Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

2013 01 JobsСкоро след като Стив Джобс се завръща в Епъл като главен мениджър през 1997, той решава, че една от компаниите-снабдителки не доставя резервни части достатъчно бързо. Фирмата отговаря, че няма как да го направи, пък и няма защо: от Епъл са подписали договор, гарантиращ продължаването на бизнеса със сегашното темпо. Както Уолтър Айзаксън описва в биографията на Джобс, наскоро коронованият мениджър отговаря много просто: тогава нарушете договора. Когато един от мениджърите в Епъл го предупреждава, че това решение вероятно ще означава съдебен процес, Джобс отговаря, „просто им кажете, че ако се ебават с нас, никога повече няма да получат пукната стотинка от тази фирма, никога“.

Доставчикът действително завежда съдебно дело. Мениджърът, предупредил Джобс, напуска Епъл. (Джобс „сигурно щеше да ме уволни и без това“, казва той по-късно на Айзаксън). Юридическата бъркотия отнема една година и вероятно значително количество пари, за да бъде решена. Но междувременно Епъл наема нов доставчик, който отговаря на очакванията на безкомпромисния шеф.

Каква е поуката, която можем да си направим от този анекдот? В края на краищата, ние се обръщаме към животите на успешни хора в търсене на вдъхновение и поучение. Но поуката тук може и да ни накара да се чувстваме неудобно: нарушавай всяка норма на социално или бизнес-взаимодействие, ако тя стои между теб и онова, което искаш. Джобс редовно е казвал на подчинените си, че са задници, че никога не могат да свършат нещо като хората. Според Айзаксън, дори Джонатан Айв, безкомпромисният шеф на дизайнерския отдел на Епъл, е получавал от време на време подобни обръщения. Веднъж, след като се настанява в петзвезден лондонски хотел, специално избран за него от Айв, Джобс го нарича „лайнарник“ и напуска начаса. „Нормалните правила на социално поведение, смяташе той, не се отнасят до него“, обяснява Айв на биографа. Незачитането на подобни правила продължава и извън офиса, в семейството, с което той рядко прекарва много време, както и към непознати (полицаи, продавачи), които изпитват вербалната ярост на главния мениджър, когато не му се харесват.

Джобс е мъртъв вече повече от година, но биографията му все още е бестселър. Действително, тази история се оформи като едно от свещените писания за днешните предприемачи – евангелие и антиевангелие едновременно. За някои, животът на Джобс показва важността на това човек да се придържа стриктно към визията и целите си, независимо каква може да бъде психическата цена на всичко това за служителите или бизнес-партньорите ви. За други Джобс служи като предупреждение, като човек, който е променил света, но на цената на скарване с почти всички хора около себе си.  Разнообразието на тези реакции е показателно за двата вида дълбоки и често несъвместими вида глад, които мотивират толкова много от нас днес: ние искаме да преуспеем в света на работата, но искаме също и удовлетворение у дома и в семейството. За онези които, подобно на Джобс, са се заклели да „оставят знак във вселената“, историята на трънливия му живот предизвиква нужда от преосмисляне. Дали наистина си струва да бъдеш като Стив?

В единия лагер са онези, които могат да се нарекат религиозни последователи. Това са хора на бизнеса, които са изтълкували живота на Стив Джобс като разрешение да станат още по-агресивни като визионери, като конкуренти, и преди всичко – като шефове. Те се отдават на възбудата да чувстваш себе си като генерал – а понякога и диктатор. Работата и без това е била център на живота им, но историята на Джобс ги е накарала да заложат още повече на този избор.

Стив Дейвис, главен мениджър на TwoFour, софтуерна компания, обслужваща финансови институции, с удоволствие би разговарял за влиянието на Джобс върху собствения му живот и кариера. Но първо трябва да намери свободен половин час. Когато в края на краищата му се удава да открадне няколко мига за разговор, той обяснява, че съзнателно е оставил настрана някои аспекти от семейния си живот, тъй като вярва, че младите фирми пропадат, когато хората, работещи в тях, не са решени да бъдат на разположение по 24 часа в денонощието. За щастие, казва той, е имал късмета да намери жена, която е поела повода вместо него.

Дейвис описва тези избори спокойно, но гласът му се изпълва с треска когато описва интензивността и несигурността на предприемачеството. Той обича всяка секунда от него. Не работи със спасителна мрежа под себе си. Точно в този момент звъни адвокатът му с въпрос по някакъв договор и Дейвис трябва да избере посока, към която по-късно да се придържа. Какво да реши? Той признава, че не знае. Възбудата идва от възможността да се окаже неправ. „Хората, които стартират компании, са различни от останалите“, казва той. „Ние сме готови да пропаднем. Погледнете Джобс. Нокаутираха го, а той продължаваше. Той е напълно неконвенционален, кара по свой собствен път. Или се присъединявате към него, или се махате от пътя“.

Да се присъединиш или да се махнеш от пътя – това е фраза, която обобщава поуката, която съдържа животът на Джобс за днешните му почитатели. Ендрю Харгадон, професор в Университета Дейвис, Калифорния, и автор на Как се получават пробивите: изненадващата истина за начините, по които фирмите внасят нововъведения, посочва, че стремителността и грубостта на Джобс са подпомогнали появата на един нов вид реакция срещу няколко десетилетия на утвърдено мислене по отношение на важността на упълномощаването на работниците да вземат решения и търсенето на консенсус. „Джобс ни показва ценността на пътя на старата школа, на автократичното ръководство. Отишли сме толкова далеч в другата крайност, към една волска социология, в която се очаква, че щастливите крави ще дават повече мляко“. С други думи, необходим е бил един такъв хипи-откачалец (hippie-geek), който да даде и на останалите шефове разрешение да бъдат отново агресивни и доминантни.

Това не е агресия сама за себе си, а за доброто на компанията. Тристан Отиърни, софтуерен програмист за Mac и iPhone, преди три години е помогнал на основателя на Туитър, Джак Дорси, да основе фирмата за използване на кредитни карти Square. Отиърни казва, че вече и сам оценява стойността на това да се каже на хората в очите, че работата им е боклук. „Не можете да правите по-добри продукти, като казвате, че всичко е чудесно“, обяснява той. „Правите ги по-добри, като обяснявате на хората, че и сами не знаят на какво са способни“. Арон Леви, човек който описва самия себе си като „имитиращ мениджър“ („wantrepreneur“) по образеца на Джобс, е стартирал през 2005 г., директно от стаята в студентското си общежитие, фирмата Box, която позволява споделяне на файлове въз основа на т. нар. cloud (директна работа с файлове в споделяно-интернет-пространство). На хората, които наема, той винаги цитира Джобс – „Някои хора не са свикнали с обкръжения, в които се очаква единствено превъзходна работа“ – за да им покаже, ясно, че Box е точно такова обкръжение. „Моят урок от Джобс“, казва Леви, „е че мога да тласкам служителите си по-далеч, отколкото самите те са смятали за възможно, и че няма да избързвам с пускането на някакъв продукт в оборот преди той да е перфектен“. И добавя: „Този подход върви ръка за ръка с изгледите за нанасяне на поражения върху човешката страна“.

Вярно е, че служителите на Епъл рядко са напускали, когато той ги е наричал „ляйняни глави“ или дори когато е представял идеите им като собствени. Една от ранните мениджърки от екипа на Mac разказва на Айзаксън за обидите, с които Джобс е замерял служителите. Но след това добавя „Смятам се за абсолютно най-късметлия, че съм могла да работя с него“. Този вид свидетелства са доказателството, за множество предприемачи и мениджъри, че силното водачество и впечатляващите резултати ще накарат служителите да търпят и дори да приемат охотно, неприятни условия на работа. Рей Далио, основател на Bridgewater Associates, най-печелившият хеджов фонд в света, е наричан „Стив Джобс на инвестициите“ отчасти и защото фирмата му практикува една форма на радикална директност. От всички служители на Bridgewater се очаква да бъдат безкомпромисни едни към други, да говорят без страх от някакви чувствителности. Далио казва, че споделя вярата на Джобс в ползите от твърдото, брутално прямо офисно обкръжение, но насърчава служителите си да му връщат със същото. Той сравнява начина на диалог, който практикува – не само в Bridgewater, но и във всичките си лични връзки – с изкривяването на някой крайник в трудна позиция от йога или с тренировките на морски пехотинец. „Много скоро болката се превръща в удоволствие и вие не можете да живеете без нея“, казва той.

Онова, което религиозните последователи си желаят най-силно, е да притежават същата сигурност на визията, каквато Джобс е изпитвал в своята собствена. Нийл Сейлс-Грифин, 25-годишният съосновател и главен мениджър на Code Academy, училище за програмисти в Чикаго, казва, че след като е изучавал живота на Джобс, вече не пилее време за тънкостите на етикета. Той открито охулва проекти, които не функционират, дори и ако другите вече са инвестирали в тях безброй много часове. Спомня си злополучния старт на MobileMe, инициативата на Епъл, от която се е очаквало да позволи на потребителите да синхронизират всички свои онлайн-данни в „облака“ на Интернет. По време на официално представяне в Епъл Джобс наругал екипа на MobileMe за това, че не са успели да създадат по-добър продукт – „трябва да се мразите едни други затова, че сте се изоставили до такава степен“ – а след това уволнил ръководителя на екипа на място. „Страстният подход на Джобс ме окуражи да бъда самия себе си, с всичките ми слабости, трудности и ограничения“, казва Сейлс-Грифин. „Погледнете само какво е постигнал той чрез това“.

Вторият лагер е на онези, които могат да бъдат наречени „отрицатели“. Това са предприемачи, които, след като са прочели за Джобс след смъртта му, са се отвратили от общия му образ – не просто от начина, по който се е отнасял към служителите си, но от диктаторския, безкомпромисен начин, по който се е подвизавал в живота. Биографията на Айзаксън е пълна с истории, показващи Джобс като неприятен човек – гневните изблици във връзка дори с неща, които изглеждат абсолютно незначителни, като вида цветя в хотелската му стая или начина, по който застаряващата барманка от веригата Whole Foods приготвила плодовия му шейк. Той паркира колата си на местата за хора с увреждания или пък отказва да сложи на колата си номера. Изоставя най-голямата си дъщеря, и прилага прословутата си способност да „изкривява реалността“, когато става дума за собственото му бащинство.

Джеф Атууд е бил някога „религиозен последовател“. Подчинил е цялата си идентичност на фирмата, която е създал: Stack Exchange, мрежа от сайтове за въпроси и отговори. „Подготвяте се за война“, казва той за етиката на управление на млада фирма. „Необходим ви е духовен плам, почти религиозна вяра в мисията, за да се хвърлите в атака“. Така че е било голяма изненада за него – а и за всички останали – когато осъзнал, че трябва да се откаже от Stack Exchange и от живота, свързан с фирмата. Именно биографията на Джобс е била нещото, което предизвикало неговото прозрение и го превърнала в убеден отрицател.

Той вече познавал всички истории за Джобс бизнесмена и новатора. Но онова, което възприел като мъчително, почти непоносимо за четене, били подробностите около семейния и личен живот на Джобс. Атууд почти се просълзил от един пасаж, в който една вечер Джобс показва на сина си плановете за новия генерален щаб на Епъл и дори не му хрумва да извика и дъщеря си, която е казала, че иска да стане архитектка. „Той е обръщал по-малко внимание на Ерин“, пише Айзаксън за Джобс и дъщеря му, „която е тихо, вглъбено дете и изглежда не знае как точно да се отнася към него, особено когато започне да хвърля нараняващи бодли“. Атууд, на 41 години, наскоро е станал баща на момичета-близначки и сега казва, че Джобс е вършил „обратното на онова, което трябва да прави някой родител. Да бъдеш родител означава да бъдеш там, човеко. Това означава да те виждат“. Биографията го е принудила да види, че и той, като Джобс, е позволил на работата да доминира в живота му. Той пъшка, когато си припомня как Джобс е отговарял директно и грубо на имейла на някой случаен клиент посред нощ: „Ето защо вие сте идиот“. Атууд е вършел точно същото. Всъщност той не е искал да напуска, но тази радикална мярка му се видяла като единственото средство да разчупи порочния кръг. „Ако ще се проваляш в изграждането на нещо“, казва той, „по-добре да се провалиш при изграждането на шибания iPad. Не пропадай при изграждането на децата си“.

За някои от тези отблъснати читатели, причината са разказите за мениджърската жестокост на Джобс. Вриндър Сайъл – бивш мениджър в Quaker Oats, който е купил верига от кафенета, след това я продал, а сега управлява консултантска фирма и преподава на студенти по бизнес – е очаквал да се възхити от биографията. Той силно се възхищавал на амбициите на Джобс и редовно го представял на студентите си като образец за водачество. Книгата обаче го натъжила: Сайъл не можел да разбере защо Джобс е изпитвал такава нужда да има право във всяка ситуация и да напада другите, защо е трябвало да представя чужди идеи като свои собствени. Сайъл казва, че отишъл при студентите си и признал, че е грешил. „Джобс е бил като динамит“, казва той. Динамитът пробива пътеки, но и разрушава всичко около себе си“. Сайъл не е мислил много за Бил Гейтс преди, но сега вече го прави. „Гейтс се е развил от пълен задник до човешко същество“, казва той. „Джобс си е останал задник“.

Повечето от отрицателите са, също като Атууд, предприемачи, които се безпокоят за бащинските си роли. Някои от тях посочват едно конкретно място към края на книгата, когато Джобс обяснява защо е помолил Айзаксън да я напише. „Исках децата ми да ме познават“, казва той. „Не съм бил винаги при тях и исках да разберат защо, а също и какво съм правил“. Брад Уордел, главен мениджър на софтуерната и геймърска компания Stardock, когато осъзнал, че същите способности за изкривяване на реалността, които са позволили на Джобс да създаде iPod-а, са го довели до отричане сериозността на рака на панкреаса, който го убива. (В продължение на девет месеца Джобс е отказвал да се подложи на конвенционално лечение). Вордел, на 41, казва, че собствените му години на оформяне отговарят на възхода на Джобс, и именно влиянието на Джобс му е помогнало „да вложи всеки свой грам енергия и концентрация в Stardock“. А това означавало – 80- и 90-часови работни седмици, маниакално проверяване на всяка версия от всяка софтуерна програма, преглеждане на изходния код, безкрайно писане на забележки. „Но по едно време осъзнах, че, също като Джобс, и аз мога да умра. Джобс е пропуснал да се грижи повече за децата си; аз също го пропуснах при моите“. Уордел сега често работи от къщи и е наел хора, които да се грижи за различни страни от бизнеса, които преди това е управлявал сам.

Много от предишните фенове премислят отново преклонението си пред Джобс, отчасти защото вече не са момчета. Вече по на четиридесет години, те се изправят пред края на своите младежки години – имат деца, а собствените им родители са станали пенсионери или са починали. Мат Хои, основател на уеблога Metafilter, се обръща директно към всичко това в една презентация, наречена „Уроците на един 40-годишен“, която е изнесъл миналата година на конференцията за уеб-дизайн Webstock. Хои отбелязва, че е посивял, че дъщеря му е станала на седем години, че наскоро е погребал дългогодишния си домашен любимец и е преживял собствения си почти-сблъсък с рака (мозъчен тумор, който се оказал доброкачествен). Хои чул мнозина от своята трупа – повечето от тях всеотдайни последователи на Джобс – да казват „време е да не се свършва като Стив“. Така че, вместо да се опитва да изгради следващия Епъл, той решил да изгради един „лайфстайл бизнес“ – по-малка фирма, която отхвърля приемането на акционерски капитал и се финансира сама, като оставя на притежателя си време за неща извън работата. Показал графика на живота си от средата на двадесетте си години, която показвала как работата доминира над всичко останало в личния му живот. Сега вече, на 40, нещата са по-балансирани.

Струва си да се посочи, че тези мъже-отрицатели, са стигнали там, където мнозина жени-предприемачки са били открай време. Жените-мениджърки не са имали нужда от биографията на един липсващ баща, за да започнат да мислят върху нуждата от баланс между работа и семейство; за разлика от четиридесетгодишните юнаци, те са водили разговори около този баланс през по-голямата част от животите си. Рашми Сина, главна мениджърка на сайта за размяна на презентации SlideShare, е била бременна с близнаци когато изгълтала книгата на Айзаксън. Прочела я, за да разбере как Джобс е създавал превъзходни продукти, но възможността да извлече и някакви лични поуки от живота му дори не й минавала през ума. По същия начин, Хайди Месер, съоснователка на маркетинговата фирма LinkShare, казала на целия си екип да прочетат книгата, но без и да си помисля, че те ще възприемат Джобс като неин ролеви модел в мениджмънта. Все пак тя предлага своя личен извод от живота на Джобс: „Ако той е могъл да създаде Епъл и Пиксар – две многомилиардни фирми – то аз пък сигурно ще мога да се справя с един бизнес и със семейството си“.

Всички отрицатели знаят, че потискането на собствените им стремежи да приличат на Джобс ще бъде трудно. Те са по природа целенасочени перфекционисти. А освен това знаят и че оттеглянето от битката – възприемането на един подход към бизнеса, основаващ се на опит за баланс с обикновения живот – означава, че никога няма да могат да постигнат толкова, колкото биха могли, ако не го направят, камо ли пък да се сравняват с Джобс. Ако преди са пускали в обръщение по пет или шест продукта годишно, сега пускат по един или два. Ако преди са изпращали по десетина имейла по време на обедната почивка, сега изпращат само по няколко. Вместо да планират как да лансират фирмите си на борсата, те се задоволяват с достатъчно печалба, за да поддържат служителите и себе си. За да си създадат начина на живот, който си желаят или от който имат нужда, тези предприемачи сдържат апетита си и си налагат самоограничения.

Когато не пише биографични бестселъри, Уолтър Айзаксън ръководи института Аспен, безпартиен тинк-танк от Вашнгтон, DС, който се занимава с всичко възможно – от бизнес стратегии до образование и външна политика. В офиса си той показва, че е щедър ню-орлеанец, приятен и изпълнен с внимание човек – накратко, нищо подобно на Стив Джобс. Разказва, че читатели на биографията са го търсили, за да дискутират необичайните прилики между себе си и Джобс или желанието си да се държат повече като него. Двама мениджъри са посетили писателя поотделно, само часове преди мен. Един от тях е бил Далио от Bridgewater, който е дошъл специално за да беседва за хората, които нарича „оформители“ – такива, които са преодолели огромна съпротива, за да превърнат визиите си в реалност. Далио се надявал, че двамата с Айзаксън ще успеят да определят по-точно чертите, споделяни от такива оформители като Джобс, Бенджамин Франклин, Алберт Айнщайн, Маргарет Тачър и може би самият Далио. Когато попитах Айзаксън какви са уроците от живота на Джобс, той се наведе зад бюрото си и извади куп статии, които са му били изпратени наскоро, всяка от тях занимаваща се с предимствата и недостатъците от опитите за повтаряне на похватите на Джобс.

Самият Айзаксън е публикувал нещо, което според него е корекция – статия от Harvard Business Review, в която се твърди, че читателите, надяващи се извлекат поуки от живота на Джобс, трябва да обръщат по-малко внимание на неговата сръдливост като шеф и повече на забележителните му постижения в Епъл и Пиксар. Айзаксън е свел уроците от живота на Джобс до 14 бизнес-поговорки, като например „изкривявай реалността“, „настоявай за перфектност“ и „толерирай само А-играчи“. „Дълго време след като хората са забравили характерите им“, казва той за Джобс, заедно с други хора от пантеона на бизнеса като Едисън, Форд и Дисни – никой от които не е бил светец – „историята ще помни как те са прилагали фантазията си към технологиите и бизнеса“.

Авторът признава, че в момента е склонен да защищава Джобс срещу атаките против личността му, тъй като собствената му книга е доставила голяма част от основанията за тях. Според него Джобс едва ли може да бъде обвиняван в по-голяма степен, дори и в най-неприятните си моменти, от други хора с власт. Някои от читателите, които той познава лично, твърдят, че са шокирани от неща като паркирането на места за хора с увреждания, но Айзаксън казва, че някои от тях са банкери, които са създали финансовите инструменти, чрез които клиентите им са изгубили спестяванията си и са довели света до рецесия. Когато други читатели изразяват презрение към начина, по който Джобс се е отнасял към семейството си, Айзаксън ги пита, „Добре де, как тогава е станало така, че самият ти си женен три пъти и дъщеря ти не иска да разговаря с теб?“ Всъщност Айзаксън отхвърля твърдението, че семейният живот на Джобс е бил провал. Той посочва, че в края на краищата Джобс е имал силно семейство, четирите му деца го обичат и всички са били до него по време на болестта му. По-голямата част от кухнята в къщата на Джобс е заета от голяма дървена маса и през последните две десетилетия от живота си той се е връщал всяка вечер за общата семейна вечеря. „Джобс би могъл да бъде по-добър баща“, признава Айзаксън. „Но като погледна към това семейство, то ми се струва абсолютно прекрасно. Не би могло да бъде по-добро“.

И все пак той разбира как преклонението пред гения е довело до множество различни интерпретации. „Все едно да дискутирате евангелията с някой фундаменталист“, казва той, когато стане дума за невъзможността да се опровергаят нещата, на които той гледа  като на фалшиви разбирания за живота на Джобс. На мен той казва същото, което е казвал и на множество други хора, които са го търсили, за да го разпитват за книгата му – че биографиите, които пише, не са учебници за добро поведение. Той не казва, че читателите не трябва да се учат от живота на Джобс; добре известно му е, че самото естество на биографията като жанр приканва към такъв прочит. Но Айзаксън подчертава, че животът на Джобс е бил сложен, а уроците от него – милион.

[…]

Всъщност, в забележителната история за себе-създаването на Стив Джобс, ние можем да видим защо останалите от нас са толкова гладни за ролеви модели, които да осветяват пътеките ни. Независимо дали в ранните си дни, когато е манипулирал Стив Вознияк да прави продуктите, които той да продава, или по-късно през кариерата си, когато се е борел да създаде NeXT от нищо, или дори след като се е върнал в Епъл, когато вече създава напълно нови продукти, Джобс никога не е имал някой, който да му казва как да реализира визията си. Винаги е вземал решения, съпроводени с огромни рискове, съвсем сам, без нищо друго, на което да разчита, с изключение на добре познатата му интуиция. А, на едно по-дребно ниво, не е ли това вярно за всички нас? В живота, както и в бизнеса, няма особено много ясни отговори или ясни пътепоказатели. Няма как да не възприемаме една биография от този род като пътна карта за объркания свят, в който се пробуждаме всяка сутрин.

И така, кое тогава е истинското завещание на Джобс като човешко същество? „Това е неговата страст“, казва Айзаксън, след известен размисъл. „Ние всички искаме да водим страстни животи. Искаме живот на емоционална обвързаност. Ако това е нещото, което разбирате, когато казвате ‚Ще бъда повече като Стив Джобс‘, то никак не е лошо“.

[…]

В края на краищата, в живота на Стив Джобс си остава един голям парадокс. Той е вложил докрай безкомпромисната си и понякога брутална личност в създаването на продукти, които ни поразяват с красотата си и дори ни извисяват. Но историческия миг, чиято поява той подпомага – едно магическо пресичане от технологии, търговия и култура, в което нашите компютри и технически приспособления израснаха от нивото на чисто функционални предмети до изражения на собствените ни личности – е уникално за историята на собствения му живот. Без неговия безкомпромисен подход към дизайна може би никога нямаше да имаме iPod-и MacBook-ове and iPad-и. Но повечето от нас нямат нужда, нито пък искат, да прилагат един такъв безкомпромисен подход. Ние не управляваме компании с размерите на Епъл, нито пък предефинираме цели индустрии. Нашите служители, ако изобщо имаме такива, ще напуснат или ще саботират фирмата, ако постоянно ги наричаме лайняни глави, които не могат да вършат нищо. Членовете на семействата ни ще намерят начини да ни го върнат тъпкано, ако постоянно ги игнорираме или малтретираме. Джобс е действал и живял на едно напълно различно ниво в сравнение с всички останали. За нас, останалите, опитите да се държим като него, само ще направят самите нас и всички наоколо напълно нещастни.

Докато е пишел книгата си Правилото „без задници“, Робърт Сатън, професор по мениджмънт и инженерство в Станфорд, се почувствал задължен да включи в нея глава, занимаваща се с „достойнствата на задниците“, както сам казва, най-вече заради Джобс и неговата репутация на високо ефективен грубиян. Сатън признава в тази част, че сплашването може да бъде използвано стратегически, за да се получи власт. Но в повечето ситуации, „задникът“ просто не постига най-добрите резултати. Психологическите изследвания показват, че грубите шефове намаляват производителността, задушават творчеството и причиняват висока степен на текучество, кражби в компаниите и липса на лоялност: 25 процента от обижданите служители и 20 процента от онези, които са станали свидетели на грубостите, евентуално напускат по тази причина, според едно такова изследване.

Когато попитах Сатън какво мисли за различните реакции към характера на Джобс, той ми изпрати откъс от епилога на книгата си Добър шеф, лош шеф, написана два месеца след смъртта на Джобс. В него той описва как в един семинар по новаторство е преподавал на група китайски мениджъри, които изглежда са били заслепени от Джобс. Те започнали да дебатират на шумен китайски език дали повтарянето на поведението на Джобс ще доведе до повишаване на способността им да ръководят хора. След половинчасова пауза Сатън се върнал в класната стая, само за да установи, че те все още се карат, като мнозина от тях били убедени, че Джобс е преуспял не въпреки, а именно поради жестокия начин, по който се отнасял към хората около себе си.

Днес Сатън смята, че Джобс е прекалено противоречива и спорна личност, прекалено уникална фигура, за да могат да се извлекат от живота му много полезни поуки. Както показва историята на онези китайски мениджъри, Джобс се е превърнал в нещо като тест на Роршах – екран, на който предприемачите и мениджърите могат да проектират оправдания за собствените си животи: избори, които те биха направили и без това, трудни черти на характера, които и без това притежават. „Всеки от нас си има своя личен Стив Джобс“, казва Сатън. „Той обикновено говори много за самите нас – и малко за Стив Джобс“.

Източник