процес на отместване в маргиналните няма нищо драматично: така е било и преди 500 години, когато се е появила печатната книга; така е било и преди 2500, когато писменото слово е изместило устната комуникация. Не че хората са престанали да си говорят или да пишат ръкописно след това, но устното слово, ръкописната книга, калиграфските школи, културата на преписването, уникалността на ценните, украсени и скъпи преписи бавно са губели своята първостепенна важност.

Добра или лоша, компютризацията на света е неизбежна част от глобализацията, това е един съвсем нормален процес, в който все повече хора пишат и четат, но четат повече по e-mail-а, по уеб-страниците и по чатовете, отколкото в библиотеките. Това е друг тип четене, с друга феноменология и с други социални последици. Какви са тези последици за българското общество, комбинирани с процесите на глобализация?

Както споменах, реалната читателска публика на художествена литература, и особено на българска литература, рязко се свива и парцелира. За по-големи (количествено по-големи) публики това не би било чак такава беда. Процесите, които текат в България, се случват и в култури като немската, американската, френската, японската – съобразно с друга контекстуална специфика, разбира се, но все пак се случват. И там относителният брой на класическите читатели намалява, и там книжните пазари са в криза, и там нямат време за четене. Навсякъде по света литературата е в процес на маргинализация, само че, когато човек посещава Ню Йорк или Париж, вижда гигантски книжарници, невероятни библиотеки, в които много хора четат и се интересуват. Статистически погледнато, те може и да са малък процент, но сами по себе си, в абсолютни числа, са значителна маса, т.е. те са потенциална комуникативна мрежа, среда, която сама на себе си създава усещане за смисленост. Там читателската маса остава над достатъчния, макар и трудно изчислим, критичен праг. Когато обаче една публика е по-малобройна от този праг, настъпват невъзвратими промени. Не само това, че като книжен пазар тя е просто на границата на оцеляването. По-важното е, че едва оцелява и способността й да произвежда публичен, споделен литературен смисъл със социална функция. Литературният семиозис, смислопораждащата способност на литературата е функция от въпросната критична маса.

Доверие и публика

Този проблем се нуждае от малко по-подробни обяснения. За да съществува, литературното произведение изгражда в себе си инстанцията, наречена имплицитен читател, имплицитна публика; както показва Волфганг Изер, това е програма, сложно контролираща процеса на четене. Това, което ни интересува тук обаче, не са техническите подробности на този фин

контрол на текста върху читателя, а неговата нормативна структура. Имплицитният читател винаги се структурира чрез скрито доверие, което му придава множествено число – произведението се строи така, сякаш „се доверява“, сякаш „очаква“, че ще бъде прочетено от множество читатели, които ще го прочетат добре. Колко много? Неясно колко, но структурата на текста с една идеализираща екстраполация, която Алфред Шутц нарича „и тъй нататък…“, допуска, че след емпиричните бройки от читателското множество А, В, С следва п, а след η и п+1, т.е. самата структура на текста очаква-изисква, че е възможно масата от читатели принципно да се множи до безкрайност. Структурата на текста се пише и строи като „отворена“ към неограничено множество от внимателни читатели и техните безбройни прочити[9] и това просто е другата страна на прочутата „множественост на значенията“ на литературния текст. Става дума за базова аналогия – за да си осигури сам достатъчно неопределеност и неограничена семантична множественост, текстът трябва да допусне безброй възможни прочити, а те от своя страна – безбройна публика. Контролиращата програма „имплицитен читател“ предварително е приела в себе си тази безкрайна, вариативна множественост като норма, превърнала я е в изискване към конкретния читател. Предполага се, че той е толкова по-добър, колкото повече „възможни прочити“ интегрира в своя прочит. Пределът му е „безкрайно дълбокият“ идеален читател, способен да синтезира

множествености, неопределености, амбивалентности и противоречия. Така представени, безкрайностите взаимно се гарантират: само потенциално безбройна и свръхвнимателна публика може да съответства на произведение, дълбоко като космос, на творба – безбрежна вселена от значения, само такова произведение заслужава подобна публика. Потенциалността от преследващи се безкрайности гарантира, че всеки ограничен прочит ще бъде надмогнат от нов, че винаги ще има п+1 четения. Накратко: за една „нормална“ и класическа литературна ситуация задължителният идеален безкраен хоризонт изглежда винаги осигурен на пишещия. (Литературата през епохата на формирането на нациите например е била адресирана към специфичен вариант на тази безкрайна публика – към идеалния, анонимен сънародник, едновременно универсално човешко същество и национален брат/сестра; тази литература се е създавала, предполагайки осигуреността на невидима публика с размерите на нацията, на народа, който „все ще чете“ определени песни.)

Какво се случва обаче в общество без критична маса читатели? В него всички, включително и самите писатели, са наясно, че веригата А, В, С… не се екстраполира в безкрайност. Конкретните литератори от подобни затворени литературни кръгове се познават почти по име – което ще рече, че познават своята крайност, и освен това знаят, че друг извън техния кръг едва ли ще ги прочете. Подобна ситуация подрива доверието, че потенциалното умножаване на смисъла е осигурено, т.е. тя подрива условието за възможност за безкраен литературен семиозис. Читателското множество може да „свърши“ (прочели са ме пет, десет, двайсет, сто души и колкото разбрали – толкова) и така да затвори бедния, краен кръг от значения на текста. А това води до демотивация и небрежност на авторите: ако е така, защо да се насилвам и да влагам в текста повече от това, което е способна да прочете крайната публика от познати?

Може да се възрази, че пред тези разколебани автори все пак остава възможността за „идеалния“ читател, за един мислим предел, който със самия факт, че е мислим, вече осигурява семиозиса. Не е необходимо да има безкрайна или прекалено голяма конкретна емпирична публика, достатъчна е тази идеална граница, която да осигурява принципната възможност за множене на значенията. Нима в математиката е необходимо да има реален броител, който да преброи до „безкрайност + едно“, за да можем да положим математическото съществуване на безкрайността?

Точно тук обаче е разликата между броенето и четенето. Читателят никога не може да бъде такава идеална абстрактна конструкция както идеалният броител. Въображението може да умножава числото му до η + 1, но дори и то не може да го превърне в чисто абстрактна инстанция[10], подобна на математическата. Читателят винаги е исторически и социологически конкретен, винаги остава вписан в конкретен език с неговата историческа интертекстуална памет, в конкретна литературна традиция, в социални проблеми и сюжети и никога не може да надскочи определена локална, стилова и жанрова компетентност. Той не може да бъде мислен като идеален предел[11], защото по необходимост не е идеален – колкото и да е класически, извънвременно образован, той все пак е вписан в конкретноисторическия хоризонт на вкуса, чиито образци и норми, цитати, алюзии, пародии и мистификации винаги са преплетени с емпиричности и обстоятелства. Така че конструкцията „идеален читател“ е вътрешно противоречива и в този смисъл невъзможна по принцип. Между емпиричните дадености на реалния читател и идеалните характеристики на „имплицитния“ читател има парадоксални преливания и връзки.

„Бързото“ четене

Литературните произведения, които се пишат в България през последното десетилетие, вече се движат и четат в микропространства от конкретни хора. Четат се бързо и небрежно, а модата им трае кратко – няколко години, дори месеци. После никой не ги помни, никой не си ги препрочита, никой не ги учи в училище, няма инстанции, които да ги превръщат в „класическо наследство“, в песни за вечно четене. (От друга страна, представяте ли си някой да задължи българските учители и ученици да четат по задължение и учебен план съвременни автори например, какъв ужас!) В Интернет множеството стихотворения и разкази могат да изчезнат от сайтовете най-внезапно и съвсем безследно – когато на самите сайтове им хрумне друго или бъдат закрити поради финансови причини. Изчезването им може да се случи и по друг начин – дори когато са запазени на CD, те могат да се загубят сред експоненциално растящото количество информация. Подчертавам – информация, не знания, не „наследство“, не „литература“. Информацията е онова, което е на разположение, до което имаш достъп, когато ти е нужно, то не те задължава с нищо, не създава образованост, не те променя, формира или „възвисява“, не създава „дълг към предците“, нито преданост на поколенията.

В подобна ситуация е напълно мислимо литературата да се удвои от устната комуникация – вместо да пишат стихотворения, тези хора могат просто да си ги декламират един на друг. Но професионалистите в подобна среда ще престанат да правят и това. („Какво ще го чета, какво ще го слушам, не му ли знам и кътните зъби, на кого ще продава той литературни краставици?“) А книгите от своя страна ще бъдат „ползвани“, не четени – по определен повод и с определена практическа цел, за бърза справка или диагонален преглед.

Трябва да се осъзнае сериозността на тази промяна. През последните години, функционирайки само в топлата гилдийна среда, за която стана дума, малка литература като българската престана да бъде онази сфера от секуларизираната действителност, която според традициите на модерността е призвана да поеме функции от оттеглящата се в приватното религиозна вяра и да се превърне в „светска религия“. Тя прекрати най-важните си функции: престана да произвежда идеална (фантазмена) среда за идентификации, да сблъсква човека с неговата крайност и граничност, да му създава алтернативни светове, да подлага на изпитание езика и другите символни системи и пр. Поради гореописаните обстоятелства тя се превърна в куриоз, в ефект на собствената си малкост, което се отразява на най-важното в нея – литературния семиозис.

Подчертавам, не говоря с носталгия по някакви златни литературни времена, само искам да се разбере, че това е ново комуникативно и социално условие, в което съществува литературата. Всъщност не „литературата“, а онова, което е наследило нейното място. Няма нищо смайващо, обстоятелствата са условия, някои от тях са условия за възможност, други – за невъзможност. Според мен в случая става дума за второто. Което, нека повторя, е съвсем независимо от качеството на писаните текстове и от таланта на писателите. Те може дори да са отлични. (Макар че в подобна ситуация рядко са отлични – когато една обществена сфера е маргинализирана, тогава обществото като цяло и отделните хора влагат малко духовни инвестиции в нея, малко амбиции, малко усилия. Ако ще ме четат сто души и толкова – а може би няма и толкова, – какво да влагам „хиляда значения“ в своя текст?)

Сбогуване с „времето, което отсява“

Зная още едно възможно възражение. Литературата, истинската голяма възвишена литература, не се пише за момента, нито за малката настояща, може би дори просташка публика. Тя се пише sub specie aeternitatis, от гледна точка на вечността, адресира бъдещите поколения. Медийното и виртуалното опростачване е временно, онова, което се пише сега, ще даде на бъдещите хора тяхната класика и техните шедьоври. Нима още по финикийско време разни черногледци не са се оплаквали: „Какво време настана, всеки пише, никой не чете!“ И днес е същото, не се притеснявайте, бъдещето е ваше.

Хората, които биха казали това, разбира се, са забравили историята около самата финикийска литература: че глинените плочки и разните знаци на финикийската писменост и на вълненията на тогавашните хора са изчезнали, че са били несъществуващи векове и после някой се е ровил из пясъците на Ниневия, за да ги изрови оттам, други пък са ги разчитали и публикували, трети са образовали други да ги четат и почитат, четвърти пък отново са ги забравили, престанали са да ги четат и пр., т.е. че споменът за „финикийското“ няма автоматично и осигурено битие, а е поддържан от определени филологически институции.

Но не този лесен аргумент ме вълнува тук. Горното възражение променя координатите на екстраполацията „п+1“. То твърди, че тя не се осъществява синхронно-социологически – в рамките на колектив от съвременници, че не е необходимо да се полага абстракцията „идеален читател“. Защото въпросната безкрайност се реализира от безкрая на поколенческите вериги в една историчност, която преодолява себе си, за да се превърне във вечност. В традиционния писателски жаргон за това даже си има израз: „ако не ме четат тия, ще ме четат бъдещите поколения“.

Това е традиционно, вековно клише. За голяма литература винаги се е смятало прицеленото не в настоящето, а в потомството. Неговата идеализация невидимо допуска, че въпросните потомци винаги и по необходимост са по-умни, по-чувствителни, по-внимателни. Още Овидий е казал:

Тленни дела от мен искаш, аз търся немръкнеща слава.
Вечно по целия свят нека се пее за мен,

а Хораций го е заявил по още по-христоматиен начин:

Въздигнах паметника свой, по-вечен от медта,
по-горд и по-висок от пирамидите,

който ни дъждът, ни севернякът лют
може да разяде, нито бездетният
низ от години или времето в своя бяг.

Кой ли не е повтарял тази мисъл – Ронсар е убеден, че „няма да отмине напълно в гробния мрак, по-добрата част от него ще се съхрани за Живот“, по античен образец и Пушкин строи своя „памятник нерукотворный“. А и Вазов е абсолютно сигурен, че неговите песни „все ще се четат“.

Това ласкаещо литератора убеждение има своите идеолози и философи. Класиката, казва Сент Бьов, е „съвременник на всички епохи“, а Ханс Георг Гадамер добавя, че тя е онова, което „надскача“ времето, обстоятелствата и устоява на актуалната критика. Инвариантът е: голямата литература има друго, дълго траене, тя живее в особено измерение на времето. И това, че тя сега е маргинализирана, не значи нищо. Безкрайността на нейната публика и значения е осигурена от мислените като вечност бъдещи поколения: чрез тях тя устоява на мизерната „врява на настоящия ден“. В този смисъл ще устои и на Internet-врявата.

Днес новата ситуация ни принуждава да осъзнаем, че тази идея (накратко формулирана от Пенчо Славейков като „живот в смъртта“) е била винаги автоидеология на самата литература. Тя би могла да се опише исторически и културологически във всички свои извивки: как и защо възниква, какво – подобно на всяка идеология – не иска да види, крие и подценява. Тук тези извивки не могат да бъдат описани в културноисторическите им детайли (макар че е доста изкусително да се види именно историчността и променливостта на тази идеология на вечното и траещото). И все пак си заслужава да се каже какво именно тази идея крие и подценява. То е концентрирано в твърдението, че „времето отсява“ „великото, доброто и красивото“. „Времето“ в някакъв смисъл наистина прави това, но не го прави само – няма нужда да го фетишизираме и да го превръщаме в митически деятел. Механизмът за селекция и поддържане на класическото всъщност е устроен по-прозаично: „отсяването“ се извършва от съвсем конкретни исторически хора и институции, в него винаги има момент на случайност и проявление на неуниверсален вкус и интерес. „Нетленността“ на гения и шедьовъра всъщност винаги се произвежда и поддържа от конкретноисторически културни, социални и финансови механизми: били те антични олимпиади или меценати, императорски и кралски дворове или калиграфски школи за преписвани; малки предкапиталистически „пазари“ на ръкописи или гигантски пазари на печатни книги; библиотеки, модерни училища и университети (заедно с техните учебни програми и учебници по история на литературата) или актуална критика, списания и книжовен живот и пр. Това означава, че всичко, което като скелета поддържа класическата идеология, е определена културноинституционална инфраструктура, винаги свързана с конкретно историческо общество, с конкретна форма на социалната власт и на културния авторитет.

В началото на XXI в. трудно можем да вярваме в старата художествена религия – че поради самото си мистично „неръкотворно“ качество „литературни паметници“ имат „немръкнеща“ слава, че чрез тях, както казва Хайдегер, „се открива битието“. Един нов, детайлен и скептичен историзъм ни научи да се съмняваме, че съществува мистичен автопоезис, отвъдобстоятелствено скачане от век на век. Научи ни, че класиката живее само доколкото и докогато реални хора реално я четат-пазят-почитат-интерпретират. А те я четат, нека да повторя, не във „вечността“, а винаги в специфични обстоятелства и контексти. Четат я например, защото от векове (но не завинаги) читателската роля е престижна11 (но престижна по различни исторически начини), защото конкретната й среда е създала читателски навици и потребности, литературни вълнения и удоволствия, възможни само в рамките на определена евроцентрична литературна и социална[12] култура, поддържана и възпроизвеждана от конкретни институции. Тези институции са се опитвали да възпитават в тези вкусове и удоволствия следващите поколения, но са успявали само донякъде. „Траещото“ винаги е било преобразувано, безсмъртното от време на време е умирало, губело се е, забравяло се е. Накратко, „надконтекстуалната“ класическа идея има зад себе си винаги конкретнообстоятелствени институционални основи, които я поддържат и които самата тя предпочита да не прави видими.

Теза на настоящото съчинение е, че тези поддържащи институции – училищното образование по литература, университетът, филологическите факултети, живият литературен публичен живот (у нас през Възраждането също и читалищата) – в съвременна България са достигнали до фаза, в която функциите им са сериозно нарушени, а масата от хора, които ги поддържа, са под един невидим критичен праг. Общественият им престиж е катастрофално спаднал, а социалната им роля на формиращи колективното въображение е в долна мъртва точка. Това може да се види от кризата на хуманитарните специалности, които губят кандидатстудентска привлекателност и съответно не привличат качествени студенти; губят спонсори и финансова привлекателност, не предизвикват медийно внимание и публичней шум, губят и значителна част от преподаватели, литератори и критици, предишни адепти на художествената религия, напуснали професионалното поле и отишли да си търсят хляба другаде. Като цяло може да се каже, че обществената инвестиция на символен капитал в тях се оттича.

Тъкмо в този смисъл днес в България става вече трудно да се каже аз пиша за бъдещите поколения, аз пиша за вечността. Защото онова, което трябва да служи за медиатор на „неръкотворните паметници“ през Времето – премълчаваната машинария на културните институции – не функционира както преди, не осигурява достатъчно вечност.

Това води до огромни промени в нагласите. Съвсем наскоро загледах телевизионно предаване, в което младежи от „интерактивното“ поколение бяха запитани дали четат, има ли смисъл да се чете днес и пр. Чуха се различни мнения, но ме порази нещо, което каза една девойка: че не обича да чете, защото това дава възможност на автора да я манипулира (подразбираше се, че тя е в чисто пасивна, съзерцателна позиция, а авторът е активен, монологичен, внушава й някакви доста завършени мисли и чувства, а тя малко може да се намеси и да каже своето мнение по въпроса), че предпочита компютъра и виртуалната комуникация, защото там самата тя е активна и може да се противопостави, ако някой я манипулира.

Че е смешно, смешно е – но забелязвате ли смяната на акцентите? Авторитетът на автора (на гения, класика, таланта, националния писател, шедьовъра и пр.) вече изглежда не като нещо подразбиращо-се-възвишено, което – спомняте си, нали – предано трябва да се постига, сякаш е дълбоко като космос. В днешната радикалноегалитарна епоха авторът-гений изглежда на Интернет-поколенията като назидателен дядка, който иска недемократично да наложи своето мнение и не им дава глас. Те съвсем нямат намерение да го четат „вечно“, с пламенността на верни редици от поколения, а да изказват мнения (как ли са си ги формирали?). На какво ли ще научат своите деца, можем само да се досещаме – във всеки случай едва ли на преданост към класиката, която не са чели.

Ако и това не е радикална културно-историческа промяна, аз не знам какво тогава е. Тя е глобална, но в България поради малкия ресурс на човешки, символен и финансов капитал тя е свръхвидима. Подсилена е и от кризата на всички възможни авторитети, от разпада на културните институции, от които се е изтеглила политическата и финансовата инвестиция на държавата, от радикалното нежелание на младото поколение да приеме света на своите родители с всички тоталитарни реликти в него, от разрива между българското училище и младежката популярна култура и пр. Тоест случаят с българската литература може да се разглежда като лабораторен.

Невидимостта на свръхвидимото

Докато пишех настоящата равносметка, естествено се поинтересувах какво казват по тези въпроси моите колеги – нито преди, нито сега съм се смятал за единствения, способен да забележи процесите, описани по-горе. Пък е добре да се знаят и различни, включително обратни, мнения. Такива мнения списание „Език и литература“ беше събрало през 2001 г. в специален брой, който правеше преглед на най-новата българска литература (издаден с четири години симптоматично закъснение).

Прегледите на „литературата на 90-те“ оставиха у мен двойствено впечатление. Имах чувството, че като колективен субект разнородната група от литературни критици, писали по въпроса, забелязват почти същото, което и аз, дори го описват със сходни думи. Но някак в последния момент отделните автори по разни съображения се отказват да признаят, че са го видели. И бягат от самоналагащия се извод – по причини, които не разбрах веднага.

Затова от цитати[13] си поиграх да подредя нещо като надиндивидуални рубрики. Това са повтарящи се констатации, направени от съвсем различно мислещи хора (те мислят различно от мен, мислят различно и помежду си). Въпросните рубрики обединяват мнения, аналози на въпросите, които се опитах да засегна и аз.

Загуба на аура и социална значимост на писателското занимание, оттегляне на бивши литератори от литературата:

„…култът към писателя залязва“ (Сава Василев, 39); „…писателят все по-често и по-драматично обживява маргиналните пространства. Неговите акции по създаване на модерния духовен капитал са институционално неподкрепени, имат все по-маловажна обществена стойност“ (Владимир Янев, 138); „…книгата вече не е особен, духовен продукт, а стока като всяка друга… обучени литературни удушвачи – борци срещу комунизма – естествено се погрижиха, а че и постоянно се грижат, около писателя да няма ореол“ (Минко Бенчев, 31); „…един подир друг се заоттегляха от литературата, от художественото писане. Превърнаха се в учени, политици, еврочиновници“ (Йордан Ефтимов, 78).

Край на функцията на литературата като важен социален код, изместване от медиите:

„…лириката вече е загубила достойнството си да бъде значим социален код“ (Йордан Ефтимов, 81); „…голямото разцепване между наложените от масмедиите имена и наистина появяващите се нови творци“ (Йордан Ефтимов, 79); „…отдавна по-голям прозорец към света е телевизията“ (Владимир Янев, 142); „…безсилието на литературата да култивира език, който да стане нужен на хората“(Амелия Личева, 92).

Изчезване на критиката:

„маргинализиране на литературната критика“ (Пламен Антов, 29); „…ролята на критиката остана… незаета“, „…критиката изчезна“ (Йордан Ефтимов, 74, 76); „бутафории литературнокритически постройки“, „…интерпретаторът търси собствената си легитимация“ (Борис Минков, 94-95); „…няма я критиката“ (Димитър Танев, 112); „…отиде си обаче критиката“ (Христо Трендафилов, 117); „…ставаше ясно, че така наречената оперативна критика е обречена“, „унищожаване на „нормалната“ критика“, „тежко объркване на йерархиите“ (Георги Цанков, 121-122).

Парцелиране:

„хаотична разпръснатост“, „политически разцепления“ (Светлозар Игов, 17); „три паралелни литератури“, „неистово парцелиране на територии и езици“ (Пламен Антов, 20); „постоянни прегрупирания“ (Марин Бодаков, 36); „самозатваряне на духовни звена“, „феодализиране“ (Владимир Янев, 138); „Няколкото писателски обединения се самозатвориха, снизиха обществената си активност и значимост“, „…литературните кръгове, формирани върху всевъзможни позиции, вкусове, интереси и намерения, насочват днес читателското внимание и погледи в различни посоки“, „…литературните издания са слабоконтактни, предназначени за затворена публика“ (Димитър Танев, 109, 112).

Криза на литературната публичност, отсъствие на дебат с общ хоризонт:

„…не се разгръщат никакви същностни спорове за поезията“ (Михаил Неделчев, 59); „…произведения остават „необговорени“ (Владимир Янев, 140); „…до дебат върху тях [критическите езици] не се стигна“, „…за деградацията на критиката вина имаше новата публичност“ (Йордан Ефтимов, 75, 76); „…за огромно съжаление литературни явления, които навсякъде другаде по света биха заели първите страници на специализираните издания, у нас не предизвикват никакъв интерес“ (Георги Цанков,122); „…литературен процес има, литературен живот няма!… смущаващо е например не критическото разноречие, а отсъствието на ангажирана и обществено възприемаема критическа реч… Липсата й изтласква извън хоризонтите на читателския интерес сериозни автори и творби“ (Владимир Янев, 138).

Намаляване на читателската маса като криза на смислообразуването:

„Самият читател се поизхаби, обезпаричи и странно мутира“ (Димитър Танев, 112); „Кой изобщо чете нещо друго освен себе си и себеподобните си?“ (Христо Трендафилов, 118); „…настъпи отдръпване на читателската публика от родните писатели“, „абсурдност на рецепцията“ (Георги Цанков, 120, 123); „…известни писатели, които четат единствено себе си“ (Юлиан Жилиев, 86); „…литература се правеше, но отсъстваше прослойката, която да постига нови и нови консенсуси около значимостта на литературната продукция“, „…не съществува прослойка, която да може да подкрепя новоописанието, онова най-радикално новоописание на света, наречено литература“ (Йордан Ефтимов, 77).

Цялостна криза на литературната институция:

„разпад на литературната институционалност“, „институционални разцепвания“ (Пламен Антов, 20); „срив в системата“, „…множество паразитни образувания атрофираха тялото“ (Сава Василев, 39); „занемаряване на институциите“ (Йордан Ефтимов, 82); „…режимът на работа на съвременните културни механизми е… да го кажем меко, – смущаващ“ (Владимир Янев, 139); „…създава се усещането, че всичко написано се публикува, а институцията „редактор“ е излишна“ (Амелия Личева, 92).

Всъщност дори моят генерален извод, че не съществува съвременна българска литература, се оказа неоригинален, съпоставен с разни спорадични или по-системни мнения: „…набъбва заплаха за същностното в литературата“ (Димитър Танев, 121-122); „…литературата от 90-те години е просто един преход от нищото към нищото“, „Нелинейна, същинска постмодерна литература все още не се е появила. Независимо дали говорим за добре или за зле получена. Просто няма никаква“ (Йордан Ефтимов, 78); „…българската литература предстои“ (Марин Бодаков, 35).

Горните цитати са съзнателно извадени от контекста си; въпросните рубрики са конструирани от мен, а не от авторите, които всъщност искат да кажат съвсем други неща. Всеки от тях (с изключение на Бойко Пенчев[14]) по един или друг начин защитава тезата, че българска литература на 90-те години не само има, но дори, както най-ясно го казва Амелия Личева, за нея изминалият период е далеч по-добър от останалите (загуба на провинциализъм, европейски хоризонт и пр.)· Други твърдят, че тя има „европейски контекст и разчитаемост“ (Ефтимов, 82), че съдържа „неоспорими феномени“ като постмодернизма (Дойнов, 45).

Въпросът е, че независимо от онова, което текстовете на отделните критици и литературни историци твърдят, подсъзнателното на гилдията твърди обратното. Тук „подсъзнателно“ е метафора, не става дума за никакви психоанализи. „Гилдийно подсъзнателно“ наричам базовото споделено усещане, че работата е лоша, и то очевидно лоша, и че елементите на кризата са видими за всеки – криза на читателите, критиката, институциите, публичността, пазара, разпространението, социалния престиж, типа смислообразуване… Усещането за криза се появява отново и отново, въпреки че авторите правят всичко възможно да го отрекат, влачат от девет дерета „позитивни“ аргументи, които трябва да го надмогнат. Забавното обаче е, че констатациите са относително едни и същи, а изнамерените аргументи във всеки конкретен случай – различни, разпръснати: има постмодерни, има и постсоциалистически, има самовиктимизиращи се, има и героични или истерични. Впечатляващо различни са и списъците с автори, които един или друг критик посочва като „литература на 90-те“: те по-скоро доказват, че съществуват няколко литератури, които имат твърде малко общо една с друга.

Всичко това говори, че гилдията усеща очевидната опасност да изчезне клонът, на който седи, но веднага след това започва да си самовнушава, че нищо му няма – клон като клон, опасност няма.

От тази самозащитна перспектива социалната разпадност на литературата като комуникация, престиж и институция (проблем на нейната социална онтология) се привижда в успокоителната форма „лоша обозримост“, т.е. премества се в областта на литературнокритическата епистемология. Излиза, че не самата литература е объркана и разпадаща се – просто ние, критиците и историците, не можем още да я обозрем (допълнително успокояващо внушение – с времето ще се научим).

От време на време се говори за криза на институцията „литература“, но липсва ясно съзнание какво представлява тази институция и скрито се смята, че тя е нещо „външно“, социологическо – всъщност истинската, добрата литература си съществува и без нея. Макар отделните елементи на кризата просто да са очевадни и да стърчат в разказите и впечатленията на всеки от авторите, никой не иска да ги види в тяхната системност, а още по-малко да се замисли върху сериозните им следствия. Те са обявени за частични литературни беди, настъпили в резултат на прехода – нещата ще се оправят, не бойте се, деца, и постмодернизъм ще има. Най-характерното за критическите прегледи е, че въпреки всички епизодични социални и институционални констатации критиците от „Език и литература“ предпочитат да говорят в „чисто литературни“, „чисто дискурсивни“ категории. Това е нормалният професионален жаргон (в смисъла на Куновата „нормална наука“) – за жанрове, стилове, метастилове, дискурсивни ситуации, литературен процес, „изпреварващи развития“; към тях се прибавят и обичайните критически изцепки за „големи постижения“, изреждания на това кой какво „забелязал“, „харесал“, кой какво „облажава“ и пр. Това означава, че кризата на литературната институция не води до никакво преосмисляне на езика и категориалността на критическото мислене. Всички си говорят на стария език, който възпроизвежда старите им вери и старата им професионална сигурност – и най-старите, и най-младите[15]. Това пък говори само за сериозността на кризата – литературнокритическата гилдия не само не може да се справи с нея, но не е в състояние и да я види.

Убеждението, че каквото и да става, българска литература е имало, има и ще има, е непоклатимо. То и няма как да бъде поклатено, именно защото то е институцията – то предпоставя стабилността и идентичността на полето от явления, с които се занимава гилдията. А тя не иска да се усъмни в него, защото това означава да се усъмни в себе си. Гилдията не желае да види и не е в състояние да види какво се случва с литературното поле, защото се интересува единствено какво се случва на това поле. Ето няколко характерни начални изречения от прегледите: „Един от неоспоримите феномени на българската литература след 1989 г. е …постмодернизмът“ (Пламен Дойнов, 44); „В това, че българската литература на 90-те години се отличава с дълбока нестройност… няма нищо осъдително“ (Борис Минков, 93); „Съществуват различни начини да изразиш мнението си за процесите, течащи в българската литература“ (Цветанка Еленкова, 63). Както се вижда, „българската литература на 90-те“ е пред скоби. Съществуването й е фоново убеждение, подкрепено от най-важния „идол на площада“ – самия израз, езиковото клише, което я обозначава. Щом можем да започнем с израза „българската литература на 90-те“, значи той разполага с референт, значи непременно има нещо, което е българска литература.

Което означава: рамковото гилдийно клише не може да бъде изоставено, защото тъкмо то гарантира, че има заради какво да съществува и самата гилдия. Казано иначе, то има легитимационни, а не аналитични задачи. Затова в статиите изразът без гарантиран референт се появява отново и отново като подлог на изреченията: той е само началото на един самовъзпроизвеждащ се, убеден в непоклатимата си реалност литературноисторически разказ.

Убеждението на литераторите има и чисто техническа страна: можем да си вършим работата само ако предпоставим литературния референт и прилежащия му разказ; само тогава можем да поставим „смислени“ под-проблеми – за постижения, стилови направления, поколения, борби между млади и стари и пр., за това, има ли или не постмодернизъм в българската литература, или пък за „загубените ценностни критерии“. Иначе професионалистите не биха могли да си практикуват професията, което те, разбира се, не могат да си позволят. А след като по презумпция „имаме“ българска литература (референт, вписан в потенциален разказ), на каквито и постмодерниста да се правим, започваме да се оглеждаме и за литературноисторически разказ, и ако няма такъв, се заемаме да го реставрираме („да стъкмяваме“, както казва Пламен Антов). Което значи, че започваме да извършваме традиционните професионални операции, единствените, които знаем – да „историзираме“, да периодизираме, да възстановяваме и установяваме развойни линии, да очертаваме стилови формации, да различаваме почерци, явления, даже за „релеф“ на българската литература да говорим. В такива случаи дори интелигентни хора като Пламен Антов по неизбежност започват да говорят като вентрилоквисти, есенциализирайки българската литература и неизбежната й история: в гласа им отново прозвучават познатите тончожечевски интонации, работещи с „организми“, „филогенези“, „биогенези“, „същности“, „утроби“, „палигенетични рефлекси“ и пр. Този „утробен“ арсенал трябва да обясни как българската литература се новоражда след случилата й се смърт, като гарнира тази хипотеза с убеждението, че поезията изразява дълбокото, общностното, митичното, колективното несъзнавано (а то не мре…).

Ще кажа очевидното: това не са нищо повече от митологии на литератора. А митологията (твърди Ернст Касирер) е отговор на отчаянието на колектива (в случая микроколектив), неспособен да се справи с надвисналия проблем. Затова той полага неунищожима устойчивост и континуитет на своите занимания, предмети и институции. В нашия случай – полага устойчивост на литературата, на собствената си професионална среда заради нейния мечтан социален престиж и идентичност.

Разбира се, хората са интелигентни и митологиите им си имат и хитри защити. Ето две от тях. Според родните литератори, ако някой си позволи да се занимава със социалните и културните условия за възможност на литературата, той „социологизира“. Което никак не е шик в средите на литераторите. Ако пък стигне дотам да твърди, че няма такива условия, той е радикалномодернистки разрушител, отдал се е на „отрицания“ (а сега сме постмодернизъм, следователно на въпросния му е минало времето и модата, няма какво да му обръщаме внимание).

Това е гилдиен манталитет с гилдиен жаргон и хоризонт. Забележително е, че той успява така да филтрира проблемите, че съумява почти да не спомене външни на „литературата“ процеси. Съвсем малко се интересува какво се случва в епохата на Интернет, кой чете и кой не, какво се променя тогава, когато светът е престанал да бъде универсален и е станал глобален, каква е ролята на новите информационни канали, на пазара и консуматорството, не пита за изместването на фокусите на социалното въображение, нито за това кой именно, как и защо създава днес важните социални кодове, как се отнасят днес духовни продукти и пазар, какво значение имат новата мобилност и виртуалните мрежи. Единствено печатните медии биват споменавани, рядко и накратко, като за тях по правило се говори с откровено неразбиране и литературна омраза.

Когато чете този професионален, култивиращ слепота жаргон, човек добива усещането, че мачът на литературния стадион отдавна е свършил, но две-три групи мераклии не са забелязали това. Публиката си е отишла, прожекторите са загасени. Няма ни вестници, ни телевизия, ни представители на ФИФА, няма официално класиране. Но групичките са си направили отделни мачлета на малки вратички в различни кюшета на терена и си играят – всяка по свои правила, всяка с омраза към другите и със свои си спомени (е, едните въздишат по Гаринча, другите – по Бекъм и Роналдо). От време на време някой твърди, че голът, който вкарал преди пет минути, щял да се нареди в историята на най-добри голове. Но няма кой да го чуе, тъй като точно този тип история си е отишла.

Има ли шанс за българската литература?

Теоретиците на кризите работят със сценарии – няколко варианта на детайлизирани прогнози на бъдещето. Без да съм такъв, ще се опитам и аз да предложа няколко варианта.

Първи сценарий

Българската литература продължава да избледнява, от нея се оттича все повече и повече социална енергия, накрая тя окончателно става куриозно занимание на микросреда, подобно на филателията. Топлината в тази микросреда се пази с устно общуване, договорирана слепота, декламации и с конфликти, напомнящи уморени семейни скандали. Но все пак приятно е да си в средата. В dir.bg са се запазили например два литературни сайта, бройката на виртуалната графомания се е стабилизирала до 934, програмните администратори окончателно са си повярвали, че са критици и законодатели на вкуса – всичко обаче има ефимерността на чат. Междувременно медийните класици, които са на години, започват да си отиват от този свят. По биологически причини. Други не се появяват, защото за това няма условия. Медиите зарязват този непечеливш сюжет, досещайки се, че „съвременната класика“ ни е била дадена на доизживяване и нов щат за нея не се предвижда. От своя страна българското литературно образование още дълго го кара по инерция, додето в Министерството не се появи някой яростен технократ или дете на виртуалната епоха и не проветри радикално учебните програми така, че заедно с последните версии на Windows и Excell в тях да останат, да речем, Омир и фентази-авторът Робърт Джордън. В разни чужбини се пръкват млади и талантливи автори, пишещи на английски, италиански или португалски, които под формата на пазарно-рекламна екзотика използват факта, че дядо им или чичо им е бил българин. Те експериментират със странни, българоподобни сюжети (в България рядко някой е чувал за тях, защото читателите са намалели още, в университета междувременно е влязло и излязло онова митично поколение, за което казват, че никога преди това не е прочитало книга и съвсем рядко е правело това, докато е било там).

Втори сценарий

Значителна маса от български писатели започват да пишат така, че текстовете им са добри и преводими[16]. Това бавно ги включва в международните мрежи, които все още успяват да демаргинализират литераторите въпреки натиска на медии и Интернет. Те им създават нова виртуална и международна публичност, осигуряват им критична маса от читатели. Литературата, която пишат, не е съвсем българска и едва ли може да се каже, че продължава линията Ботев-Яворов-Фурнаджиев или пък тази на Далчев-Валери Петров (още по-малко тези на Смирненски-Вапцаров или на Вазов-Димитър Талев), но това не е чак такава беда. Някои от тях бавно и със запъване прописват на чужди езици. Междувременно в глобални домейни и национално неидентифицирани side-ове се раждат невиждани и талантливи хипертекстуални интерактивни хибриди, които успяват да се откъснат напълно от спомените за национална литература: компетентните спорят дали те трябва да бъдат наречени e-literature, glo-literature, роetic world web или virtual semiosis. Останалите подробности остават като в първия сценарий.

Трети сценарий

Внезапно и чудодейно се променят горните мрачно описани условия и обстоятелства: българската литература излиза от кома. Маси от всеотдайни читатели обсаждат новооткритите квартални библиотеки и претъпканите книжарници, смислопораждащата способност на имплицитния читател следва масовизацията на експлицитния. Еврокомисари прочитат „Под игото“ и „По жицата“, развълнувани са. Автори се вдъхновяват, пишат. Много кандидат-студенти пропадат, защото са се увлекли по четене на български автори извън конспекта и са забравили деня и часа на изпита. В университета Българската филология става най-престижната специалност, а Мартин Карбовски се помирява с патриарсите Недялко Йорданов и Стефан Цанев, поради което и той бива приет в златния медийно-фондационен фонд на литературата. Предаването за литературна критика и история „Дядовата-Славчова унука“, ръководено от Михаил Неделчев, заменя „Всяка неделя“, а talkshow-то „Кочаловската крамола“ с водещ Владимир Трендафилов – шоуто на Слави. „Литературен вестник“ започва бясно да се купува от българската диаспора в Лондон, Париж, Кьолн и Ванкувър. Ихаб Хасан официално признава Пламен Дойнов и данчо ефтимоф за постмодернисти. Всичко, което се чатва в литературния Интернет, немедлено се увековечава в дебели томове: от своя страна при самостоятелната поява на дебели томове същите незабавно се качват на големия правителствен home page с адрес: www.government.literature.bg, докато посивелият Милен Велчев отделя пет процента от националния брутен продукт за подкрепа на млади поетически таланти.

Авторът на настоящия текст си посипва главата с пепел и отива в литературен манастир. Там са му наложени епитимии: под надзора на строги художествени игумени той е принуден да чете (с необяснима преданост!) единствено съвременни български автори.

Първоначална публикация в:
Александър Кьосев, „Лелята от Гьотинген“,
изд. Фигура, София 2005, стр. 69–118.
Публикува се със съгласието на автора.

 


[1]Радикален манифест

Пред българската литература няма бъдеще!

[Манифестът беше написан за първия брой на самиздатското списание „Глас“ с редактор Владимир Левчев през 1989 г. Тогава за самозащита под заглавието беше прибавено страхливото „фейлетон“. Днес то не е нужно. Бел. авт.]

1. Българската литература няма бъдеще не по някакви несъществени причини, а поради простия, но фундаментален факт, че тя всъщност не съществува – лишена е от онтологическа реалност. На недоверчивите ще се постараем да обясним какво ще рече това. Да съществува една литература означава писателите и да са писатели, читателите – читатели, традицията ѝ да си е традиция, съвременността – съвременност, а произведенията ѝ – произведения. Погледната от този ъгъл, българската литература демонстрира едно очевидно несъществуване.

а) Българският писател – неговата форма на несъществуване е парадоксална, защото граничи с едно свръхсъществуване. Навсякъде другаде писателят пише, у нас той просто е; докато в чужбина писателят има за цел да създава текстове и произведения, българският писател има за цел да пчсателства; създаването на текстове е външен и случаен атрибут на дълбинното му пребиваване в писателския онтос. Затова и юбилеят е основна форма на свръхсъществуване на българския писател.

б) Българският читател – такъв не съществува. Читателите, които четат само българска литература, нищо не разбират и не са никакви читатели. Онези, които разбират, не четат българска литература. Те са читатели, но не са български.

в) Отношението писател-читател – то има явна тенденция към саморазпадане. Докато пише, българският писател си мисли: „Защо да пиша по-нататък? И така, и така – няма да ме разберат!“ Докато чете, българският читател непрекъснато си мисли: „Защо да чета по-нататък? И така, и така – всичко ми е ясно!“

г) Българските литератори – това е общност, която имитира собственото си съществуване. Автори, критици, редактори, издатели и пр. – всички те приличат на хора, които са се събрали да вършат много важна патетична работа, но всеки тайно в себе си е убеден, че тая работа в никакъв случай не може да бъде свършена именно тук, именно сега и именно с тези хора. Небитието на българските литератори се колебае между дружествата за взаимно хваление и окопите на Студената война.

д) Българската литературна традиция – реалността ѝ е само официална: неофициално тя е нещо, което не познаваме, но с удоволствие ругаем. По този начин тя има форма на отрицателно съществуване – всеки е убеден че, ако, дай боже, се роди нещо, то ще се роди не в традицията, нито пък срещу традицията, а само въпреки традицията. По тази причина и всяко ново литературно поколение се заканва, че най-накрая ще създаде истинската българска литература. Никой не знае дали заканите са били реализирани, защото не съществува традиция.

е) Българската литературна съвременност – тя би трябвало да бъде пространство на взаимно разбиране; като такава тя естествено не съществува. Това се дължи на факта, че българските литератори живеят в различни исторически и геологически епохи – съвременници на Вазов съжителстват с диплодоци и динозаври, същества от бъдещи космически видове – с работнически поети от 30-те години. Единственият общ език са спиралите на ДНК. По посочените причини думи като „съвременност“, „сега“, „днес“, „тази година“ и прочие са безсмислени по отношение на българската литература и трябва да бъдат забранени с декрет.

ж) Езикът на българската литература – за да се създава литература, е необходим език с културна дълбочина, език, който помни. Българският език помни само национални културни катастрофи. Неговата материя, стиловите му пластове са разядени от национално недоверие, пародии, подигравки и дискредитирани езикови авторитети. Езикът не е дом на националното битие, а е негова раз-градена колиба.

Смятаме, че посочените обяснения са достатъчни.

С оглед на гореизложеното искаме да отправим следния прогресивен апел.

Предлагаме да се организира всенароден събор на българските литератори в местността „Офелиите“. На събора да бъде обявено официалното разпускане на българската литература поради доказана вековна несъстоятелност. Да бъде обявено също така, че освободените интелигентски маси ще бъдат пренасочени към други, по-печеливши културни области: мъжете – към отглеждане и култивиране на тенори, баритони, баси, а жените – към всекидневни курсове по художествена гимнастика; това са все области, чиято продукция се търси на международния пазар.

В случай че останат необратимо заразени от литературни бацили, те да бъдат командировани на държавна сметка в чуждоезични литературни територии, където, след като получат необходимото образование, да започнат да пишат литература на чужди езици, при условие че ще се издържат с литературен труд и ще изплатят разноските по образованието. Строго да им бъде забранено писането на литературни произведения на роден език.

С балкантуристки цели да се закупят евтини остарели ЕИМ [ЕИМ беше соцабревиатурата за „електронноизчислителни машини“ през 1989 г. още не знаехме, че са остарели така безвъзвратно, че ще бъдат окончателно заменени от персоналния компютър. Дали пък и тук не трябва да видим метафора за съдбата на тогавашната литература? – Бел. авт.], в чиято памет да бъдат вложени бродещите български литературни клишета. Така при посещение на групи от чуждестранни туристи ще може бързо и лесно да им се предлагат най-нови литературни комбинации от роден произход. Последното предложение е с голям икономически ефект (от хонорари и тиражи).

Съборът в местността „Офелиите“ да завърши с кратка литературно-музикална програма и спомени на литератори ветерани. Накрая се предвижда всенародно веселие и облекчение.

[2] В своята книга „Метафора власти“ руският изследовател Евгений Добренко разглежда съветската литература като създаваща символния ресурс на комунистическата власт, изработвайки нейните най-съществени семиотични модели за репрезентация и емоционални модели на идентификация фигурите на Вожда, народа, Партията, Врага, прогреса, историята и пр.

[3] Съвсем накоро срещнах едно лице, обещаващо допреди 3-4 години да стане белетрист. Почти с гордост той ми заяви, че бил зарязал „литературните идеализми“ и вече „стъпвал по земята“, пишел репортажи на парче за разни вестници. Не ми е бил никога симпатичен, но все пак беше по-търпим, когато правеше спънати опити да стъпва по небето.

[4] Имам тъжната заслуга, че предрекох този фалит – вж. моята статия „Нежните крилца на българския самиздат“, в. „Култура“, бр. 40, 5 окт. 1990 г.

[5] Изказване на Георги Чобанов, поддържащ LiterNet (цитат по статията на Кристин Димитрова Интернет-Възр@ждане, АртТруд, бр. 11, 2004).

[6] Неслучайно един кандидат-студент, който не е запомнил стихотворението „Спи езерото“, е създал собствена версия с лаконичното заглавие „Спи...“ Очевидно дотук са му стигнали вложените пари...

[7] Тук пак ще цитирам една мисъл на Борхес: „Преди трийсет години... предполагах, че красотата е привилегия на малко автори: сега знам, че тя е широко разпространена и ни причаква на случайните страници на посредствен автор или в разговор на улицата. Аз съм съвършено незапознат с малайската или унгарската литература, но съм уверен, че ако времето ми беше дало случай да ги изуча, бих намерил в тях всички хранителни вещества, необходими на духа...

Славата на поета в последна сметка зависи от пламенността или апатичността на поколения безименни хора, които я подхвърлят на изпитание в тишината на библиотеките...

[8] Ако само за момент се върнем към „наличното количество“ по време на комунизма, ще трябва дълго да се обясняваме и да уточняваме горната мисъл. Първите параграфи на тази статия се опитаха да припомнят как „количеството“ и престижът могат да бъдат идеологически фантазми, превърнати в институции.

[9] Преди време в един свой текст Богдан Богданов описваше четенето като тъкмо такава процедура символно действие, чрез което се предлага идеална среда и идеална общност (абстрактна публика от равни четящи индивиди, граничеща с човечеството) на един неидентичен и несъвършено интегриран в реалната си среда индвид. Тук става дума именно за „идеалността“ на тази среда. В едно нерелигиозно и постплатонистко общество „идеалната общност“ няма трансцендентни основания, тя може да се получи само чрез абстрахиране от обстоятелства (универсализиране) и екстраполация операцията „и тъй нататък“. Когато по определени причини не е възможно нито едно от двете, не е възможно да има и „идеална“ среда: четенето не изпълнява нормативно-сублимативните си задачи.

[10] Впрочем класическият френски структурализъм се опита да направи това (според Барт за разлика от критиката литературната наука се занимава с очертаване на абстрактните контури на всички възможни четения). И именно в този пункт беше подложен на унищожителна критика от рецептивната естетика.

[11] Това впрочем беше и една от централните критики, която навремето немската рецептивна естетика отправи към френския структурализъм.

[12] Тя се поддържа от авторитетни учители, вдъхновява се от приятели и връстници, защото това е част от добрия тон и от представата за „добре образован човек“.

[13] Всички цитати се взети от въпросния брой на списание „Език и литература“, 2004, 1-2, в скоби са посочени авторът и страницата.

[14] Между моите изводи и тези на Бойко Пенчев има директни връзки: „Идеята за висока литература в България е окончателно мъртва“; „Колкото по-бързо един обзор върху българската литература през 90-те години признае своята схематичност и пристрастност, толкова по-добре. Тенденции, направления, стилове, жанрове, имена около тези семантични гнезда може да се заплете мрежа, която да претендира за поне минимална обективност в обглеждането на литературния процес. Проблемът е, че самата литература през последното десетилетие загуби обективното си съществуване“ (103). Пенчев говори и за медиализиране на литературата, за смърт на текста, за това, че „има безброй книги, които никой не чете... някъде към средата на 90-те години се оказа, че може всякак“ (10).

[15] Забележително е, че между отделните позиции на критици като Минко Бенчев и Борис Минков, като Пламен Дойнов и Владимир Янев има огромни разлики (политически, поколенчески, естетически и пр.), а литературноисторическият им жаргон е един и същ, солиден като скала.

[16] Когато говоря за преводимост на българските литературни текстове, нямам предвид само езиковата. Говоря за преводимост в двойния смисъл на думата: от една страна, за превод на чужд език, от друга за преводимост на културните кодове, на символните техники, с които един писател осмисля света, както и на колективния опит и фантазия, върху които се гради едно литературно поле. Да се направи от екзотиката на една култура универсален или поне надезотеричен език е страшно трудно и го могат много малко хора. Магическият реализъм, да кажем, успя с някои свои автори. В повечето случаи обаче, за съжаление, става дума за консумация на екзотиката, а не за превод на локалното послание в надлокално. Могат да се дават поучителни балкански примери: например границата между един Милорад Павич (който нехае за екзотиката) и един Кустурица (който доста добре я отглежда и продава) тук е твърде съществена, тя е вододел. Екзотиката е шарената страна на литературата написана специално за туристи, тя се чете от тях. Истинската литература може да е написана от ескимос, но четейки я, човек забравя, че действието се развива в иглу, усеща само борбата на студа и кръвта.

Александър Кьосев
Александър Кьосев преподава културна история на модерността в СУ „Климент Охридски“. Преподавал е български език и литература в университета Гьотинген. От 1989 той е член на изследователската група Periphery, изследваща западните представи за промените, които се случват на Изток. Публикациите му включват книга по история на българската поезия и множество теоретични есета. Той е издател на Post-Theory, Games, and Discursive Resistance: The Bulgarian Case (1995).
Други статии от този автор
Посетители: 176

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Между другото,... преди 1 ден
  • Броди писа Още
                          При... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Викаш, да пуснем една... преди 5 дни
  • Българин писа Още

    Авторът евреин... преди 5 дни
  • борислав гърдев писа Още
    Темата е прекалено... преди 2 седмици
  • Др. Драгов писа Още
    Нищо не са направили,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Абе безсилни,... преди 2 седмици
  • Др. Драгов писа Още
    Драго ми е, г-н Енев, да... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    - репект, поклон и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Е що бе, Драго, ясно си... преди 2 седмици
  • Драго Драгов, царибр... писа Още
    "Ако", "може би",... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                       ... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Уважаеми колеги,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ще се опитам и аз да... преди 2 седмици
  • Александър Димитров писа Още
    Г-н Дечев, понеже... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Две млади рибки си...
    преди 2 седмици
  • Мирослав Славов, сто... писа Още
    Автор с нерви на... преди 2 седмици
  • Д-р георги КАРЕВ, д.... писа Още
    Уважаеми господин... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Та така. Прочетох... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Получих на личната си... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Интерсена идея е... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Хубаво е да... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Много интересен... преди 3 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Полезен и добре... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    От многото скрити... преди 3 седмици