Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Подобни важни пасажи от произведенията на Захарий Стоянов не са цитирани или анализирани в социологически и исторически тълкувания на неговото наследство. И то от страх неговият образ, идолизиран на свой ред, да не намали своя ореол на идеологически чист патриот, свързан с Русия. Един такъв пасаж, останал скрит от широката публика, е от предисловието му към брошурата на Георги С. Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“ (1886, удебеляването мое). [1]

„Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г.Раковски, Л.Каравелов, В.Левски, Хр.Ботйов, А.Кънчев, П.Волов, Г.Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския… „

Не може да има съмнение, че Захарий Стоянов е съзнавал своята роля на хроникьор, който трябва да описва фактите „без всяка претенция [...] да [им] бъдем съдия“. В споменатото предисловие към „Записките“ той се е представил с качествата, с които и днес западните социолози подхождат към своите изследвания: събиратели и записватели на факти и събития без да им дават оценка (удебеляванията мои).[2]

„Най-после ние сме прост повествувател на факти и на събития. Ето плана и целта на настоящата ни книга, само върху тая ни крепост нека стрелят бъдещите критици. В пипането на фактите, на събитията и на епохата, за която пишем, сме се старали да бъдем верни, безпристрастни и добросъвестни. По-нататък — лозето е без пъдар. Имаме още и тая опора, че сме без всякаква претенция на критико-исторически оценител на тия факти. Ако сегиз-тогиз неволно са казани някои наши лични впечатления и съждения, гдето става дума за характеристика, то никога не сме мислели да бъдем съдия. Ние може да грешим на много места под влиянието на различни минали и съвременни събития; но с това ни най-малко не предрешаваме всемогъщия глас на нсторията. Ние сме съвременници, слаб ни е гласецът за такава работа. Само тя, историята, трябва да каже като какво място ще да завземе Христо Ботйов между българските списатели, поети, патриоти и дейци; какво е било неговото влияние и ще да бъде в развитието на нашето политическо и нравствено възраждане. За нас ще да бъде доволно само едно удовлетворение ако ни се признае, че Ботйов е бил от ония наши деятели, комуто се следва да има биография, и че ние в качеството си на такъв първи сме се явили и посъбрали едно-друго, което поне за основа да послужи на по-достойните.“

Дали са се явили „по-достойни“ може да се спори. Но не това е най-важното. Захарий Стоянов – неговият живот и неговото литературно наследство, взети поотделно или като неделима сплав – доказва две ключови липси в развитието на българската култура. Първата и най-съществена: четири века съществуване без документална следа. Втората: последвалата неспособност на българските елити да оценят по достойнство и ползват социологическия подход на Захарий, който ни е завещал една комплексна, необременена от идеологии и партийни пристрастия картина на първоначално самоосъзнаване като национална култура. Та за Захарий Стоянов няма написана сериозно документирана биография, каквито има за всички значими личности в западните държави!

Тази неспособност да оценим своите достижения се превърна в хронична социална недъгавост, защото се прояви и в следващите два прехода – от монархия към комунистическа диктатура и от комунизъм към пост-комунистическа демокрация.

От сложната картина на борбите за национално освобождение – а те са били борби за национално самосъзнание – поколенията са видяли само героичното, онова, което може да се хиперболизира и да задоволи идолопоклонническата фразеология на национализма. Никъде не е цитиран например този пасаж от „Записките“ (удебеляванията мои):[3]

„Бае Иван [у когото са отседнали въстаниците, когато пристига кървавото писмо от Каблешков] беше от ония хора, които се срещат твърде много из България и които са бунтовници само дотогава, докато не е замирисало на барут, дордето работата се върши на бяла книга. Ако той говореше преди няколко часа, че едното му око гледа все в шумата, той изпълняваше една обязаност, обща по него време за всекиго българина, като си мислеше, че една вечер ще постоим само в къщата му, а после ще да си отидем, както всеки гости. Той не сънуваше даже, че първата пушка на панагюрското въстание ще да припука от неговата къща.

Далеч от мене всяка мисъл да обвинявам бае Ивана в нерешителност. Както той, така и панагюрските граждани, които искаха да почакаме още малко, хора еснафлии, с тежки семейства и известен имот – не им беше така лесно да презрат всичко това и да грабнат пушката заедно с отчаяните и компрометирани апостоли, за които отдавна нямаше прибежище в България. Не така бе лесно за един довчерашен мирен гражданин да стане от един път бунтовник.“

Ако горното може да се приеме за универсална класова характеристика на всички общества, ключът към разбирането на българската специфика е в това, че а) тази характеристика не е била никога сериозно признавана и анализирана, за разлика от обществата на Запад и б) поради намесата на външни сили, трите земетръсни промени в българските форми на държавно управление – 1878, 1944 и 1989 – не са никога били осъществени самостоятелно от онези класи в България, които са се оказвали на гребена на историческата вълна. Поради това последните са си приписвали заслуги за неизвършени дела под формата на пренаписване (де факто, изопачаване) на историята. А изопачаването е ставало лесно поради липсата на документи. То е било допълнително улеснявано от амбивалентността на българската интелигенция, която, поради липсата на факти, които да възвисяват националното самосъзнание, е компенсирала ниското си самочувствие с прекомерна привързаност или към европейската, или към проруската културна традиция, но не се е стремяла да дефинира и утвърди автентично българските характеристики на родната култура. Захарий Стоянов е доловил това за онзи първи период от самостоятелното съществуване на българското общество и го е изразил много точно в предговора си към биографията на Левски (удебеляванията мои):[4]

„Най-после и ние сме народ, боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнсто, което трябва да тържествува над чуждите авторитети ... Доволно сме кадили тамян пред ония идоли, за които никакъв спор е немислим, че те не могат да бъдат един ден наши. ... „Признателност и братски чувства“ – викаме ние и литературно, и диломатически, и частно помежду си. А нима нашите собствени братя, нашите герои ... не заслужават горните почести? ... Ако нашите велики мъже не са можели да достигнат величието на европейците, то и в тоя случай не те са криви, а обстоятелствата и средата, които са препятствували на първите, а спомагали на вторите.“

Обстоятелствата и средата! Едни са те в Европа, която е водела исторически отчет за своето развитие – други на Балканите, където булото на мрака е обричало историята на забрава. Още по-лошо: на изопачение! Онези, които са научени да виждат миналото си документирано и осмислено, имат силно отвращение от лъжата. Онези, които не са били привикнати да четат документи, а само преразкази, лесно приемат лъжата за истина и са сами склонни да лъжат.

Но има в миналото на всички нации и една категория личности, които придобиват ореола на святост и неоспоримост сякаш независимо от „обстоятелствата и средата“. Тях не ги засягат нито новооткритите документи, нито лъжата. Дори в отсъствието на достатъчно писмени сведения за тях, те стават неделим символен елемент от националното съзнание със своето историческо обаяние, което се приема еднозначно и безкритично.

5. Васил Левски

Единствената такава личност в българското минало е Васил Левски. Едва ли има човек, учил се в българско училище, който да не знае всичко за Васил Левски! И да не се изпълва с гордост при споменаване на името му.

В същото време за него се знае най-малко. Затова и (сякаш) се знае всичко. И това „всичко“ е само добро и само приповдигнато. Този желан, нарочно търсен статус на кумир е толкова по-възможен, колкото по-малко документални доказателства могат да се намерят, защото няма човек, който не допуска грешки и в документите всеки човек от миналото се оказва противоречив, с човешките си слабости, с временните си морални компромиси. Такъв е случая с почти всички останали български ревюлюционери от времето на Левски и особено с онези, които са останали живи след Освобождението. Левски се е оказал подходящата личност, достойна да свети като звезда в съзнанието на българите вече 140 години след обесването му, по две причини: липсата на точни сведения за личния му живот и нелегалната му активност, последвана от мъченическа смърт.

Всепризнатата оскъдност на документални доказателства за характера и дейността на Левски се замества по два начина. От народа – чрез идолизиране и желание да бъде канонизиран в светец, от социалната наука – с интерпретативни подходи[5].

Няма съмнение – защото за това има документи – че Васил Иванов се е отказал от служба на църквата и е организирал по свой собствен модел национално-освободителното движение през края на 60-те и началото на 70-те години на 19 век в България. Но колкото и да е бил по-прогресивен от сподвижниците си в своите възгледи за начините, по които българското население трябва да се освободи от принадлежността си към империята, и за евентуалното държавно устройство след освобождението, няма доказателства, че: а) той би могъл сам да постигне целите си, ако не са били останалите будни българи, работещи в Букурещ или поели сигурна смърт с четите, прехвърляни от там през Дунава на юг; и б) има каузална връзка между неговата дейност и окупацията на българските земи от руски войски, принудила султана да признае автономност на България.       

Левски е бил опроверган от събитията и в двата аспекта на своите – доколкото може да се съди от откъслечни негови изказвания – прогресивни възгледи, които се оказват твърде идеалистични за тогавашната социална и политическа обстановка. Фактите говорят, че освобождението на българското население е станало не с революция отвътре, а с решителна военна намеса отвън; намеса, която, независимо от „братските“ чувства на тогавашния момент, е била продиктувана от политически интереси и е успяла поради естественото отслабване на самата империя. На второ място, държавното устройство след Освобождението съвсем не е „чиста и свята република“, а конституционна монархия, изградена по западен модел.

И въпреки това именно Левски е надвишил всички останали революционери от онова време в съзнанието на българите. Той е станал националния герой. Той се е превърнал в кумир. Мястото на погребението му и предполагаемите негови кости станаха повод за национално разногласие между официалната историческа наука и населението, при което, естествено, вярата на населението надделя. Населението продължи да държи на своето, защото науката не можа да намери документи, които да бъдат сигурно доказателство за наличието на факти: акт за смърт в гражданските регистри, място на погребението, надгробен камък, специфични костни особености, изобщо някаква материална следа за насилствената кончина на човека, който единствен е предизвикал турската власт да се отнесе сериозно към надигащата се въоръжена съпротива срещу нея и, по законите на човешкото състояние, да го превърне в мъченик. А само фактите биха могли да преодолеят мистификациите и вярата в конспирации. Ето как дори фанатично придържащия се към свидетели и документи Захарий Стоянов, описва края на Левски:[6]

„Трябва да ви кажа и това, че нашият герой се е самоубил. Щом той чул решението на комисията, че ще бъде обесен, като го вкарали в завтора ударил си главата от каменната стена няколко пъти и се повалил на земята безчувствен. В такова положение го намерила стражата, когато отишла да го вади за бесилницата, той бил изгубил вече чувства и много малки признаци показвали, че душата не е оставила още многострадалното тяло ... Смъртните останки на юнака са погребани в София.“

Васил Иванов е бил необходимата личност – себеотрицателен, тайнствен, оставил спомени за „лъвска“ сила и храброст, съзнателно унищожил всяка следа от многобройните роли, в които се е превъплъщавал и, най-сетне, загинал като мъченик – от която българите са се нуждаели, за да имат и те свой национален герой. Странно или не – нуждаят се и днес!

Фундаменталната причина за това превръщане на Васил Иванов Дякона във Васил Левски – равносилно на обожествяване – е онова, което не се е случило в българското минало. То е една невъзстановима липса! Липса на записана история в течение на четири века. Тъмно пространство, което е трябвало да бъде запълнено. Прекъсната документална връзка между епохата, за която има богатство от исторически документи – двете български царства с приемането на християнството, опазването и утвърждаването на отричаната и гонена тогава славянска писменост именно на българска територия, Златният век на България по времето на Симеон ... – и времето, когато България отново има своя държавност.

От гледната точка на историческата социология, необратимата институционална верига от решения и събития, която е прекъснала развитието на българското общество и го е тласнала към един толкова дълъг период на неясно съществуване и фактологическа недостатъчност, е отказа на католическия запад да спаси източното (византийско) християнство, с което той е бил в постоянен конфликт, от помюсюлманчване. Това е, впрочем, съдбата на голяма част от Балканския полуостров, с изключение на най-западната му периферия. Самият този безкнижен и безпросветен период, на свой ред, става причина, когато започват да назряват условия за разкъсване на връзките между населението и турската администрация, личностите първи осъзнали възможността за освобождение да не получат широка обществена подкрепа, така необходима за успеха на една вътрешна революция. Със своя усет за силата на съдбата Захарий Стоянов казва следното за Левски (удебеляването мое):[7]

„... защо само Левски не е можел да търпи грешките на своите съвременници, лицемерното калугерство; защо само той да се въоръжи толкова против угнетението на турския ятаган, когато заедно с него са въздишали и теглили ако не и повече милиони други същества? Тук е тайната, в подобни само явления може да се определи граница между обикновеното и необикновеното, между слабото и великото, между низките създания и високите характери, които са рядкост във всеки народ и които предшествуват смъртната тълпа. Другояче не можем да си обясним появяването на Левски в шестдесета година. [...] Ако Левски се беше ровил не в мрачната епоха на нашето минало, то той щеше да бъде друг човек, а не бунтовник, към други неща щеше да употреби своя талант.“

Захарий, дистанцираният от чувства и оценки историограф в „Записките“, не скрива своето пристрастие към Левски и Ботев в биографиите, които е написал за тях. Но разликата между двете биографии е очебиеща: Ботевата почива на много документи и събития, за които е имало свидетели, докато тази на Левски е пълна с предположения и свободни асоциации. Може без риск от сериозна грешка да се твърди, че Захарий е положил основите на героизирането на Левски. И го е направил съзнателно, защото е разбирал колко важна за солидарността на едно общество е личността с „висок характер“. Особено ако тази личност се появява в момента на началото, когато се пише първата страница от една дълго отсъстваща история.

От това начало до днес нещата са се променили що се отнася до документирането на събитията. Архиви има, книжнина има, регистрацията на културното развитие не е преставала. Съществува Левски като модел на революционер и политик; съществува Захарий Стоянов като модел на социолог на историята. Левски се е жертвал в името на националната кауза, дори когато зад нея не е стояло общество с колективно самосъзнание. Захарий се е посветил на същата тази кауза, за да регистрира – колкото може по-обективно и надлично – първите кълнове на такова самосъзнание, което тутакси се е показало склонно да забрави за своите герои (наричани от него хаймани, пройдохи, нехранимайковци и др.). Ние почти не знаем как Левски е употребявал българския език, но знаем с каква вещина и въображание Захарий го е изпозвал. Левски е бил действие, Захарий – памет за действието. Поколенията нямаше да знаят за Левски, ако не беше Захарий – Захарий не би могъл да се появи, ако го нямаше Левски. Продължени ли са тези два взаимозависими модела във времето, за да се създаде традиция на политика, която да произтича от народа и служи на народа, и на историография, която се придържа само към фактите и игнорира идеологиите или страстите на момента[8]?

Това е въпросът, на който историческата социология на българското общество би трябвало да отговори, без да се влияе от идеологии, митове и моментни състояния на възход или криза. Този въпрос има два аспекта: а) вървяла ли е освободена България по пътеката, по която са я тласнали събитията от втората половина на 19 век или са се появили препятствия, които са я отклонили по друга пътека? и б) възстановен ли е континюитетът в нейната съвременна културна история? Отговорите на първия аспект биха показали дали връзката между канонизирания Левски и хората, които днес искат да установят демократично управление, е плътна и релевантна или нейното съществуване е само една фикция, показателна за недоразвито национално самосъзнание. Отговорите на втория аспект биха разкрили празнините или изопаченията в историческия наратив, дължащи се на следващите прекъсвания на историята, каквото е например периода на авторитарното управление на БКП.

6. Юлия Кръстева

Ако се приложи стриктно принципа на несигурността на Хайзенберг по отношение на влиянието на наблюдателя върху наблюдаемото и теорията на Томас Кун за парадигмите в социалните науки, няма съмнение, че колкото по-отдалечен в социално отношение е социологът от обществената група, която изследва, толкова по-обективни ще бъдат неговите подходи и по-безпогрешни неговите заключения. Натрупаната през последните десетилетия културологична литература обаче подлага на преоценка валидността на това твърдение: оказва се, че културите се поддават трудно на обективно наблюдение от хората, които се намират извън тях, включително и от онези, които са напуснали родната си култура и се опитват да я интерпретират като хора извън нея.

Модерната социология сравнително успешно преодолява тази неподатливост на културите към чужди наблюдатели с метода на Participant observation (участващ наблюдател). Ударението пада върху наблюдател (вместо интерпретатор), който извършва наблюдението си отвътре, в културната сърцевина на наблюдаваната група. В съчетание с историческата социология, този метод включва наблюдение не само на взаимодействията между членовете на групата, но и на пътеката от документирани исторически събития и реакции на групата към тях. Фигуративно казано, обратно на Бйелич, който смята, че ако някой те замеря с лайна, ти трябва да му отговориш като лайно, убедителна критика на херменевтичните подходи към културата може да се направи от позициите на участващия наблюдател, въоръжен с инструментариума на историческата социология. Главната цел е търсенето на каузалност на базата на документален материал.

Юлия Кръстева е институция, самосъздала се във френската култура и, поради монументалността на интелектуалния й принос, превърнала се в съставна част на френските институции. В есето си „България, страдание мое“ писано през ноември 1994 и публикувано през 1995, тя заявява и тълкува за първи път своето отношение към България. С него Кръстева издава своята ранимост – нещо, което е табу за човек, функциониращ под властта на френския вкус. Ето защо само вътрешно нечувствителния човек ще се втурне да критикува съдържанието на това есе преди да е разбрал импулсите, от които се е родило. Отговаряйки на въпроси за него през 1997[9], Кръстева говори за изгнанието, което е „трагедия, но също и спасение. Не трябва да се забравят тези две негови страни; ако човек забрави едната, мисля, че ще сгреши. Болезнено е да изгубиш корените си, някакво „гражданство“ – все едно, че убиваш майка си, – и същевременно се дистанцираш от всичко, както от себе си, така и от приемащата те страна. Ставаш бдителен.“ Изгнание е тежка дума, може би най-драматичната от всички синоними, обозначаващи живота извън родното място, но Кръстева я употребява уверено, без да оставя съмнения, че не се отнася за нея. Нейното блестящо интелектуално описание на имигрантското състояние, до което стига всеки човек, интегрирал се в неродна култура и същевременно способен на интроспекция, сплита в едно интелектуалните и моралните му измерения дори само с това, че то обяснява не емиграцията, а изгнанието. Емиграцията е преместване в друга дъжава – изгнанието е морално изпитание.

Не може да се твърди със сигурност дали Кръстева осъзнава, че това нейно есе е писано от прекалено лична, едва ли не интимна гледна точка, за да обясни едно национално състояние, което предизвиква тревога (обективно, не само у нея) и което а) трябва да бъде обяснено и б) лекувано. Обяснението тя търси в православието, лечението – в изучаването на моралните философи на Европа и подобряването на езика, а оттам и на вкуса. За модел й служи Франция. Този модел неусетно за самата нея превръща началния интимен и състрадателен тон, който отговаря на душевното й състояние – едновременно вътре във и вън от България, както тя самата заявява – в назидателен. Няма интелект, който да е в състояние да избегне такова изместване, когато се опитва да събере в едно методи и култури, които са асинхронни. Все едно да искаш солисти от български фолклорен ансамбъл да пеят в парижка постановка на „Силата на съдбата“. Блестящият автор пада във вълчата яма на собствените си методологични предпочитания.

Но в своето несъгласие със съдържанието му, вместо осъждане и отхвърляне на написаното от Кръстева – нещо, което би било признак на лош вкус и дори арогантност, разумно би било да го анализираме и видим полезното в него. Грешките на добрия автор са не по-малко полезни от постиженията му, защото той винаги търси истината и пише кохерентно, заблудите му са искрени и изводите му са адекватни на въпросите, които си задава, и на методите, с които търси отговорите.

В случая става дума за опит да се интерпретира една локална култура от позициите на друга. Другата смята себе си за по-висока, едва ли не за универсален стандарт. Казано в стила на Кръстева, тя не харесва вече мусаката, която навремето е приготвяла майка й, защото е свикнала да вечеря с Coquilles Saint-Jacques à la sauce Béarnaise. Във всяко такова съпоставяне има неизбежни елементи на снобизъм, но неговата истинска стойност е в това, че от него научаваме много повече за авторката му, отколкото за културата, от която тя се интересува. Грешката на Кръстева е, че гледа на България като на пациент, който се нуждае от психоанализа и чиито проблеми могат да бъдат обяснени с лингвистичните теории, в чието създаване тя самата има принос. Според тези теории езикът е структура, която може да обясни културите, и своето обяснение за българското състояние тя търси в „непохватния синтаксис“, в „тези дълбинни метафори, които нямат нищо общо с френската вежливост и очевидност“. Те я отклоняват от френския вкус. „Френският вкус“ – продължава тя – „е акт на вежливост между хора, които споделят еднаква реторика, едно и също натрупване на образи и фрази, една и съща комбинация от четива и разговори, в едно стабилно общество. Напразно възкръсвам на френски, от почти петдесет години насам моят френски вкус не винаги устоява на тласъците на една древна музика, обвита около един все още жив спомен. От тези скачени съдове изплува някаква странна реч, чужда на самата себе си, нито от тук, нито от там, една чудовищна задушевност.“ Дори неуместният й опит да търси обяснение на БКС в православието минава през езиков анализ на Светата троица.

Жената на кушетката в това есе всъщност е самата Кръстева. Тя се опитва да превърне изгнаничеството в културна позиция. Тя призовава „от една страна, да се доразвият езиците и националните култури, а от друга, да се подпомагат тези все още редки, макар и множащи се видове, да се защищават тези хибридни чудовища, каквито сме ние, мигриращите писатели, които рискуват онова, което не се знае нито тук, нито там.“ Но колкото вярно и красиво да е описала състоянието си, Кръстева дълбоко се заблуждава, че чрез него може да се постигне задоволителен обяснителен модел на България. Или на която и да било локална култура. Локалното се съпротивлява на интерпретации, несвързани с неговата история – от къде идва и накъде отива – както и на влияния и привнесени отвън модели. Илюзията за глобалност, която днешните съобщителни технологии внушават, всъщност изважда наяве скритата допреди непреодолима сила на локалното. На фона на глобалността, локалното – БКС – изпъква с неподозирана внушителност.

За да бъде картината пълна, важно е освен това да се намери социологично опровержение на натрапената през вековете илюзия, че съществува йерархия на културите. Йерархиите са продукт на оценъчно мислене, поради което херменевтиката не може да мине без тях. А социологията е аналитичен портрет, не оценка. И достоверността на този портрет е в правопропорционална зависимост от количеството доказателствен материал употребен за изследване на процесите, които са довели локалната култура до състоянието й в дадения момент. С една дума, това, че познаваме добре френското общество се дължи на количеството документирана история за него, олицетворяваща неговия континюитет – не на това, че при моментното му наблюдение днес то ни изглежда по-ясно категоризирано от българското.

Това заблуждение за съществуването на по-високи и по-ниски локални култури, по силата на иронията, личи най-добре на нивото на езика. Според съвременната теория за езика като вродена способност на мозъка, която всеки човек развива в зависимост от речта, която чува веднага след раждането си, всеки език може да изрази всичко за човека и неговото състояние и то в еднакви степени на изразителност, поетичност и информативност. Това е така, защото езикът в социума е функция, а не структура; следствие, а не причина. Българският език несъмнено не претендира да изразява вкус, нито е продукт на вековни философски занимания, но за него важи със същата сила твърдението, че е акт на общуване между хора, които споделят еднаква реторика, едно и също натрупване на образи и фрази, една и съща комбинация от четива и разговори, само че в едно нестабилно общество. Какво оценява Кръстева тук – обществото или функцията на езика? Идиличната красота на Ботевото „Настане вечер, месец изгрее. Звезди обсипят свода небесен. Гора зашуми, вятър повее, Балканът пее хайдушка песен“ не е по-незначителна, безвкусна или маловажна от Верленовото „Les sanglots longs des violons de l’automne blessent mon coeur d’une languer monotone.“

Всяка култура има своите езикови регистри: едни класи говорят изискана реч, други говорят просташки, а някъде по средата тези говори преливат едни в други. Езикът обаче е следствие от националното самосъзнание – от „стабилното общество“ или от търсещото себе си общество – а не негова причина. Не езикът е направил френското общество стабилно, а стабилитетът на френското общество е намерил израз във френския език. И този език никога няма да бъде модел за българския, в който се оглежда българското общество.

С голяма вероятност може да се твърди, че Юлия Кръстева е гледала „Силата на съдбата“ и се е вълнувала от нейната музика – едно универсално, надкултурно преживяване. Малка е вероятността обаче да е чела Захарий Стоянов; например, тя е сбъркала годината на Освобождението, вместо 1878 е писала 1875, и тази грешка не е поправена в оригиналния текст на нейния персонален сайт[10]. А какъв поучителен пост-структурален и/или психоаналитичен анализ би се получил, ако беше го чела и се беше заинтересувала от него и от другите езикови извори, от които тече днес „обезобразената“ (според нея) българска реч!

За Васил Левски, тя казва в едно интервю за Le Nouvel Observateur през 1992 година, посветено на София: „Този дякон от 19 век е имал навика да се крие в Драгалевския манастир, близо до София, където понякога нашето семейство прекарваше уикендите си. Левски се е борил против турците. След като го арестували, той разбил черепа си в стената на килията си, за да избегне мъченията. Може да видите паметника на Левски в центъра на София.“[11] Този „личен“ спомен за Левски тя свързва със стадион „Васил Левски“, където е ходила да вика „Хайде, Левски!“, когато любимия й отбор е играел срещу ДНА (Дом на Народната Армия).

Спомените навяват меланхолия. Задълбоченото опознаване на рождената култура свидетелства за отговорност пред съдбата. Изгнаникът, дори най-интегрираният в гостоприемната култура, каквато е Кръстева, се люшка между меланхолията и отговорността. Поуката от нейните интерпретации на България е, че симпатиите, които изпитваме към меланхолията, не бива да ни заслепяват за отсъствието на отговорност. Ако българското общество е обект на наблюдение с оглед постигане на консенсус за неговото съвременно състояние, това наблюдение трябва да се извърши без сантименти, системно, и с инструментариума на историческата социология. Ако някой се заеме с това, дали ще го извърши отвътре или отвън, престава да бъде проблем. Важно е да го извърши с методология, която максимално изключва намесата на личния фактор.

7. Съдба

Силата на съдбата е ярко показана в операта на Кристоф Вилибалд Глук „Орфей и Евридика“. Орфей, сладкогласият аргонавт, който с божественото си пеене е омайвал всички, дори камъните и боговете, и е успял да надпее Сирените и да спаси кораба на Одисей, е постигнат от нещастие: по време на сватбата им, любимата му Евридика е подгонена от сатир, стъпва в гнездо на отровни змии и умира от ухапване. Сърцето на Орфей е толкова тъжно, че той пее песен, която размеква душите на всички нимфи и богове и нимфите го накарват да отиде в долния свят и изведе оттам Евридика. Там долу неговата музика успява да стопи сърцето дори на пазителите на долния свят, Хадес и Персефона, и те му разрешават да вземе Евридика при едно условие: да върви пред нея и да не се обръща, докато и двамата не стигнат горния свят. Едва дочакал да стигне горния свят обаче, Орфей губи търпение и се обръща. Евридика, която още не е престъпила прага към този свят, отново изчезва, този път завинаги. Дори най-възвишеното изкуство се оказва слабо, за да преодолее трагичността, носена от съдбата.

Глук е роден в Бавария, но французите го смятат в голяма степен за френски композитор, понеже през голяма част от живота си е творил в Париж, където е композирал осем опери на френски език. Орфей, според някои гръцки източници, се е родил в Тракия, но е живял в подножието на Олимп. Превърнат в герой от митологията, на кого принадлежи той: на гърците, на наследниците на траките, или на французите?

Нека бъдем смирени и се съгласим, че Орфей принадлежи на човечеството, защото символизира човешкия гений да твори музика и човешката съдба да преживява трагедии въпреки добродетелността. Но Евридика? Не е ли тя също толкова трагична? В едно българско стихотворение, сътворено през 21 век от жена, трагедията на Евридика е показана в един внезапен, гениален стих: „Не искам да се върна в мъртвата жена – не се обръщай.“[12] И акцентите на цялото стихотворение изразяват метафорична дълбочина и ... ВКУС! „Аз те следвам .../ Вярвай, че те следвам .../, макар че стръмна е надеждата... не се обръщай, не искам да се върна в мъртвата жена – не се обръщай/ Сбогом, сбогом, сбогом.“ Евридика знае, че Орфей ще се обърне и върви след него водена само от – не от надеждата – от илюзията на любовта.

Нека бъдем прозорливи и се съгласим, че написания през 2012 година на български език роман „Възвишение“ от Милен Русков, е езиково чудо, невъзможно в една дирижирана езикова среда. Това е текст, който ОТРАЗЯВА философията на себеосъзнаването на една балканска нация и го прави с езиково въображение, адекватно на нестабилното й състояние. А какво е адекватността, ако не вкус!

Нека се съгласим още, че на зова на Паисий, отправен към българите още през средата на 18 век, да познаят историята си, още не е отговорено с необходимата научна обективност. Българите не са стигнали до простите неща, на които почива метода на историческата социология. Преведени на лаически език, те се свеждат до две твърдения. Едното е, че съгласие се постига най-лесно, когато предметът на наблюдение е извън наблюдателите, несвързан емоционално с нито един от тях. Вземете кой да е анатомичен атлас и погледнете рисунка или фотография на мускул. Той има име, форма, определени характеристики; и всички, които гледат атласа, нямат възражение за нито едно от тези неща. Второто е, че разговор се води най-пълноценно, когато събеседниците говорят в един и същ звуков и смислов регистър. Тембъра на гласовете им продължава да бъде различен, но те се слушат, защото общият регистър им позволява да се чуват и по този начин да общуват. Историята на културите е изключително комплексна не за да ни обърква, а за да ни кара по-добре да търсим обяснителни модели за техния произход и оформяне.

Едва когато започнем да се съгласяваме и за валидността на обяснителните модели, ще можем да погледнем съдбата си право в очите и да признаем нейната сила. А това ще означава, че сме признали собствената си сила.

Айова Сити, март-април 2013



[1] Цитат по http://www.narodnapamet.com/2010/02/blog-post.html, посетен на 2 април, 2013.

[2] http://chitanka.info/text/3747-hristo-botjov, посетен на 3 април 2013

[3] http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=149&WorkID=5774&Level=1, посетен през април 2013

[4] Стоянов, З. Васил Левски (Дяконът): Черти из живота му. Издателство на БЗНС, София 1982, с. 15.

[5] Като пример може да се посочат книгата на Мария Тодорова „Живият архив на Васил Левски“, София, Парадигма 2009, и статията „По повод ‘Живият архив на Васил Левски’“ от Мария Тодорова, в която Ивайло Дичев интерпретира тази книга, http://www.librev.com/index.php/discussion-culture-publisher/1849-2012-11-21-17-51-33, посетена на 6 април, 2013. Подобна е и статията на Румен Даскалов „Митологизиране в историята: по български примери“, http://www.librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/1655-2012-06-24-09-44-55, посетен на 6 април, 2013.

[6] Стоянов, З. Васил Левски (Дяконът): Черти из живота му. Издателство на БЗНС, София 1982, с. 109.

[7] Стоянов, З. Васил Левски (Дяконът): Черти из живота му. Издателство на БЗНС, София 1982, с. 27.

[8] За чисто човешките трудности, пред които се изправя онзи, който иска възможно най-неутрално и безоценъчно да предаде комплексността на всеки социален процес, самият Захарий пише на много места, но в биографията на Левски те са предадени по най-трогателен начин: „Аз казах за моя герой онова, което е положителна истина и което той е вършил; а комуто се види грубо неговото поведение и характерът му, то нека го облагородява отпосле по вкуса на своята публика. […] Засега обаче читателите да не търсят от мене строго безпристрастна оценка. Колкото и да се предвардях да бъда само прост тълкувател на факти и верни картини, не можах да се стърпя, за да не изпусна на някои места по две-три думи – мои съждения и заключения. Не е да не признавам вредата от тая необективност, но що да се чини? – Прости смъртни сме.“ (цит. съч. , с. 18 и с. 112)

[9] Леви, А. Едно българско изгнание. Разговор с Юлия Кръстева, Хора и миграции (Hommes & Migrations), № 1205, януари-февруари 1997

[10] http://www.kristeva.fr/bulgarie.html, посетен на 10 април, 2013.

[11] Kristeva J. Interviews, ed. by Ross M. Guberman. Columbia University Press, New York 1996, p. 139

[12] Мирела Иванова, „Евридика“, с. 101 от сборника Еклектики, СОНМ – София 2002.

Златко Ангелов

Златко Ангелов (1946) е български писател, който живее в Испания. Автор e на мемоарната книга „Communism and the Remorse of an Innocent victimizer“ (Texas A&M University Press, 2002), сборника с новели „Еротични спомени“ (Сиела, 2012), сборника с разкази „Любов на Boogie Street“ (Скалино, 2013), книгата за Америка „Моята Америка“ (Ерго, 2015) и сборника с литературни есета “Литература на края на света” (Лексикон, 2017). Негова публицистика и литературна критика четете в дигиталното издание „Неизбежна проза“, както и на личния му блог www.antipropaganda.net.

Други статии от този автор

Посетители

34
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 1 ден
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 5 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 5 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... Сряда, 21 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко прави един... Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Без да съм... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019