Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 90% (6 гласувания)

 

2018 06 intellectuals

 

Българското битие – или поне онази негова част, която самият аз съм в състояние да обгърна с поглед и осъзная – е пронизано открай до край от едно определящо всичко противоречие, един екзистенциален парадокс, възприеман от повечето от нас като уникален: парадоксът на себе-идентификацията чрез отрицание на собствената принадлежност към цялото. Дали поради множеството национални падения, дали поради широко разпространеното разбиране за българската история като поредица от робства, прекъсвани от кратки периоди на въжделена „нормалност“ или поради наследството на реалния социализъм, което изглежда е убило в националното ни „аз“ и последните пориви на независимост… Та, поради коя точно комбинация от тези или подобни тям причини се е стигнало до тук, самият аз не се осмелявам да съдя, но резултатът, струва ми се, е труден за оспорване: съществуването на всеки от нас изглежда безнадеждно разкъсано между две базисни и несъвместими една с друга реалности  – от една страна „те“ (тъпите, изостанали, неспособни на реално цивилизационно участие „българи“), а от друга страна „Аз“ (единственото изключение от това тъжно правило, българинът или българката, който/която не е „като тях“)[1].

Собственият ми житейски опит на човек, чийто досегашен път е приблизително поравно разпределен между две различни култури, ме кара да смятам, че, ако в българското себевъзприятие действително има някаква уникална особеност, то тя е не толкова в неговото естество (германците, не ще и дума, са една от големите световни нации, раздирани от силно подобен вид екзистенциален парадокс, по разбираеми исторически причини). Особеността при нас е в абсолютната масовост на феномена, в буквалната липса на изключения, която го превръща в един вид differentia specifica на „българскостта“ изобщо. Да бъдеш българин – това означава да бъдеш НЕ-българин. Изключенията от правилото, поне за самия мен, си остават невидими.

Ироничността – или, ако щете, абсурдността – на тази масова претенция се състои не толкова в нейното разрушително по отношение на общността въздействие, колкото в очевидния факт, че заявяваната българска действителност изглежда се състои от само и единствено изключения от правилото – в едно общество, което по принцип не признава и не толерира почти никакви изключения. Оттук и леко шизоидната, перманентно раздвоена игра на сляпа баба, в която изглежда участваме всички: за да успеем да получим някакво потвърждение на собствения изключителен статус, ние сме принудени, повече или по-малко, да толерираме абсолютно същата претенция у всеки сънародник или сънародничка; тъй като обаче по презумпция самите ние сме единственото изключение от правилото[2], то заявяваната толерантност и приемане на чуждата претенция за уникалност не може да бъде нищо друго освен фалшива и изпразнена от съдържание. Оттук и основната характеристика на българското битие от сегашния момент: то е битие „на ужким“. Ние уважаваме останалите българи „на ужким“, принадлежим към тях „на ужким“, ценим способностите и работите им „на ужким“, дори слушаме историите и изповедите им „на ужким“[3].

Пренесени в полето на българската културна реалност (и история), всички тези съждения водят до обрисуването на картина, чиято основна характеристика изглежда е липсата. Липсата на значителни, реално ценени от сънародниците си, видими и отвън културни фигури, които да представят пред света нещото, наречено „българскост“. А и как би могло да бъде другояче, когато дружният ответ срещу всеки подобен „иск“ е нещо от рода на „Кой, ти ли бе? Я не ми се барай чак толкова спешъл, не те ли виждам от сто метра, че и ти не си нищо повече от българин?“[4] В такъв смисъл „дежурният въпрос“ на културните модератори из различните български телевизии („Защо още нямаме свой Нобелов лауреат?“) би трябвало да бъде най-после заменен от реалния въпрос, който трябва да си зададем всички: „А какво толкова сме направили, за да имаме и ние свой Нобелов лауреат?“ В края на краищата, за да се появи възможност за излъчване на някаква подобна фигура, то най-първо една огромна част от днешното българско общество, културна или не, ще трябва да се примири с мисълта, че тази награда ще бъде получена от реален българин или българка, а не от някакво фантасмагорично същество, лишено от основния български атрибут – онзи на „незаслужаването“.

Разбира се, всичко това не се е появило аламинут, на някаква гола земя. Основната задача, свързана с преодоляването на националния ни културен нихилизъм, е осветяването на неговите исторически корени и евентуалното посочване на днешните различия, били те социални или технологически, които дават надежда, че все пак не се въртим в кръг и че изход от всичко това трябва да има.

И така…

Основната специфика на, нека го наречем така, „балканския тип капитализъм“, винаги се е състояла в сравнително слабата развитост на частния сектор, който никога не е успявал да е превърне тук в главен източник за търсене на шансове и ресурси от страна на съществуващите елити[5]. Това довежда до прекомерна зависимост на цялото общество, и преди всичко на същите тези елити, включително интелектуалните, от държавата и нейните политики. Клиентелистката държава – тоест онази, която разпределя облаги и постове в замяна на съответни лоялности – е при такива условия колкото неизбежно зло, толкова и необходима предпоставка за създаването на кохерентни национални култури (други подходящи центрове за обединение и уеднаквяване на интересите, тукашните малки и слабо развити общества просто не притежават).

Неизбежното следствие от този вид икономическо и социално развитие е, че то не предлага особено благоприятни условия за поява на силни, независими от централно-държавния интерес (и идеология) личности, които да предоставят образци на самостоятелно мислене, критика и лично поведение в стила на големите западни интелектуалци и артисти, които в края на краищата са утвърдили широко възприетия модел на артистична и гражданска независимост, според който се измерват повечето от големите интелектуални постижения на съвременността. Изключения, разбира се, има – тук бих посочил Никос Казандзакис, (може би) нашият Гео Милев, ако би оцелял, както и някои от критично настроените турски автори от двадесети век, които са плащали немалка цена за гражданската си дързост – но те очевидно не са достатъчни, за да се достигне онзи минимум на критична маса, необходим за появата на солидна, видима група от критични и независими интелектуалци. Въпреки номиналното наличие на Нобелови лауреати у повечето от съседите ни, качеството на съответните интелектуални и граждански постижения едва ли е точно съизмеримо с онова на Запада[6].

Това са и обстоятелствата, които изглежда са формирали българската национална култура през целия досегашен ход на (след-освобожденското ѝ) развитие. Чиновническият характер на българската интелигенция трудно може да бъде отречен, още от самото ѝ зачатие (единствените сравнително успешни българоезични издания преди Освобождението – тоест такива, които са успели да просъществуват повече от няколко години – са финансираните от Османското правителство вестници като „Цариградски вестник“ или „Турция“), та чак до благословените дни на развития социализъм, в който културното чиновничество беше се превърнало в единствен начин на оцеляване, живот и сериозно добруване за тукашните интелектуални елити. Патриархът на националната ни литература без съмнение е постигнал този статус благодарение най-вече на факта, че творчеството му, поне във връхните си постижения, обслужва по класически начин „българската национална идея“ (всъщност то ѝ придава познатата днес форма, може би заедно със „Записките“ на Захари). Няколкото пък големи изключения от този утвърден и до днес „модел“ – Алеко, Гео Милев, (донякъде и) Георги Марков, за да посоча само най-известните – завършват с физическа елиминация на носителите си, което вече е достатъчно указание за поносимостта, на която може се радва независимото гражданско и интелектуално поведение в тази страна и култура. Критиката – мека или твърда, шеговита или яростна, облечена във високо-символична форма или просто в продраните дрешки на ежедневието – не е нещо, което се котира особено високо тук. И никога не го е правила.

Но дали всичко това е някаква форма на „орисия во веки“? Самият аз доста се съмнявам. Културните обстоятелства се променят в унисон със социално-икономическите, като от своя страна им влияят силно, а понякога са в състояние и напълно да ги изместят на заден план. В такъв смисъл днешна България, която за пръв път в цялата си история прави реален опит за отваряне към и ставане на част от европейския Запад, е един вид напълно нов „дзвер“, чието поведение и бъдеще, ако и силно обвързано с миналото, едва ли е неподатливо на каквито и да било радикални промени. Откриват се възможности за социално, интелектуално и гражданско оцеляване, та дори и нормално съществуване, каквито не е имало никога досега в родната история. Най-простият пример за това е животът в странство[7] – една от традиционните форми на неподчинение и независимо съществуване на българските радикално настроени елити, но която днес, по милостта на модерните технологии, прави реалното участие в собствено българския културен процес въпрос на елементарни технически умения. Друга очевидно окуражаваща промяна е възможността за достигане на независима гражданска, нечиновническа позиция и вътре в самата България[8]. На трето място – не по важност – идва чисто формалното участие на България (и) в европейския културен процес. Регулярните награди за европейска литература, колкото и бюрократичен да изглежда механизмът на раздаването им, все пак са чудесна платформа за разпространяване и разчуване на българската литература. На последно място ще спомена и според мен неизбежния факт на появата на едно следващо поколение български писатели и артисти, което ще бъде значително по-знаещо и умеещо да се оправя из лабиринтите на общоевропейското културно спонсорство[9].

И така, налице са множество факти и аргументи, които дават немалки основания за надежда. Есето тукашно, започнало едва ли не като некролог, логично завършва с нещо като мъничка Ода на радостта. Очакват ни вълнуващи времена[10] – и, независимо дали ще успеем да ги доживеем, дори и самата надежда вече е лукс, който само малцина българи преди нас са можели да си позволят. Прочее, нека пием за всичко това!

 

[1] Оттук и силно дразнещата склонност на немалко „наблюдатели“ на българската съвременност да говорят за „българите“ единствено в трето, а не в първо лице, тоест да говорят най-вече за „тях“, а не за „нас“. Необходимостта от лично разграничение, осъзнато или не, очевидно е далеч по-силна от потребността за принадлежност към българската общност, която има единствената функция да онагледява собственото „не-Аз“, понякога точно по средата на всевъзможни фалшиви и кухи заявления за принадлежност. Самият автор на тези редове, въпреки непрекъснатото „себе-дебнене“, именно с цел да се избягват подобни несъзнателни разграничения, редовно се улавя в точно същия грях, дори и при най-внимателно използване на първо лице. Реалната принадлежност, не ще и дума, е въпрос на нещо много по-дълбоко от спазването на определени граматически конвенции.

[2] С възможната уговорка, че към изключението принадлежи и (възможно най-тесния) кръг от хора, които обичаме или ценим, като семейство и най-близки приятели. Останалите социални връзки в България, както е добре известно, са изключително слаби.

[3] Ако зад изказването на положителна оценка за нечия работа (и особено работа, свързана с подчертано индивидуални характеристики, каквато е интелектуалната), у нас има някаква твърда реалност, то за самия мен тя се привижда от основно два вида: първо, ако вършителят на работата е „оневинен“ чрез социален статус на неудачник, тоест на тоя няма за какво да му се завижда, хайде, нека влачи, бедният му дявол; второ: ако от изказването на положителната оценка има някаква лична полза, примерно обмен на положителни оценки и/или възможност за представяне на самия/самата себе си като облъчен/а от благородната светлина, която се излъчва от обекта на похвалата.
И все пак: не бих искал мислите ми да се развиват и да бъдат тълкувани като израз на пълно и безрезервно черногледство по отношение на „българскостта“. Разбира се, дори и у нас има и просто щедри хора, слава Богу!

[4] Показателна в това отношение ми се струва доста грозничката и настървена мини-атака срещу (статуса на) Георги Господинов като единствено познат и признат извън България съвременен автор, която се разигра преди година и нещо, най-вече из социалните мрежи. Борбата за статус, не ще и дума, е част от живота във всяко общество, но у нас, както изглежда, тя може да съществува единствено под формата на игра без печеливши.

[5] Виж в тази връзка статията „Двете Европи“ от Франсис Фукуяма, публикувана на български език в „Либерален преглед“ на 20.7.2012 (http://librev.com/index.php/prospects-europe-publisher/1699-2012-07-20-10-44-00).

[6] Нито Иво Андрич, нито Орхан Памук (за да посоча само двама от Нобеловите лауреати от „комшулука“) ми се струват достатъчно значими като автори, мислители и обществени фигури, за да бъдат сравними с най-доброто от Запада. Напротив – споменатият вече Казандзакис, който по мое мнение е сравним с всичко на Запад, никога не е бил предложен за Нобелова награда, и то именно поради яростната съпротива на гръцката държава, чиито сановници са го възприемали като анти-патриот. Нобеловата награда, както е добре известно, е силно политизиран инструмент за отдаване на (национални) почести.

[7] Моля за извинение, че посочвам обстоятелства, толкова тясно свързани с личната ми съдба. Това е не толкова зле завоалиран опит за себеизтъкване, колкото отчитане на простото обстоятелство, че собствената ми културна работа би била напълно немислима в която и да било България отпреди, примерно, двадесет и повече години.

[8] Нещо, което може да придобие най-различни форми – от някаква странна смесица между шоуменство и клоунада, какъвто изглежда все повече става случая с Калин Теризйски, до напълно сериозна, независима писателска позиция, каквато, надявам се, вече е постигнал Милен Русков.

[9] Нещо, което поне до този момент успява да овладее и приложи единствено Георги Господинов, от поколението автори, с което се идентифицират повечето от нас. Не ще и дума, в бъдеще хората като него – свалям им шапка! – ще бъдат много повече.

[10] Или, може би по-точно казано, „очакват ГИ вълнуващи времена“. Какъвто и да е времевият хоризонт на тези тъй желани промени, аз ги приветствам с отворено сърце.

 

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор
Посетители: 163

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Петров писа Още
    Стотици години... преди 22 часа
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... преди 3 дни
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... преди 3 дни
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... преди 4 дни
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... преди 4 дни
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... преди 1 седмица
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Наистина... преди 2 седмици
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
                             ... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... преди 4 седмици
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... преди 4 седмици
  • гост писа Още
     За неуспешната... преди 4 седмици
  • Владо писа Още
    Тук, в тази... преди 4 седмици
  • крокотак писа Още
    Виктор Суворов -... Събота, 18 Август 2018
  • Ивелина Ръцева писа Още
    Потъвам в Морето на... Четвъртък, 16 Август 2018
  • Петров писа Още
    Мисля, че Златко прави... Вторник, 14 Август 2018
  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... Понеделник, 13 Август 2018
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... Понеделник, 13 Август 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря за... Понеделник, 13 Август 2018
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... Понеделник, 13 Август 2018
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... Понеделник, 13 Август 2018
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... Неделя, 12 Август 2018