1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Нека започнем с припомнянето на тезата на Бенедикт Андерсън, според когото наци­онализмът е ефект на срещата между печатарската преса, капиталистическите форми на производство и естественото многообразие на всекидневните езици.[1] Вестници­те се оказват именно онзи комуникационен канал, през който „националното“ успява да стане практически ефективно, да се превърне в основа на колективната иденти­фикация и в крайна сметка да доведе до това през 20 век нацията да изглежда като „природна“ общност. Печатните медии обаче в зората на националните държави са съвсем различни – те имат ясна педагогическа роля. Става дума за всекидневна педа­гогика, която трябва да формира добре информирани политически граждани. И това е особено вярно в български контекст, както показва Десислава Лилова – четенето на вестници, абонаментът за тях се превръщат от издателите в „национална кауза“.[2] Дали е полезно да мислим днешните медии през тази оптика? Националната държава от­давна има различна роля, променили са се и медиите. От друга страна медийният про­дукт, произведен на български, си остава локална стока. Именно в тази перспектива националната рамка на съдържанието започва да изглежда естествена. Само за една национална аудитория съобщението за световни катастрофи през броя на засегнатите българи може да е по-важно от самите катастрофи. И естествено само за национален пазар малки градове в световен план, като Пловдив например, могат да излъчват по­вече новини от Париж или Пекин. Или казано по друг начин националната аудитория винаги изкривява медийното съдържание, така че да постави нацията си във фокуса на новините. Проблемът е, когато националната рамка се превърне в криво огледало, а именно на това сме свидетели днес.

Нека разгледаме един пример: как присъства ЕС в българските медии. Без съмнение всеки ден има европейски новини. Вярно, че понякога те са в рубриката „външни нови­ни“, което е проблем, който си струва да мислим, защото член ли сме на един съюз, ако политиките на центъра му се мислят като външни тук. И нещо по-важно, дори и да не са в отделна рубрика институциите и позициите на ЕС винаги се представят като външен коректив на българския политически елит. Всъщност се вълнуваме от две основни теми – европейските доклади и европейските субсидии. Могат ли европейските институции да подредят страната ни, а европейските данъци да платят за този ред? Проблемът е, че днес ЕС е в тежка криза, а европейските елити дебатират дългосрочните политики на съюза. Тече истински европейски дебат – води се на различни езици, но има обща тема. И той не е технически дебат за фискалната стабилност, а за политическото и ико­номическото бъдеще на съюза. Този дебат практически не тече в българските медии. Новини, разбира се, има: знаем какво иска Франция, какво иска Германия, знаем, че Бойко Борисов е с Меркел и пр. Не знаем обаче защо, няма позиции по стратегиче­ските въпроси. В българските медии аргументите за или против Пакта за стабилност и растеж се свеждат до неговото отражение върху страната ни, но никога не коментират ефектите от определени политики върху общото ни европейско пространство. Изобщо идеята, че европейското пространство си е наше, че ние като граждани определяме неговото бъдеще и сме отговорни за него почти отсъства. Нека си припомним проте­стите срещу АСТА – българската публичност се вторачи върху своите си елити, а те за­почнаха да си прехвърлят топката на отговорността. Всъщност гражданските протести срещу АСТА бяха европейски и не случайно спряха ратификацията на договора тъкмо на европейско ниво. Формирането на тази европейска гражданска позиция почти не беше забелязана от медиите, които съобщаваха за протести в различни столици. Още по-радикалният пример са медийните новини за протести в Гърция, в Испания, в Ита­лия и т.н. Всъщност националната рамка не ни позволява да видим, че протестите в Ис­пания са вътрешна работа, че френските искания определят и нашето бъдеще. Подобна нагласа се появява отдолу, но тя трудно променя медийното съдържание на големите както печатни, така и електронни медии. Просто префокусирането предполага усилие и педагогика. А тъкмо от това са се отказали медиите – наместо да формират, те про­дават. По-лесно се продава познат продукт, по-трудно се създава нова пазарна ниша. И така медиите непрекъснато рециклират стари, националистически съдържания. Те всъщност паразитират върху педагогически създадената национална аудитория от по- ранните медии. А за да продават рециклирано съдържание естествено трябва да усил­ват най-популярната част от него. Съвсем наскоро БНТ измисли кампания за популяри­зиране на кирилицата – „пишете на кирилица“ беше основното послание. Разбира се подобна кампания веднага влиза в логиката на „българската“ азбука, която сме дали на света, както и в логиката на европейското многообразие на езиците. Невинна кампания по опазване на собствената ни специфика. С една малка добавка – именно настоява­нето върху кирилицата в онлайн пространството е една от националистическите битки. Да пишеш на кирилица като морален императив онлайн се римува с това да мразиш циганите, да си против новините на турски, да биеш хомосексуалните. Всъщност откро­вено расистките съдържания онлайн са просто една степен повече на националното медийно съдържание. Иначе логиката, аргументацията им, рамките, в които се мисли националното, са съвсем еднакви. А националното без съмнение е сведено до етниче­ско – от медиите, от учебниците, често от политическите елити.

Има обаче един любопитен парадокс. Въпреки че медийната публичност е изцяло конструирана през национална рамка, а по време на национални празници става от­кровено националистическа (подарява знамена, пуска стари националистически фил­ми, организира националистически кампании и игри), все пак има специфична група хора, които се наричат националисти, т.е. маркират се като особени и се превръщат в говорители на националното. Самите тези националисти от своя страна се чувстват като малцинство, като застрашени, като хора, лишени от права и право на глас, т.е. разказват как собствената им позиция не присъства в медиите. Как е възможен този парадокс? Това е поредното криво огледало на медийния национализъм. Толкова от­давна живеем в национална държава, че сме забравили за какво може да служи наци­онализма – не става дума толкова за съревнование по древност (както практикуваме национализма днес), а по-скоро за измисляне на солидарност между непознати, за политическа рамка, в която може да се говори за „общото благо“. Работата е там, че и солидарността и общото благо бяха дискредитирани, остана единствено израза „наци­онален интерес“. А той има особени функции. Само един пример: през 2010 г. Цецка Цачева съобщава в Плевен, че построяването на АЕЦ Белене е „български национа­лен интерес“, само две години по-късно същият израз оправдава спирането на проекта. Накратко, изразът „национален интерес“ се превръща в куха тапа, която спира, а не започва дебата. Просто защото националният интерес е предпоставен като ясен, как­то нацията е природа, така и интересът й би трябвало да е природен. В този смисъл най-големият проблем е тъкмо отказът на медиите да бъдат пространство на дебат и анализ. Етническият национализъм на медийното съдържание позволява всъщност да се продава кух продукт, националното става добър декор за липсата на политическо.

Откъс от Медии и демокрация: свобода, плурализъм, право
съставители Жил Руе, Орлин Спасов, Рудолф Барч
Фондация „Медийна демокрация“ София, 2013



[1] Виж Андерсън, Бенедикт (1998). Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпростра­нението на национализма. София: Критика и хуманизъм.

[2] Виж Лилова, Десислава (2003). Възрожденските значения на националното име. София: Просвета.