Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Член пети от немската конституция гласи: „Цензура не се осъществява“. И какво, ако тя все пак се осъществява? Например с човеколюбивото намерение да се пощадят чувствата на определени малцинства? Известни немски издателства обявиха, че възнамеряват да преработят изданията на някои класически детски книги и да заменят изрази, които могат да бъдат възприети като обидни, с по-неутрални такива. Клаус Вилберг от издателство „Тинеман“, което издава книгите на Михаел Енде и Отфрид Пройслер, възнамерява да премахне „остарели и политически вече некоректни изрази“. А как иначе, освен като цензура и фалшифициране, трябва да се нарече нещо подобно?

В книгата на Пройслер Малката вещица три деца се преобличат съответно като негърче, китайско момиченце и турче. Тези понятия трябва да изчезнат, според волята на Вилберг: „Децата ще се преобличат като нещо друго“. Но изборът им намалява все повече: като индианец, циганин и ескимос също не става, това би било дискриминация; спяща красавица би било сексистко, а шейх – враждебно към исляма. А вещица пък изобщо не върви, вече много отдавна.

Може би пират? Най-силното желание на Пипи е да стане пират. Сега за сега героинята от легендарната трилогия на Астрид Линдгрен Пипи дългото чорапче е само „негърска принцеса“, Тоест, беше. Издателство „Йотингер“ е отстранило обидната думичка още преди години. Днес Пипи е „тихоокеанска“ принцеса (Südseeprinzessin). По онова време, в средата на 60-те години, думата все още не е била обидна, казва издателството, днес вече тя не може да бъде оставена без поправка. В страната се разразява фурор от политическа коректност. Министърката Кристина Шрьодер, запитана от вестник „Ди Цайт“, как самата тя би се произнесла за „малкото негърче“, което се появява още в самото начало на романа на Михаел Енде Джим Кнопф и Лукас машинистът, отговаря, че би направила от него „бебе с черен цвят на кожата“.

Нека сега да огледаме сцената. На остров Лумерланд, който, под регентството на крал Алфонс Дванадесет-без-петнадесети, е обитаван от госпожа Ваас, господин Ермел и Лукас машиниста, един ден пристига пощенски пакет. Отварят го:

„‚Бебе!‘, извикаха всички изненадано, ‚черно бебе!‘ – ‚Това най-вероятно е един малък негър‘, отбеляза господин Ермел и направи много умна физиономия.“

Госпожа Шрьодер сигурно ще преведе откъса така: „‚Бебе!‘, извикаха всички изненадано, ‚черно бебе!‘ – ‚Това най-вероятно е бебе с черен цвят на кожата‘,отбеляза господин Ермел и направи много умна физиономия.“

Господин Ермел е човек с голяма доброта и малко разум, но пък чак толкова тъп – не. И целия виц на сцената изчезва. Защото истински черният в Лумерланд е Лукас, който по цял ден пътува с локомотива си по острова и никога не успява да измие напълно саждите, въпреки своя особен „машинистки сапун“. Той си остава значи черен, „но когато се усмихваше, в устата му се проблясваха здрави бели зъби. Освен това на лявото си ухо той носеше малка златна обица“.

Расизъм ли е, когато Пипи казва „Всички хора в Конго лъжат?“

Вижда се веднага: Лукас не е карнавален негър, Джим Кнопф е истинският негър. Ако някой там ще започва да коригира, то няма как да се спре. При Пипи дългото чорапче това е още по-валидно. Изследователят на антисемитизма и расизма Волфганг Бенц е открил преди известно време, че книгата на Астрид Линдгрен е „натоварена с враждебности“ и белязана от „колониален расизъм“. Доказателството за това: Пипи твърди, че всички хора в Конго лъжели.

Да, тя го казва, и то по следния начин: Пипи си върви един ден по улицата, заднешком. Запитана от съседските деца Томи и Аника защо, тя отговаря: „Не живеем ли в свободна страна? Не може ли човек да си върви както му харесва?“ В Египет например, където тя вече е била, всички хора вървели по този начин, а в дълбините на Индия пък вървели на ръце. „,Сега вече лъжеш‘, каза Томи. Пипи размисли за момент, ‚Да, имаш право, лъжа‘, каза тя тъжно. ‚Да се лъже е грозно‘, каза Аника. ‚Вярно, да се лъже е много грозно‘, каза Пипи още по-тъжно. ‚Но от време на време го забравям, знаеш ли. А между другото‘, продължи тя, и цялото й луничаво лице отново засия, ‚ще ви кажа, че в Конго няма нито един-единствен човек, който да казва истината. Те лъжат по цял ден. Започват рано в седем и не спират, преди да е залязло слънцето“.

Разбира се, че задачата на един изследовател на расизма е да открива расизъм, но може би все пак той трябва да отправя погледа си към реалността, а не към фикцията. Защото Пипи дългото чорапче е не само детска книга, но и литературен шедьовър. Тя си играе виртуозно с различни нива на истина и действителност. Когато Пипи признава, че за съжаление често послъгва, а в същото време твърди, че всички конгоанци лъжат, това ни напомня за формулирания от британския философ Бъртранд Ръсел известен логически парадокс: „Епименид, критянинът, каза: всички критяни са лъжци“.

За децата това не е проблем, само за възрастните. А възрастните никога не са обичали Пипи истински. Във Франция книгата е била издавана повече от четиридесет години в силно съкратен вариант, без това да направи впечатление. Всички провокиращи пасажи, и преди всичко определено нахалното поведение на Пипи пред учителите, са били съкратени. Когато Астрид Линдгрен узнала за това, през 1995 най-после се появило пълното издание. Но Пипи е не само нахална, не само анархистка, тя има също и бистра глава. Веднъж тя е похвалена от учителката за някакво добро дело: „Затова сме тук я – за да се отнасяме добре и приятелски към другите хора“. На което Пипи отговоаря: „Хехе, а за какво са тук другите хора?“

С отпадането на негърската принцеса наследниците на Линдгрен очевидно са се съгласили. Никой не ще да си създава ненужни ядове. Ясно като бял ден е обаче, че „негрите“ на Пипи не са нищо друго освен една изразена без задръжки и невинна заигравка с онези фантазми за наивните примитивни хора, които не дават мира още на Гоген. Ами Пипи пътува до Тихия океан, където, както е известно, чернокожи няма, поради което критиците са отбелязали, че трябва да се казва „полинезийци“. Само че това го няма у Линдгрен. Там си пише „negerprinsessa“, а на едно място Пипи казва: „Ще си имам един собствен негър, който всяка сутрин да ми маже цялото тяло с вакса за обувки. За да стана също толкова черна като другите негърчета. Всяка вечер ще се поставям за лъскане, заедно с обувките“. Това днес вече не го разбират дори и възрастните, тъй като в повечето хотели обувките вече не се почистват и лъскат.

Значението на думата „негър“ действително се е променило. Днес това е презрителен израз, който не е позволен при уважителното общуване. В един литературен текст обаче той може да бъде допуснат, например при ролева проза. Но тя също може да бъде проблематична. Писателят Уве Тим например се разправя в романа си Моренга с немския колониализъм в Африка. Там се казва: „Старши лейтенант Готшалк беше пренесен на брега от един негър“.

Заради тази формулировка той е бил силно критикуван, казва Тим в интервю за „Цайт“ – между другото не от африканци, а от немци. „Но този пасаж се разказва от гледната точка на Готшалк, а за него черните са си негри“. Не може просто да се пренебрегне историческата употреба на езика и нещата да се представят в някакъв изчистен език. Това би било пълна историческа бъркотия.

И наистина: всяка употреба на езика е белязана от обстоятелствата на времето си. В драмата на Шилер Заговорът на Фиеско в Генуа се появява чернокож: „Мули Хасан, мавър от Тунис. Физиономията му е оригинална смесица от лукавство и капризност“. Той се опитва неуспешно да прободе Фиеско. За пари би извършил всичко – и срещу по-голям подкуп преминава на страната на Фиеско. А преди това казва: „Господине, можете да ме наричате негодник, но глупак не позволявам“. На което Фреско отговаря: „Ама че горделив дзвер. Дзвере, кажи кой те нае?“

Може би е добре това, че в наши дни пиесата вече почти не се поставя. От друга страна думата „мавър“ е толкова очевидно старомодна, че едва ли може да й се припише някакво губително въздействие. Пък и, в края на краищата, Шилер е висока литература, там сме по-внимателни.

Но при детските и юношеските книги междувременно цари състояние на тревога. Безбройните издания за юноши на Робинзон, Моби Дик и Гъливер винаги са били издавани в съкратени и цензурирани версии. Това никога не е имало значение, тъй като всеки, който е достатъчно възрастен, може лесно да си намери оригиналите. Но как изглеждат нещата в случая с Астрид Линдгрен, Отфрид Пройслер и Михаел Енде? А може би и с мнозина други, чиито текстове отдаван вече са били тихо цензурирани? Това също са произведения на литературата, чието време на възникване с неизбежност е белязало употребата на езика и цялата им същност. Бива ли да премахне това белязване? И може ли да се намества лъжливия народ на Пипи първо в Конго, после в Никарагуа и накрая в Кения, както го е правило издателството едно след друго, докато при Линдгрен хората са си лъгали открай време в Конго?

В края на краищата издателствата ровичкат из текстовете не просто от морални съображения. Клаус Вилберг, запитан по този повод от „Цайт“, обяснява, че в по-старите книги понякога има обрати, които вече не са разбираеми за днешните деца. Изразът „шибам си обувките“[1] трябва да се заменя от „лъскам си обувките“, а остарялото „хенди“ – от по-актуалното „смартфон“. С други думи, става дума за това да се поддържа одобрението за детската класика на обичайното ниво на продажби и да не се сплашват малките деца чрез непознати езикови употреби. Но този опит да се създаде някакво тотално осъвременяване е осъден на провал при по-претенциозни текстове.

Уинстън Смит, героят на романа на Джордж Оруел 1984, е чиновник в така нареченото Министерство на истината. Задачата му се състои в това да пренаписва книги и статии от вестници, тоест да ги фалшифицира със задна дата. Приятелката му Джулия е по-млада от него, тя е израснала при режима на Големия брат. Един ден той й казва: „Ясно ли ти е, че миналото действително е било изличено? Всички документи са или унищожени, или фалшифицирани, всяка книга е пренаписана, всяка картина – нарисувана отново, всеки паметник, всяка улица и всяка сграда е преименувана, всяка дата променена. Историята е престанала да съществува“.

Чак толкова далеч ние за щастие не сме стигнали. Вече се намесва не Големият брат, а Малкият брат „политическа коректност“. Но неговата неуморна дейност не трябва да се подценява. Той се реализира чрез действията на ония многобройни, често заплащани от държавата пазители на добродетелта, които действат по повеля свише – било то в името на феминизма, антисемитизма и антирасизма – и които с идеологически прецизиран уред за нощно виждане незабавно разкриват всякакви тъмни отклонения от пътеката на праведните. Който търси, намира. Но за съжаление – много рядко онези изпълнени от омраза побойници, чиито злодеяния са очевидни за всички. Ако изобщо някога са ги чели, те със сигурност не са стигнали до отвратителните си идеи чрез криворазбрания прочит на Малката вещица или Пипи дългото чорапче.

Без съмнение в тази страна има расизъм, както и все повече съграждани от не-немски произход, които намират думи като „негърска целувка“ или „мавърска главичка“[2] не особено комични, или откриват в идеята някой да се преоблече като „негър“ или „турчин“, израз на онова „бяло-доминантно мислене“ заради което Волфганг Бенц критикува Астрид Линдгрен.

Меконен Месгема например вижда нещата точно по този начин. Като беглец от Еритрея той е дошъл в Германия на четиринадесетгодишна възраст, завършил е тук училище, следвал е журналистика, работил е за телевизионния канал WDR, а в момента ръководи отдела „Мигарция и различие“ към фондацията Хайнрих Бьол. Именно той е накарал издателството „Тинеман“ да преработи Малката вещица – чрез едно „масивно, по въпроса обаче коректно, писмо-оплакване“, както казва Вилберг.

В разговор с „Ди Цайт“ Месгема описва трудностите и предразсъдъците, които му се е налагало да преодолява в хода на живота си. Докато четял на дъщеря си Малката вещица, той стигнал до главата, в която малките деца се преобличат. „Просто блокирах. Тя го забеляза и ме попита: какво има? Отговорих й: тук просто бъка от расистки изрази. За нея това не е непозната дума. Тя знае, че съм говорил със служителите от детската градина, за да не се употребява повече думата „негър“. Веднага писах на издателството, че намирам тези изрази расистки“.

Разбира се, на Месгена може да се отговори, че той трябва да размисли върху проблема, че всяко написано нещо подлежи на закона за езиковото остаряване. И този закон не може да се отстрани чрез пренаписване на текстовете, независимо от това дали става дума за Библията или за Малката вещица. На второ място може да се отговори, че критикуваните от него книги са играли важна роля в читателските биографии на много немски деца, които днес вече са възрастни, и че не бива да им се открадват тези спомени. По онова време преобличането като турчин или негър със сигурност е било просто невинно забавление. Също както и при тримата царе от Библията, които идват, за да се поклонят на Младенеца: и до ден-днешен единият от тях се преоблича като мавър, макар че в текста на Библията такова нещо не се споменава.

Така би могло да се отговори, но преди това би трябвало да се помисли върху един широко разпространен аргумент, който се появява и при Кристина Шрьодер, когато тя казва: „Дори и без зла умисъл думите могат да причиняват вреда“. С това се има пред вид, че – дали от лекомислие или на уж – употребата на думата „негър“ посява семето на расизма, което, веднъж попаднало в детската душа, може да доведе до зла жътва.

Но това, с извинение, е наивна мисъл. Тя предпоставя у детето един вид невинност, която може да бъде запазена като го предпазваме от вредни думи. И чрез това недовижда простото състояние на нещата, а именно, че никоя възпитателна идея не е достигала целта си по директен начин (за щастие), защото характерът а човека възниква диалектически, чрез различни обрати на отражението, противоречието и наддаването. Така че едно дете, което от самото начало е било учено колко лошо е да се казва „негър“, може би някога ще бъде обхванато именно от желанието най-после да произнесе лошата дума – и евентуално да възприеме като истина следствията на презрението, с които тя е свързана.

Дали си вярваме на сериозно, че някой възпитава читателите на Астрид Линдгрен като расисти, щом не прочиства текстовете й? И дали педагогическата енергия няма да бъде по-добре отправен към онази армия от невежи, които още никога не са и чували за Пипи дългото чорапче – но въпреки това знаят прекрасно кой е Негъра?

Но какво всъщност казват самите малки читатели?

„Ди Цайт“ е поставила проблема пред два класа ученици в Хамбург. Ето тук някои отговори: „Преди много от германците са смятали, че са по-умни от хората в други страни. За тях е било смешно например да се преобличат като турци, китайци или негри. Моите родители идват от Испания и Турция. Ето защо аз не мога да се смея на нещо такова“.

Или: „Когато наричат някого ‚негърче‘, това звучи като името на домашно животинче. А това е гадно! Щом такива думи се появяват в книги, то книгите трябва да се променят“.

И накрая: „Думата ‚негърска целувка‘ днес не бива да се казва, това е подло по отношение на черните хора. Затова думата негър в никакъв случай не може да се появява в някоя история“. Така или подобно звучат повечето отговори.

И какво следва от това? Ако резултатът може да се счита за представителен (което ние не знаем), той е силно окуражителен. Защото той означава, че децата, разполагащи с известна читателска практика, са много чувствителни по отношение на подбора на думите, а следователно страхът, че те биха могли да бъдат подведени по криви пътища чрез някога безобидни, днес обаче зловредни думи, е неоснователен. Тези деца трябва просто да си създават собствен опит относно историчността на текстовете, за да разберат сами колко малко може да се постигне чрез пренаписване.

Допускането за някаква простодушна детска душа, която трябва да бъде предпазвана от лоши думи, води в грешна посока. Най-вероятно е, че е вярно обратното допускане: че детската душа в никакъв случай не е чиста и невинна, а още отрано наситена с агресивност – една дума, която трябва да бъде превеждана чрез „жизненост“, за да изглежда по-малко плашеща. Подтикът към агресивност намира примерно в приказките на братя Грим онова поле, в което може да се разиграе без особена вреда. Приказките нарушават всички правила на политическата коректност. В тях царят убийства и престъпления, майки биват изгаряни, а синове – убивани. Това не трябва да ужасява никого, защото всичко това се разиграва в главата, но не се случва в реалността.

И ако все още не са умрели, то си живеят и до днес. Ако пък не, не може да ни помогне и пренаписването на приказките. Както, между впрочем, фалшифицирането още никога не е помагало.


Източник



[1] Остарял немски израз, в който се употребява глагола „wichsen“ (приблизително: „шибам“), който в съвременния немски език се употребява най-вече като израз за мъжка мастурбация. Бел. пр.

[2] Названия на популярни в Германия сладкиши. Бел, пр.