От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2013 08 O PamukПрез късния май мирният протест срещу планираното разрушаване на един парк близо до истанбулския площад Таксим се разрасна до общонационални демонстрации против все по-авторитарния турски премиер-министър, Реджеп Таип Ердоган. Протестиращите вече бяха започнали да се оттеглят когато пристигнах в Истанбул в един късен юнски следобед. Но силите по сигурността бяха станали по-брутални: вечерта можех да помириша сълзотворен газ, докато полицията преследваше демонстранти в страничните улици. След което, да напусна белязания от протести Истанбул на следващия следобед, с ферибот, за един остров, на който не са разрешени автомобили, а там да пътувам с файтон от кея до крайбрежния апартамент на Орхан Памук, означаваше бавно да се прехвърля в един друг свят – лятната идилия, сега до голяма степен напусната, на истанбулската буржоазия.

Памук изглежда се чувства великолепно сред този морски пейзаж на ръждясали яхти и прогнили кейове. Добър плувец, той се потапя в неспокойните води на мраморно море преди и след работа всеки ден. За вечеря се разтъпква до някой от ресторантите около кея на ферибота – свобода, която цени високо след смъртните заплахи, които получи през 2005 от войнстващи секуларни националисти, ненавиждащи привидно непатриотичните му изказвания за турските жестокости към някои етнически малцинства.

Миналото десетилетие на интензивно насилие в световен мащаб накара нобеловия лауреат да изглежда като някакъв успокояващ талисман за по-добри отношения между исляма и светския Запад – един фундаментално озападнен, но номинално мюсюлмански писател, който можеше да служи като литературен понтон през Босфора. Но това етикетизиране пропускаше собствено турската история на решителен секуларизъм, както и очарованието на самия Памук от официално отхвърляната османска и ислямска култура. Турция беше първата мюсюлманска национална държава, която се опита, често с помощта на груба сила, да наложи озападняване и секуларизация. Дългият опит на мимикрия и принудителна (вътрешна) емиграция са нещата, които придават на писанията на Памук техния меланхоличен подтон.

За множество читатели от не-западния свят той изглежда някак неестествено готов за национално поражение, унижение, както и ранената суета и ярост на онези, които са осъдени да висят за вечни времена в чакалнята на модерния свят. Малцина автори са изразявали така красноречиво „страха да бъдеш оставен навън, да не струваш нищо; чувствата на нищожност, които идват заедно с подобни страхове; колективните унижения, ранимости, демонстрации на неуважение, докачливости, чувствителности, въобразени обиди, националистически хвалби и пр., които са техните най-близки роднини“.

Усещането на Памук за абсурда, както и вкусът му към парадоксалното, обогатява едно диалогично въображение, в което секуларисти, ислямисти, консерватори, либерали, марксисти и фашисти разменят до безкрайност ролите си на потисници и жертви. Неговите сценарии на неразрешими противоречия предусетиха освен това и появата на масовата демократична политика в Турция  и други страни, където конфликтите, преди това потискани, сега избухват в публичното пространство. Един от героите в Сняг посочва ужасното затруднение на удобно живеещия либерал в Египет, както и в Турция:


Small Ad GF 1

Никой, който е дори отчасти озападнен не може да диша свободно в тази страна, освен ако е защитен от секуларна армия – и никой не се нуждае от защита толкова много, колкото интелектуалците, които мислят, че са по-добри от всички останали и гледат на народа си отгоре. Ако не беше армията, фанатиците отдавна вече щяха да са обърнали ръждивите си ножове към тях и техните изрисувани жени, и да са ги нарязали на парчета.

Бях уговорил срещата си с Памук дълго преди протестиращите да бяха се събрали в парка Гези през късния май. Седнал на ухаещата на липи веранда близо до брега, Памук нямаше особено желание да говори за протестите, но когато го направи, той показа остра политическа мисъл и увереност в новото социално съзнание, демонстрирано от демонстрантите.

Пнакадж Мишра: Изглежда че има две разпространени описания за творчеството ви в англоезичния свят. Едното е, че сте турски писател, занимаващ се с турската история. Другото е, че сте международен писател, ангажиран с проекта за създаване на световна литература. Нито едното от двете не ми се струва съвсем правилно. Творчеството ви изглежда принадлежи към традицията на хора като Достоевски или Джуничиро Танизаки, които пишат за общества, в които най-големият проблем е недовършената модерност; общества, на които е бил предписан проекта да догонват Запада.

Орхан Памук: Съгласен съм с това описание. Една страна от мен е много заета с обръщане внимание на подробностите на живота, човечността на хората, улавянето на уличните гласове, тайния живот на средната и горна средна класа в Турция. Другата страна се интересува от история, клас и пол, като се описва да улови цялото общество по много реалистичен начин.

Каква беше първоначалната реакция в Турция към един писател, който принадлежи до голяма степен към секуларния елит, но се позовава изключително много на османската история, историята на исляма, при това в западната артистична форма на романа?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Отначало някои хора бяха малко объркани и сърдити. Аз не използвах чистия турски език, който беше използвало предишното поколение писатели. Използвах, макар и не изцяло, езика на баба си – включващ османски, персийски и арабски думи, които турците използват в ежедневието. И така те се чувстваха сърдити заради това. Спомням си също, че когато показвах части от ранните си неща, хората ме питаха: „Защо те интересува толкова много тази пропаднала османска история? Защо не се заемеш с днешните политически проблеми?“ Аз исках да покажа една романтична и тъмна страна от османската история, която беше и леко политическа, да кажа на предишното поколение писатели, „Вижте, интересувам се от османските неща и не се страхувам от това; върша нещо творческо“.

Мисля, че веднъж сте казали, че сте започнали да мислите за османската история, както и персийската и арабска литератури, като източник за писанията си, по време на едно пътуване до Съединените щати през 1985.

Това се случи когато бях на тридесет и три. Бившата ми съпруга работеше над дисертацията си в Колумбийския университет и аз летях за Америка за първи път. Бях поразен от американските библиотеки, от американската култура, нейната отвореност, нейните гигантски размери. По онова време в Турция се публикуваха по три хиляди книги годишно – а в Америка, осемдесет хиляди, в необятни библиотеки. А и аз не съществувах в американските медии, никой не ме познаваше. Бах незначителен турски автор. В такъв случай се чувствате унижен и сърдит. Искате да се върнете обратно и да бъдете сам в стаята си с всичките суфистки неща, и да изобретите отново модерната турска идентичност и култура. А освен това има и страхове, чувства на унижение, също като при Найпол.

Прочетох някъде това ваше изявление, касаещо периода от 1975 до 1982, когато убийствата, политическото насилие и държавното потисничество са били във връхната си форма: „Да се заключа в някаква стая, за да пиша нова история – нова история с алегории, неясноти, мълчания и никога нечувани звуци, е разбира се по-добре, отколкото да пиша поредната история за поражения, която се опитва да обясни нашите недостатъци чрез чужди недостатъци“.

Някъде на около тридесет години започнах да разбирам, че оплакването е най-сладкото нещо в незападния свят. Оплаквате се от корупцията, оплаквате се от липсата на това, на онова. Но в края на краищата това не прави добра проза. Добрата проза касае утвърждаването на красотите на света, измислянето на нещо ново, положително. Но къде да получа всичко това? И то трябваше да бъде оригинално; да не бъде клише. Така че начинът, по който аз гледах на историята беше да не я обвинявам в провал. В определен смисъл, моето поколение задаваше един наивен въпрос: „В какво точно пропаднахме?“ Имайки пред вид османците. Защо не сме получили буржоазия, като останалата Европа? Те винаги се опитваха да отговорят на този въпрос.

Този въпрос се задава днес по други начини: защо Турция отново се оказва ислямистка? Съществува разбирането, че секуларизацията води до развитието на прогресивни политически сили и прогресивни форми на изкуството, не днес Турция изглежда се връща назад и става по-мюсюлманска.

Бих казал, че в политически, а също и в културен смисъл, тази промяна не стига чак толкова дълбоко. Може би класата, към която принадлежа аз, вече не притежава политическа власт, но пък живея с усещането, че моето поколение има културната власт. И, да, може би Турция има ислямистко консервативно правителство, но от друга страна, в културно отношение те не са чак толкова силни. Културата е представяна от – не бих казал точно левицата, но със сигурност от секуларистите. Ето защо до много скоро министърът на културата в правителството на Ердоган беше секуларен, ляв човек, който беше уволнен само преди около шест месеца.

Но смятате ли, че партията на Ердоган действително възприема културното си безсилие по този начин?

О, не, сега те се чувстват силни. В продължение на много дълго време АКП и всички тези консерватори винаги си вземаха секуларни хора и – не бих искал да кажа, че ги използваха, което е лош израз – н ги окуражаваха: пишете каквото си поискате, винаги можете да изразите секуларните си идеи в нашия вестник. Защото по онова време те се чувстваха несигурни. Не знаеха нищо за модерната култура. Чувстваха се провинциалисти, изостанали. Имаха усещането, че дори не знаят как да правят страниците за изкуство във вестниците; те винаги заемаха от други. Но вече не заемат.

В реториката на Ердоган все още има множество тръни, насочени към стария секуларистки елит.

Той го прави, да, но не в областта на културата. Прави го по други начини. Говори за привилегии, за правилата на политическата игра, за които винаги е загрижен, за намесата на военните.

Така че множество либерални секуларисти също гласуваха за него, защото…

Не знам. Самият аз никога не съм гласувал за него.

Открих много похвали за твърдостта на Ердоган сред водещи политици в Индонезия и Пакистан. Те казват, „Нужен ни е човек като него, който да постави армията и лудите обратно в казармите и да извърши прехода откъм десетилетията на деспотизъм или военно управление“.

Да, той е смел човек, в смисъл, че може да каже „не“ на армията. От друга страна, той преговаряше умно с Европа – казвайки, „Хей, искате ли да приемете Турция?“ А също и „Помогнете ми, така че армията да не ме изхвърли“. Освен това много бързо разбра, че твърдите ислямистки политики ще изплашат турските избиратели. Нежметдин Ербакан, предишният ислямист, беше по-фундаментален, но ако Ердоган би последвал тази идеология, би изгубил избиратели. В началото Ердоган възприе един по-скромен подход – „Ще уважавам културата ви, ще уважавам операта ви“, или каквото и да е там. Сега вече е по-самоуверен, партията му е по-самоуверена и вече няма нужда от Европа, защото армията е маргинализирана. Възможно е обаче да се чувства прекалено арогантен.

Позволете ми на това място да прескоча към „Сняг“.

Както Името ми е червен, така и Сняг бяха написани с предположението, че политическият ислям някой ден може да дойде на власт.

Какви бяха реакциите към „Сняг“ тук?

Сняг е най-популярната ми книга в Съединените щати. Но в Турция тя не беше толкова популярна, колкото Името ми е червен или дори Музеят на невинността, защото секуларните водачи не искаха този буржоазен Орхан да се опитва да разбира тези забрадени момичета.

Рецензията на Кристофър Хитченс има същите очаквания: „Ето го Орхан Памук, който се опитва да ни обяснява Изтока. Но защо не го обяснява по начина, по който искаме ние? Защо е толкова мек с ислямистите?“

За мен новостта е в това да се опитам да се идентифицирам с някой като Синия, който е много по-твърд фундаменталист от Ердоган. Очевидно е, че аз също съм против политическата му програма, но желаех читателите ми поне да добият някаква представа за гледната точка на един радикален ислямист.

За мен „Сняг“ изглежда казва следното: „Ако бихте искали да имате демократизация, то някаква степен на ислямизация е неизбежна“.

Не бих казал ислямизация – бих казал сработване с ислямската култура, да не се разглеждат всички нейни аспекти като нещо негативно, а да се приемат особеностите й.

Освен това, не забравяйте, че моето поколение беше по-различно. Ние мислехме така: „Стига толкова с тези военни преврати. Един секуларизъм, който трябва да бъде защищаван от армията, си има своята цена. На всеки десет години има военен преврат. На всеки две – военно положение. Кюрдите са репресирани, консерваторите са репресирани. Ако искате да се държите за вашето много тясно определение на секуларизма, то как можете да имате демокрация?“

Освен това в книгата има един герой, който прави преход от левичар към фундаменталист.

Това е човек, който днес вероятно би бил в партията на Ердоган.

Това е преход, който направиха множество хора в мюсюлманските страни.

Особено поети. Толкова много поети, които бяха твърди марксисти в младостта си, които бяха почитатели на Запада, преминаха към исляма.

Този шаблон изглежда подсказва, че секуларните идеологии са се изтощили. И че в някакъв момент много от тези хора са предпочели да прегърнат…

Нацията, културата, историята, идеята за принадлежност.

Онова, което подразни много от читателите на книгата на времето, включително и Хитченс, беше, че тя представя благочестивите мюсюлмани, или политическите мюсюлмани, в симпатизираща светлина, когато Турция вече извършва прехода от религия към модерност. Така че, защо имаме нужда от един модерен, западен писател, говорещ за тия хора по такъв симпатизиращ начин?

Задължение на романиста е, ако той или тя би желал/а да бъде етичен/етична, да гледа на света през очите на героите си, вместо да се подчинява на някаква теоретична неизбежност. И, повярвайте ми, онези неизбежности в историята никога не работят. Винаги се случва нещо друго.

Във всички тези книги винаги се чувства един вид невидима политическа неловкост. И много от тях, те водят до военен преврат или до време малко след преврат. Мислите ли, че фактът, че не можехте реално да се обърнете към някои от тези политически въпроси…

Не защото съм бил боязлив.

Не, не, не.

Защото други писатели се обръщаха към тях толкова много. Винаги се чувствах притеснен от открито политическия начин, по който моето поколение пишеше множество книги за смели мъже, борещи се срещу десни правителствени сили, свършващи в затвора, където са измъчвани. Колко романи от Третия свят са като тези? А ние турците имаме доста много от тях. Така че съзнателно исках да избегна тази литература, но от друга страна тези хора бяха мои приятели. Аз също вярвах в онова, в което вярваха те. Спомням си например един малък портрет на герой от Черната книга, който беше измъчван. Реших, че това ще убие атмосферата на книгата и изтрих тази част. Имах моралната склонност да се обърна към тези въпроси, но освен това изпитвах усещането, че те правят книгата малко по-евтина, защото всички пишат точно това.

По някакъв странен начин, тази атмосфера на политически репресии и цензура позволи на писателите да бъдат по-свободни творчески.

Не. Вижте. В Турция има много политическо потисничество, особено при предишните поколения. Писателите страдаха толкова много. Аз също имах проблеми. Имах проблеми не заради романите си, винаги заради интервютата. [Заради] политически изявления, които бях правил извън романите си. И дори преди партията на Ердоган, сексът беше проблем в романите. Не беше толкова много политиката.

Мисля, че в наши дни е същото в Китай. Можете да правите много неща в романа.

Да. А освен това, ако сте малко по-известен, това помага.

Казали сте, че преди сте мислели, че центърът на света е някъде другаде, но сега смятате, че той е в Истанбул. Какво се промени за вас?

Ами, когато съм бил роден преди шестдесет и една години, този град е имал един милион жители. Сега, казват, те са тринадесет, четиринадесет милиона. Турция беше бедна страна. Не особено интересна. Сега политическият ислям е на световен дневен ред и всички се интересуват от онова, което се случва тук. Имаше големи социални промени, последвани от икономически успех, особено през последните петнадесет години. В този смисъл турците трябва да се чувстват горди, че светът обръща внимание на проблемите им.

Ще вдъхне ли нов живот на романа икономическият успех в страни като Турция, Индия или Китай?

Така мисля. Силно вярвам в това. Романът е изкуство на средната класа. А ние виждаме увеличаването на средните класи в Индия, Китай,определено в Турция, така че всички пишат романи. Ако искате да предречем бъдещето, то аз мога да предрека, че в Европа, на Запад, значението на литературните романи ще намалее, докато в Китай, Индия, популярната литература ще продължи. Новаторството ще дойде оттам, защото населенията са големи, ще има голямо производство.

В момента пиша роман за имиграцията в Истанбул. Започвайки през късните 50 години, но особено през 60-те, започва имиграцията в Истанбул откъм най-бедните части на Турция. А след това започват да се изграждат турските гета, в средата на 50-те, но те процъфтяват особено много през 60-те. Това е пролетариатът, най-лишените от собственост хора.

В момента имам асистенти, които изследват нещата, разговарят с хората, а след това ми дават резултатите. Как са се държали уличните продавачи или млекарите от 1970-те? Такива дребни детайли. Докато събирах материал, си казвах, „За бога, аз правя онова, което е правил Стендал, което е правил Балзак“. Целият опит след Стендал, след Балзак, от Хорхе Луис Борхес до Томас Пинчън, от сюрреалистични неща като Джеймс Джойс или Уилям Фокнър, Габриел Гарсия Маркес – аз мога да се възползвам от техния опит. Но по същество аз правя онова, което е правил Стендал в Червено и черно – един беден младеж, който идва в града и се опитва да успее – но в много различни форми. Което доказва, че изкуството на романа притежава огромна приемственост, защото има еластичност. То може да използва антропологията, да използва есета, Нова журналистика, блогове, Интернет. Можете да правите романи от всичко. Обаждат ми се журналисти и ми казват, „Господин Памук, изкуството на романа отмира“. Не, не го прави. То е силно, всички ги пишат, всички искат да ги четат. Може би не се интересуваме чак толкова много от това какво се случва в Лондон. Но се интересуваме от онова, което се случва в последния роман на Зейди Смит. Мисля, че тази форма има огромни възможности.

В едно място като Америка телевизионният сериал днес бавно замества романа – „The Wire“ или „Breaking Bad“.

Съгласен съм. Замества Дикенс. Те са изтънчени. Това наистина убива романа – то отнема нормалните удоволствия от четенето на романи. Силата на онези изтънчени сериали е, че можете да ги гледате с жена си, с приятелите си, а след това незабавно да разговаряте за тях. Огромно удоволствие е да се наслаждавате на някое произведение на изкуството и да можете да го споделите с някой, когото обичате.

За да се върнем обратно към последните събития, смятате ли, че консервативните видове политически ислям само ще нарастват поради този процес на прииждане на милиони хора в големите градове по време на демократизация, когато хората могат да изразят политическите си предпочитания?

Отчасти онова, което виждате при събитията от площад Таксим и парка Гези е, че, щом само една страна забогатее, усещането за индивидуалност става по-силно. Не можете да я управлявате по старите авторитарни начини. Дори и ако контролирате медиите, както го прави Ердоган, хората излизат навън и се бунтуват в парка. И това не беше нещо организирано. Политическите партии не бяха в състояние да го управляват. Умерените хора и модерният индивид могат да живеят заедно в едно общество, ако всички знаят границите си. Проблемът тук беше, че Ердоган се държеше като някакъв старомоден управник от 1930-те. Вършейки всичко, управлявайки всичко. Казвайки, „Аз имам петдесет процента, млък“. Добре, може и да имаш петдесет процента, но ние имаме седемдесет и два милиона души, които не са съвсем като теб.

Събитията от Таксим бяха добър начин да се каже на Ердоган, или на който и да било бъдещ ръководител в Турция, или който и да било в тази част от света, че щом само някоя страна стане богата и комплексна, водачът може да започне да се чувства много силен. Но индивидите също се чувстват силни. И те просто отиват в парковете и казват „не“. Може и да не притежават политическа програма и партия, но излизат навън и казват едно впечатляващо „не“. Това наистина ме направи щастлив.

В „The Guardian“ има статия, която казва, че Европа трябва публично да осъди Ердоган.

В дългосрочен план, струва ми се, би било груба грешка от страна на Европа да вземе този спектакъл от Таксим, ужасно зле третиран от Ердоган, и да го използва, за да изрита Турция навън. Хората от площада Таксим – не всички те са политически коректни, но те представляват индивидуалността на новата, появяваща се Турция. Трябва да ги огледате и да кажете, „Това са модерни индивидуалисти, които ще споделят нашите ценности и ще добавят нещо към Европа по положителен начин“. Да се блъска турския народ само за да се накаже Ердоган е погрешно.

Има ли го тук усещането, че Европейският съюз е силно застрашен проект?

Разбира се. Ние сме съседи с Гърция. Проблемите на Европейския съюз дават на Турция усещане за превъзходство: „Аха, преди пет години не ни приемахте? Ха, ха, ха.“

Мисля, че това е погрешно чувство – че в дългосрочен план Турция не трябва да се присъединява към ЕС. Този вид културна арогантност не е правилна. Но ние все още имаме множество проблеми със свободата на словото; демокрацията ни не е пълна.

Намирате ли, като писател, че носите прекалено голямо бреме, като ви се налага да обяснявате тези сложни проблеми на външния свят?

Да, събитията на Таксим се случиха и пощата ми се напълни с писма, казващи, „Орхан, моля ви, обяснете ни ги…“ Преди петнадесет години правех такива неща, но вече не искам да бъда журналист. Може би остарявам. Ще се опитам да напиша нещо поетично, по-лично от „значи, има тази и тази партия, и социалдемокрация“. По-младото поколение трябва да върши това. Аз не искам да обяснявам Турция на никого по журналистически начин. Освен на вас, Панкадж. (Смее се).

Източник

Орхан Памук е един от най-значителните съвременни турски автори и носител на Нобеловата награда за литература за 2006 г.

Pin It

Прочетете още...