Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2014 11 Camus-SartreДори и ако членовете на Нобеловата академия са се почувствали подразнени когато Жан Пол Сартр отхвърля наградата им преди 50 години, те не го показват с нищо. Академиците подреждат чиниите за тържествената вечеря и казват речите си въпреки това – без присъствието на самия философ. Нобеловата награда за литература за 1964, обявява Андерс Йостерлинг – дългогодишен член на Шведската академия, самият той писател – се дава на „френския писател Жан Пол Сартр за работите му, които, богати на идеи и изпълнени с духа на свободата и търсенето на истината, упражняват мащабно влияние върху нашето време“.

С. Фриберг, ректор на Каролингския институт – престижен шведски медицински институт – прави по време на банкета следните забележки: „Екзистенциализмът на Сартр може да бъде разбиран в смисъл, че степента на щастие, която човек може да се надява да постигне, се управлява от готовността му да заема позиции в съгласие със собствената му етика, а след това да приема техните последствия…“

„Ще си позволя да припомня“, казва Андреас Йостерлинг, „че лауреатът оповести, че не желае да приеме наградата. Фактът, че той отказва това отличие ни най-малко не променя валидността на наградата.“ Но, обяснява Йостерлинг, при тези обстоятелства представянето на наградата не може да бъде проведено. Церемонията по отдаването на Нобеловата награда за литература за 1964 се провежда тихо, то е корона без крал.

На 22 октомври 1964 Сартр обяснява мотивите си в публично заявление, отправено към шведската общественост. Отказът му няма нищо общо с шведската академия или със самата Нобелова награда, пише той.

Причината за отказа ми е двойна, пише Сартр: лична и обективна. Сартр твърди, че винаги е отхвърлял официалните награди. Отказал е Почетния легион през 1945, макар че е симпатизирал на правителството. По същия начин никога не се е опитвал да стане преподавател в Колеж дьо Франс, въпреки че приятелите му често са го увещавали да го направи. „Един писател, който възприема политически, социални или литературни позиции, трябва да действа единствено със средствата, които са негови собствени“, пише Сартр, „с други думи, писменото слово“. Писателят трябва да отказва да бъде превърнат в институция. Писателят трябва да остава свободен. „Ако се подписвам като Жан Пол Сартр, това не е същото като Жан Пол Сартр, носител на Нобелова награда.“


Small Ad GF 1

Що се отнася до обективните причини, Сартр твърди, че не желае да заема позиция в битката между Изток и Запад, която бушува в 1964. Макар че самият Сартр е по рождение западен буржоа, симпатиите му са на страната на социалистическата кауза и така наречения Източен блок. И макар и да разбира, че Нобеловата награда за литература не е стриктно литературна награда на Западния блок, тя без съмнение се използва, казва Сартр, за отличаване на писатели от Запада или писатели, противопоставящи се на Изтока.[1] Освен това Сартр е обезпокоен от мисълта, че наградата би могла да бъде използвана от френската десница като средство, с което да се замаже радикалното му минало; той не би желал десницата да го обяви за свой човек. Въпреки всичко това той би отказал и Ленинската награда, ако тя би му била предложена.

„Това са нещата, които направиха толкова трудно за мен както обявяването на наградата, така и отказа, който съм длъжен да направя“. Писателят Жан Пол Сартр завършва декларацията си с обявяване на дружески чувства към шведския народ.

* * *

В края на краищата Сартр отказва Нобеловата награда поради философската идея, с която ще бъде свързван завинаги: екзистенциализма. Същността на екзистенциализма е следната: съществуването предшества същността. Представете си ножче за острене не моливи, казва Сартр в лекцията си от 1946 Екзистенциализмът е хуманизъм. Смятате ли, че майсторът изготвя ножчето според някаква представа за ножче, която идва на първо място? Ако е така, то вие смятате, че същността предшества съществуването и не сте екзистенциалисти. Вие вярвате, че физически съществуващото ножче е извлечено от някакво първично [съществено] ножче, от което всички ножчета са доведени до съществуване. Прилагането на това мислене към хората, поставянето на същността преди съществуването означава, че всички хора са създадени от една универсална идея за човека – а именно, образа (и подобието) на Бога.

Но Сартр не вярва, че хората са създадени по образа на Бога. Той вярва, че съществуването на конкретния човек идва на първо място. Човекът съществува, среща се със собственото Аз, излиза навън в света – и определя Аз-а си едва след това. Едва чрез съществуването човекът може да знае кой е той или тя. „Човекът“, казва Сартр, „Не е нищо друго освен онова, което сам прави от себе си… Той ще придобие съществуване едва когато стане онова, което възнамерява да стане“.

Онова, което той възнамерява да стане, между другото, не е същото, което той желае да бъде. Ако ние се опитваме да бъдем „някого“, когото си мислим, че трябва да бъдем, ние заблуждаваме самите себе си. В този случай ние сме неавтентични. Ние опредметяваме самите себе си, превръщаме се в стоки, а не в хора. Но ако се опитваме да бъдем автентични, и ако е вярно това, че съществуването предхожда същността, то всеки от нас носи огромна отговорност. Ние сме изцяло отговорни за онова, което сме.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Екзистенциализмът, казва Сартр, „поставя всеки човек в състояние да притежава самия себе си, и полага цялата отговорност за съществуването му единствено върху собствените му плещи“. Животът на човека не е нищо друго освен сумата на собствените му действия. Човекът е сам, „изоставен на земята сред всичките му безкрайни отговорности, без помощ, без никаква друга цел освен онази, която си поставя сам, без друга съдба освен онази, която си изковава сам на тази земя“.

Това означава, че човешките същества са свободни. Радикално свободни. Ние сме одарени с една вълнуваща, важна и ужасяваща свобода. За екзистенциалистите не съществува възможност за заобикаляне на тази великолепна свобода. Ние сме, както заявява Сартр, осъдени да бъдем свободни.

Свободата не означава, че човек е отговорен единствено за самия себе си. Напротив, когато един човек направи избор за себе си, той избира за всички хора. Защото онова, което човекът прави, той и създава. И, създавайки, той прави света.

Творческите средства на автора са думите. Думите, за Сартр, са мощни, защото думите са действия. Всяка дума е разкритие и всяко разкритие е промяна. С всяка дума, която един писател написва, той или тя потопява себе си малко по-дълбоко в света, оттегля се от самия/самата себе си и се движи навън. И щом само това пътуване е започнало, той или тя не може да направи нищо, за да го напусне. По този начин, автентичното писане не може да бъде единствено наслаждение от думите. В акта на писането се съдържа един морален императив. Понеже думите осъществяват промяна, писателят е отговорен не само за своята собствена свобода, но и за свободата на своите читатели. Писането е акт на щедрост, то е дар; „целта, на която то посвещава себе си, е свободата на читателя“.

Но в същото време читателят също твори, докато чете. Читателят винаги може да продължи четенето си, да задълбочи ангажимента си с думите на писателя. Но той или тя притежава и властта да остави книгата за известно време настрана или да я игнорира напълно. Една книга е начало, но само начало. Писането не е пълно без читателя. Написаните думи са споразумение между писателя и читателя. „Един писател никога не трябва да си казва“, пише Сартр в есето Що е литература?, „‚Ба! Сигурно ще имам голям късмет ако имам три хиляди читатели‘, а по-скоро ‚Какво би се случило, ако всеки би прочел онова, което съм написал?‘“ Писателят може да игнорира това споразумение или да поеме отговорността за него. Императивът си остава завинаги.

Има значение, разбира се, с какви институции се съюзява авторът, какви са неговите/нейните политически симпатии, какви награди приема той или тя. Това означава, че за Сартр отхвърлянето на Нобеловата награда не е било нещо лично. То е метафизическо. Всяко действие, което предприемам като писател, казва Сартр, засяга съществуването на моите читатели. Приемането на Нобеловата награда би било за него компромис със, дори компрометиране на свободата на читателите му. Всъщност то би означавало компрометиране на свободата на цялото човечество.

* * *

Един дар е нещо много измамно. Приятно е да се получи подарък. Но заедно с това ние сме подложени на изпитание. Един подарък рядко идва без допълнителни, собствени условия. Много често ние си мислим: има ли този подарък нещо общо със самия/самата мен? Дали дарителят наистина ме разбира? Дали ме познава така, както бих желал/а да бъда познаван/а? Един дар е също толкова акт, колкото и вещ. Той е огледало, което някой държи пред нас. В един дар ние виждаме себе си така, като сме виждани от дарителя.

Подаръкът е огледало, но двустранно огледало, защото вътре в даването е вложено приемане. Един подарък следователно има влияние върху нашата свобода. Независимо от това дали ще изберем да го приемем или отхвърлим, подаръкът е нещо, което трябва да се посрещне очи в очи. По същия начин, по който свободата на читателя допълва намеренията на писателя, така и приемането на един подарък допълва акта на даряването. Един подарък може да бъде отблъснат, но той не може да бъде игнориран. По тази причина приемането може да се окаже и по-обвързващо от даването. Даването е утвърждаване на собствената свобода. Но приемането е моментен отказ от свобода. То е декларация на зависимост.

Писането е акт на щедрост, пише Сартр. Но кое всъщност е по-щедрият акт? Да се отхвърли подарък, който презираме, или да се приеме подарък, който всъщност не желаем?

Можете да разберете защо Сартр – още от момента, в който научава, че е бил номиниран за Нобелова награда – се опитва да осуети възможността да получи наградата. Той стига дотам да напише писмо до Академията, в което казва, „Дори не помисляйте за мен“. (Писмото, както изглежда, е изгубено). Но щом получава наградата, Сартр вече е определян от нея. Той може да отхвърли подаръка, но не е в състояние да избяга от него. Той винаги ще бъде „Сартр, носителят на Нобелова награда“, дори и ако в същото време е „Сартр, отказалият Нобеловата награда“. Една награда, пише Сартр в Тетрадки по етика, е притежание на нечия душа.

В едно интервю от 1972 Сартр отново коментира отказа си: „… винаги трябва да има една последна книга, която е вид последно издихание на автора, а след това те го убиват с Нобела и всичко приключва. … Самият аз мисля, че съм все още жив, защото го отказах“.

* * *

Албер Камю също е екзистенциалист. В речта си по случай приемането на Нобеловата награда за литература през 1957 той постоянно използва думите „свободен“ и „свобода“. Също като Сартр, Камю вярва в същностната, ужасяваща свобода на човека. Също като Сартр той вярва, че задачата на писателя е да стои заедно с, но и да представлява, своите събратя-човеци – особено онези, които са били принудени да замълчат, потиснатите, несвободните. Също като при Сартр, спечелването на Нобеловата награда е шокиращо и болезнено за Камю. Но въпреки това той я приема.

Разликата може би се намира в разбирането на Камю за свободата. За Камю човешкото състояние е принципно абсурдно. Човекът желае разум, смисъл, щастие. Но въпреки това той живее в свят, който е ирационален, студен и мълчащ. Такава конфронтация с абсурдността на живота би могла да доведе човека до отчаяние, може би и до самоубийство. Но отчаянието е само отрицание на Абсурда. Когато човек истински приеме Абсурда – тоест прегърне живота с цялата му неразумност и объркани противоречия – то възниква задължението да се живее. Само при пълно приемане на абсурдността на живота човек може да стане свободен. Истинската свобода се открива не само в действието – в живеенето – но и в достигането на съгласие със съществуването. В приемането.

По време на церемонията по награждаването Камю казва:

Що се отнася до мен, аз не мога да живея без изкуството си. Но никога не съм го поставял над всичко останало. Ако, от друга страна, се нуждая от него, то е защото изкуството ми е неотделимо от събратята ми хора, и защото то ми позволява да живея такъв, какъвто съм, на едно и също ниво с тях… То задължава артиста да не се държи настрана; то го подлага на най-непретенциозната и най-универсална истина. И много често онзи, който е избрал съдбата на артиста, защото се е чувствал различен, скоро осъзнава, че не може да поддържа живо нито изкуството, нито различността си, ако не приеме, че е като всички останали…

Ето защо истинските артисти не презират нищо: те са задължени да разбират вместо да осъждат.

„Кой би могъл да очаква от писателя“, казва Камю, „окончателни решения или високи норми на поведение? Истината е мистериозна, изплъзваща се, тя винаги трябва да бъде извоювана“. И все пак писателите трябва да се движат към истината и свободата заедно със своите другари – мъчително, но с твърда решителност.

Докато Сартр отхвърля своята награда, за да защити свободата си, както и онази на събратята си хора, Камю използва собствената си Нобеловата награда, за да почете читателите си, събратята си писатели, събратята си хора.

Моето поколение трябваше да се бори срещу нихилизма и отчаянието, казва Камю на Нобеловата академия. Ние сме поколение, родено по време на Първата световна война, което е било на двадесет когато Хитлер идва на власт, което е образовано с Испанската гражданска война и концентрационните лагери, и което сега живее в свят, заплашен от атомно унищожение. Ние се намираме, казва Камю, в ужасяваща надпревара с времето, за да възстановим в света един мир, който не е робство; едно подновяване на културата и труда. Ние се борим срещу великите инквизитори, които желаят да утвърдят завинаги едно царство на смъртта.

„Именно на това поколение аз бих желал да предам почитта, която току що ми оказахте“, казва Камю. Аз я приемам „като почит, оказана на всички, които, споделяйки една и съща битка, не са получили никакви привилегии, а напротив, са познавали единствено бедност и преследване“. Моето поколение се нуждае от одобрение и насърчение за жертвите си, където и да бъде открито.

Ето защо, сведен до онова, което наистина съм, до моите ограничения и задължения, заключава Камю в речта си пред Нобеловата академия, „аз се чувствам по-свободен да приема щедростта на почитта, с която току-що ме удостоихте… Остава ми само да ви благодаря от дъното на душата си и да направя пред вас публично, като личен израз на благодарността ми, същото онова древно обещание за вярност, което всеки истински артист повтаря тихо за самия себе си всеки ден.“

* * *

Албер Камю сравнява абсурдността на човешкия живот с мита за Сизиф. Бедният Сизиф, осъден от боговете на неизпълнимата си задача. Чак до върха на планината той търкаля своята канара, само за да види как тя отново се търкулва обратно. Това е много добро наказание, смятат боговете. Какво повече би могъл да ненавижда човек от безсмислената работа?

Сизиф не е в състояние да избегне съдбата си като се опитва още по-упорито. Той трябва да приеме онова, което му е отдадено. След това единственото, което има значение е как Сизиф търкаля канарата си. И това е всичко, което е дадено и на нас като хора. „Самата борба към висините е достатъчна да изпълни сърцето на човека“, пише Камю. „Човек трябва да може да си представи Сизиф щастлив.“

В лицето на Сартр и Камю ние имаме две напълно различни картини за задълженията на писателя, и двете вдъхновени от екзистенциалистката философия. Но нищо в екзистенциализма като философия не предпоставя, че писателят има задължението да приеме или откаже дадена награда. При Сартр, писателят дава награда като отхвърля наградата. При Камю, писателят дава награда като я приема. И двете неща са екзистенциалистки решения. Най-важното за екзистенциализма е не валидността на дадено решение, а приемането на задълженията и последствията от него. Както Сартр, така и Камю правят именно това. Те изживяват отговорностите на това да бъдеш отказващ и приемащ човек, в двата съответни случая. Вземайки противоположни решения, и двамата писатели утвърждават подлежащата увереност, че самият избор е далеч по-маловажен от живота, живян според изискванията на този избор.


Източник

 


[1] Едва ли е случайно това, че на следващата година – най-вероятно за да се опровергаят именно тези твърдения на Сартр – Нобеловата награда се дава на Михаил Шолохов, който, за разлика от останалите руско-съветски писатели, получили наградата, никога не е бил дисидент или човек, противопоставящ се на съветския режим. Самият Сартр посочва Шолохов, Пабло Неруда и Луи Арагон като писатели, достойни за наградата; както е добре известно, и тримата са комунисти. Бел. пр.

Стеафни Ан Голдбърг е артистка, писателка, музикантка и професионална дилетантка. Тя е една от основателките на художествения колектив Flux Factory.

Pin It

Прочетете още...