„Либерален преглед“ – Съдържание

Рухването на социализма в страните от югоизточна Европа през 1989 е повратна точка в историографията[1]. Промяната на политическия режим в тези страни беше последвана от незабавна замяна на учебниците по история на стария режим с нови. Фактът, който представлява основен стимул на нашето изследване, предполага конкретен политически избор, който сам по себе си демонстрира:

1) директната връзка между историографията и политическата власт[2],

2) решаващата роля, която се очаква да се играе от историческото минало в настоящето и конкретно в образователната практика.

Тези две предварителни допускания мотивират интереса ни да изследваме историческото познание, избрано в края на краищата като най-подходящо за поднасяне на учениците в настоящия повратен момент в политиката на България[3].

Изследвахме четирите по-нови учебници по национална българска история, от античността до 1944[4]. (Два от учебниците се занимават със средновековната и модерна българска история). Всички са публикувани в София през 1991 и 1992[5]. Всъщност това е приблизително същият исторически материал, който беше пренаписан през следващите години. Но авторите и формата на учебниците са доста различни. Това означава, че ще се занимаем с две отделни групи учебници, според годината на изданието им (1991-1992)[6]. Нашият изследователски метод се базира повече на качествен, отколкото на количествен анализ на съдържанието. Използването на количествен анализ се прилага там, където е необходимо по-пълно разбиране и обосноваване. Повечето теми са концентрирани около значението на властта: политическа, религиозна, културна. Съгласихме се върху избор на следните тематични категории и подкатегории, наложени от самия преглеждан материал:

 

Политическа власт Държава Администрация Икономика Военно дело Дипломация Външна политика

Църква Християнизация Патриархат Духовенство Богослужение Църковна политика

Култура Древна култура Византийска култура Писмен език Азбука (Letters) Училища Изкуство

 

Идеологическите позиции от учебниците се оказаха рамката, вътре в която ние изследваме образа на гърците в най-новите учебници по история.

A. Политическа власт

Гъркът, поставен на исторически фон, се представя като действащо лице, първоначално и окончателно, на Византийската империя или на гръцката национална държава[7]. С други думи, неговите политически измерения са подчертавани по всички времена. Това означава, че в учебниците по средновековна история от 1991, гъркът постоянно се представя като нашественик, завоевател и експлоататор на българските земи и население. Тези черти можем да открием и в античността[8]. Като носители на византийската власт, гърците упражняват постоянна агресивна политика спрямо българите. Основната и непроменима цел на политиките на византийските императори е насърчаването на разделението сред славянските народи, доминацията и подчинението им на византийска власт, както и премахването и разрушаването на българската държава[9]. Войната, в нейния нападателен вариант, се възприема изключително като основен елемент на византийската външна политика. Следвайки едно и също едностранчиво гледище, империята се представя като отговорна за последиците от войната: разрушаването на селища, бягството от родните места, бедността и „трагедията на хиляди семейства“[10]. Образът на гърка като войнолюбив завоевател се подсилва от честите разкази за нарушаване на мирни договори и внезапни атаки на византийците срещу българите[11]. Чрез всичко това се преследва приписването на защитен характер на българските войни и в края на краищата тяхното оправдаване[12]. Това се подчертава още по-ясно чрез паралелни разкази за съответстващата българска политика.

Същевременно, борбата на българския народ се представя като борба за независимост, оцеляване, политическо единство и изключване на външно господство[13]. Оправдаването на войната в случая с българите се налага и от честите отбелязвания на български победи срещу Византиеца. Дванадесет български и четири византийски победи са отбелязани в учебника от 1991[14]. Те винаги са последвани от подробни разкази за териториалното разширение на България (10 пъти) [15]. В този момент характерен фактор е повтарянето на фрази за териториалното разширение не България „от море до море“, или „на три морета“, или „от Дунав до Средец“ (6 пъти) [16].

Образът на Гърция като враг на бойното поле се прилага и по отношение на византийската администрация по българските територии по време на периода от почти два века византийско господство. Характерът на тази власт е описан експлицитно чрез повтаряне на определени фрази: налагане, потисничество, разрушаване (1991) [17]. Следователно, налагането на византийската държавно-военна организация води до разрушаването на българската държава[18], докато, съответно, налагането на византийската данъчна система се интерпретира като финансово потисничество над българското население. Някои аспекти на това са: тежки данъци, изтощителни задължения пред византийските чиновници, произвол, печалбарство, но също и „продажба на деца като роби“ с участието на византийската администрация (1991)[19].

Че управлението на Василий II може да е имало и добри страни се подразбира от влиянието, което Византия е упражнявала върху модела на българската държава, върху титлите на сановниците и организацията на съда (1992). Признаването на това политическо влияние не намалява силата на общия негативен образ на византийския гръцки властител, чиято власт по българските земи е имала „неблагоприятни ефекти“, (1992) [20]. Следвайки „епичните страници, изписани с кръв от българите в борбата за всяка педя бащина земя“, авторите на учебника по средновековна история приключват с предложението да се промени заглавието на [френския историк Гюстав] Шлумбергер, „Византийска епопея“, на „Българска епопея“[21]. Чрез използването на историята като парадигма, което е друга форма на нейната идеологическа употреба, се търси оправдаването и обясняването на амбициите за господство на българските водачи. В същото време, силната и централизирана държава се възприема като образец. В края на екзалтацията около Българската епопея, във всеки случай, като причина за загубата на българската мощ се посочва политическият максимализъм на Симеон. Това обаче не променя основните послания. В учебниците по нова история същите мотиви се повтарят често. По-конкретно, в учебника от 1991 негативните и неутрални споменавания на гърците са очевидно мнозинство. Директно положителни такива почти не се откриват. Като нови елементи сега откриваме обвиненията за „денационализация“ на българския народ, систематично и целенасочено прокарвана от Вселенската патриаршия в Константинопол, както и териториалните разширения в Македония и Тракия, осъществени от гръцката държава. Чрез тези обвинения се представя един груб, насилнически, потиснически, коварен, отмъстителен, нечестен, враждебен, експлоататорски, опасен, безмилостен характер[22]. Този образ бива обогатен и от образа на самите българи. По такъв начин новата българска история е белязана от тяхната постоянна борба за национално обединение. Основната пречка са гърците и сърбите, при което самите българи, вечни жертви на съдбата и историята, са винаги онеправдани от съседите, съюзниците или враговете си[23].

Тази тенденция се повтаря след определянето на идеологическата ориентация на новата история. И в двата български учебника по история най-често използвани се оказаха определени фрази като: национално обединение на българските територии[24], национална политика за българите, денационализация от страна на гърците[25], териториална експанзия на гърците и други съседни държави, териториални претенции и национално разорение[26]. Резултатите от преброяванията са представени в следната таблица:

Изхождайки от количествения анализ, можем да установим доминиращата позиция, и в двата учебника, на проблема за националното обединение на българските територии, както и териториалния проблем или като загуба, или като претенция от страна на Гърция или други съседи. Разликата е, че в учебника от 1991 основен е териториалният проблем, докато в този от 1992 честотата на споменаването на проблема за националното обединение се е удвоила. Изхождайки от това, че всички преброени фрази се състоят от различни аспекти на един и същи национален проблем, то може да се каже, че учебникът от 1992 се концентрира най-вече върху тяхното споменаване, макар и да се намира достатъчно далеч от национално-центрирания и шовинистичен дух на учебника от 1991. На основание на всичко това можем да твърдим, че посланието си остава по същество еднакво. Онова, което се е променило, е неговата форма, която е изразена чрез смекчени фрази.

Б. Религиозната власт – църквата

Въпросът за българското похристиянчване чрез Византия е доминиращ в тази категория. Основното послание, съдържащо се и в двата учебника е, че християнството е било наложено на българите отгоре като задължително условие от мирния договор, подписан от българите след поражението им през 862 г. Християнизацията се представя като израз на византийската завоевателна политика спрямо славяните. От българска гледна точка християнизацията се оценява като наложено действие, което не е било общоприето, най-вече що се отнася до реакциите на българската аристокрация[27].

Същото измерение на нещо наложено отвън се отнася и до гръцкото духовенство и гръцкия език на богослужението.

Гръцкото духовенство и богослужение се представят като опасност от експанзия на политическото и културно влияние на Византия върху България, а също и като пречка пред развитието на българските интелектуалци[28]. Позицията на Вселенската патриаршия се признава за по-отстъпчива в сравнение със Западната църква по въпроса за националните езици, използвани от славянските народи[29].

Това обаче не намалява ролята на Патриаршията като оръдие на една ясна и последователна византийска авторитарна политика на Балканите, и като пропагандатор на византийската култура сред покръстените славяни[30]. Споменава се, без особено подчертаване, ролята на религиозните ордени в нея (1991)[31].

Гръцкото духовенство се обвинява в икономическа експлоатация на българския народ „до просия“[32] (till the bone), а Константинополската патриаршия представлява основната пречка пред създаването на българска национална църква[33].

Образът на гърка като агент на църковна власт се обогатява още повече през периода на Османското владичество на Балканите. Обвиненията срещу Патриаршията и гръцкото духовенство се умножават, като заедно с това изразите стават сантиментално натоварени и се появяват първите определения. Сега Патриаршията открито се обвинява в денационализационна политика спрямо българския народ, както и в мащабни опити за налагане на доминация, като гръцкото духовенство се характеризира като фанатично и арогантно[34].

Продължава да се говори за изобличаването на гръцкото духовенство и богослужение, за голямата експлоатация на населението чрез налагането на църковни данъци, което създава представата за премахването на независимостта на българската църква след подчиняването ѝ под юрисдикцията на Константинополската патриаршия[35]. Налага се внушението за привилегированата позиция на гърците, като, от друга страна, се конструира образа на духовно и културно обезглавения български народ, който живее под тяхно управление. По тази причина българската църковна зависимост от Константинополската патриаршия се счита за нова форма на робство, при което турската власт е другото[36].

Годината на създаването на гръцката държава, 1830, се счита за начална точка на всички тези обвинения срещу Патриаршията, като изразител на „шовинистичната“ политика на Гърция и опитите на принца за възстановяване на старите граници на Византийската империя[37]. Всъщност тази начална точка не е неоспорима, може да се предложи и 1860 г. Тук бихме искали да отбележим усилията на авторите да избягват общата и напълно негативна оценка на Патриаршията. Но дори и така не могат да се приемат абсолютни изрази като „систематична, внимателно планирана и сурова денационализационна политика на Патриаршията“, както тя се определя в учебника от 1991[38], защото, както е добре известно, практиката на Патриаршията е била до голяма степен зависима от конкретните практики, възприети в различните области от нейните представители. Това се потвърждава от различни изказвания, направени от гръцки министерства или гръцки консули на османска територия, по адрес на некомпетентността и антинационалното отношение на Вселенската патриаршия към националните въпроси до края на турското владичество на българска територия[39].

Отрицателният образ на гърка като агент на църковната власт се смекчава в учебника от 1992 чрез някои положителни споменавания. Така например експлицитно и ясно е признат важният принос на гръцкоезичната църква и Патриаршията за обединяването на християнския свят, говорещ на други езици, за създаването на обединена духовна среда, за поддържането и продължаването на религиозния живот, а заедно с него и на християнското население на Балканите[40].

Предишният определено отрицателен тон става по-умерен също и по отношение на гръцкото духовенство. Сега се признава, че то не се е намирало в конфликт с българското си паство[41], посочва се положителната роля на множество висши църковници за религиозното съзнание на българското население, както и при организацията на антиосманската съпротива и българската борба за освобождение. Споменава се например архиепископ Дионисос Ралис от Търново[42].

Но националистическият тон е особено силен в учебника от 1991. Патриаршията винаги се представя като противопоставяща се на стремежите на Екзархията, тя особено силно спъва българското образование. Тя е средство за гръцка пропаганда, преследващо денационализацията на българския народ[43]. Напротив, в учебника по нова история от 1992 не се откриват споменавания на Патриаршията. За всичко се обвинява гръцката държава и нейната политика. Поради различното отношение към ролята на гръцката църква и Патриаршията в двете групи учебници можем да разграничим и техните различни идеологически насочености. Опитът да се избегне ограничената национално-фокусирана рамка на историческия разказ е очевиден при учебниците от 1992, в полза на едно общо-балканско измерение на гръцката църква[44].

В. Култура

В тази категория се откриват най-много положителни споменавания, особено в учебниците от 1992, но заедно с това тя оставя и най-много празнини. Що се отнася до отрицателните твърдения, откриваме по-умерени намеци и по-малко емоционално натоварени фрази. Може да се каже обаче, че общият образ на Гърция и гърците във всички учебници си остава онзи на духовния властник, който постоянно, в хода на вековете, потиска българския народ и пречи с всички средства на неговото духовно развитие. По време на Византия, както и в модерния период, гъркът като духовна власт се идентифицира с Патриаршията, която от своя страна изразява политиката на културна експанзия на Балканите, чрез модела на Византийската империя или онзи на гръцката държава[45].

По тази причина гръцката култура се интерпретира като духовно робство, за отхвърлянето на което българският народ се е борил в течение на столетия. Тази борба е насочена против гръцкия език при богослужението, администрацията и гръцките училища. Гръцкият език се счита за постоянна заплаха от духовно отчуждение, както и основна пречка пред създаването на българско национално съзнание[46]. В съответствие с това гръцките училища се представят най-вече като средство за пропаганда на денационализацията на българския народ[47]. На тази основа дългата българска борба за освобождение от духовната зависимост и придобиване на собствена духовна автономия се води срещу сериозен враг. Именно Патриаршията поддържа духовния живот на българското общество под собствено подчинение. Що се отнася до примери в тази връзка, споменават се братята Миладинови като мъченици на българското образователно дело[48]. И макар че положителните споменавания, както вече беше казано, се откриват най-вече в тази категория, обикновено те са изразени много накратко, неточно и пределно общо. Сега ще се обърнем към най-основните и показателни от тях.

По-конкретно, що се отнася до гръцкия език, споменава се просто силната традиция, която той има в средновековната българска държава и използването му при създаването на славянското писмо[49]. Когато стане дума за извисяването на личността на българския цар Симеон, то неговите гръцки познания се подчертават енергично, подкрепяни от обяснението, че през Средновековието думата „грък“ има значението най-вече на високо образована личност[50]. По същата логика не се оспорва писането и теологическата подготовка на търновския патриарх Евтимий в Константинопол и Атон. Обратно, при случая с братята Кирил и Методий, тяхното познаване на славянския език придобива изключителна позиция, докато перфектното им гръцко образование остава почти неотбелязано. Освен това, въпреки възхваляването на важността на тяхното дело за славянския език, напълно неотбелязан остава фактът, че то има общоцърковен характер и е било част от по-широка програма на византийската държава. Те се представят изключително като славянски учители и мълчаливо се изключват от византийската цивилизация, към която принадлежат и която представляват[51]. Същото отношение се наблюдава и в случая с обявяването на Атон за духовен център на балканските народи, както и приемането на неговите манастири като духовни центрове на българската култура. Тук липсата на отбелязване на тяхната гръцко-православна, византийска идентичност, както и на техния многонационален състав, представлява по същество изкривяване и помрачаване на историческата истина[52].

На други места обаче се признава, ако и доста косвено, че средновековната българска култура от XII-XIV векове е неделима част от културата на славянската византийска общност или, по-директно, че тя е силно повлияна от византийската култура и възприема някои нейни черти от ранното Средновековие, които обаче не се назовават[53]. На други места откриваме по-специфични елементи като назоваване на силно влияние от страна на великите византийски центрове Константинопол, Солун, атонските манастири, както и отбелязване на факта, че, бидейки географски и политически свързана с Византия, България не може да остане неповлияна от културните процеси, случващи се в империята[54]. Разбира се, в учебниците от 1991 не липсва възприемането на чужди (гръцки) исторически елементи, като например случая с Йоан Кукузел, който обновява българската, славянско-византийска църковна музика[55]. Що се отнася до гръцките училища от периода до 1830, признава се тяхното положително влияние, но само защото са разпространявали модерно космологическо учение в България, докато след тази година, както вече споменахме, те се характеризират като средство за гръцка пропаганда и културна асимилация на българите.

Важно идеологическо различие в учебника от 1992 е отхвърлянето на традиционното мнение за опасността от културна асимилация на българския народ. Тук безрезервно се признава, че българският народ е постигнал самосъзнанието си без да бъде подложен на особен натиск от страна на византийските власти. Този факт се обяснява чрез това, че византийската култура се оценява като елитарна и като следствие от това, имаща влияние само върху високо образованите българи[56]. В същия учебник от 1992 много по-конкретно се признаван влиянието на старото православно наследство върху българското културно развитие – въвеждането на византийския културен модел в интелектуалния живот на българското общество и приноса на гръцкото Възраждане за разпространението на западноевропейски идеи като позитивизъм, рационализъм и либерализъм в България. В заключение – темата, която получава абсолютно приемане и адекватен анализ са гръцките училища, които имат несъмнен положителен принос за постигането на по-високо ниво на образование сред българите, за разпространението на европейски просветителски идеи, за насърчаването на патриотично и българско национално чувство, както и за появата на първите български интелектуалци[57].

Различията между отделните учебници без съмнение отразяват по-ранни идеологически избори на техните автори. Бихме искали да отбележим в най-общи линии следното:

А) Писането на учебници по българска национална история от 1991 е извършено в един ключов от социално-политическа и идеологическа гледна точка период. Под напора на тази конюнктура най-после се възстановява „потъпканата“ национална история. По тази причина новият образ на българската история е толкова национално-фокусиран и създава впечатлението за подготовка на нова контраатака. Напротив, учебниците от 1992 са написани от една много по-европейска, отколкото национална гледна точка

Б) Новите учебници постепенно ограничават национално-фокусирания подход към историята и показват очевиден приоритет на политическото, тоест друго разбиране за националната история.

В) Те отхвърлят всякаква връзка със социалистическото минало на България.

Г) Не може да се отрече, че учебниците от 1992 не демонстрират много повече респект към историята и културата на гърците. Ако и да са се получили забележителни промени, позициите, особено онези по националния въпрос, си остават непроменени. Тенденцията към повече „гласност“ и обективност няма нищо общо с историческата методология и теория. Разказният стил е фактографичен и епичен, а използването на историята като знание за „мимезиса“ е основна черта на текста. Интензивно-дидактичният тон на историческия разказ, както и множеството оценъчни съждения, са един доста старомоден начин на писане за миналото[58].

Д) Историческото знание, избрано като най-подходящо за преподаване на учениците в сегашните български училища може да бъде обобщено по следния начин:

1) Историческото развитие се представя като постоянен конфликт между страни и власти, тоест между безлични и неопределени сили.

2) Ролята на харизматичните водачи се счита за решаваща.

3) „Народът“ се представя като някакъв митичен феномен с непроменливи характеристики.

4) Подчертава се значението на приемствеността и еволюционния ход на борбите на българския народ за освобождение и създаване на нова, модерна държава.

5) Съседните народи са постоянни врагове на националното и политическо обединение на българския народ.

6) Налице е очевидна вяра в обективния подход към историята чрез факти. Това разбиране за историята и миналото без съмнение намалява научния характер и образователната стойност на учебниците по история, особено на онези от 1991 г.[59]

В тези учебници се наблюдава непремислена идеологизация, подхранват се мощни предразсъдъци и национални стереотипи – нещо, което не допринася за хармоничното съжителство на балканските народи. Не се анализират факторите, които създават области на конфликт и сблъсъци между тези народи. Нито пък се осъждат експанзионизмът, войната, насилието и, най-общо казано, идеологията на националното съперничество. В заключение можем да кажем, че едностранчивото представяне на гърка, както то се наблюдава в две групи исторически текстове, е идеологическа конструкция за най-различни видове използване след политическата повратна точка от 1989.

Публикуван за пръв път в:
Oil on Fire? Textbooks, Ethnic Stereotypes
and Violence in South-Eastern Europe,
Höpgen, Wolfgang (Ed.), Hannover 1996, pp.67–77.

Източник

 

---

[1] За новите ориентации в историографията след рухването на социализма в страните от югоизточна Европа, виж The American Historical Review, American Historical Association, vol. 97, 4/October 1992, Historiography of the Countries of Eastern Europe (Poland, Czechoslovakia, Hungary, Romania, Yugoslavia, Bulgaria), pp. 1011-1117. (Всички забележки под линия, освен ако е указано другояче, са на авторката)

[2] Информативна в тази връзка е статията на Мария Тодорова, Historiography of the Countries of Eastern Europe: Bulgaria, v.s. The American Historical Review, pp. 1105-1117.

[3] За целите на преподаването на история в социалистическите държави България, Русия (вероятно се има пред вид СССР – бел. пр.), Унгария и Румъния, виж Панайот Дражев, Милка Димова, Румяна Кусева. Целите на обучението по история в средното училище, История и обществознание, 1987. 2, стр. 23-33.

[4] Статията е от 1996 г. и представя българските учебници по история от преди повече от 20 години. До каква степен описваните тук клишета и шаблони относно балканските ни съседи са се променили в по-нови издания, самият аз не мога да кажа, доколкото ми липсва информация. Във всеки случай предполагам, че реакцията на съседите ни по отношение на тяхното представяне в нашите учебници още никога не е била правена обект на дискусия или дори просто обществено достояние в България. Прочее, очаквам евентуални корекции на (може би) предубеденото си мнение. Бел. пр.

[5] Разглежданите тук български учебници по история от 1991 и 1992 са както следва:

a) Васил Гюзелев, Константин Косев, Георги Георгиев, История за 10 клас. Просвета, София 1991;

b) Стайко Трифонов, История на България (1878–1944), за 11 клас на СОУ, Просвета, София 1991;

c) Петър Ангелов, Цветана Георгиева, Георги Бакалов, Димитър Цанев, Записки по история на България (681-1878), София 1992;

d) Боби Бобев, Записки по история на България за 10 клас на единните средни политехнически училища, Народна просвета, София 1988.

[6] Виж Berelson, B., Content Analysis in Communicational Research, New York, Hafner 1952, also Krippendorff, K., Content Analysis. An Introduction to its Methodology, Beverly Hills, Sage 1980, Uhe, E., Schulbuchanalyse mit Hilfe eines allgemeinen Beurteilungsrasters – Intention und Gesichtspunkte, in: G. Stein: Schulbuchinhalte als Politikum und Herausforderung wissenschaftlicher Schulbucharbeit, Stuttgart, Klett-Cotta, 1979, pp. 158-164.

[7] Виж Robert Browning, The Byzantine Empire, London 1980. Also M. Nistazopoulou- Pelekidou. The Balkan People During the Medieval Time, Ioannina 1986.

[8] История за 10 клас, 1991, pp. 9, 15.

[9] История за 10 клас, 1991, pp. 26, 27, 31, 33.

[10] История за 10 клас, 1991, pp. 36, 51.

[11] История за 10 клас 1991, pp. 29, 37.

[12] История за 10 клас 1991, pp. 35, 49, 51.

[13] История за 10 клас 1991, pp. 35, 49, 51.

[14] История за 10 клас 1991, pp. 26, 28, 29, 31, 32, 33, 34, 35, 49.

[15] История за 10 клас 1991, pp 49-85.

[16] Пак там.

[17] История за 10 клас, 1991, pp. 70-77.

[18] История за 10 клас, 1991, p. 70.

[19] История за 10 клас, 1991, p. 70.

[20] Записки по история, 1992 (681-1878), pp. 108, 109.

[21] История за 10 клас, 1991, pp. 64.

[22] Тези прилагателни, касаещи гърците, са разпилени из учебника по нова история от 1991 за 11 клас.

[23] История, 11 клас, 1991, pp. 19, 75, 89, 97, 108.

[24] Обединението на „разкъсаните и измъчени“ български населения и територии постоянно се представя като историческо изискване и основна мисия на българската държава (1991, 11 клас, p. 52).

[25] По тази тема ще цитираме едно типично извлечение: „Съдбата на българите от Егейска Македония била същата като онази на техните братя от долината на Вардар. Паралелно с усилията за асимилация на местното население, Гърция полага усилия за дебългаризация на тази територия. За тази цел през 1919 е подписано споразумение за размяна наднационални малцинства, което е признание на факта, че населението на Егейска Македония се състои основно от българи“. (1991, 11 клас, p. 61).

[26] История за 11 клас, 1991, pp. 61, 91, 120.

[27] История за 10 клас, 1991, p. 41.

[28] История за 10 клас, 1991, p. 44.

[29] История за 10 клас, 1991, p. 39.

[30] История за 10 клас, 1991, p. 159.

[31] История за 10 клас, 1991, p. 43.

[32] История за 10 клас, 1991, pp. 74, 71.

[33] История за 10 клас, 1991, p. 41.

[34] История за 10 клас, 1991, pp. 122, 162, 163.

[35] История за 10 клас, 1991, p. 70.

[36] История за 10 клас, 1991, pp. 171, 199.

[37] История за 10 клас, 1991, p. 171.

[38] История за 10 клас, 1991, p. 171.

[39] Виж Vouri, Sofia, Education and Nationalism in the Balkans, The Case of NW Macedonia 1870-1904, Paraskinino 1992, pp. 52, 151, and Vouri, Sofia, Sources on History of Macedonia, Policy and Education 1875-1907, Paraskinino 1994.

[40] Записки, 1992 (681-1878), pp. 137, 139.

[41] Записки, 1992 (681-1878), p. 138.

[42] Записки, 1992 (681-1878), p. 139.

[43] История за 10 клас, 1991, pp. 171, 234.

[44] Записки, 1992 (681-1878), p. 142.

[45] История за 10 клас, 1991, p. 62.

[46] История за 10 клас, 1991, pp. 44, 71, and Записки 1992 (681-1878), pp. 39, 43, also Istoriq, 11 клас, 1991, p. 139.

[47] История за 10 клас, 1992, pp. 163, 172, and Записки 1992 (681-1878), p. 200.

[48] Записки, 1992 (681-1878), pp. 37, 39, 18, 52.

[49] Записки, 1992 (681-1878), pp. 42, 43, 107, 108.

[50] История за 10 клас, 1991, pp. 47-48, and Записки, 1992 (681-1878), pp. 38, 44, 45.

[51] Записки, 1992 (681-1878), pp. 140, 159, and История за 10 клас, 1991, p. 113.

[52] История за 10 клас, 1991, pp. 110, 112, 114, also Записки, 1992 (681-1878), pp. 48, 52.

[53] История за 10 клас, 1991, p. 117.

[54] История за 10 клас, 1991, p. 117.

[55] История за 10 клас, 1991, p. 171, also Записки, 1992 (681-1878), p. 184.

[56] Записки, 1992 (681-1878), p. 66.

[57] Записки, 1992 (681-1878), p. 184, 195, 196.

[58] Виж Hicks, D., Bias in School Books: Messages from the Ethnocentric Curriculum, in: James, A. & Jeffcode, R. (eds.): The School in the Multicultural Society, London 1984, S. 163-177; McDiarmied, E., Pratt, D.: Teaching Prejudice. A Content Analysis of Social Studies Textbooks, Authorized for use in Ontario, Toronto, The Ontario Institute for Studies in Education, 1971. Fritzsche, K.-P., Kommen wir nicht ohne Vorurteile aus? In: Internationale Schulbuchforschung 1989, 4, 377-386.

[59] Може би тук има нужда от дребно пояснение: сама по себе си вярата в обективния подход не може да бъде пречка, разбира се. Вероятно авторите имат пред вид пълната липса на осъзнаване на принципно-субективния характер на историографията, в смисъла, популяризиран от постмодерните критици. Прекомерната вяра в „обективността“ в края на краищата се превръща в заслепение – това е собствената ми интерпретация на горното изречение. Бел. пр.