Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

Паднахме напразно в боя
ударени в главата право
от челен удар със историята
в едно учебно помагало

Нанос Валаоритис

Бележки от бойното поле

2013 02 History WarsОсновната причина за войните според историята се крие в трудностите, които характеризират връзката между нация и история. На „историята“, както на много други понятия и практики, е придадено ново значение при употребата й като строителен материал за изграждането на националните институции в продължение на последните два века. Нещо повече, преплитането на историята с нацията е превърнало историята в една интелектуална практика на преобразуване на обществото. Тази практика се установява в процеса на изковаването на нациите-държави[1]. Появата на националната история обаче е успоредна с процеса на интернационализация на историческите изследвания и на историческите теории, на диалога и на историографските общности, които създават гъста мрежа от конгреси, научни дружества, общи изследователски проекти и научни периодични издания. Някои от най-впечатляващите промени в насоките на обществените и хуманитарните науки придобиват международен отзвук именно чрез тези мрежи[2].

От последната четвърт на ХХ век националната и международната насока на историческите изследвания се характеризират с едно задълбочаващо се разминаване. Макар че пълно разграничаване между двете не е възможно, първата насока остава вярна на господството на националната история, докато за втората „няма цар в Йерусалим“, според израза на Peter Novick[3]. С цивилизационния завой, конструктивизма, критиката на национализма и джендър проучванията, с налагането на нов стил в историографията се прокарва пътят за глобализацията на историческите изследвания. Но реалността на международните срещи не отговаря на националните реалности. Макар че играе важна роля по отношение разширяването на хоризонтите и проблематиката на университетската история, тя е много по-малко видима на местно равнище. В националните публични пространства продължава да доминира националната история. В резултат всякакви опити за отделяне на историята от нацията завършват с войни за историята. Тези опити не възникват само в резултат от необходимостта за адаптиране на историческото съзнание към новите международни разбирания; те са също следствие от един неоконсервативен завой, който гледа на националната история като на кивот на непреходни ценности и който се дължи на възникването на отделни групи за памет, които подлагат на съмнение първенството на държавата по отношение на определяне съдържанието на историческото съзнание или искат да го допълнят, като претендират за правото да видят отразено в официалния вариант на историята и собственото си виждане за миналото.

С кризата на нацията-държава и появата на нови полета на историята от 90-те години насетне в много страни по целия свят възникват културни войни, фокусирани около историята[4]. Идеята, която ще представя тук, е, че опитът от войните за историята представлява лаборатория за изучаването на това, как историята е вградена в масовите разбирания. Смятам, че бойните полета на войните за историята отварят нови изследователски хоризонти за разбирането на това, какво е история и историческа култура, на начина, по който те се преосмислят като обществени и културни практики в съвременните общества. Съвсем наскоро Гърция преживя една война за историята, в центъра на която беше учебникът по история за последния клас на началното училище. Настоящата статия се отнася до (и е вдъхновена от) опита ми като наблюдател, а и като участник в една безпрецедентна интелектуална и идеологическа война, която последва издаването на този учебник и която продължи повече от една година. Бойното поле става поле за наблюдение.

Случаят

В основата на скандала беше едно ново учебно помагало по история за шести клас на началното училище, едно от серията помагала, които бяха издадени в рамките на една реорганизация на учебната програма. Конкретното помагало имаше за предмет историята на Новия свят от Ренесанса насетне. В първите две степени на гръцкото образование за всеки един клас държавата издава само по един учебник. Авторите на тези учебници са длъжни да следват официалната учебна програма, която се определя за всички училища в страната. Гръцката Конституция съдържа един член (§ 16), в който е записано, че образованието трябва да допринася за националното съзнание и християнското чувство на учениците. Ето защо не е изненадващо, че въпреки заглавието, „Нова и съвременна епоха“, новоиздадената книга се фокусираше предимно върху гръцката история. Въпреки това тя избягваше обичайните митове на гръцката национална идеология, използваше един по-неутрален и дистанциран език в разказите за страданията и героичните победи на гърците и избягваше употребата на враждебни характеристики при споменаването на традиционните национални врагове на Гърция.

Когато това помагало беше издадено през март 2006 г., малцина очакваха безпрецедентната интелектуална и идеологическа война, която щеше да последва и да трае повече от година. Основните обвинения срещу книгата бяха, че подкопава основите на гръцката идентичност, има за цел да отслаби връзките между православната Църква и нацията, насърчава историческата забрава по отношение на Турция, въвежда политическата коректност в гръцкото образование и прилага предполагаемите директиви на глобализацията, които целят ерозията на патриотизма и на националното съзнание и изравняване на отделните култури на международно равнище. Според една по-разпространена конспиративна теория, една школа гръцки историци, на служба на САЩ или на ЕС, има за цел да деконструира националната история и идентичност. (Забележете конкретната употреба на термина деконструиране.) Гръцката Църква също взе участие в спора – архиепископът осъди авторите като предатели. Учебникът беше заклеймен в храмовете по време на неделната служба, а Светият Синод поиска изтеглянето му от употреба. Кипър, където се използват и гръцките училищни помагала, също взе участие в конфликта, като гръцко-кипърското Министерство на образованието поиска изтеглянето на книгата. Крайнодесни групи изгориха екземпляри от книгата пред парламента по време на честването на националния празник 25 март (2007). Министърът на образованието Мариета Янаку отказа да изтегли учебника, но поиска да му бъде направена оценка от Атинската академия. Академията, едно много консервативно учреждение, което се състои предимно от пенсионирани университетски преподаватели, отговори (на 22 март 2006 г.) с текст, който препоръчваше около 80 места за коригиране, като зае становището, че учебникът не служи на националния дух на образованието или на развитието на историческата памет. Докладът на академията беше връчен на авторската група начело с професор Мария Репуси, за да бъде „коригиран“ учебникът. Същевременно Комунистическата партия на Гърция (ККЕ) поиска изтеглянето на учебника с аргумента, че е написан в духа на европейската интеграция, като възпява свободния пазар и Европейския съюз. Телевизионните новинарски емисии (с разгорещената им конфронтация), печатът (с обстрел от мнения) и интернет, където десетки блогъри и форуми създадоха една огромна виртуална конфронтация, образуваха бойното поле, на което се проведе войната за пренаписването на гръцката история. Конфликтът за учебника стана най-популярната тема в ежедневните разговори на обикновените хора и една от най-горещите теми в предизборния обществен диалог. Историците, които защитаваха учебника, излязоха на бойното поле чрез една пресконференция, на която петима университетски преподаватели, представители на редакционните колегии на пет научни периодични издания за история и обществени науки, обясниха на събралите се представители на медиите защо обвиненията срещу учебника са безпочвени и необосновани[5]. Освен това те участваха в многобройни телевизионни дискусии и размяна на аргументи на страниците на вестниците.

История срещу глобализация

Ядрото на дебата се концентрира върху това, доколко нацията-държава и идеологията й би трябвало да бъдат защитени от глобализацията и духа на космополитизма. Идеята, че съществува битка между глобализацията и космополитизма, от една страна, и нацията-държава и историята, от друга, е общият знаменател на всички (и от левицата, и от десницата), които се противопоставиха на учебника. „История“ и „глобализация“ са поставени в опозиция в една рамка, в която миналостта, спецификата и националността са противопоставени на сегашността, модерността и космополитизма.

Разбирането на историята и паметта като морален дълг срещу властта излезе на сцената под формата на народна съпротива срещу космополитния вариант на историята, като активира по-стари схващания за паметта като съпротива. „Паметта като съпротива“ стана общ топос, който дава смисъл на културните практики на историята. В гръцкия случай този смисъл има корени в следвоенния период, когато гръцката държава потиска паметта за съпротивата срещу германската окупация. Лозунгът „Не забравям“ е използван като национален девиз, за да помним турското нахлуване в Кипър през 1974 г., а лозунгът „Народът не забравя какво значи десница“ е мобилизиран при идването на социалистите на власт и за делегитимирането на техните противници. Придаването на смисъл на паметта като съпротива има централно значение в гръцкия политически живот. Свързването на паметта със съпротивата обаче произлиза и от дисидентите-интелектуалци от Източна Европа, които използват паметта като средство за противопоставяне на съветското господство след Пражката пролет през 1968 г.[6] Началната фраза на Милан Кундера в романа му „Книга за смеха и забравата“ (1979) става прочута: „Битката на човека срещу властта е битка на паметта срещу забравата“. В генеалогията на тази връзка се включва също романът-антиутопия на Джордж Оруел „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“, в който борбата срещу тоталитаризма се отъждествява със запазването на паметта. Теоретичният обков на това романтично схващане за ролята на историята произлиза от откъса на Валтер Бенямин за „историята в опасност“ и от пасажите на Мишел Фуко за антипаметта и антиисторията като практики на съпротива срещу господстващата идеология[7].

Защо обаче глобализацията се противопоставя на историята и как се свързват тези две понятия? Глобализацията се подхранва от сили, които пронизват икономиките и обществата. Мисловният аналог на тази функция е едно високо равнище на абстракция, чието отношение с локалностите, спецификите и отделните рамки наподобява на плетеницата от магистрали и небостъргачи върху тъканта на старите градове. Една такава доминираща конструкция води до интелектуална пропаст между старото и новото. Силите, които обединяват света (капитализъм, наука, технология), са господстващи структури, които противопоставят бъдещето с миналото, глобалното с локалното, абстрактното с конкретното и модернизацията с историята. Този антиисторичен свят на блестящите повърхности се поставя редом до една възродена архаичност, пълна с носталгия, и точно в тази рамка историята като средство за възприемане на света в неговото многообразие се противопоставя на глобализацията[8].

Активирането на историческото чувство преди модернизацията е по-старо от разбирането за глобализацията. Историята се възприема като израз на загубата на един свят, който върви с бързи темпове към изчезване в резултат на появата на масовото индустриално общество през ХІХ век[9]. Според Светлана Бойм, „носталгията е въстание срещу съвременното разбиране за времето, срещу мига в историята и в прогреса“[10]. В условията на глобализацията това, което кара хората да се обръщат към миналото, е липсата на бъдещност или неспособността да се осмисли едно идеално бъдеще, различно от действителността, която с бързи темпове консумира всичко и самия субект. Следователно носталгията прилича на защита на старата и позната рамка на нещата от опасността, която идва от господстващите сили на глобализацията, които са извън всякакъв публичен контрол. От тази гледна точка глобализацията се смята за царство на амнезията. Това безпокойство не е неоснователно. В позицията на футуристичните репрезентации на хипермодернизма се съдържа и елемент на презрение към историята, нещо общо за повечето системи на утопичната мисъл[11].

История и национална история

Критиката срещу новия учебник се фокусира върху три основни момента: 1) върху начина, по който описва четирите века турска власт, период, известен и като турско робство (официален термин, който още се използва за вековете на османското владичество в гръцките земи, ХV–ХІХ век); 2) върху ролята на православната Църква за националното пробуждане и върху мита за тайното училище, което функционира под егидата на Църквата, и 3) върху прогонването на гръцкото население от Мала Азия през 1922 г. след гръцко-турската война, по време на която гръцката армия нахлува в малоазийските територии на Османската империя към края на Първата световна война. Тези въпроси се отнасят до основните стълбове на гръцката национална идеология, според която в общи линии гръцката нация произлиза от Древността и е запазила единството си въпреки чуждото владичество, като съхранява двойното наследство на елинизма и християнството. Авторите на учебника станаха прицел на стрелите на критиците си не само заради „сухото“ и лишено от емоция описание на гръцките страдания и геройства, а и заради неяснотата им по въпроса за континуитета на гръцката нация от Древността до съвременната епоха. Тези обвинения срещнаха една многобройна възприемчива публика, защото отговаряха на варианта на историята, който е залегнал в националната идеология. Новият учебник беше представен като опасност за патриотизма и затова противопоставянето му, въпреки че започна от доста маргинални групи, успя да събере огромна подкрепа.

Историците, които взеха участие в обществения дебат, обясниха въображаемия характер и неточността, както и невярната информацията, които се криеха зад повечето обвинения срещу учебника. Основният им аргумент беше, че националната идеология е създала една въображаема реалност, която се възприема като история на Гърция и която влиза в явно противоречие с общите виждания на научната общност в областта на историческите изследвания. Историческата общност в Гърция се оформя в периода на политическите реформи след диктатурата и една от основните общоприети идеи сред нейните представители отхвърля „идеологическата употреба на историята“[12]. Историците възприемат за свой историографски дълг освобождаването на историята от „идеологическите митове“. Това разбиране, което противопоставя „историческата действителност“ на „идеологическия поглед“ към нея и „научната“ история на „идеологическата“ история, беше общата стратегия, която историците възприеха в този спор за учебника. Като погледнем конфронтацията за учебника днес, от дистанцията на времето, лесно бихме могли да разберем, че залогът всъщност не беше победата на истината над лъжата или на научните знания над идеологически пристрастните убеждения[13].

Горещите теми на спора не се отнасяха толкова до историята изобщо, колкото до историята или по-точно до биографията на нацията. Спорът не беше в никакъв случай невинно интелектуално любопитство за някакво „историческо минало“, а се отнасяше до страстите по отношение на „нашето собствено“ „практическо минало“, което ни интересува, за да го използваме. Идеята за разграничаването между тези две разбирания принадлежи на британския философ на историята Michael Oakeshott и претърпя ново развитие в скорошния спор с Hayden White[14]. Тук не става дума за различно минало, а за различни подходи към миналото, които водят до различно минало. В резултат националната история става „практическото минало“, докато световната история е въпрос на „историческото минало“, защото първата съответства на един преживян опит, опосредстван от националния език в рамките на една национална държава, на една образователна система и т.н., докато няма нищо подобно на световен опит (или поне все още не съществува), което да съответства на световната история. „Практическото минало“ зависи от „общността на опита“, термин, който Otto Bauer използва, за да обясни създаването на нациите. Много общности на опита, както и религиозните общности или социалистическото движение са преживели болезнени спорове за своето „практическо минало“[15].

Историята като „биография“ на нацията кореспондира с определението на историята като „естествена и нравствена биология на нацията“, което ни е оставил романтическият историк Спиридон Замбелиос, и като генеалогията на дедите, бащите и синовете, с която „националният“ историк Константинос Папаригопулос представя историята на гръцката нация от Древността до неговите дни. И двамата пишат книгите си в периода след обявяването на гръцката независимост, когато започва изграждането на национална историографска традиция, адаптирана към нуждите на новооснованата държава[16]. Тази семантична трансформация на историята в национална биография въвежда един емоционален подход при описанието на страданията и постиженията на нацията. Биографията придава на нацията редуващите се роли на жертва и герой, като се стреми да предизвика съчувствие и гордост. По този начин историята придобива емоционални измерения и става „национална памет и наследство“, нещо ценно, което трябва да се съхрани. „Немислимо е нашите деца да учат различна история от тази, която сме учили ние и от тази, която са учили бащите ни“, заяви един политик по време на скорошния конфликт. В резултат учебникът беше отхвърлен с обвинението, че осакатява или заличава националната памет. Историята следователно има стойност не като познавателна област, а като преобразуване на опита. Опита на кого? Нацията, като емоционална и познавателна конструкция, претендира за правото да определя историята като описание на нейния опит и да се радва на познатостта на собственото си минало. Историята се отъждествява с идентичността и извън развиването на идентичността няма никаква друга стойност за обществото. Историята като национална биография се превръща в едно пространство на удоволствие. Даже скръбта по миналите нещастия предлага удоволствие. Националните празници и наследството са мигове и места, които са предназначени за получаване на удоволствието от историята[17].

Драматизирането на историята

Огромният интерес на средствата за осведомяване, а и на широката публика към дискусията за учебника е резултат от усиленото занимаване с въпроса за идентичността. Това занимаване с идентичността е общият знаменател на различните идеологически и политически разделения в Гърция през последните 15 години, включително и на спора за името на Македония, както и на конфликта за това, дали религията на гражданите би трябвало да е записана в личните карти, въпрос, който въвлече правителството и Църквата в жлъчен спор през 2001 г. Занимаването с идентичността беше също и движещата сила зад умножаването на притурките с историческо съдържание в печата, както и на историческите книги и брошури изобщо.

В обществения дебат историците, които подкрепяха учебника, се позоваваха на историята, научната компетентност и истината, докато противниците им говориха с категориите на идентичността, емоцията и гордостта. В дискусията се противопоставиха два несъпоставими аргументации. Режисирането на дискусията от медиите придаде на конфликта формата на представление. Данните за популярността на програмите на телевизията и радиото по темата за спора за историята достигнаха особено високи нива, като надминаха предаванията, посветени на по-горещите проблеми през този период. Анатемосването на учебника се превърна в нещо като обреден жест за звездите на печата и телевизията, епископи и политици. Ако национализмът се разгледа като драматургия, става ясно защо историческите спорове, които се отнасят до нацията, имат склонност да се основават повече на театралността, отколкото на размяната на аргументи[18]. В резултат от историците, които участваха в това представление, се очакваше да отговорят на схващането на обществото за историците като хора, които разказват „истината“, като представят доказателства. Съгласно с това разбиране, историците би трябвало да възпроизведат историята, защото в семиотиката на телевизията историкът не е някой, който интерпретира свидетелствата за историята, а сам ги представлява и е тяхна видима и говореща метонимия. От тази гледна точка конфликтът се отнасяше до традиционни, дълбоко вкоренени и широко разпространени идеи за това, какво е история и каква би трябвало да бъде методологията й. В народното въображение история и минало са припокриващи се понятия и затова няма поле за множество интерпретации. Историкът би трябвало да разкрива истината за миналото чрез свидетелствата, да съхранява тази истина и да заема безпристрастна позиция спрямо политическите разделителни линии на миналото и настоящето. Тази безпристрастност не се простира и по националните въпроси. С редки изключения историческата и националната истина са равнозначни. От тази гледна точка, макар че случаят не се отнасяше толкова до историята, колкото до идентичността, езикът, който беше използван по въпроса за идентичността, трябваше да бъде легитимиран с идеята за научност.

Кой има правото да говори за историята?

От претенцията за научност не следва, че историята би трябвало да се остави на учените – по-скоро обратното. Дискусията постави въпроса: На кого принадлежи историята? Същият въпрос беше в центъра на конфронтацията за името на Македония след 1992/93 г. Претенциите на другата страна за името бяха възприети от гърците като „узурпиране на историята ни“, а Република Македония беше обвинена във фалшифициране на историята. „Не ги оставяйте да откраднат историята ни“, беше един от най-популярните лозунги на епохата. Същата позиция се появи и при дискусията за учебника, като едно от доминиращите искания беше: „Да не ги оставим да измислят историята ни“[19]. Но ако Гърция беше собственик на гръцката история в първия спор, кой е собственикът на историята при един вътрешен конфликт с историците? На кого принадлежи историята? Въпросът в крайна сметка придоби следната форма: Кой има право да говори за историята? Историците искаха това право за себе си, като твърдяха, че са снабдени с най-добрите познания по отношение на спорните теми. Но това схващане, което се възприе като елитарно, беше оспорено от техните противници: правото над историята принадлежи на народа и на всекиго, включително и на Църквата. Съгласно с този отговор историята придобива тяло, ипостас, става обект на притежание, защита и отбрана от узурпацията и отнемането й. Тялото на историята трябва да остане недокоснато. Историята, овеществена в своята цялост, се е превърнала в обществена собственост. Защитата на това обществено благо е станала патриотичен и демократичен дълг. Спорът за въпроса: Кой има право да говори за историята?, е съставен елемент от тази война за историята. На същата честота са и исканията на различни групи да се включи собствената им история в училищното помагало. Гърците с произход от Черноморското крайбрежие на Мала Азия бяха най-голямата такава група, но също така серия представители на местната власт и организации на ветерани издигнаха искания тяхната историята да бъде включена в учебника.

Исканията на дадените групи да видят историята си изобразена в „националната“ история са забележителни. Историята вече не се възприема като поле на елита и на държавата, както беше някога. Това разширяване на историческото пространство нито е вариант на социалната история на обикновените хора, нито е неконвенционалната история на изолираните групи. Тук става въпрос по-скоро за раздробяване на историята. Конкретните истории, които търсят представителство в националната история, са изковани на основата на същия диалектичен мотив за жертвата и героя. Претенциите на отделни групи за представителство в националната история водят до разширяването на национално въображаемото в посока на една конкретизация на идентичностите. По време на публична дискусия за учебника срещнах един човек, който се оплакваше, че учебникът пропуска да спомене село Дистомо, откъдето той произхожда, в което цялото мъжко население било разстреляно от нацистите по време на Втората световна война. Той беше непоколебим в мнението си, че това би трябвало да се включи, въпреки отговора, че един учебник, който обхваща петстотин години световна история, не би могъл да съдържа всички събития от този мащаб. За него беше невъзможно да възприеме една история, която пропуска да спомене опита, върху който се гради идентичността му и личната му гордост. Дискусиите по въпроса: кой има право да говори за историята, водят до извода, че опитът натежава, когато става дума за отминали времена, и че историята се възприема като една колективна и индивидуална конструкция на идентичността. Чий опит обаче?

Жаждата за памет и желанието за церемониалното й честване се проявяват като една от основните културни грижи на съвременните общества, където думата памет почти е заменила думата история и е нахлула в историческите изследвания под формата на все по-разширяващото се поле на проучванията на паметта. Травмите на двадесети век са основната причина за многократното умножаване на честванията на различни годишнини, но не всички, които претендират за признаване на техните спомени, имат опит, който да отговаря на тези спомени. Eelco Runia твърди, че жаждата за памет произлиза не само от „надхвърляне“ на паметта, но и от „недостига“ на памет: „Церемониалното честване на паметта поради ‘недостиг на памет’ произлиза от онтологичната носталгия и е израз на желанието да се свържеш със свръхестествения елемент на историята“[20]. „Онтологичната носталгия“ съвпада с утвърждаването на историята като носталгия и противопоставянето й на модернизацията и футуристичните обещания на глобализацията. Конфликтът по повод на учебника (един официален и произлизащ от държавата исторически разказ) обаче показва също колко силна е нуждата от институционализация на спомените в едно масово и нейерархично общество. Войните за историята са сблъсъци, които се отнасят не само до спомените, но и до институционализацията на паметта. Това е причината, поради която политиката за признаване на геноциди, криминализирането на отричането на Холокоста (negationism) и официалните извинения са придобили такава сила и инерция в съвременния свят и поради която историческите спорове се фокусират върху учебниците, музеите и паметниците.

Симптоматика 

Подемът на паметта и предимството на интереса към идентичностите са довели до едно предефиниране на историята за широката общественост. Паметта осигурява материала за изграждането на идентичностите и ги облича със силата на емоцията. Историята се превръща в един непоследователен и лишен от цялост сбор от симптоми на насилие и жертви. В публичното пространство историята се е превърнала в изложение на симптоматиката. С други думи, острието на полемиката срещу учебника не беше насочено към цялостната интерпретация на гръцката история, а към моментите, които се отнасят до случаи на болка и нещастия. Най-болезненото събитие в гръцката историческа култура се случва през август 1922 г. в Смирна, където след разгрома на гръцката армия гръцкото население на Анадола се събира на пристанището. Докато тези хора се опитват да се качат в лодките на корабите, околностите на града са опожарени и въоръжени групи нападат бежанците. Сцената е заснета на филм и картините на горящия град стават мощен символ на събитието, което става известно като „Смирненската катастрофа“. Този символ събира в себе си страданието на бежанците, както и бъдещите им нещастия в Гърция, страната, към която бягат. Впоследствие това става символ на националната съдба. Събитията, които се означават за краткост с числото „1922“, стават един par excellence топос на паметта („lieu de mémoire“) за Гърция през XX век[21]. Описвайки събитието, авторите на учебника бяха използвали напълно неутралната фраза „струпването на пристанището“. В последвалия конфликт думата „струпване“ стана символ на омаловажаването на драматичните страни на историята и на съставянето на един по-лек разказ с далечната цел националното съзнание да стане по-гъвкаво и компромисно. Думата стана основен прицел на противниците на учебника и средство за обединяване около тях на мнозинството от потомците на бежанците от 1922 г. Авторите бяха задължени за заменят „струпване“ с израза „евакуация при драматични обстоятелства“; министър-председателят посети Музея на бежанците (малък музей в предградията на Атина) като жест на уважение към преживелиците на бежанците, а властите решиха да раздадат на учениците в добавка към учебника и романа на Дидо Сотириу „Окървавена земя“, който е едно литературно отражение на топоса на паметта от 1922 г., за да компенсират емоционалния дефицит и да успокоят критиката срещу учебника. Нищо обаче не беше достатъчно, за да се успокоят реакциите, защото това основно събитие, централно място в паметта, около което е изградена гръцката историческа идеология, се превърна в исторически симптом на вътрешна болка. И как би могъл да бъде описан един симптом, без да се споменат смъртта, кръвта и зверствата? Понятието за симптом е синоним със знак в медицината на Хипократ, като методът му се състои в поставяне на диагноза на болестта по нейните симптоми, тоест чрез разчитане на знаците. Като изучава патологията на града, тоест на Атина, Тукидид, докато пише своята История на Пелопонеската война, използва този метод за декодиране на знаците[22]. Но и съвременното отношение между симптомите и историята произлиза от използването на психоанализата в изучаването на големите исторически травми на ХХ век и по-специално на Холокоста. Основният аргумент за това е, че изучаването на травматичните събития като симптоми на модерното общество, вместо чрез обичайния исторически метод, може да доведе до по-дълбоко разбиране на неговата патология. Това, което стана обаче, е точно обратното: преместването на центъра на тежестта от конвенционалната история към симптомите доведе до произвеждането на серия исторически несвързани и извадени от контекста травматични събития. В тази серийна симптоматика всяка причинна и интерпретативна кохезия се загубва, защото е смятана за ирелевантна и незначителна. Това, което се случи в обществените науки, се случи и в историческата култура. Великите събития, които някога са изградили народното разбиране за историята, са заменени с катастрофични събития. В тази рамка историята се разбира като описание на несвързани помежду си симптоми.

Историческа киберкултура

Използването на интернет и дигитализацията на историческите извори в голяма степен допринесоха за жаждата за памет, за нуждата от признаване на болката, за исканията на жертвите за извинение. Интернет дава на всекиго възможност да пише за историята, да събере исторически данни, да обедини хора около определени исторически теми и интерпретации, да напише собствената си лична, семейна или локална история. Скорошната война за историята в Гърция започна от интернет. Оттам започнаха протестите срещу учебника и там се събираше всичко, което се пишеше и говореше по въпроса[23]. Тази употреба на интернет в обществения дебат за историята трябва да се изследва от гледна точка на трансформирането на историческата култура. Когато източниците в интернет заместват книгите в предоставянето на исторически сведения, тогава неакадемичната история замества академичната при формирането на историческото съзнание. С масовото създаване на исторически образи всеки вече има възможност да произвежда и разпространява свои собствени исторически образи, като създава лични канали за информация и форуми, които на свой ред създават общности в мрежата. Университетите и историческите институции не могат да упражняват каквато и да е власт над масовото производство на тези образи. Общностите в интернет създават свои собствени исторически светове, които следват свои правила, свои начини на представяне и интерпретация на миналото. Миналото е придобило едно ново киберлице, което включва всички възможни видове криви огледала[24]. Например всеки може да бъде автор в Уикипедия (Wikipedia), която днес е един от най-популярните сайтове в света. В разговор с един приятел, ирландски историк, за това, как спорът за учебника се е развил в интернет, той ми каза, че е забелязал, че маргинални и явно пристрастни позиции сега намират място в статии за историята на Ирландия, и то в много по-голяма степен, отколкото би било оправдано от действителната им рецепция в академичната общност. И веднага щом бъдат качени в Уикипедия, тези идеи печелят популярност чрез тяхното отразяване и естествено от факта, че са четени[25].

В случая с учебника по история публикуването в киберпространството на различни мнения и отражението им от огледало в огледало имаха за резултат те да претърпят невъобразими изкривявания. Тези изкривявания, подсилени от повторението им от сайт в сайт и от блог в блог, накрая създадоха нови убеждения, които имат малка или никаква връзка с действителния учебник или с намеренията на авторите, но които на свой ред захранват дигиталната и извъндигиталната историческа култура с една нова действителност. Историческата култура при преминаването си през киберпространството вече не е едно място на взаимно влияние между институционализираната история и обществената памет, нито пасивен приемник на идеи за миналото, създадени от академичния или държавния елит и високата култура. Напротив, тя вече е активен фактор, който определя начина на изграждане на историческите образи. С навлизането на историята в сферата на „народната киберкултура“ се е променила историческата култура. Резултатът от този ретроспективен отзвук в историческата област е, че и риторическите стратегии на историците също са претърпели промени[26].

Историците и тяхната публика

Масовото участие в спора имаше и още едно следствие. Историците вече не се намираха в обичайната си позиция да говорят с други историци или пред академична аудитория от студенти и колеги в защитената среда на академичните институции и на културата на тези места. Обратно, те бяха принудени да застанат пред една враждебна аудитория. Нещо повече, тази публика поставяше под съмнение авторитета на историците по отношение на миналото, изтъкваше собствената си способност, а и право да говори за историята и да защитава собствената си гледна точка за нея. В разцвета на историцизма публиката, към която се обръщаха историците, се ограничаваше до образованите хора и основният интерес и на двете страни беше насочен към политическата история. Сега публиката, която се интересува от историята, е значително по-широка и включва не само читателите на исторически книги, но и зрителите на кинематографични и телевизионни продукции с историческо съдържание, както и потребителите на интернет. Интересите на историците вече не отговарят на интересите на новата и многолика масова публика. Развитието на социалната, културната и джендър историята, както и деконструктивизмът и лингвистичният завой са разширили пропастта между масово консумираната история и света на академичните историци. Историческото съзнание продължава да се гради върху основните събития и да представя миналото под формата на велики национални разкази. Завоят на историческите изследвания към социалната и културната история, историята на половете и на ежедневния живот засега няма никакво влияние върху масовата публика на историята и не отговаря на очакванията й от историята. В някаква степен войните за историята са резултат от опитите на една нова историография да навлезе в публичното пространство и по-специално в областта на образованието. Разминаванията между академичната и публичната история се приемат дотогава, докато двата лагера остават разделени. Какъв беше опитът на историците, които участваха в битката за историята? Вече споменах несъвместимостта на аргументите и натиска на средствата за осведомяване върху историците да изпълнят една традиционна позитивистична роля поради факта, че структурирането на публичното пространство продължава да се основава на онтологичната история. Оправдана цел за историците би било да се намесят и да променят образа на историка и на историята, доколкото биха могли да контролират условията на дебата, нещо, което те не бяха в състояние да направят. Предвид господстващия есенциализъм в публичния дебат за историята, те биха могли или да се въздържат от всякаква намеса в дискусията, или да се адаптират към изискваната от тях роля и да прибягнат до един „стратегически есенциализъм“. Този термин, използван от Gayatri Chakravorty Spivak, се отнася до „стратегическата употреба на един позитивистичен есенциализъм за един строго видим политически интерес“[27]. Стратегическият есенциализъм в този случай води до отхвърлянето на едно противоречащо мнение като фалшификация на историята, като мит без никаква фактологическа основа, или като въображаемо събитие, като се приложат доказателства, за които се твърди, че представят истината. Битката за учебника се състоя на полето на действителната история, и се водеше дори от историци, които се отнасят критично към историческия позитивизъм. Спорът обаче се отнасяше до смисъла, а не до фактите! Това двойно равнище, на което действителните обстоятелства бяха видимите форми на смисъла и дискусията за действителните обстоятелства, беше израз на борбата за смисъла и позволи на историците да развият успешно аргументацията си на фактологическо равнище, но ги лиши от възможността да отговорят на равнище смисъл, защото смисълът беше свързан с емоцията и идентичността. Докато техните противници можаха да основат аргументите си върху един ефективен разказ, свързан с идентичността, нацията и историята; в същото време историците не успяха да направят нищо подобно. Като приведоха аргументи за историята като наука, те показаха връзката между една точна историческа наука и едно отворено общество, но не можаха да демонстрират една убедителна алтернативна история по отношение на нацията, която би могла да привлече вниманието на масовата публика. Нито пък успяха да демонстрират една алтернативна история на нацията, която на свой ред да се свърже с един алтернативен смисъл на идентичността, който същевременно би могъл да отговори на измерението на вълнението и емоцията. Историците не успяха да прокарат мост над пропастта между себе си и обществото. За да убедят последното да не поставя под съмнение верността на думите им, те трябваше същевременно да го убедят в стойността и резултатността на теорията и на методите си. Но дебатът за теорията на историята не стана публичен въпрос и даже ние, историците, трудно разбираме обществената динамика на теорията.

Епилог

Помагалото по история беше оттеглено от правителството веднага след парламентарните избори на 16 септември 2007 г., на които министърът на образованието, която подкрепяше учебника, не успя да спечели нов мандат и на които крайнодясната партия Народен православен сбор (ЛАОС) влезе в парламента, като беше издигнала за свое знаме оттеглянето на учебника по история. Войната за историята беше загубена. Но цялата тази тема поставя въпроса за разбирането, как историята като културна практика е вградена в тъканта на обществото ни и защо се е превърнала в едно от основните полета на съвременните социални и културни сблъсъци. Естествено всеки случай има своите особености, но честотата и ожесточеността на войните за историята по цял свят показват нещо ново, което трябва да бъде изследвано. По-старите теории за публичната употреба и злоупотреба на историята отреждаха привилегирована роля на историята, която се създава от академичните кръгове като проучване на миналото, и разглеждаха употребите на историята като малоценни форми на историческото познание. Във войните за историята ябълката на раздора е употребата на миналото като съставен елемент на субекта и на културата, в която живеем. Войните за историята се провеждат не на полето на познанието, а на културното поле.

Една паралелна война в България

През м. май 2007 г. беше планирано в България да се проведе научна конференция, посветена на изграждането на мита за клането в Батак. Батак е село в склоновете на Родопите, където през 1876 г., когато България още е провинция на Османската империя, едно въстание на жителите завършва с клане и с опожаряване на селото. Случаят добива международни измерения като една ранна хуманитарна криза и става известен под името “Bulgarian atrocities”, като предизвиква дебати в европейските парламенти и заклеймяването на Османската империя от Великите сили. По-късно, когато регионът е включен в българската държава, самото събитие също е включено в българската национална идеология. Селото става символ на съпротивата на българската нация срещу тиранията на турците, доказателство за турското зверство, мъченическо място за национално поклонение, par excellence топос на паметта. Изобразителните изкуства, театърът и литературата придават на това събитие измерения на национална драма, правят го метонимия на драматичната българска национална история.

Конференцията беше организирана по инициатива на двама млади учени, Улф Брунбауер, историк и социален антрополог, специализирал в балканските теми, който тогава преподаваше в Берлинския свободен университет, и Мартина Балева, историк на изкуството. Темата беше „Образът на исляма като враг – история и настояще на антиислямските стереотипи в България по примера с мита за клането в Батак“ и имаше за цел да обобщи резултатите от съответното изследване[28]. В България живее многобройно мюсюлманско население, което често става обект на политически манипулации[29]. Така че събитието не закъсня, още от самото си обявяване, да стане основна тема на скандални репортажи в печата, които предизвикаха вълна от гняв и възмущение по цяла България. Някои подеха инициативата да започнат подписка за отнемане на българското гражданство от Балева (как е възможно една българка да говори такива неща срещу своята нация?), а жителите на Батак заплашиха да отидат в София, за да протестират пред парламента. Българският посланик в Берлин се обърна към Свободния университет да поиска обяснение за проекта на Брунбауер, а националистическата партия в България внесе предложение в парламента да се промени Наказателният кодекс и да се предвиди наказание лишаване от свобода от поне 5 години за онези, които отричат геноцида на българския народ от турците. Напразно двамата историци, които станаха прицел на много голяма кампания на омраза и клевети, се опитваха да докажат, че като казват мит или легенда, те не отричат събитията сами по себе си.

Съществуват много общи елементи между гръцкия и българския случай, извън онези, които произтичат от общата историческа основа. И в двата случая врагът е един – турчинът. Общо е и безпокойството за националната идентичност. Общи, макар и с известни различия, са и конспиративните теории. Новият ред на нещата беше почетен, също и Европа, в българския случай на прицел беше Германия. Позицията на академичната общност в двете страни е интересна. И в двете се създаде един фронт – в България той защитаваше двамата историци, а в Гърция – учебника. В България поляризацията беше по-голяма: на арената срещу двамата историци застанаха институциите – президентът Георги Първанов, който е историк, председателят на Българската академия на науките акад. И. Юхновски и директорът на Националния исторически музей Б. Димитров[30]. От друга страна обаче, също толкова силен беше и фронтът на поддръжниците им, които участваха в телевизионни предавания, събираха подписи, организираха научни конференции. В Гърция имаше ескалация на реакциите. Академията, както казахме, се обяви срещу учебника. В университетите имаше някои, които се включиха в кампанията срещу учебника, като участваха във форуми като този, който беше организиран от Дружеството за македонски изследвания в Солун; други, без да участват публично в спора, изпратиха осъдителни паметни записки до Педагогическия институт; имаше една неутрална партия, която се бореше „на два фронта“ – срещу националистите, но и срещу „буржоазния космополитизъм“ на Европейския съюз; не липсваха накрая и такива, които настояваха историците да се занимават с техните си неща и да не участват в публични спорове. Подразбира се, естествено, че общ елемент и в двата случая беше взимането на прицел и оклеветяването на историците чрез печата и интернет.

И в двата случая в центъра на дискусията бяха две драматични събития от националната история: Смирна през 1922 г. и Батак през 1876 г. И двата случая принадлежат към процеса на национална скръб. Анализите на скръбта като психически процес могат да ни помогнат да разберем процесите, които са свързани с националната идентичност. Скръбта има много общо с процеса на историзация, който се изразява в практическо възвръщане на това, което отминава и се загубва. Скръбта функционира като семантичен носител. Тоест пренася това, което е загубено, в онази рамка, където словото за загубеното го реконструира. Това слово за загубеното се състои от свидетелствата за него, но и от митологизацията му, състои се от думи, образи, емоции. Историята като основа на националната идентичност се основава на скръбта по две причини. Първата е, че както личната скръб ни кара да чувстваме себе си цялостно, докато при други обстоятелства се разпръсваме сред куп емоции и дейности, така и колективната скръб действа обединяващо. Скръбта е концентрация в двоен смисъл, на обединяване и на размишление. Втората причина е, че скръбта помага както на отделните хора, така и на колективностите да възвърнат самоувереността си, когато тя е застрашена. Защото скръбта не представлява самообвиняване, а процес на освобождаване от вината. Като признава и оспорва загубата, нацията възвръща легитимността на емоционалното и идеологическото си предимство спрямо всички останали рамки (като европейската) и мрежи, към които принадлежи, както също и нейните граждани. Следователно оспорването на травмата или подозрението, че тя се оспорва, или повдигането на навременни въпроси при оспорването на травмата предизвиква реакции, спорове, идеологически и политически войни. Затова, по мое мнение, войните за историята придобиват тези размери, които придобиха едновременно в Гърция и в България.

Текстът е публикуван първоначално в Балканите. Модернизация, идетичности, идеи. Сборник в чест на проф. Надя Данова. Институт за балканистика с Център по тракология. 2011


[1] Berger, Stefan, Mark Donovan, Kevin Passmore (Eds) Writing National Histories. Western Europe since 1800. Routledge, 1999; Berger, Stefan, Christoph Conrad, Guy P. Marchal. Writing the Nation: National Historiographies and the Making of Nation States in 19th and 20th Century Europe. Palgrave, 2010.

[2] Erdmann, Karl Dietrich. Toward a Global Community of Historians, The International Congresses and the International Committee of Historical Sciences 1898–2000. New York: Berghahn Books, 2005; Wang, Q. Edward and Georg Iggers (Eds) Turning Points in Historiography. A Cross Cultural Perspective. Rochester: University of Rochester Press, 2002.

[3] Novick, Peter. That Noble Dream. The “Objectivity Question” and the American Historical Profession. Cambridge University Press, 1988, 573–629.

[4] Linenthal, Edward, Tom Engelhardt (Eds) History Wars: The Enola Gay and Other Battles for the American Past. New York: Metropolitan, 1996; Macintyre, Stuart, Anna Clark. The History Wars. Victoria: Melbourne University Press, 2003; Bickerton, Chris. “France’s History Wars”. // Le Monde Diplomatique, February 2006; Yoshida, Takashi. The Making of the “Rape of Nanking”: History and Memory in Japan, China, and the United States. Oxford University Press, 2006; Procacci, Giuliano. La Memoria Controversa. Revisionismi, Nazionalismi e fondametalismi nei manuali di Storia. Cagliari: AMD Edizioni, 2003.

[5] Интервю от 5 март 2007: списания „Historein“, „Τα Ιστορικά“, „Μνήμων“, „Σύγχρονα Θέματα“, „Επιθεώρηση Πολιτικής Επιστήμης“ // http://www.in.gr/news/article.asp?lngEntityID=784709&lngDtrID=244 (посещение 1.5.2011).

[6] Esbenshade, Richard S. Remembering to Forget: Memory, History, National Identity in Postwar East-Central Europe. // Representations, Special Issue: Identifying Histories: Eastern Europe Before and After 1989, No. 49, 1995, 72–96.

[7] Benjamin, Walter. Illuminations: Essays and Reflections. New York: Fontana Press, 1992; Foucault, Michel. Language, Counter-memory, Practices: Selected Essays and Interviews. Ithaca NY: Cornell University press, 1977; Misztal, Barbara. Theories of Social Remembering. Maidenhead: Open University Press, 2003, 61–67.

[8] Dirlik, Arif. Is there History after Eurocentrism?: Globalism, Postcolonialism, and the Disavowal of History. // Cultural Critique, 42, 1999, 1–34.

[9] Rusen, Jorn. Historical Thinking as Trauerarbeit: Burkhardt’s Answer to a Question of our Time. // Cesana, Andreas, Lionel Gossman (Eds) Encounters with Jacob Burckhardt. Basel: Schwabe, 2004, 337–355.

[10] Boym, Svetlana. The Future of Nostalgia. New York: Basic Books, 2001, p. xv.

[11] Huyssen, Andreas. Twilights Memories: Marking Time in a Culture of Amnesia. New York: Routledge, 1995, 85–101.

[12] Ηλιού, Φίλιππος. Η ιδεολογική χρήση της Ιστορίας. Αθήνα, 1976.

[13] Εξερτσόγλου, Χάρης. Σκέψεις για τη διαμάχη της Ιστορίας. // Σύγχρονα Θέματα, 97, 2007, 8–11.

[14] Oakeshott, Michael. What Is History? And Other Essays. Thorverton: Imprint Academic, 2004; White, Hayden. The Public Relevance of Historical Studies: A Reply to Dirk Moses. // History and Theory, 44, 2005, 333–338.

[15] Ananiadis, Grigoris. Rationalism and Historicism in Austromarxism (PhD Thesis). University of Essex, 1995, 148–222.

[16] Liakos, Antonis. The Construction of National Time. The Making of the Modern Greek Historical Imagination. // Revel, Jacques, Giovanni Levi. Political Uses of the Past. // Mediterranean Historical Review, Special Issue, 16/1, 2001, 27–42.

[17] Stavrakakis, Yannis, Nikos Chrysoloras. (I can’t get no) enjoyment: Lacanian theory and the analysis of Nationalism. // Psychoanalysis, Culture and Society, 2006, 11, 144–163.

[18] Kitroeff, Alexander. Wrestling with the Ancients: Modern Greek Identity and the Olympics. New York: Greekworks, 2004; Guss, David. The Festive State: Race, Ethnicity and Nationalism as Cultural Performance. Berkley: University of California Press, 2001; Askew, Kelly. Performing the Nation. Swahili Music and Cultural Politics in Tanzania. University of Chicago Press, 2002; Sieg, Katrin. Ethnic Drag: Performing Race, Nation, Sexuality in West Germany. Ann Arbor: University of Michigan Press, 2002.

[19] Skoulariki, Athéna. « Au nom de la nation ». Le discours public en Grèce sur la question macédonienne et le rôle des médias (1991–1995). Université Pantheon-Paris II, 2002.

[20] Runia, Eelco. Burying the dead, creating the past. // History and Theory, 46, 2007, 313–325, цитат: 323.

[21] Nora, Pierre. Reasons for the current upsurge in memory. // http://www.eurozine.com/articles/2002-04-19-nora-en.html

[22] Ginzburg, Carlo. Aristotele, la storia, la prova. // Quaderni Storici, 85, 1994, 5–17.

[24] Poster, Mark. History in the Digital Domain. // Historein, 4, 2003/4, 17–32.

[25] Rosenzweig, Roy. Can History be Open Source? Wikipedia and the Future of the Past. // The Journal of American History, 93, 1, 2006, 117–146.

Oxford University Press, 2000, 19–30 (http://www.newmediastudies.com/index.htm)

[27] Spivak, Gayatri. Outside in the Teaching Machine. London: Routledge, 1993, 3.

[28] “The Image of the Islamic Enemy – the Past and Present of Anti-Islamic stereotypes in Bulgaria”.

[29] Вж. напр. Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. С., 1995; Бюксеншюц, Улрих. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944–1989). С., 2000; Груев, М., А. Кальонски. Възродителният процес: мюсюлманските общности и комунистическият режим. С., 2008.

Pin It
Андонис Лякос
Андонис Лякос (род. 1947) е професор по съвременна история в Атинския университет, предесдател на Съвета на Интернационалната комисия за история и теория на историографията (2010-2015) и главен редактор на списание Historein (http://www.nnet.gr/historein.htm).

Посетители

5
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    За всички хора, които... преди 17 часа
  • Георги Пейчинов писа Още
          До Георги... преди 1 ден
  • Сухи писа Още
    Както казва един... преди 1 ден
  • петьо писа Още

    ще има да вземаш. за... преди 2 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Авторът очевидно не... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Това издание не го... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Наистина ли? Колко... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Любим разказ от... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Странно нещо са... преди 6 дни
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Да, с голямо... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Есето на Георги Карев:... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Господин Карев, това... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Както всички текстове... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Хубава история,... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Спомням си, бях в... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Що за коментар?... Абе,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Годината по-горе е 1979,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Нека се опитаме да... преди 1 седмица
  • Златко Ангелов писа Още
    Авторката също не... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Аз мисля, че ако... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Между другото, бързам... преди 1 седмица
  • Българин писа Още
    Г-н Енев, защо нямаме... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko...
    преди 1 седмица
  • Анsa писа Още
    Колко небивалици е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Имам толкова много... преди 1 седмица