Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 99% (18 гласувания)

2014 09 KurbanГолемият празник на жертвата (Курбан байрам) заема централно място в класическата мюсюлманска жертвена традиция. Митичното му начало се свързва с едно от основополагащите събития в свещената ислямска история. Това е преданието за пророка Ибрахим, от когото Аллах поискал да принесе в жертва своя единствен син Исмаил. Така Бог изпитал вярата и покорството на бащата. След Мохамед Ибрахим е един от най-почитаните пророци (пейгамбери), за когото най-често се говори в Корана. От друга страна Ибрахим е единственият пророк, отличен в свещеното повествование като „халил“ – „приятелят на Бога“.

Курбан байрам започва на десетия ден от последния месец на мюсюлманския лунен календар – Зу-л-хиджа, т.е. точно 70 дена след Рамазан байрам. Началото му съвпада с третия ден от ежегодното мюсюлманско поклонничество – т.нар. Хадж в Мека. На този ден и през следващите три дни всички поклонници изпълняват един от важните ритуали в хаджа – жертвоприношенията в долината Мина, като спомен от Ибрахимовия курбан. По същото време в целия мюсюлмански свят вярващите също принасят своите курбани. В този смисъл жертването на животно се разглежда като благороден мотив, който достига до Аллах – всяка година мюсюлманинът изразява своята готовност да даде живота си за Бога чрез животното, което принася вместо себе си. Точното изпълнение на жертвения акт е своеобразна индулгенция в представите на редовия мюсюлманин. Казано иначе, достатъчно е човек да пролее курбанска кръв, за да се опростят прегрешенията му. Според класическото ислямско богословие Аллах дава награда на оня свят на онези, които спазват повелята му да колят курбан и водят праведен живот на земята.

Ислямът е единствената монотеистична религия, която запазва в догматиката си кръвното жертвоприношение и то е регламентирано в канона. Кръвното жертвоприношение е крайъгълен камък на ислямския ибадет – поклонението пред Аллаху Теаля. То е един от основните обреди на Хадж (поклонничеството), което е последният от „петте стълба на вярата“ в исляма. В своята същност хаджът отбелязва три ключови събития в класическия ислям: опрощаването и събирането на Адем и Хава; жертвоготовността на Ибрахим и сина му Исмаил; покорството на пророка Мохамед.

Легендарната сюжетна линия за Ибрахим и неговият син Исмаил се възприема в народната култура на мюсюлманската общност в България, но тя има своите различни вариации, които отразяват интересното взаимодействие и сливане на местните фолклорни традиции с каноничните текстове. Най-често срещаното народно схващане е, че Божият пратеник (Ибрахим, Ибрам) има върховна роля да ръководи света според правилата на проповядваната от него вяра. В повечето варианти се посочва само името на Ибрахим, докато дарената му от Аллах рожба (Исмаил) се обоначава анонимно като „синът“, „детето“, „момчето“. Няма съмнение, че под влиянието на класическата ислямска литература Исмаил попада в устната балканска традиция като легендарен персонаж с утвърдено име. В наративна среда обаче той най-често е анонимен. Оттук следва, че за повечето традиционни версии по-важно значение има образът на бащата, готов да жертва своя син.

Фолклорното предание за Ибрахимовото жертвоприношение обикновено започва с мотива за бащата, който няма деца и отправя молитва към Аллах да го дари с рожба. Отправянето на молбата за мъжка рожба и даването на обещание да бъде принесена в замяна благодарствена жертва на Аллах се превръщат в завръзка на фолклорния разказ. Сред българите мюсюлмани най-разпространена е версията, в която Ибрахим обещава на Аллах да принесе в жертва самото дете, което той ще му даде:

„Да ми даде Господ едно дете – ще го заколя за курбан!’

или

„Курбан ще заколя първото, само и само да ми се роди дете“

В повечето от тези варианти мотивацията за обета на Ибрахим е свързана с Големия жертвен празник – синът е жертвата, принасяна в този ден в чест на Аллах. По тази причина в традицията на мюсюлманите в България най-често битуват версиите с обричането на Исмаил като байрамска жертва (по-специално в Западните Родопи и Централен Предбалкан). Във всички варианти народното предание намира повод, който да осмисли и свърже описаните сюжети досега – независимо дали детето е обречено на курбан предварително, или трябва да се жертва по силата на религиозни обстоятелства.

Мотивите с обричането в жерва на неродения Исмаил или със задължителното принасяне като курбан на „най-любимия син“ може да се тълкува не само в старозаветния сюжет. В историята на балканските народи обричането на първородната рожба прониква във фолклорните варианти на легендата и под влияние на един собствено ислямски сюжет. Фолклорното повествование нерядко разглежда чудото, което се случва в бездетното семейство – Аллах чува молитвите на Ибрахим и го дарява със син. След физическото раждане на детето, сюжетът се пренася в преданието и на бащата се явява сън, който му напомня, че трябва да принесе в жертва рожбата си. В много редки случаи вместо чудотворния сън Ибрахим чува небесен глас, възвестяващ му какво се иска от него или пък Аллах изпраща мелек (ангел), който да подсети бащата, че трябва да изпълни обещаното. Явяването на съня е изключително устойчив мотив във фолклорното повествование и е пряко отражение на кораничния текст:

„И когато стигна до години да може да ходи заедно с баща си, рече му:
„Сине мой, сънувах че трябва курбан да те заколя…“ (Сура 37, ает 102).

Трябва да се посочи, че в легендите на мюсюлманите у нас се забелязва и едно по-различно интерпретиране на този мотив в сравнение с Корана. В традиционните предания сънят-провидение се явява не веднъж, а няколко нощи последователно – обикновено три. В отделни фолклорни варианти сънят се свързва с точно определено време – първото му явяване става в нощта срещу петък, който е свещен ден на мюсюлманите (Лудогорието – с. Сейдол (Разградско) и гр. Лозница, кв. „Ловско“). Явяването на чудотворния сън в нечетен брой последователни нощи го превръща в сакрален знак, показващ на Ибрахим наложената му от небето божествена воля. Неслучайно броят на нощите е свързан с универсалното свещено число три, което трайно присъства във фолклорните писания.

В някои варианти на легендата Ибрахим сам разкрива пред сина си, че трябва да бъде принесен от него в жертва, както е в класическия мотив:

„О, синко мой, сънувах, че трябва да те заколя. Какво ще кажеш?“ (Сура 37, ает 102).

Пророкът трябва да докаже своята вярност към Аллах по най-потресващия начин убивайки най-обичното си същество, което до този момент е осмисляло живота му и е олицетворение на бъдещето му. Мъката на бащата от тази раздяла се превръща на практика в негово самоубийство – със собствените си ръце той трябва да сложи край на продължението на рода си. Това е най-драматичният момент в живота на бащата и това му душевно състояние присъства особено емоционално в народното мислене:

„Него го боли за детето, много го боли, но той трябва да го заколи за Дженабъ Аллах“;

„Мъка му е било, как да не му е било мъка – няма от детето по-мило“

Във фолклора драмата на сина е не по-малко важна от тази на бащата. Желанието на Исмаил да бъде вързан в момента на жертвоприношението изразява пълното му смирение и искрено отдаване пред божествената воля. В някои случаи детето дори се опитва да оневини баща си, който ще му отнеме живота. Чрез тези мотиви легендарният сюжет разкрива как жертвоготовността на бащата се превръща в жертвототовност и за неговия син. Двамата трябва да докажат пълното си покорство пред Бога по най-абсурдния начин: чрез прекъсване на най-здравата връзка – кръвната връзка между родители и рожба.

Народното повествование достига все пак до своята развръзка: обетът на Ибрахим да принесе в жертва сина си Исмаил завършва не с кървавия акт, а с награда за изтърпяното нечовешко изпитание и отнемането на човешки живот е заменено с пренасянето на един овен. Но божествотото изпитание е свързано със също такова необикновено възнаграждение – Аллах изисква живот, но и подарява живот. Чрез изискването да се пожертва „най-милото на сърцето“ Аллах подлага на върховна проверка пълната богоотдаденост на Ибрахим. Замяната на Исмаил с жертвено животно е послание на Бога към бащата, който доказва вярата си. Чрез чудото на замяната Бог дава още едно откровение за своята същност на Създател.

Принасянето на жертвения овен от Ибрахим е осмислено във фолклорния сюжет като първообраз на класическия мюсюлмански жертвен ритуал на Курбан байрам. Кръвното жертвоприношение на този празник се превръща в сакрално повторение на жертвения акт, извършен от Ибрахим. Същевременно разглежданите народни предания служат за митологична основа не само на байрамските, но и на всички видове кръвни жертви, принасяни от мюсюлманската общност в България. В този смисъл всеки вярващ, който принася жертва в името на Аллах, наподобява жертвоготовния пророк и се дава неговия пример във вярата – актът на Ибрахим се превръща в универсален модел за подражание на всички мюсюлмани.

Начинът, чрез който се явява жертвеното животно, потвърждава за пореден път идеята за божествения произход на кръвната жертва. В повечето фолклорни варианти то е спуснато от небето. Основен пресонаж при това чудодейно слизане е меляике Джебраил (архангел Гавраил) – в някои от версиите именно той взима жертвата от Дженнета (рая) и я занася на Ибрахим. В традиционните мюсюлмански представи Джебраил е ангелът, който предава волята на Аллах на хората и свещените книги на пророците. В друга версия в ролята на небесен пратеник се явява голяма птица (Предбалкана – Ловешко). В по-рядко срещани версии на легендата курбанът излиза от камъка, който Ибрахим разцепва с ножа (Юндола – Велинградско, гр. Якоруда).

Според народните представи това е най-големият байрам през годината. Вярва се, че душата на починалия ще бъде пренесена в рая (Дженнета) от животното, което той е принесъл за себе си приживе на Курбан байрам. Начинът, по който става пренасянето, е обект на различни интерпретации, но всички те са подчинени на общата идея, че ако покойникът е безгрешен, курбанът преминява безпрепятствено с душата си по моста Сърат – т. е. мостът на истината и отива в рая. В някои варианти закланите като курбан овни и овце се превръщат в меляикета, които летят с душата на човека по моста, помагайки и да стигне до рая.

Подготовката за същинския празник започва десет дни преди настъпването на Курбан байрам – това всъщност са първите 10 дни от месеца Зу-л-хиджа по мюсюлманския календар. През разглеждания десетдневен период преди празника е установен и оруч (пост), който според представите на мюсюлманите у нас има незадължителен – т.е. доброволен характер. Ако се спазва дословно предписанието, се изчислява, че един ден се зачита от Аллах за една година и мюсюлманинът „ще получи награда на оня свят“. Според народните представи особено силен е последния ден от поста, затова оручът в този ден е препоръчителен и се спазва най-масово. Оручът на практика действа пречистващо и възпрепятсва основните блаженства в човешкия живот – ядене, пиене, пушене и секс. В някои региони, и особено в родопските селища, този обичай е известен още като говеене.

Набавянето на жертвено животно е много важен елемент от подготовката на празника. Масова е практиката то да бъде определяно или купено предварително – периодът, в който се извършва това, обикновено варира от един месец до три дни преди празника. В Лудогорието (Делиормана) стандартния период е една седмица преди това. Семействата, които нямат тдобитък вкъщи, купуват животното от специални тържища наричани Коч пазар, които в Предбалкана и Родопите се устройват преди Курбан байрам. На тези пазари по правило се предлагат качествени животни и се избягва обичайния пазарлък. Смята се, че който продава стоката си по нормални цени, помага на хората да изпълняват религиозните си задължения.

Във времето преди празника жертвеното животно се храни с най-добрата храна и се обгрижва много внимателно. Преди заколването му, жертвеното животно е обект на нежност и съпричастност. В много селища жените и децата от семейството целуват курбана по очите и ушите, сякаш се прощават с него; захранват го с трева, слама, хляб, зърно или мекица, със сол (дават му „последния залък“) и задължително го запойват с вода. Даването на храна в последния час е форма на договор между човека и животното, наподобяваща отношенията между Бога и хората.

По въпроса за цвета на жертвеното животно – в канона няма единно мнение. В едни хадиси се споменава, че Мохамед заклал два бели коча с черно около очите, в други – бял и черен овен, в трети – само черно животно. В българската фолклорна традиция се говори за бял овен (овца) с черно петно около очите – т.нар. „вакло животно“. Прави впечатление, че във фолклорните версии за Ибрахимовото жертвоприношение сред нашите мюсюлмани много рядко се говори за животно, което съчетава в себе си и двата цвята. Но при наличие на черно-белия модел, това може да се тълкува като местна интерпретация, чрез които героят осъщестява връзка между различните светове: чрез белия – с горния (земния), а чрез черния – с долния (подземния) свят. В ислямската свещена история се разказва, че Мохамед за пръв път през 624 г. заклал в Медина два овена пред своята общност. Жертвените животни били положени на земята и обърнати с главите по посока на Мека.

Курбан байрам започва рано сутринта с голяма празнична молитва – байрамски намаз, на който се събират всички мъже мюсюлмани. Тя се предшества от обичайната сутрешна молитва (Сабах намаз), а времето между двете се запълва с четене на избрани сури от Корана и произнасяне на хутбе (проповед), което извършва имамът или вещ в ислямското вероучение мюсюлманин. Задължително условие е жертвоприношението да се извърши след края на байрамския намаз – смята се, че ако курбанът се направи преди празничната молитва, той няма да бъде приет от Аллах. Жертвеният акт трябва да стане през деня докато е светло. Съществува поверие, че ако денят на жертвата е петък, трябва да се принесат два курбана. За да се избегне това разхищение се прилага изключение и заколването се отлага на втория следващ ден. При нашите мюсюлмани битува мнението, че не е известно в кой ден Аллах е пратил курбана.

Докато мъжете са в джамията, жените къносват животното определено за жертвения акт. Къната е багрилно вещество с нюанси от жълто до червено, което се извлича от благоуханното растение Нinna (араб.), култивирано в градините на Близкия изток. В представите на мюсюлманската общност къната се отъжествява с кръвта. Къната е семантично подобие на кръвта – символ на живота; поставянето и върху тялото на курбана придава нова, мистична жизненост на животното, чиито истински живот се отнема.При курбана се вярва, че къната трябва да се сложи върху козината на животното преди изгрев слънце и в повечето случаи украсяването става още предишната вечер. Обичайно го къносва най-възрастната жена в семейството или стопанката – много рядко това се прави от мъже.

Броят на къносаните места по тялото на животното винаги трябва да е нечетен – три, пет или седем. Маркират се различни части на тялото, но задължително главата, гръбнакът и опашната част. Акцентът на украсата се поставя на главата – освен на челото, се рисуват два кръга около очите, а ако е животното е рогато, костните израстъци се боядисват в червено. Смята се, че къната е украшението на курбана, така както и невестата се гизди с къна преди сватбата. Обредното украсяване на жертвеното животно се възприема като сакрално повторение на Ибрахимовото жертвоприношение – в свещената легенда майката Хаджер къносва Исмаил, преди да бъде отведен на заколение. Тълкуванията у нас в това отношение следват канона – белязват го, че е предназначено за жертва, но има и други вариации: примерно, за да може да се познаят със стопанина си на оня свят.

Разпределянето на курбанското месо следва предписанието на класическия ислям: жертвоприносителят има право да запази курбана за себе си или да го раздаде. Смята се, че е най-добре една трета от месото да се запази за лична консумация, една трета да се даде на роднини и приятели, а последната трета да се раздаде на бедните. Обикновено цялата дясна половина и една втора от лявата са предназначени за раздаване, което прави две трети от тялото на животното. Има и практики при които тялото се разделя на две половини – лявата остава вкъщи, а дясната се раздава. Трупът на животното се насича на парчета (пай, жобе, дялче) и техният брой задължително трябва да е нечетно число (тек) – най-масова е практиката да са седем парчета и да се раздадат на седем къщи. Раздаването на месото става същия ден най-късно до пладне – парчетата се разнасят в различни съдове от жените или децата.

В много селища вече съществува традиция за общ курбан и обща трапеза – най-често край джамията. Тази практика в последно време е особено типична за Родопите и българомохамеданите в Предбалкана (Тетевенско).

Смята се, че месото, предназначено за бедните, е своеобразна помощ за тях. Много често отношението на даващите към тази социална категория е като към равни. При разпределянето на жертвеното месо акцентът се поставя върху нуждите на нямащите. Въпреки, че по канон за бедните е регламентирана една трета, това не се прилага буквално: желателно е на социално слабите семейства да се даде повече, отколкото на останалите. Народната традиция ясно дефинира частта, която е предназначена за бедните – в много селища тя е обозначена като „пай за сираците“. Сред просветените мюсюлмани е известно преданието, че когато колел животно, Мохамед носел пай най-напред на своя съсед евреин.Това раздаване се осмисля като проява на благотворителност и включва жертвоприношението в развитата от исляма система на добротворство:

„Курбанът ще стане превозно средство за оня, който е могъл да коли,
а за тоя дето не е имал възможност да коли или да иде на хаджилък,
самия му ибадет ще го пренесе на оня свят в рая“
(Рибново, Гоце Делчевско);

„Който има възможност, от курбана си седем мръвки ще отреже и
ще ги даде на седем къщи да си ги опекат на тия, дето нямат“ (Галата, Тетевенско)

Месото, предназначено за роднини и приятели, се възприема като подарък за тях. Често в тази група се включват и съседите, които на много места попадат в роднинско-приятелския кръг. В някои райони освен на познати раздават месо и на случайни хора, които преминават край къщата. При раздаването хората не трябва да се избират, а да се дава наред. Чрез третината, предназначена за роднини и приятели, мюсюлманите в едно селище се превръщат в общност от равни, каквато всъщност е идеята за Джемаата (т. е. ислямската общност за вярващи).

С третата част от курбанското месо домакина приготвя трапеза за своето семейство и за близки роднини. Много често те запазват за себе си и частта, предназначена за роднини и приятели, ако в дните на байрама им предстои да посрещнат много гости. В този случай раздаването на въпросната третина също се спазва, но под формата на приготвена храна за празничната трапеза, която според неписаните правила на общността е проява на по-голямо уважение, отколкото подаряването на парче сурово месо. Роднинските посещения, придружени с общо хранене (както е и на Рамазан байрам), са израз на взаимното уважение между членовете на рода и на почитта към старите. Чрез тях по неформален, но ясно регламентиран начин се поддържат и заздравяват семейните и роднинските връзки.

Като цяло се смята, че е най-добре месото да се изяде през трите дни на празника, но се допуска то да стане и до една седмица. Свеждането на консумацията до трите дни на Курбан байрам може да се свърже с хаджийската обредност на т.нар. ташрик. В ритуала на ислямското поклоничество с това название се обозначават 11-ия, 12-ия и 13-ия ден от месец Зу-л-хиджа –трите дни след началото на жертвения празник, когато хаджиите в Мека могат да продължат да колят курбан, особено ако не са сторили това първия ден – на 10-ти Зу-л-хиджа.

Ислямската традиция следва класическия възглед, че курбанът трябва да бъде от чифтокопитно домашно преживно животно –овца, крава, коза, камила. Те спадат към групата на разрешените за курбан животни. Кравата, както и камилата, са сред животните, които се равняват на 7 курбана. Особеният статус на коча и камилата като жертвени (и съответно сакрални) животни, оформя народното вярване за тях като символи на връзката между хората и Аллах. В мюсюлманската култура кочът и камилата (която е изключение за нашите ширини), са най-често срещаната двойка животни, намиращи се в свещено съотношение помежду си. Изчезването на двата животински вида от земята е един от белезите за наближаващия край на света – липсата им означава деструкция на установения порядък от Бог.

Според мюсюлманите в България за курбан е необходимо „кротко“ животно. Особено предпочитана у нас е жертвата на овен или агне, по-рядко овца. Свързването на овена или овцата с най-предпочитаните за курбан животни в народния ислям е естествено, като се има предвид широкото им използване като жертви в много култури от древността до наши дни. Народните представи придават на овена изключителни свръхестествени качества, превръщайки го в митичен родоначалник на всички животни на земята – фауната в света е произлязла от първия изпратен курбан. Що се отнася до козата, у нас тя остава извън кръга на приетите за курбан жертви, смята се че тя е „дива“.

Принасянето на курбана сред мюсюлманите в България се осмисля като акт на човешкото покорство – един вид изпълняване на божията воля. Подобно традиционно вярване представя жертвоприношението като част от целия ибадет на мюсюлманина. Колейки животното, той прилага косвено един от двата принципа: „Давам ти, за да ми дадеш!“ или „Давам ти, защото си ми дал!“ Чрез пожертването на животно мюсюлманинът очаква да бъде овъзмезден със здраве за себе си и своето семейство, изкупление на греховете и блажен живот в отвъдното, сигурност за дома си, избавление от беди и злополуки.

Широката приложимост на курбана подсказва жизнеността на практикуването му в наши дни. Той е универсално средство, чрез което човек може да обезпечи живота си и в този, и в онзи свят. Заколвайки животното, той сякаш заставя своя Бог да удовлетвори молбата му, защото жертвата му има твърде висока цена – живота на едно същество. Човекът като по-нисше същество се стреми да се отблагодари и предразположи към бъдеща щедрост върховния повелител на благата – Аллах.

Библиография

БЛАГОЕВ, Г.: Курбанът в традицията на българите мюсюлмани. Акад. изд. „Марин Дринов“, С.,2004.

ГЕОРГИЕВА, ЦВ.: Съжителството като система във всекидневния живот на христояните и мюсюлманите в България. – В: Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни имюсюлмани в България. С., МЦПМКВ, 140-164.

ЕЛИАДЕ, М.: Митове, сънища и тайнства. С., 1997.

КАРАХАСАН-ЧЪНАР, И.: Етническите малцинства в България. История, култура, религия, обреден календар. Изд. ЛИК, С.,2005.

КАРАХАСАН-ЧЪНАР, И.: Светът на исляма. Пълна хроника на мюсюлманската цивилизация. Том I. Изд. ЛИК, С., 2006.

МИЗОВ, Н.: Ислямът в България. С., 1965.

РАЙЧЕВСКИ, СТ.: Българите мохамедани. С., 2004.

СЪБОТИНОВА, Д.: Семейник или колелото на живота. Обичаи и обреди на българи, турци ицигани/рома. Силистра, 2002.

ТЕОФАНОВ, ЦВ.: Свещен Коран. Превод от араб. Фондация „Тайба“, С., 1999.

ЮЗТОП, Ю.: Основата на вярата и ибадета в исляма (Намаз ходжасъ). Кърджали, 1998.

Ибрахим Карахасан-Чънар
Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“ и „Етническа и религиозна мозайка на България“.
Други статии от този автор

Посетители

13
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 4 дни
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 4 дни
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 5 дни
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 5 дни
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 5 дни
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 5 дни
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 6 дни
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 6 дни
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 6 дни
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 6 дни
  • Мариета писа Още
    Благодаря Ви за тези... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Дано никога не се... преди 1 седмица
  • Златко писа Още

    Здравейте, Росица, и... преди 1 седмица
  • Росица Гичева писа Още
    Здравейте, г-н Енев,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Започвам... преди 1 седмица
  • Георги Гочев писа Още
    Жестока истина! И - без... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    Imagine Dragons - Natural
    NATURAL преди 2 седмици
  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 2 седмици