1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Политическата равносметка

През целия си живот Тончо Жечев живее сред „...много опоненти и твърде малко разбиращи съмешленици“ [30]. Но едно от нещата, които самият той определя като твърде много за един живот, са двете преживени от него революции. Като знаем силната му антипатия към всички революции и контрареволюции, чието редуване според него се затваря в един порочен кръг, неговата досада и умора от двете преживени революции е съвсем обяснима. Интересно е, че това си признание той е направил поне двукратно, през десетгодишен интервал. Обикновено се цитира едно от последните му интервюта, публикувано в „Монитор“ на 11 ноември 1999 г.: „Уморен съм. Две революции са много за един живот“. Но същата позиция, изразена по почти дословно същия начин, намерих в негова статия, отпечатана 10 години по-рано: „Две революции са много за един човешки живот, непосилно е бремето им“ [36]. Това ясно показва, че нещата, което е наблюдавал през първите десетина години на прехода, ни най-малко не са променили позицията му спрямо революциите. Напротив, характеристиките, които той им прави, еднакво оборват както нападките на „левите“, които го възприемат като консерватор, а го третират като реакционер, така и тези на „десните“, за които той докрай си остава комунист.

Ето няколко думи из оценките му за първата от тези революции, „социалистическата“: „Нужно ли е след всичко това да припомням какво стана на Девети и след това ? Народна демокрация, основи на социализма, социализъм, развит социализъм, зрял социализъм – все руини, върху които – замислени или гневни – стоим днес. Думи, думи, думи...Още след сравнителното улягане на пластовете, след разправата с опозицията и установяването на еднопартийната диктатура последваха безумни и престъпни експерименти за въплътяване на утопиите...Целият почти интелигентен елит, ако не беше унищожен, беше „разкулачен“, във всеки случай престана да съществува като прослойка. Остана това, което успя да се пригоди, приспособи, т.е. това, което сведе своето равнище до равнището на новите господари на живота.“ [28].

Димитър Бочев, един достоен българин, прекарал десетилетия в емиграция, същият, който не искаше и не можеше да отмине с мълчание злополучните критици „отдясно“, които умираха от желание да злепоставят и отрекат Т.Жечев, окачестви „...и гражданската, и творческата му съдба като една вътрешна емиграция, която бе не по-малко реална и не по-малко болезнена, не по-малко отчуждена и отчуждаваща от моята, от външната емиграция“ [31]. А самият Тончо Жечев определи себе си като „...патриархален селянин, прекарал живота си в града през фантастично време, което съсипва и досъсипва българското село“ (цит. по [30]).

За ужас на своите съпартийци, от края на 80-те години Тончо Жечев сътрудничи на програмата „Контакти“ на Радио „Свободна Европа“. Именно по това радио, което неговата партия и Държавна сигурност заглушаваха денонощно в продължение на десетилетия, прозвучават блестящите му историко-философски и литературни есета, по-късно издадени като „Болки от текущото“.

Ето и първите му впечатления от втората революция, тази на прехода към демокрация: „Разпадат се империи, разпиляват се блокове, цели прослойки се връщат към дъното, откъдето са изплували като пяна към повърхността. Към същата повърхност неудържимо се устремяват други сили, ставаме свидетели на шеметни провали и издигания, както преди 45 години...“[28].

А понякога се опитва да вмести в няколко изречения това, което е преживял в продължение на половин век – и удивителното е, че в този свой почти безнадежден опит той наистина успява по един забележителен начин: „Когато дойдох, заварих един свят, от който вече няма и помен, живях в друг, който с някакво отмъстително злорадство затриваше предишния, ще си отида в трети – хаос от единия и другия и от нещо мътно и трудно за разгадаване...“ [37].

Великодушието и човеколюбието, с които Тончо Жечев успява да премине през двете революции на живота си, са много вярно уловени от Димитър Бочев: „...себераздава се с такова великодушие, с такава природна лекота, с такава естествена щедрост и с безкористната всеотдайност на апостол – както под суровата сянка на Партията-ръководителка, така и в несигурните години на прехода, така и в лоното на една демокрация, която ловко измами надеждите ни (впрочем не тя ни измами, самоизмамихме се ние самите, но ни е трудничко да си го признаем)“ [31].

Вече след началото на демократичните промени, в една от малкото си изцяло политически статии [36], Тончо Жечев припомня трагичните последици от разрива между „тесните“ и „широките“ социалисти, защото именно този разрив е една от причините, довели до провала на собствената му партия. С вълнение и болка говори за взаимносвързаната гибел на водачи на управляващите и на опозицията, които съвсем доскоро са си сътрудничили: „Страшно е, като се помисли как високомерно и лекомислено Трайчо Костов връща американските и английските застъпници за Никола Петков, които искат да спасят живота му. И как само две години след това, вече за самия Трайчо Костов нямаше кой да се застъпи, той сам бе участвал в погубването на евентуалните си застъпници“.

Като ратува за социалдемократизиране (а и изобщо за демократизиране) на партията си, с болката на „истински патриархален човек, който непрекъснато си задава въпроси“ [38], той се пита, откровено и честно: „Наистина, какво толкова ме свързва с тая партия, след като отрицателите на всичко съкровено, което съм мислил и писал през тези десетилетия, са били предимно от нейните среди ?“. И малко по-надолу се опитва да си отговори: „...не обичам да сменям своите привързаности; и до днес най-добрите ми приятели си остават съучениците ми, предпочитам да изкупувам греховете си там и с тези, с които съм живял и грешил“ [36].

Но, очевидно, желанието на Тончо Жечев да остане с тези, с които е живял и грешил, с времето отстъпва пред нарастващото разочарование, че никога няма да види партията си „коренно реформирана“ и „поучена от трагичния опит от втората половина на четиридесетте години у нас“. Последните му връзки с БСП са членството му във Висшия партиен съвет и участието му като делегат във 42-рия извънреден конгрес на партията (декември 1996), на който, на мястото на Жан Виденов, за неин председател беше избран Георги Първанов. Едва ли тогава е можел да знае, че просто агентът „Дунав“ е заменен с агента „Гоце“, но безпогрешната му интуиция му е казала достатъчно. Затова скоро след конгреса напуща БСП – мълчаливо, без гръмки обяснения и декларации, смирено, като покаял се грешник. Макар че беше най-малко грешник от всичките си съпартийци.

Тончо Жечев и ръждивите оръжия на едно самоубийство

Дългогодишният ръководител на програмата „Контакти“ в Радио „Свободна Европа“ си спомня: „Дълги години водихме с Асен (проф.Асен Игнатов, български политемигрант във ФРГ, Национален институт за международни изследвания и проучвания на Изтока, Кьолн – б.а.) студената война срещу зловещата империя на комунизма, а след като я спечелихме (всъщност не ние, не западната пропаганда, на която служехме, я спечели – комунизмът се самоуби, разкъсван от вътрешните си противоречия, със собствените си ръждиви оръжия се самозастреля“) [31].

Кои бяха тези вътрешни противоречия ? Най-интересното, макар и на пръв поглед странно, е, че никой от биещите се в гърдите „антикомунисти“ не посочи и не анализира ръждивите оръжия, с които комунизмът се самозастреля, с такава пророческа точност и с такава художествена сила, както „комуниста“ Тончо Жечев.

На първо място, това е погрешно избраният път – пътят на насилието, на кървавата и брутална революция, която неизбежно и закономерно влече след себе си верига от контрареволюции и нови революции. „Нашите лекарства за болестите, които ужасени откриваме при катастрофата, са по-страшни от болестта – с нови революции искаме да лекуваме раните на предишни революции. Трябва да дойдат войни, преврати, поврати или решаващи външни фактори, за да разберем, че сме сбъркали пътя, след като винаги с фанатична вяра сме твърдели, че сигурно го знаем“[39]. Парадоксалното е, че това тревожно съзнание за изначално зле подхванатия път се ражда у Т.Жечев именно в Москва, но това е и закономерно, защото мегаполисът въздейства катарзисно с вековните си полярни наслагвания [11]. По време на своите аспирантури и докторантури в Москва (които толкова се зловидят на отрицателите и противниците му „отдясно“) Тончо Жечев не само внимателно наблюдава всичко, което става в съветската столица, но и за първи път има възможността да навлезе дълбоко в творчеството и идеите на великите руски религиозни (и не само !) мислители – Леонтиев, Розанов, Шестов, Соловьов, Бердяев. Именно последният от тях твърди, че точно същият път, който тласка индивида към престъпление, тласка един народ към революция. Именно тук, в Москва, столицата на световния комунизъм и на неговия Интернационал „...новите господари на половината свят обучават бъдещите си васали на подчинение и примирение, на роботизирана жертвоготовност, но инакомислието в цитадерата на „революцията“ е неизтребимо, сякаш Достоевски продължава да пише своите „записки от подземието“ и да сочи „бесовете“, превърнали света в затвор“ [11].

На второ място, това е демагогската идея за равенството. Тончо Жечев винаги е бил дълбоко убеден, че всички идеи и действия, насочени към въдворяване на равенство в обществото, могат да доведат най-много до преразпределение на вече създадените блага, след което настъпва неизбежен и очевиден провал. Защото с такива идеи и действия нито може да се съхрани събраното, нито пък, още по-малко, то да се увеличи и умножи. „Предизвикани от духа на отрицанието, промените у нас имат една важна особеност. Те приключват с преразпределението на общественото богатство, докато истинският смисъл на всяко обществено развитие е тъкмо умножаването на общественото богатство“ [39]. Затова той нарича идеята за равенството човешка утопия, която обслужва безбожни демагози, а пък те се увеличават прогресивно на земята от осемнадесетия век досега:

„Няма нищо по-противоестествено от принципа за равенството, с който един лицемер като Русо излъга човечеството. Погледнете природата и всичко в нейния царствен порядък и ще разберете колко противно на естественото е да смятаме, че равенството е щастливото бъдеще на света. Никак не е случайно, че най-несправедливите, най-ужасните, непоносимите за човека общества дойдоха в името на равенството, под флага на елитаризма. (Съвършено друг и напълно справедлив е необходимият принцип на свободното общество за равенството на всички пред закона !) [29].

Трети дълбок порок на системата, трето ръждиво оръжие на нейното самоубийство, е гибелното отношение към българското село и към традиционните му морални ценности. За собствената позиция на Т.Жечев към тези ценности вече стана въпрос по-горе. Тук ще припомним само няколко негови думи, казани в интервю близо две десетилетия по-късно, за да се види верността му към тази позиция:

„И досега имам чувството, че съм живял като квартирант в града, при това с лоши хазяи. В душевен смисъл и като предпочитания си останах селянин и, колкото и да е смешно, съм готов да се гордея с това, ако не за друго, защото тъй дълго съм могъл да пренеса едно чувство, една привързаност и принадлежност“. Тази привързаност и принадлежност не са случайни. Защото за него привързаността към родното Дивдядово, към семейството и неговите ценности, към непреходния морал на предците, са неделими от вътрешните устои на консервативните му нагласи: „Искам да кажа, че в трезвата, натурална, чужда на илюзии селска мисъл човек можеше да получи и стимул, и някаква подготовка за ценноста за консервативната душевна нагласа и мисъл“[29].

Реакцията на „литературните и окололитературните събратя“ към тази позиция е очаквана и закономерна: „Беше повече от смешно за празноглавците да чуват парадокса, че пътят за Европа за мене минава през някогашното Дивдядово. Моите бедни метафори станаха предмет или на присмех, или на дългобойна тежка марксическа атака, в която имаше ученост, прогресивност, злоба. Но нямаше предвидливост“ [28].

А не би и могло да има предвидливост, защото тя е съвсем другаде. Предвидливостта е у незабравимия му дядо Марин и у неговите връстници, които с безпогрешния си селски усет предвиждат резултатите от социалистическото преустройство на българското село:

„Като сега ги виждам двамата с дядо Атанас, поседнали в хладното мазе да отдъхнат и пийнат. Дядо Атанас се оплаква – от ТКЗС, от порядките, от общината. Дядо Марин, свикнал да чака само лошото от идващите дни, лукаво го подиграва: „Танасе, ти от социализма като се оплакваш, какво ще правиш при комунизма, бе ?“ [29].

Четвъртата дълбока язва на системата е в сферата на морала, тя се отнася до отговорността и вината – отговорността, която се носи от общностите и вината, която е винаги лична. Но Тончо Жечев вижда как партията му постепенно обсебва свободата на своите членове и реквизира личната им съвест. Най-страшното е, че тя неусетно им отнема и чувството за вина, основното културно чувство у човека, без което той престава да бъде личност. „Всички отговорности и вини се поемат от партията, от ръководствата й, в последна степен – от вожда. Тя остава права и когато греши. Няма виновни !“. И малко по-нататък в същата си статия Т.Жечев формулира своята мярка, своя критерий за действителна промяна и обновление на партията си:

„...когато цялото това отношение се обърне – не партията трябва да поема и носи моята вина, а аз трябва да поема, колкото и непосилно да е това, бремето на отговорността и вината за цялата партия. С други думи, когато партията стане партия на личности, граждани, а не безлика маса, която се чуди къде да стовари непоносимото бреме на чувството си за вина и отговорност“[36]. Ако си даде ясна сметка за това, което стана в страната ни и в самата (управляваща !) БСП дори и само през последната година, всеки може да се запита – и да си отговори – дали до днес, двадесет и четири години по-късно, тази мечта на Т.Жечев се е – поне отчасти – сбъднала.

Петият гибелен фактор, обричащ системата на нежизнеспособност, е дълбоко порочната роля на българската интелигенция. Като български интелектуалец, Тончо Жечев за нищо на света не би могъл и не би искал да я прости. Нещо повече, той е в пълното си морално право да поиска покаянието на онези от българските интелигенти, които десетилетия наред се опитваха (и най-често успяваха !) да поведат народа си в грешната посока.

Като отбелязва, че нашата интелигенция е един от решаващите фактори за поддържането на духа на отрицанието, Т.Жечев подчертава: „Време е интелигенцията да изкупи своя голям грях пред нашия народ, като най-напред у себе си намери сили да се покае и самосъзнае“ [39].

Като истински интелектуалец, той не само разкрива изкривените представи на интелигенцията, към която формално и сам принадлежи, но и показва как става насаждането на тези представи – в ущърб на народния стремеж за позитивност и градивност: „Своите изкривени представи интелигенцията насаждаше колкото лекомислено, толкова и упорито, докато истинският народен идеал за положително начало оставаше пасивен. Той дори някак се срамуваше да се прояви, предварително заклеймен от прогресивната интелигенция като прекалено еснафски и прозаичен“.

С едно почти гениално прозрение Тончо Жечев посочва произведението, което като във фокус събира в себе си всички грехове на „прогресивната“ българска интелигенция – поемата „Септември“. Според него във финала на тази поема се съдържа истината за края на един голям период от историята на нашата интелигенция. А след този толкова логичен край, „...това, че продължаваме в същия дух, е вече агония, следствие, доказателство, че не сме разбрали нито какво сме преживели, нито какво е станало с нас“ [39].

Анализът на поемата е безпощаден – нейният финал е цитиран дословно и всеки от седемте му стиха е анализиран, за да се покаже пълната несъстоятелност, пълната вътрешна пустота на всеки от издигнатите гръмки лозунги:

„Тоя главозамайващ скок Нагоре, в празното небе, е всъщност поетическо прикритие на пълната безпътица, на трагичното неведение по въпроса „Накъде ?“...Без Бог, без господар ! – видяхме докъде се стига. Септември ще бъде май ! – зов за нещо противоестествено, въстание срещу природата на нещата. А възможен ли е безконечен възход ? Накъде и докъде води това все Нагоре ? Не е ли безсъдържателно такова отлитане в безкрая ? Последното в тоя поетически текст увенчава целия абсурд... Но ние продължаваме да се опияняваме от поетически сънища, без да разбираме дълбокия им смисъл, без да ги изследваме като обратни знаци на нашия нихилизъм и безпътица“ [39].

И въпреки всичко големият автор намира и поводи за оптимизъм в бъдещето на нашата интелигенция. Има изход от безисходицата, има път през безпътицата: „Българската интелигенция се нуждае от ново кръщение, от покръстване в елементарните християнски истини. Ние станахме плодородна почва за най-разрушителни идеи, за празни блянове, за красиви илюзии предимно от липса на християнско възпитание, от вкоренено езичество...“[39].

Ето това е неразривната връзка между настоящата подточка – за безпътицата на българската интелигенция и греховете й към собствения народ – и следващата, посветена на загубата на християнската вяра и дух.

Шестата голяма пропаст, в която е потънала страната ни, шеста и последна по ред, но първа по значение и важност, защото обема в себе си и до голяма степен обуславя всички предходни (достатъчно е да се погледне предходната подточка), това е ужасяващата бездна на безверието, загубата на християнската вяра и дух.

Укрепването на самия Тончо Жечев в християнската вяра е изненадващо за някои, очаквано и закономерно за други:

„Но у възторжения млад комунист с течение на десетилетията бе се извършило чудно преображение. Беше станал убеден, пламенен християнин. И в това отношение той просто беше се върнал към родовия си корен...Невероятна на пръв поглед, но напълно обяснима е тази удивителна метаморфоза на Тончо Жечев от комунизма към искрената вяра...Той беше член на едномилионната БКП, но беше и единственият от този милион, който най-пълно и докрай прозря заблудите – нейните и своите. И ги превъзмогна. Извървя ги от полюс да полюс, за да стигне до светлата истина за християнската любов и братство между хората“ [35]. Разбира се, това преображение беше дълбоко изстрадано. „Тончо Жечев беше Апостол, хвърлен в един свят на зверски егоизъм, на явно и скрито насилие, на съблазни и подлости, на две разрушителни революции, предвождани от гигантски лъжи“ [32].

Според Т.Жечев, атеизмът не само лишава хората от вяра и упование в Бога, от християнския дълг за любов и съпричастие към ближния, но и става основа за категоризации и разделения, които – бидейки лишени от християнска основа и принципи – нараняват хората и дълбоко накърняват чувството им за справедливост: „Много от безумствата дойдоха от категоризациите на хората според принадлежността им към съсловие, класа, партия, група, а не според собствените им човешки качества. Изглежда, всяко групиране на хора, когато не е на християнска основа, има за цел да смеси добрите с лошите под непроницаемо було и да осъществи толкова присъщия на човека инстинкт към несвобода, колкото и към свобода“ [28].

И още един резултат от атеизма, много по-страшен – отпадането на всякакви задръжки пред престъпното съзнание и престъпното поведение. Веднъж Т.Жечев цитира любимия си автор, Достоевски, че безбожното съзнание е почвата, върху която се шири престъпното съзнание. Другаде е още по-конкретен: „В „Бесове“ Кирилов на висок глас обяви – щом няма Бог, аз съм Бог. И тъй като беше благороден човек, за доказателство насочи куршума към себе си, без да подозира, че на същото основание мръсниците ще насочат пистолетите срещу другите. На Бога всичко е позволено !“ [39].

Социалистическото отношение към християнската вяра и дух намери друг свой израз в тълкуването на средновековните ереси, в частност на богомилството. Щом богомилите са били против Църквата и държавата, значи те са били прави, били са прогресивни. Тончо Жечев се обявява категорично против упорито насажданата заблуда, че „най-българската ерес“, богомилството, било висше творение на българския гений, предвестник на всички последвали революции. Тъй като много от богомилските лъжепророци, за да избетнат изправянето си пред поредния църковен събор и полета си от Лобната скала в Търново към камънаците на Янтра далеч в подножието й, потърсиха убежище в западноевропейски страни, богомилската зараза, обикновено под други имена, плъзна и в тези страни. А пет века по-късно наши правоверни (но не и православни !) историци твърдяха (а и в гимназията ни внушаваха същото), че богомилството било скъпоценен български принос към европейската духовност и култура, с който трябвало да се гордеем.

Т.Жечев дебело подчертава, че нищо не е така чуждо на мрачния дух на богомилите, както идеята за общественото строителство, за последователното усъвършенстване на човешката общност – неща, стоящи много високо в неговата скала на ценностите. Затова категорично причислява учението им към най-разрушителните идеи и движения: „От богомилството, през радикалния радикализъм и реакционния консерватизъм до комунизма, ние сме и си оставаме омагьосани пленници на отрицателни и разрушителни идеи и движения – вчера, днес, утре. Винаги ни е ясно какво и как трябва да се отрече и разруши, никога какво и как да се съгради солидно и за дълго“ [39].

А иначе настъплението срещу християнската вяра вървеше по всички възможни „канали“. Щедро се издаваше и разпространяваше атеистична литература, сред която имаше преводни заглавия [40], но се появи и истински български шедьовър [41]. Атеизмът, който отдавна вече беше прогласен за „настъпателен“ и „войнстващ“, през 70-те години беше обявен и за „научен“, т.е., излизаше, че за да бъдеш атеист (в превод – „безбожник“!), трябва да бъдеш научно подготвен. Веднъж, в навечерието на голям християнски празник, преподавателите от ВМИ-Варна бяхме събрани в една от аудиториите да слушаме атеистична лекция на проф. Николай Мизов. Още с представянето си, професорът с гордост ни съобщи, че бил единственият (не си спомням дали в Европа, или в света) професор по научен атеизъм. Очевидно никога не беше се запитал, клетият, как можеш да бъдеш единственият професор по нещо – и, ако си, дали ти си наистина професор и дали нещото е наистина наука. Но тъй като, въпреки подготовката си по научен атеизъм, вярващите оставаха значителен процент сред нашите среди, колчем отидеше човек на църква на някой по-голям празник, винаги виждаше някой „колега“ от онези, с агентурните псевдоними, да наднича иззад някоя колона и дискретно да си записва в тефтерчето с кого заедно се е черкувал. Когато стана ясно, че християнските традиции просто не могат да бъдат изкоренени, беше обяснено, че това са „отживелици от миналото, които все още се поддържат на битово ниво“. И тъй като „дървото се превива, докато е младо“, направиха дори децата от детските градини и началните училища мишени на войнстващия атеизъм. Съобщиха им, че яйца могат да се боядисват, но за 1-ви май (?!). А в навечерието на Възкресение Христово старателните им „другарки“ (нали тогава нямаше нито госпожици, нито госпожи) внимателно ги подпитваха дали все пак майките на някои деца не са боядисвали яйца на Велики четвъртък.

Дори думата „душа“ се помъчиха да изличат от речника и от съзнанието на хората. На няколко километра от родния ми Велики Преслав, сред красива борова горичка в местността „Манастира“, се намира църквата „Св.Св.Кирил и Методий“. До нея има беседка с пейки околовръст и с чешма в центъра, а над чучура е вдълбана мраморна плочка с надпис:

„Сладка вода пий,
грешна душа мий !“.

При всичката наивност на това двустишие, едва ли някой би отрекъл, че то предава някакво пречистващо послание от авторите си към нас. При една от разходките си дотам с изненада забелязах циментова замазка на мястото на плочката. За да разбера дали плочката е предварително изкъртена или просто е покрита с цимента, разкъртих едното ъгълче с джобното си ножче и се оказа, че плочката отдолу е невредима. Трябваха ми само десетина минути, за да изкъртя останалия цимент и да я почистя. Но на следващото лято беше циментирана наново. Очевидно думата „душа“ бодеше очите на хората, които искаха да разпрострат собствената си липса на душа и върху всички останали. Е, след 1989 г. вече не я замазват и наивното и очарователно послание отново е „открито за посетители“.

Отклоних се, разбира се, но някои от връстниците ми, които са били свидетели на тези неща, са ги позабравили, по-младите пък трудно биха ги повярвали. Затова ги записах – нека да останат като малък щрих към характеристиката на тъжното време, в което Тончо Жечев трябваше да изстрада живота и творчеството си.

И, най-сетне – в Итака !

Най-съществената идея в настоящата работа е тази, че Тончо Жечев развива темата за завръщането към Итака – като символ на истинските, вечните ценности – с най-голяма сила в „Митът за Одисей“, но далеч не само там, а във всички по-значими свои произведения. И отново – далеч не само там, а с целия си творчески и житейски път.

Сигурно мнозина са се запитали каква е връзката между нашата тема и привидно шеговитото, а всъщност много дълбоко откровение на Фелини, поставено като първо мото под заглавието на тази статия. Всъщност автобиографичните мотиви са характерни за всички големи творци, но те са особено интересни у един толкова вдъхновен и вглъбен автор като Тончо Жечев.

Според признанието на любимия му автор, Достоевски, книгата на Йов от Библията всякога го е довеждала до болезнен възторг: „Господи, каква книга е това и какви уроци ! Каква книга е това свето писание, какво чудо и каква сила са дадени с нея на човека!“. И като припомня трагедиите, преживени от самия Достоевски, Т.Жечев добавя своята хипотеза: „Достоевски незабележимо разказва своята история като история на бедния Йов“. Не може да не си помисли читателят, че – наред с всичко останало – чрез перипетиите по пътя на Одисей Тончо Жечев ни разказва „незабележимо“ и за собствения си житейски и творчески си кръговрат.

На няколко места той ни посочва ключа към тази автобиографична страна на своето творчество. Един от тях е свързан с Константин Иречек, който сполучливо нарича Славейков „българският Одисей“. В „Българският Великден“ Тончо Жечев доразви това сравнение с тезата, че именно любимата му поема, „Изворът на Белоногата“, е духовното завръщане на този български Одисей към родната му Итака. Вероятно тук е закодирано съзнанието му за собственото му, дълго и болезнено, завръщане към въжделената Итака. Още веднъж ни се подава подобен ключ в главата за Тодор Икономов от същата книга. Едно от възловите изречения в нея разкрива парадокса, че такъв принципиален противник на революциите като Тодор Икономов трябва да получи справедлива оценка в един свят и от хора, рожби на революцията – в социалистическа България. Но същият този парадокс е валиден с не по-малка сила и за самия Тончо Жечев и – нещо повече – твърде вероятно е подчертаната му симпатия към Икономов да има в основата си, най-малкото подсъзнателно, общността на този парадокс за автора и за неговия герой.

Пророчески-автобиографичен е начинът, по който авторът озаглавява две от точките в тази глава: „Революционер сред черковниците“ и „Консерватор сред либералите и либерал между консерваторите“. Тези две заглавия кореспондират с добре известното „свой сред чужди, чужд сред свои“. Но „приятелският огън“ отляво и отдясно, на който Тончо Жечев беше подложен по-късно, вече във връзка с „Митът за Одисей“, многократно го поставяше в още по-драматичната ситуация да бъде еднакво чужд и сред свои, и сред чужди.

Сладостта на детските му спомени – за топлината на дивдядовското огнище, за обичта на дядовци и баби, на чичовци и лели, за ръцете на вуйчо му Митьо, на които те – децата от семейството – заспивали, премалели от игри, за погребалното шествие, което бавно слиза към гробището под тържествения и ясен звън на църковната камбана, а задалата се срущу него пийнала младоженска компания спира почтително, всички свалят шапки и дълго изпращат с погледи покойника в последния му земен път – всичко това остава в душата на големия българин през целия му живот. Остава ритуалната цикличност на селския календар – с повтарящите се свещенодействия на християнските празници и с достолепната тържественост на благодатния земеделски труд. Всичко това не само формира консервативните му нагласи, не само му е пътеводна звезда в дългия и нелек път към своята Итака, но и го формира като изключително скромен, позитивен, контактен и дружелюбен човек.

Дори и в произведенията, посветени на гибелните последици на безверието и безбожието, Тончо Жечев намира спасителна пътечка към спасението, която да ни посочи: „Лечението и спасението може да стане само на основата на християнската традиция и култура, а те ни говорят – спасяващият, а не разрушаващият ще се спаси...Всъщност само в градеж истински ще погребем всичко, което сме искали да отречем и разрушим в нашата болезнена история“ [39].

Скромността му е пословична – колкото повече успява в творчеството си, толкова повече големият автор е убеден, че не само титлите и почестите, но и обикновеното признание е само суетно човешко желание: „Човек трябва да се откаже да очаква и да търси признание. Преди вярвах, че собствената самооценка и преценката на другите все някъде се срещат. Сега съм дълбоко убеден, че такова съвпадение няма, това е прекалено суетно желание. То е последната и най-сладка суета, от която трябва да се освободим, за да продължим да работим“ [42].

Не по-малко пословична е добротата му. Негови ученици, сътрудници и просто познати намериха добри думи за отношението му към тях, за което „топло“ се оказа слаба дума, а „бащинско“ – много по-удачна. „Стотици хора могат да свидетелстват за неговата състрадателност, бащинска отзивчивост, готовност да помогне в беда“ [32]. Християнското му човеколюбие може да бъде оценено дори в ожесточените спорове, в които понякога участва. Достатъчно е да припомним омразата, която лъха от всяка дума на „По повод на един мит“ и да сравним това произведение, като че ли писано от Андрей Януариевич (Вишинский), с отношението на Тончо Жечев към поемата „Септември“ и към нейния автор. Анализът на поемата е безпощаден, но самият Гео Милев му е задочен опонент, без ни най-малко да бъде превръщан във враг. Няма към него и сянка от гняв и омраза, а само дълбоко човешко, истински християнско, съпричастие към трагичната му лична съдба : „...мъченикът Гео Милев“.

Но през предходните десетилетия твърде скъпо е струвал на Тончо Жечев стремежът му и да прави добро, и да отстоява истините си, и да остава верен на корените си, без да привлича прекалено много яростта на гаулайтерите. „За да прави добро, десетилетия трябваше да се подчинява на компромиси, да изказва истините си полугласно, да ги облича в „езоповски хитрини“, толкова наивни, че мигом биваха разкривани. Рицарската му вярност към корените го превръщаше в мъдър митотворец, в жрец на един презиран от тълпите морал, който го „награждаваше“ с нови и нови кървящи рани“ [11]. Но въпреки всичко това, а може би именно благодарение на него, той никога не рухна под тежестта на обвиненията, които стоварваха върху него, никога не сбърка посоката, която го водеше към Итака, не попадна в капаните на безвремието, не позволи болките от текущото да пречупят изначалното му благородство, не хапна от цветовете на лотоса, които и едните, и другите управници щедро му предлагаха.

През целия си живот остава малко ъгловат, като предците от дивдядовския си род, много земен, обичащ живота и неговите блага, един от хората, за които нищо човешко не е чуждо. За тази негова земна, ежедневна страна, най-много дължим на Г. Цанков [11], който писа за „епикурейското“ у него като част от връзката му с традицията – слабостта му към вкусната софра, към руйното винце, към женския смях, но дори и когато е потопен в малките радости на живота, някаква част от него остава взряна в подземните лабиринти на миналото. Старата истина, че очите са огледало на душата, при него показва пълната си сила: понякога очите му като че ли ще изскочат от орбитите от изумление от радостта от общуването, но когато спори за нещо важно, в очите му свети нещо скептично и инатчийско, което сякаш показва, че както и да завърши спорът, той ще запази своето мнение.

Неговата Троя беше ремсовият идеализъм на юношеските му години, комунистическите заблуди на младежките и високите постове, заемани през зрелите. А най-добрият отговор на тези, които го упрекват за последните, е даден от Бочев: „Тончо търпеше високите си постове и титли с неохотата, с която и те го търпяха. И ги използваше винаги само за да помогне...Винаги само за да помогне – и никога за да навреди някому“ [31].

А неговата Итака, обхващаща цялото му творчество, но най-пълно изразена в „Митът за Одисей“, това е многовековната традиция на българското село, неговият достолепен патриархален морал и непреходните християнски духовни ценности. Неговата Итака беше завръщането към люлката на тези ценности, към култа към родовата памет и семейните традиции, към вековната цикличност на съзидателния селски труд и вярата в Бога. Неговата Итака беше смелостта да изрази антипатията си към всички революции и контрареволюциии, преклонението си пред дейците на просветата и църквата, на еволюционното обществено развитие – единственото градивно направление в болезнената ни история. А във връзка с насаждането на култа към атеизма, богомилството и революционното насилие – да осъди категорично българската интелигенция за това, че много пъти е учила народа си не на това, което трябва, а точно на обратното. Да разкрие духа на отрицанието в нашата история, да има куража да посочи като пример за пълната безпътица, до която води този дух, поемата „Септември“ и да покаже цялата абсурдност на нейния финал.

Наред с всичко друго, Тончо Жечев разкри неподозирани дълбини в един български мит – този за Белоногата – и в един древногръцки, а по-скоро общочовешки – този за Одисей. Показвайки дълбокия смисъл на премеждията на Одисей по пътя му към Итака, самият той затвори плодоносния цикъл на своя живот и творчество и – въпреки песимистичните си думи, че все така недостижима е Итака – той достигна до своята Итака като победител. Защото успя да пренесе и съхрани по целия си път съкровищата, с които Бог го беше надарил. По целия си път ги раздаваше около себе си и, според библейската истина, колкото по-щедро ги раздаваше, толкова повече те му се умножаваха. Така Тончо Жечев помогна и на мене, и сигурно на много стотици хора като мене, да стигнем до Итака. Всеки до своята собствена.

ИЗТОЧНИЦИ:

1. Фосколо, М., Бутовски, И. България първа надига глава след Сталин. „168 часа“, 12.09.2013.

2. Марков, Хр., Бутовски, И. Удавят в кръв тютюневата стачка през 1953 г., „168 часа“, 19.09.2013.

3. Иванов, М. Антикомунистическата въоръжена съпротива в България, 1944-1955, обобщение на литературата. http://ebox.nbu.bg/anti/ne3/8%20Martin%20Ivanov%20Goryani%20.

4. Petersen, M. Resistance and Rebellon: Lessons from Eastern Europe. Cambridge , CUP, 2001.

5. Карев, Г. За безпаметството и за ясеновия кол. „Про & Анти“, бр. 9 (740), 3-9.03.2006.

6. Жечев, Т. Цветан Стоянов и неговата последна книга. Предговор към Стоянов, Ц. „Геният и неговият наставник“, Изд. На Отечествения фронт, София, 1978.

7. Николова, И. In Memoriam. Тончо Жечев – съзидателят, който не написа мъката си. „Сега“, 24.02.2000.

8. Жечев, Т. Българският Великден или страстите български. София, 1975.

9. Гърдев, Б. За Тончо Жечев, Тодор Икономов и страстите български. „Литературен клуб, електронна публикация, 28.08.2007; „Репортер“, 03.09.2012.

10. Велев, Г. Загадъчността на българката. В: Вечните страсти български. Почит към Тончо Жечев. Изд. „Боян Пенев“, София, 2004.

11. Цанков, Г. Двете завръщания на жадния за повтарение. „Литературен форум“, 2(544), 2012.

12. Жечев, Т. Митът за Одисей. Глави от книга с едноименното заглавие. „Септември“, кн.10, стр.138-182, 1979.

13. Димитров, Б. 12 мита в българската история. „Фондация Ком“, София, 2006.

14. Панова, И. По повод на един мит. „Философска мисъл“, кн. 7, стр.13-34, 1980.

15. Карев, Г. Ще могат ли комунистите да преоткрият Достоевски ? (120 гоздини от излизането на романа „Бесове“). „Демокрация“, бр. 302 (1188)/27.12.1993; In Extenso : „Литературен форум“, бр.1 (183), 5-15.01.1994.

16. Карабелова, М., Дамянова, Р., Ватева, П., Цанков, П. (Съставители). Вечните страсти български. Почит към Тончо Жечев. Изд.Център „Боян Пенев“, София, 2004.

17. Коларов, Р. Сбогуване с Искра Панова (1918-2004). „Култура“, бр. 33, 10.09.2004.

18. Коларов, Р. Структура на идейно-художествения свят в поемата на Гео Милев „Септември“. „Литературна мисъл“, кн.5, 1976.

19. Бъчварова, Св. Скъсаните нишки на времето. Машинопис, непубликуван, цит. по Карабелова, М. [19].

20. Карабелова, М. Дискусията като лъженаука и духовен линч. (Свобода Бъчварова контра Искра Панова в борба със скъсантите нишки на времето през „Митът за Одисей“ на Тончо Жечев). В: „80 години от рождението на Тончо Жечев“, Фабер, Велико Търново, 2011.

21. 44-ма от БАН били агенти на ДС. www.24chasa.bg/Article.asp“Articled=373658.

22. Проданов, В. Обяснението. В: Дунов, З. Агентът доносник Васил Проданов. 13.02.2010. lik.blog.bg/lichni-dnevnici/2010/02/13/ban-institut-za-filosofski-izsledvaniia-agentyt-donosnik-vas.492279.

23. Проданов, В. Етика на милиционира. Учебник за курсантите от Висшия институт „Г.Димитров“ на МВР, София, 1987.

24. Проданов, В. Социалният контрол и повездението на личността. Партиздат, София, 1981.

25. Проданов, В. Платон и ние. „Философска мисъл“, кн. 4, стр.102-104, 1980.

26. Проданов, В. Похвално слово за носталгията. 29.11.2012. avtorski.pogled.info/article/41026/Pohvalno-slovo-za-nostalgiyata.

27. Русева, Л. От реабилитация към реставрация. reduta.bg/v2/article/от-реабилитация-към-реставрация.

28. Жечев, Т. Болки от текущото.glasove.com/na-nov-glas/18649-bolki-ot-tekushtoto 1990; „Летописи“, София, 1995.

29. Жечев, Т. Консерватор по принуда, опит и убеждение. Интервю с него на Катя Митова, сп. „Панорама“, 3-4, 1992.

30. Добрев, Д. Кой е Тончо Жечев ? „Литературен форум“ бр. 2 (544), 2012.

31. Бочев, Д. Калта като творчество. „Литературен форум“, бр.2 (544), 2012.

32. Кирков, Д. Апостол на възкресението „Литературен форум“, бр.1 (424), 29.08. – 04.09. 2000; След Христа, „Литературен форум“, бр.2 (544) 2012.

33. Лачански, Ст. А дали светът беше по-добър ? „Литературен форум“, бр.3 (426), 12.09. – 18.09.2000.

34. Тодоров, Н. Оставете на мира праха на Тончо Жечев ! „Литературен форум“, бр.6 (429), 03.10.- 09.10.2000.

35. Живков, Ц. Един от милиона. За Тончо Жечев и „Българският Великден“. „Литературен форум, бр.13 (454), 03.04.- 09.04. 2001.

36. Жечев, Т. Непричесани мисли. „Работническо дело“, бр.81, 22.03.1990.

37. Жечев, Т. Интервю с него на Б.Пенчев, Г.Господинов и Б. Роканов, цит. по Добрев, Д. [29].

38. Кръстева, Ю. Бдителен народник. Интервю с нея на Магда Карабелова. „Литературен форум“, бр.2 (544), 2012.

39. Жечев, Т. Духът на отрицанието в нашата история. В : Предатели и предателства в българската история. „Български писател“, София, 1993.

40. Ярославски, Е. Библия за вярващи и невярващи. „Наука и изкуство“, София, 1960.

41. Пенчев, П. От змията да Апокалипсиса. „Профиздат“, София, 1983.

42. Жечев, Т. Нишките не бива да се късат. Интервю с него на Люба Никифорова, „Антени“, 14.05.1986. 

Pin It
Георги Карев
По професия Георги Карев е лекар. Роден през 1943 г. във Велики Преслав. Завършва с отличие хуманна медицина. Преподава биология и генетика във ВМИ-Варна, а през 1993 г. се хабилитира като ст. н. сътр. по антропология в БАН. Народен представител от (тогавашния!) СДС в 36-то и 37-мо Народно събрание, председател на Комисията по здравеопазване. Шест години (1998-2004) – извънреден и пълномощен посланик в Кралство Мароко. Научните му публикации са представени в Google – Scholar, на „KarevGB“. Доктор на медицинските науки. Автор на монографията „Парламентарните грешки по Фройд“ (Унив.изд. „Св.Кл.Охридски“, 1998) и на стихосбирката „Литография с воеводи“ (Изд. Емайви Консулт, София, 2015).
Други статии от този автор

Посетители

65

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Надежда Александрова... писа Още
    Прекрасен,... преди 18 часа
  • Пендо писа Още
    Михал е съсем прав.... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Става дума за данни от... преди 3 дни
  • Кунев писа Още
    Само като прочетох, че... преди 3 дни
  • михал бохемов писа Още
    Е и? Какво ни засяга... преди 3 дни
  • михал бохемов писа Още
    От какъв зор трябва в... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    Подобно на двойното... преди 3 дни
  • Чакам отговор от умр... писа Още
    Като от гръцка... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 5 дни
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Г-н Енев,... преди 5 дни
  • Иглика Василева писа Още
    През 2000 година беше... преди 5 дни
  • Valpet писа Още
    Категорично съм... преди 6 дни
  • Пендо писа Още
    Нека да погледнем... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Кирил...
    преди 1 седмица
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Да посочвам ли... преди 1 седмица
  • Ибрахим К. Чънар писа Още
    Тодор Георгиев писа:
    Нали точно "богатата...
    преди 1 седмица
  • Лина писа Още
    Простете ми, но аз... преди 1 седмица
  • Лина писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Юлий писа Още
    Поздравления за това... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Същото май важи и за... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    В момента черният... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Странно нещо е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Stefan...
    преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 2 седмици
  • Юлий писа Още
    26.06.2020
    брой на... преди 2 седмици