Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

„Именно преследването на щастие е онова, което пречи на щастието“

През септември 1942 Виктор Франкл, известен еврейски психиатър и невролог от Виена, е арестуван и транспортиран в нацистки концентрационен лагер заедно с жена си и родителите си. Три години по-късно, когато лагерът е освободен, по-голямата част от семейството, включително и бременната му жена, е загинала – но той, затворник номер 119104, оцелява. В своя бестселър от 1946, Човешкото търсене на смисъла, който е написал само за девет дни, описвайки преживяванията си в лагера, Франкл стига до заключението, че разликата между онези, които са оцелели и хората, които са загинали, се е свеждала само до едно: смисъла; едно прозрение, до което той е стигнал още рано в живота си. Още като ученик в гимназията той имал следното преживяване: един от учителите му обявил пред класа, че „животът не е нищо повече от процес на горене, процес на оксидация“. Франкл скочил от мястото си и отговорил, „Господине, но какъв може да бъде тогава смисъла на живота?“

Както сам разбрал в лагера, хората, които успявали да намерят смисъл дори и при най-ужасяващи обстоятелства, се оказвали далеч по-устойчиви срещу страданието от онези, които не успявали. „Всичко може да се отнеме на човека, освен едно“, пише Франкл в Човешкото търсене на смисъла, „последната човешка свобода – да изберете поведението си при всички възможни обстоятелства, да изберете свой собствен път“.

Франкл е работел в лагера като терапевт и в книгата си дава пример с двама затворници, които срещнал там и които мислели за самоубийство. Като много други в лагерите, тези мъже били напълно лишени от надежда и смятали, че няма какво повече да очакват от живота, нищо, за което да живеят. „И в двата случая“, пише Франкл, „това беше въпрос на възможност да им се покаже, че животът все още очаква нещо от тях; от тях се очакваше нещо в бъдещето“. За единия мъж това било малкото му дете, което по онова време живеело в чужда страна. За другия, който бил учен, това била серия от книги, които той трябвало да довърши. Франкл пише:

Тази уникалност и специфичност, която отличава всеки индивид и дава смисъл на съществуването му, има въздействие както върху творческата работа, така и върху човешката любов. Когато се осъзнае невъзможността от замяната на някой човек, това позволява да се види в цялата й величина отговорността, която човек носи за съществуването си и неговото продължаване. Един човек, който осъзнава отговорността, която носи пред някое човешко същество, което го очаква с любов, или пред някаква недовършена работа, никога няма да бъде в състояние да захвърли живота си. Той знае „защо“-то на своето съществуване и ще бъде в състояние да издържи почти всяко „как“.

През 1991 библиотеката на Американския Конгрес и Клубът „Книга на месеца“ нареждат Човешкото търсене на смисъла сред десетте най-влиятелни книги в Съединените щати. Тя е разпродадена в милиони копия по целия свят. Днес, повече от двадесет години по-късно, духът на книгата – подчертаването на смисъла, на стойността на страданието, както и отговорността пред нещо по-голямо от собственото „аз“ – изглежда не подхожда към нашата култура, която е по-заинтересувана от преследването на личното щастие, отколкото от търсенето на смисъл. „За европееца“, пише Франкл, „изключително характерно за американската култура е, че, отново и отново, човек бива увещаван и командван да ‚бъде щастлив‘. Но щастието не може да се преследва; то трябва да се получи от само себе си. Човек трябва да има причина да ‚бъде щастлив‘“.

Според института Галъп нивата на щастие сред американците днес са на най-високо ниво от четири години насам – както е, изглежда, и броят на книги-бестселъри с думата „щастие“ в заглавието. Галъп пише, че почти 60 процента от днешните американци се чувстват щастливи, без особен стрес или тревоги. От друга страна, според Центъра за контрол над болестите, около 4 от 10 американци не са успели да открият задоволителна цел в живота. Четиридесет процента не смятат, че животите им имат ясен смисъл или цел, или са неутрални по този въпрос. Почти една четвърт от американците се чувстват неутрални или пък нямат ясно усещане за това какво придава смисъл на животите им. Изследванията показват, че да имаш цел и смисъл в живота, увеличава общото благополучие и задоволство от живота, подобрява умственото и физическо здраве, увеличава издръжливостта срещу болести и самочувствието, и намалява шансовете за депресия. Освен всичко това, праволинейното преследване на щастието парадоксално прави хората по-малко щастливи, според едно скорошно изследване. „Именно преследването на щастие“, както Франкл е знаел, „пречи на щастието“.

***

Това е причината, поради която някои изследователи предупреждават против самоцелното преследване на щастие. В едно ново изследване, което ще бъде публикувано тази година в Journal of Positive Psychology, учени-психолози са запитали почти 400 американци на възраст между 18 и 78 години дали смятат, че животите им са смислени и/или щастливи. Изследвайки в продължение на около месец събраните по този начин сведения за различните отношения към смисъла, щастието и много други променливи – като например нива на стрес, начини на потребление и отглеждане на деца – учените са установили, че смисления и щастливия живот се припокриват до известна степен, но в края на краищата са много различни един от друг. Щастливият живот, както са установили психолозите, е свързан с това да бъдеш „вземащ“, докато смисленият живот отговаря на това да бъдеш „даващ“.

Щастието без смисъл е характерно за един сравнително повърхностен, самоцелен или дори егоистичен живот, в който нещата вървят добре, нуждите и желанията са лесно задоволени, а трудните или изморителни усложнения се избягват“, пишат авторите.

Но по какъв начин се различават един от друг щастливия и смисления животи? Щастието, смятат учените, означава да се чувстваш добре. По-специално, те са открили, че хората, които са щастливи, обикновено смятат, че животът е лесен; те са в добро здраве и са в състояние да си купуват нещата, от които имат нужда или си желаят. И докато нямането на много пари намалява и усещането за щастие, и онова за смисъл, то има много по-силно въздействие върху щастието. Щастливият живот е определян освен това и от липса на стрес или тревоги.

Нещо по-важно от социална гледна точка: преследването на щастие е свързано с егоистично поведение – като вече споменахме, с това да бъдеш „вземащ“, а не толкова „даващ“. Психолозите дават на това едно еволюционно обяснение: щастието е свързано с намаляване на подтиците. Ако имате някаква нужда или желание – като например глад – вие го задоволявате и това ви прави щастлив/а. Хората стават щастливи, с други думи, когато получат каквото желаят. Но те не са единствените, които могат да се чувстват щастливи. Животните също имат нужди и желания, и когато тези последните бъдат задоволени, те също се чувстват щастливи, посочват изследователите.

„Щастливите хора получават много радост от получаването на дарове от другите, докато хората, водещи смислени животи, получават много радост от онова, което дават на другите“, обяснява Катлийн Вос, една от авторките на изследването, в скорошна презентация в университета в Пенсилвания. С други думи, смисълът е преодоляване на „аза“, докато при щастието всичко се върти около даване на „аза“ онова, което той си желае. За хората, които имат висок смисъл в животите си, е по-вероятно да помагат на нуждаещите се. „Ако може да се каже нещо, то е, че чистото щастие е свързано с не-помагане на хора в нужда“, пишат изследователите.

Онова, което различава човешките същества от животните е не преследването на щастие, което се случва навсякъде в природата, а преследването на смисъл, което е уникално за хората, според Рой Баумайстер, водещият учен при изследването и автор, заедно с Джон Тиърни, на скорошната книга Воля: преоткриване на най-голямата човешка сила. Баумайстер, социален психолог в държавния университет във Флорида, беше обявен от Института за научна информация като особено много цитиран учен за 2003 г.

Участниците в изследването споделят, че извличат смисъл от даване част от себе си на другите и правене на жертви за по-голямата група. По думите на Мартин Е. П. Зелигман, един от водещите учени-психолози а наши дни, при смисления живот „вие използвате най-мощните си сили и таланти за да принадлежите към и да служите на нещо, за което вярвате, че е по-голямо от самия/самата вас“. Например, притежаването на повече смисъл в живота се свързва с дейности като купуване на подаръци за други, грижа за децата или спорене. Хората, чиито животи имат високи нива на смисъл, често активно търсят смисъл дори и когато знаят, че това ще бъде за сметка на щастието им. Понеже са вложили силите си в нещо по-голямо от себе си, те се и тревожат повече, и имат по-високи нива на стрес и безпокойство в животите си от щастливите хора. Да имаш деца, например, е нещо свързано със смислен живот и изисква саможертва, но често е свързвано с ниско щастие сред родителите, включително и сред онези от тази група. Всъщност, според харвардския психолог Дейниъл Гилбърт, изследваният показват, че родителите са по-малко щастливи когато общуват с децата си, отколкото когато спортуват, ядат или гледат телевизия.

Смисълът се отнася не само до себепревъзмогването, но и до превъзмогването на настоящия момент – което е може би най-важното откритие на изследването, според учените. Щастието е емоция, която се изпитва тук и сега, но в края на краищата то изчезва, като всички други емоции; положителният ефект и чувствата на удоволствие са много бързо променливи. Количеството време, в което хората казват, че се чувстват добре или зле, има връзка с щастието, но никаква – със смисъла.

Смисълът, от друга страна, е нещо продължително. Той свързва миналото с настоящето и бъдещето. „Да се мисли отвън настоящия момент, за миналото или настоящето, е признак на сравнително смислен, но нещастен живот“, пишат изследователите. „Щастието обикновено не се открива в размисли върху миналото или бъдещето“. Тоест, хората, които мислят повече за настоящето, са по-щастливи, но пък ония, които прекарват повече време в мисли за бъдещи или минали борби и страдания, изпитват повече смисъл в животите си, макар че са били по-малко щастливи.

Случването на отрицателни събития в живота, открива изследването, намалява щастието, но пък увеличава количеството смисъл, което имате в живота си. Едно друго изследване от 2011 г. потвърждава това, като открива, че хората, които имат смисъл в живота си, под формата на ясно определена цел, поставят задоволството си от живота по-високо дори и ако се чувстват зле, в сравнение с ония, които нямат ясно определена цел. „Ако в живота изобщо има смисъл“, пише Франкл, „то тогава трябва да има смисъл и в страданието“.

***

Което пък ни довежда обратно до живота на Франкл и по-специално до едно решително преживяване, което той е имал преди да бъде изпратен в концентрационния лагер. Това е била случка, която подчертава разликата между преследването на смисъл и преследването на щастие в живота.

В ранните години от зрелостта си, преди той и семейството му да бъдат изпратени в лагерите, Франкл се е утвърдил като един от водещите психиатри във Виена и света. Като 16-годишно момче например, той започва кореспонденция със Зигмунд Фройд и един ден му изпраща статия от две страници, която е написал. Фройд, впечатлен от таланта на Франкл, изпраща статията на International Journal of Psychoanalysis за публикация. „Надявам се, че нямате нищо против“, пише той на тийнейджъра.

Докато следва в медицинския университет, Франкл се отличава дори още повече. Той не само създава няколко центъра за предотвратяване на самоубийства сред тийнейджъри – работа, която продължава в лагерите – но и прави свой собствен, изключително важен принос в полето на клиничната психология: т. нар. логотерапия, чрез която се цели да се помогне на хора, изпаднали в депресия, да постигнат нормално състояние чрез откриване на уникалния смисъл в собствения си живот. През 1941 теориите му получават международно внимание и той работи като главен невролог във виенската болница Ротшилд, където рискува живота и кариерата си, правейки фалшиви диагнози на душевно болни пациенти, за да не бъдат еутаназирани, както гласят тогавашните официални наредби на нацистите.

Това е и същата година, в която той трябва да вземе решение, което променя напълно живота му. С многообещаваща кариера и все по-надигащата се заплаха от страна на нацистите, той кандидатства за американска виза, която получава през 1941. По онова време нацистите вече започват да събират евреите, за да ги изпращат в концентрационни лагери, като избират първо възрастните. Франкл знае, че е въпрос на време кога нацистите ще дойдат да приберат него и родителите му. Знае също и че, когато го направят, той има отговорността да бъде заедно с родителите си, за да им помага да преодолеят травмите на лагерния живот. От друга страна, като току-що оженен мъж с виза в ръката, той е изкушен да напусне за Америка и да живее в сигурност, където освен това може да постигне сериозни успехи в областта си.

Както описва Ана С. Редсанд в нейната биография на Франкл, той не е знаел какво да прави, така че се отправил към катедралата Св. Стефан във Виена, за да проясни главата си. Докато слушал музиката на органа, той непрекъснато се питал, „Трябва ли да изоставя родителите си? … Да им кажа ли сбогом и да ги оставя на съдбата им?“ Каква е била отговорността му? Той търсел „знак от небето“.

И когато се върнал вкъщи, го намерил. На масата лежало парче мрамор. Баща му обяснил, че било от останките от близките синагоги, които нацистите разрушили. На мрамора се виждал фрагмент от една от десетте Божи заповеди – онази, в която става дума за почитане на майката и бащата. Така Франкл решил да остане във Виена и да се откаже от каквито и да било възможности за търсене на сигурност или кариера, очакваща го в Съединените щати. Решил да се откаже от собствените си планове, за да служи на семейството си, а по-късно и на затворниците в лагера.

Мъдростта, която Франкл събрал от преживяванията си там, сред невъобразимо човешко страдание, е днес също толкова уместна, колкото и тогава: „да бъдеш човек е нещо, което винаги сочи, и е отправено, към нещо или някой друг освен самия теб – било то смисъл, който трябва да бъде постигнат или друго човешко същество, което трябва да бъде срещнато. Колкото повече човек забравя себе си – като се отдава на някаква кауза, на която служи или на друг човек, когото обича – толкова по-човечен става той“.

Баумайстер и колегите му биха се съгласили, че преследването на смисъла прави човешките същества уникално човешки. Като оставяме настрана егоистичните си интереси, за да служим на някого или нещо по-голямо от самите нас – като посвещаваме животите си на „даването“, а не на „вземането“ – ние не само изразяваме своята фундаментална човечност, но също и признаваме, че в добрия живот има и нещо повече от преследването на простото щастие.

Източник