Дискусии – Култура

1 1 1 1 1 Оценка 80% (2 гласувания)

Това есе на Ернест Ренан е класическият текст на така наречения „граждански национализъм“ – френската противоположност на „етническия национализъм“ на немски автори като Фихте и Хердер.

2012 12 Renan

Поредица „Световна класическа есеистика“

Бележки за „Камп“ от Сюзън Зонтаг

Едно обесване от Джордж Оруел

Наводнение от псевдо-събития от Даниел Бърстин

ОК ли е да бъдем Лудити? от Томас Пинчън

Против интерпретацията от Сюзън Зонтаг

Условия за свободата от Ърнест Гелнър

Информирайки се до смърт от Нийл Постман

Пътят към „1984“ от Томас Пинчън

Такива, такива бяха радостите от Джордж Оруел

Естетика на мълчанието от Сюзън Зонтаг

Фройд и литературата от Лайънъл Трилинг

Граматики на творчеството от Джордж Стайнър

Границите на контрола от Уилям Бъроуз

Култура и варварство от Тери Игълтън

Писателите и Левиатан от Джордж Оруел

За фотографията от Сюзън Зонтаг

Размишления върху Чоран от Сюзън Зонтаг

Политиката и английският език от Джордж Оруел

Размисли за гилотината от Албер Камю

Преходът към Нарцис от Норман Мейлър

За Достоевски от Йосиф Бродски

Идеалният съпруг от Сюзън Зонтаг

Лир, Толстой и Шутът от Джордж Оруел

Какво е нацията от Ернест Ренан

Дуенде – теория и същност от Федерико Гарсия Лорка

Предотвратяването на литературата от Джордж Оруел

Пленителният фашизъм от Сюзън Зонтаг

Авангард и кич от Клемънт Грийнбърг

Бих предложил днес да проанализирам заедно с вас една идея, която, ако и привидно ясна, често предизвиква опасни недоразумения. Формите на човешките общества са безкрайно разнообразни. Огромните човешки струпвания като Китай, Египет, най-древния Вавилон; племената, като например еврейските и арабските; градове като Атина и Спарта; съюзи на различни страни като империята на Каролингите; общините без родина, поддържани единствено от религиозни връзки, като например онези на израелитите или последователите на Зороастър; нациите като Франция, Англия и болшинството от съвременните европейски автономии; конфедерациите като швейцарската и американската; както и други връзки, като например онези на расата[1] или още повече на езика, установени между различните разклонения на германците и славяните – ето ви съществуващите или съществували някога групи, които не могат да бъдат смесвани едни с други без огромни неудобства. В епохата на Френската революция се е смятало, че институциите на малките независими градове, като например Спарта и Рим, могат да бъдат приложени и към нашите огромни нации с по тридесет или четиридесет милиона жители. В наши дни се прави една още по-голяма грешка: да се смесва нацията с расата и да се приписва на етнографските или по-скоро езикови групи, един вид суверенитет, подобен на онзи на действително съществуващите народи. Нека се опитаме да постигнем малко повече прецизност в тези трудни въпроси, където дори и най-дребното объркване при смисъла на думите в началото на разсъждението може да доведе в края му до най-груби грешки. Онова, което се опитваме да извършим тук е доста сложно, почти като вивисекция; тук ще третираме живите почти по същия начин, по който обикновено се третират мъртвите. Нека да го направим хладнокръвно, с възможно най-голямата безпристрастност.

I

Поредица „Национализмът – век 21“

Курсът и дискурсите на българския национализъм – Мария Тодорова

Национализъм и агресия – Лиа Грийнфелд

Бележки за национализма – Джордж Оруел

Миналото е друга страна – Тони Джуд

Изобретяването на националните идентичности – Ан-Мари Тиес

Комунизъм и национализъм – Мартин Мевиус

Произход на нациите – Антъни Смит

Преработването на миналото: България, 2013 – Златко Енев

Какво е нацията – Ернест Ренан

Общи герои, отделни претенции – Джеймс Фрусета

Постнационализмът – Мохамед Бамие

Етнос, национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа – Мария Тодорова

Граници и идентичности – Стефан Дечев

Изобретената памет – Евгения Иванова

Създаването на един национален герой – Мария Тодорова

Проблемите на национализма в източна Европа – Питър Шугър

Смъртоносните национализми на Балканите – Уилям Хейгън

От „интернационализъм" към национализъм – Чавдар Маринов

Запомняйки, за да забравим – Рихард С. Есбеншаде

Етнонационалната хомогенизационна политика между депортацията и принудителната асимилация – Щефан Трьобст

Политическите употреби на исторически митове – Атила Пок

Митът за двойното робство – Раймонд Детрез

Насилие и идентичност – Михаил Груев

За отношението между партия, държава и мюсюлманско малцинство в България 1956-1986 – Щефан Трьобст

Етнонационализмът по време на демократичния преход – Бистра-Беатрикс Вьогли

Консенсуси на българската памет – Евгения Иванова

Етнонационализмите – Пенка Ангелова

Идеологическият завой към национализъм и политиката на БКП – Михаил Груев

Краят на нациите: възможна ли е алтернатива на националните държави? – Дебора Макензи

Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт – Румен Аврамов

От националните движения към напълно формираната нация: процесът на изграждане на нациите в Европа – Мирослав Хрох

„Ние“ и „Те“ – Джери З. Малър

 

От края на Римската империя насам, или по-точно от времето на разпадането на империята на Карл Велики, западна Европа, както изглежда, се е разделила на нации, някои от които са се опитвали през определени епохи да упражняват хегемония над други, без особено продължителен успех. Онова, в което не са успели Карл V,  Людвик XIV, Наполеон I, вероятно няма да се удаде никому в бъдещето. Създаването на нова Римска империя или империя на Карл Велики е вече невъзможно. Разделението на Европа е отишло толкова надалеч, че всеки опит за всеобщо господство би довел незабавно до създаване на коалиция, която скоро ще върне амбициозната нация обратно в естествените й граници. Установен е един вид равновесие за дълго време. Франция, Англия, Германия, Русия, без оглед на евентуалните случайности, ще бъдат исторически индивидуалности в течение на много още столетия; главни фигури върху една шахматна дъска, чиито квадрати варират по значението и големината си, но никога не могат да бъдат объркани едни с други.

Разглеждани по този начин, нациите са нещо доста ново в историята. Античността не ги е познавала; Египет, Китай и древна Халдея в никакъв случай не са били нации. Това са били човешки групи, водени от някакъв Син на слънцето или Син на небесата. Нито в Египет, нито в Китай не е имало граждани като такива. В класическата античност е имало републики, градски царства, конфедерации от локални републики и империи, но това не са нации в смисъла, в който ние употребяваме това понятие. Атина, Спарта, Тир и Сидон са били малки центрове с възхитителен патриотизъм, но те са били просто градове със сравнително ограничена територия. Галия, Испания и Италия, преди да бъдат абсорбирани от Римската империя, са били съвкупности от народности, които често са били съюзени помежду си, но не са имали централни институции или династии. Асирийската империя, Персийската империя, както и онази на Александър Велики, също не са били отечества. Никога не е имало асирийски патриоти, а Персийската империя не е била нищо друго освен една феодална структура. Никоя нация не може да проследи корените си назад до краткото приключение на Александър Велики, колкото и плодотворно да е било то откъм последствия за всеобщата история на цивилизацията.

Римската империя е била много по-близо до понятието отечество. Римското владичество, макар и в началото така сурово, скоро е било заобичано, защото е донесло със себе си всеобщото благо на прекратяването на войните. Империята е била огромна асоциация, синоним за ред, мир и цивилизация. В заключителните й стадии сред възвишените умове, сред просветените епископи, сред образованите класи, е имало истинско чувство за Pax Romana, „римски свят“, противоположен на заплашителния хаос на варварството. Но империята, дванадесет пъти по-голяма от съвременна Франция, не е представлявала държава в съвременния смисъл на думата. Разривът между Изтока и Запада е бил неизбежен. Опитите за създаване на галска империя през III век не са се увенчали с успех. Едва германското нашествие е въвело в света принципа, който по-късно ще послужи за създаване на нациите.

Но какво всъщност са постигнали германските народи, от времето на великите си нашествия през пети век до последните нормански завоевания през десетия? Те са променили само малко основите на отделните раси, но са наложили династии и военна аристокрация върху повече или по-малко значителни части от старата Западна империя, които са получили имената на своите завоеватели. В началото Франция, Бургундия и Ломбардия, а по-късно и Нормандия. Бързото разрастване на франкската империя дори успява да възстанови за един момент единството на Запада, но тя е непоправимо разбита около средата на девети век. Договорът от Вердюн[2] очертава разделенията, които се оказват по принцип непреодолими и оттогава насам Франция, Германия, Англия, Италия и Испания са поели, по често объркани пътища и през хиляди приключения, посоката към пълното си национално съществуване, каквото го виждаме да разцъфтява в наши дни.

Но коя всъщност е определящата черта на тези различни страни? Това е смесването на населенията, които ги съставят. В тези страни вие няма да откриете нищо аналогично на Турция, където турци, славяни, гърци, арменци, араби, сирийци и кюрди са днес също толкова различни едни от други, колкото и в дните, в които са били завоювани. Две критични обстоятелства са подпомогнали достигането на този резултат. Първо, фактът, че германските народи са възприели християнството щом само са преминали през някакъв по-продължителен контакт с гръцки или латински народи. Когато завоевателят и завоюваните имат една и съща религия, или по-скоро, когато завоевателят възприема религията на завоюваните, турската система – тоест абсолютното разграничаване между хората според тяхната религия – вече не може да възникне. Второто обстоятелство е забравянето, от завоевателите, на собствения им език. Внуците на Кловис, Аларик, Гундебалд, Албоин и Роланд вече говорят на романския език. Този факт пък следва от това, че франките, бургундците, готите, ломбардците и норманите са водели със себе си много малко жени от собствената раса. В продължение на няколко поколения, водачите са се женили само за германски жени; конкубините им обаче са били латинки, както и гледачките на децата им; племето като цяло се е женело за латински жени; а това пък означава, че lingua francica и lingua gothica, езиците на завоевателите, не са се запазили особено дълго време. Това обаче не е така в Англия, тъй като завоевателите-саксонци без съмнение са довели със себе си много жени; келтското население се е съпротивявало, а и латинският език вече не е бил, или може би никога не е бил, доминиращ в Британия. Ако в Галия от пети век разпространеният навсякъде език би бил галският, то Кловис и неговите хора едва ли биха се отказали от германския заради галския.

Решаващият резултат от всичко това е,че въпреки крайната насилственост на обичаите на германските нашественици, смешението, което те налагат, се превръща, в хода на вековете, в реална база на нацията. „Франция“ се превръща съвсем легитимно в име на една страна, в която са дошли буквално незабележимо малък брой франки. През десети век, в първите епически поеми, така наречените chansons de geste, които са такова перфектно огледало на духа на времето, всички жители на Франция са французи. Идеята за различие между отделните раси сред френското население, толкова очевидна за Грегори от Тур[3], вече по никакъв начин не е очевидна за френските писатели и поети след Хуго Капет[4]. Разликата между благородника и крепостния селянин е толкова остра, колкото е възможно, но тя в никакъв случай не се представя като етническа; по-скоро тя е разлика в куража, обичаите и образованието, като всичко това са неща, които се предават по наследство; никому не би могло да хрумне, че произходът им е в някакво завоевание. Фалшивата система, според която благородничеството дължи произхода си на привилегии, дадени му от краля за заслуги към нацията, така че всеки благородник е направен такъв – тя е установена като догма едва през тринадесети век. Същото се случва след  почти всяко от норманските завоевания. След едно или две поколения, норманските нашественици вече не се различават от останалата част от населението, макар че влиянието им не става по-малко значително поради този факт; те дават на завоюваната страна благородничество, военни навици и патриотизъм, който хората не са познавали преди това.

Забравянето и, бих се осмелил да кажа, дори историческата грешка, е решаващ фактор при създаването на една нация, което е и причината, поради която напредъкът при историческите изследвания често се оказва опасен за принципа на националността. Действително, историческите изследвания изкарват на бял свят насилнически събития, които са се случвали в началото на всички политически формации, дори и онези, които след това са били благотворни. Единството винаги се постига чрез брутални действия; обединението на северна и южна Франция е резултат от кланета и терор, които са продължили почти цял век. Макар че кралят на Франция е бил, ако мога да се изразя така, перфектен пример за кристализиране на нация в един дълъг период от време; макар и той да е осъществил най-перфектното национално единство, съществувало някога – все пак, разглеждан прекалено отблизо, той губи своя престиж. Нацията, която той е оформил, го е проклела, а днес само образованите хора познават истинската му стойност и постиженията му[5].

Единствено контрастът позволява тези велики закони от историята на западна Европа да станат видими за нас. Много страни не са успели да постигнат онова, което кралят на Франция, отчасти чрез тиранията си, отчасти чрез справедливост, е довел така забележително до разцвет. Под короната на Свети Стефан маджарите и славяните са си останали също толкова различни колкото и преди 800 години. Вместо да се опитват да смесват различните етнически елементи, намиращи се в техните владения, Хабсбургите са ги държали различни и противопоставени едни на други. В Бохемия, чешкият и немски елементи са наложени едни върху други като масло върху вода. Турската политика на разделяне на националностите според религията им имаше много по-тежки последици, защото тя доведе до разпадането на Изтока. Ако вземете някой град като Солун или Смирна, ще намерите там пет или шест общности, всяка от които си има свои собствени спомени и които нямат почти нищо общо едни с други. А същността на нацията е, че всички индивиди имат много общи неща; също така, и че са забравили много неща. Никой френски гражданин не знае дали е бургундец, алан, тайфал или вестгот, но пък и всеки френски гражданин е трябвало да забрави клането от нощта на Свети Вартоломей, или пък онова, което се е случило в южна Франция през тринадесети век. Във Франция няма и десет семейства, които да могат да представят доказателства за произхода си от франките, а и всяко такова доказателство би било със сигурност фалшиво, като следствие от безбройните неизвестни съюзи, които с неизбежност разрушават всяка генеалогическа система.

Модерната нация следователно е исторически резултат, постигнат чрез серия от пресрещащи се факти. Понякога единството е било постигнато от някоя династия, какъвто е случаят във Франция; друг път то е резултат от директната воля на провинциите, както е в Холандия, Швейцария и Белгия; другаде то е постигнато чрез всеобщо национално съзнание – закъсняло, но победило капризите на феодализма, както е в Италия и Германия. Тези формации винаги са имали дълбока причина за появата си. Принципите, във всички случаи, винаги възникват чрез най-неочаквани изненади. Така например, в наши дни ние виждаме Италия обединена от пораженията си, а Турция – разкъсана в резултат на победите си. Всяко поражение подпомагаше каузата на Италия; всяка победа само увреждаше Турция още повече; защото Италия е нация, а Турция – извън Мала Азия – не.[6] Франция може да претендира за славата, чрез Френската революция, да е обявила съществуването на една нация сама по себе си. Но какво е нацията? Защо Холандия е нация, докато Хановер, или Великото херцогство от Парма, не са? Как е възможно Франция да продължава да бъде нация, когато принципът, който я е създал, вече е изчезнал? По какъв начин Швейцария, която има три езика, две религии и три или четири раси, е нация, докато Тоскана, която е толкова хомогенна, не е? Защо Австрия е държава, а не нация?[7] По какъв начин принципът на националността се различава от онзи на расите? Това са въпросите, върху които би трябвало да се съсредоточи мислещият човек, за да постигне съгласие със себе си. Световните дела едва ли се управляват от разсъждения като тези, но все пак разумните хора се стараят да внесат известен порядък и в тези неща и да разплетат недоразуменията, в които са се заплели повърхностните умове.

II

Ако трябва да се вярва на някои политически теоретици, една нация е преди всичко династия, която представлява някакво по-раншно завоевание – такова, което е било предварително прието, а след това забравено от повечето хора. Според тези теоретици, групирането на провинциите, предизвикано от династията, чрез нейните войни, женитби и договори, завършва с династията, която го е установила. Напълно вярно е, че повечето от модерните нации са били създадени от семейства с феодален произход, които са сключили брачен договор със земята и в известен смисъл са били ядро на централизацията. Границите на Франция от 1789, сами по себе си нямат нищо естествено или необходимо. Широкият пояс, който домът на Капетингите е добавил към тясната ивица земя, гарантирана от Вердюнския договор, е бил лично завоевание на този дом. В епохата когато са били направени тези придобивки, не е имало представа нито за естествени граници, нито за права на нациите, нито за желанията на провинциите. Съюзът на Англия, Шотландия и Ирландия също е династически факт. Италия е забавила толкова дълго превръщането си в нация само защото никой от многобройните й властващи домове, поне до този век, не е успял да се утвърди като център на единството й. Странно явление е затънтеният остров Сардиния – земя, която почти не е италианска, и която е получила кралска титла.[8] Холандия, която е създала себе си чрез акт на героична решителност, въпреки това е влязла в тесни брачни отношения с дома Оранж и ще изпадне в истинска опасност в деня, в който този съюз бъде компрометиран.[9]

Но дали един такъв закон е абсолютен? Без съмнение, не. Швейцария и Съединените щати, които са се оформили сами, като конгломерати, чрез последователни придобивки, нямат династична база. Няма да дискутирам този въпрос във връзка с Франция, тъй като за това би трябвало да познавам тайните на бъдещето. Позволете ми само да кажа, че този велик френски кралски принцип е бил толкова възвишено свързан с нацията, че още на следващия ден след падането му тя беше в състояние да продължава и без него. Нещо повече, осемнадесети век беше променил всичко. След дълги векове на унижения, човекът беше се завърнал към духа на античността, към чувството на уважение към самия себе си, към идеята за собствените си права. Думите „родина“ и „гражданин“ бяха преоткрили предишните си значения. По този начин беше извършена най-смелата операция, провеждана някога в историята на човека – операция, която бихме могли да сравним с опита, във физиологията, да се възстанови в първоначалното си единство тяло, на което преди това са били отстранени мозъка или сърцето.

Ето защо трябва да се приеме, че една нация може да съществува и без династически принцип и че дори нации, които са били оформени от династии, могат да бъдат разделени от тях, без при това да престанат да съществуват. Старият принцип, който взема под внимание само правата на принцовете, вече не може да бъде поддържан; освен династическите права съществува и национално право. Но на какъв принцип трябва да се основава това национално право? По какъв признак трябва да се разпознава то? От какъв осезаем факт може то да бъде изведено?

I. От расата, отговарят някои уверено.[10]
Изкуствените разделения, произлизащи от феодализма, от владетелските женитби, от дипломатически конгреси, според тези автори се намират в състояние на разпад. Постоянна и определена си остава единствено расата на населението. Това е, което конституира право, законност. Германското семейство, според теорията, която излагам тук, има правото да събере отново разпилените си части, дори и ако тези части не настояват непременно да бъдат събрани. Правото на германизма (германския ред) над тази и тази провинция е по-силно от правото на жителите на провинцията над самите себе си.[11] По такъв начин тук се постулира някакво примордиално право, аналогично на божественото право на кралете; етнографският принцип се постулира като национален. Това е много груба грешка, която, ако би станала доминираща, би разрушила европейската цивилизация.[12] Примордиалното право на расите е също толкова тясно и вредно за истинския прогрес, колкото националният принцип е справедлив и легитимен.

При племената и градовете от античността, фактът на расата, признавам, е имал много голямо значение. Племето и градът тогава са били просто разширения на семейството. В Спарта и Атина всички граждани са били роднини, в по-голяма или по-малка степен. Същото важи и за бени-израелитите; такъв все още е случаят сред някои от днешните арабски племена. Нека сега се придвижим от Атина, Спарта и израелитското племе към Римската империя, където ситуацията е напълно различна. Формирана отначало чрез насилие, а по-късно поддържано от взаимен интерес, тази огромна агломерация от градове и провинции, напълно различни едни от други, е нанесла най-тежкия удар върху идеята за расата. Християнството, с неговия универсален и абсолютен характер, работи още по-ефективно в същото направление. То сключва тесен съюз с Римската империя и, чрез въздействието на тези два несравними двигателя на обединението, етнографският аргумент е бил отстранен от управлението на човешките дела в продължение на векове.

Нашествието на варварите също е крачка в същата посока, макар и на пръв поглед да изглежда обратно. В създаването на варварските империи няма нищо етнографско, тяхната форма е била определяна от мощта и прищевките на завоевателите. Те са безкрайно равнодушни към расата на населенията, които са подчинили. Карл Велики е пресъздал по свой начин онова, което преди него вече е било създадено от Рим, а именно, единна империя, съставена от най-различни раси. Онези пък, които са отговорни за разделението от Вердюн, докато спокойно са теглели двете дълги линии от север на юг, не са се грижели ни най-малко за расата на хората, които ще се окажат вдясно или вляво от тях. Промените на границите през Средновековието също са се извършвали без съобразяване с етнографските тенденции. Ако политиките на дома Капет в края на краищата са обединили, под името Франция, териториите на древна Галия, то това съвсем не е било резултат от естествената тенденция на тези земи да бъдат присъединявани към подобните на самите себе си. Дофин, Брес, Прованс и Франш-Конте вече не са си припомняли никакъв общ произход. Всякакво галско съзнание е изчезнало през втори век от новата ера, и в наши дни индивидуалността на галския характер се възстановява единствено чрез някаква чисто учена перспектива.

Етнографските съображения следователно не са играли роля при създаването на модерните нации. Франция е едновременно и келтска, и иберийска, и германска. Германия е германска, келтска и славянска. Италия е страната, в която етнографският аргумент е най-объркан. Гали, етруски, пеласги,[13] гърци – да не споменаваме множеството други елементи – се объркват тук в неразбираемо смешение. Британските острови, считани за едно цяло, представляват смесица от келтска и германска кръв, чиито пропорции са изключително трудни за определяне.

А истината е, че няма чиста раса – и да се прави политиката зависима от етнографски анализ означава да се предадем на някаква химера. Най-благородните страни, Англия, Франция и Италия, са онези, в които кръвта е най-смесена. А дали Германия е изключение в това отношение? Дали тя е чисто германска страна? Това е пълна илюзия. Целият й юг някога е бил галски; целият изток, започвайки от Елба – славянски. Дори онези части, за които се твърди, че са истински чисти – дали те наистина са такива? Тук се докосваме до онези проблеми, при които е от изключителна важност да се запасим с ясни представи, за да избегнем недоразуменията.

Дискусиите по въпросите на расата са безкрайни, защото филологически настроените историци и физиологически настроените антрополози интерпретират понятието по два напълно различни начина. За антрополозите, расата има същото значение както и в зоологията; тя служи за обозначаване на реален произход, кръвна връзка. Но изследванията на езика и историята не водят до същите разделения, до които води физиологията. Думи като брахиоцефален и долихоцефален[14] нямат място нито в историята, нито във филологията. В човешката група, която е създала арийските езици, са били представени както брахиоцефалите, така и долихоцефалите. Същото се отнася и до първобитната група, създала езиците и институциите, познати като семитски. С други думи, зоологическите начала на човечеството са безкрайно по-стари от източниците на културата, цивилизацията и езика. Примитивните арийски, семитски и турански[15] групи не са притежавали психологическо единство. Тези групи са исторически факти, които са се случили в определена епоха, може би преди 5,000 или 20,000 години, докато зоологическият произход на човечеството е изгубен в непрогледна тъмнина. Онова, което е познато филологически и исторически като германска раса без съмнение е специфично семейство от човешкия род, но дали то е семейство и в антропологическия смисъл на понятието? Със сигурност не. Появата на някаква специфично германска идентичност се е случила само няколко века преди Исус Христос. Очевидно е, че германците не са се появили от земята през тази епоха. Преди това, смесени заедно със славяните в огромната неопределена маса на скитите, те не са притежавали своя собствена отделна индивидуалност. Един англичанин действително е определен тип в целостта на човечеството. Но типът на онова, което съвсем неправомерно се нарича „англосаксонска раса“ не е нито британецът от времената на Юлий Цезар, нито англосаксонецът от времето на Хенгист[16], нито датчанинът от времето на Кнут Велики[17], нито пък норманът от времето на Вилхелм Завоевателя; той е по-скоро резултат от смесването на всички тези елементи. Французинът не е нито гал, нито франк, нито бургундец. Той е по-скоро нещото, което се е получило от онзи казан, в който, под началството на краля на Франция, са къкрели най-различни елементи. Човекът, роден в Джърси или Гърнси[18], не се различава ни най-малко, що се отнася до произхода му, от норманското население на противоположния бряг. През единадесети век дори най-острото око не е можело да забележи и най-дребна разлика между хората, живеещи от двете страни на канала. Дребни обстоятелства са попречили на Филип Август[19] да завземе и тези острови заедно с останалата част от Нормандия. Разделени едни от други в продължение на по-голямата част от 700 години, двете населения са станали не само чужди едни на други, но и напълно различни. Расата, така както я разбират историците, следователно е нещо, което се създава и разваля. Изследването на расата е от ключово значение за учения, занимаващ се с историята на човечеството. За нея обаче няма място в политиката. Инстинктивното съзнание, предшествало конструирането на картата на Европа, не се е съобразявало с расата, а водещите европейски нации са по същество нации със смесена кръв.

Фактът на расата, който първоначално е бил ключов, по този начин става все по-маловажен. Човешката история е принципно различна от зоологията, а расата не е всичко, каквато тя е сред гризачите или котките, и никой няма право да се разхожда по света, сочейки с пръст човешките черепи и да сграбчва хората за гърлото с думите „Ти си от нашата кръв; ти ни принадлежиш!“ Освен антропологическите характеристики има и неща като разум, справедливост, истина и красота, които са едни и същи за всички. Бъдете нащрек, защото тази етнографска политика не е по никакъв начин нещо стабилно и, ако днес вие я използвате срещу някои други, утре можете да я видите насочена срещу самите себе си. Можете ли да бъдете сигурни, че германците, които са вдигнали толкова високо знамето на етнографията, няма на свой ред да видят славяните да анализират имената на селата в Саксония и Лаузиц[20], за да търсят следи от вилетите или ободритите[21], и да изискват компенсация за кланетата и поробванията, които немските Отовци са извършвали срещу техните предшественици? Добре е за всички да се научат как да забравят.

Много обичам етнографията; това е наука от рядък интерес, но, колкото и да желая тя да бъде неограничавана, все пак искам тя да бъде свободна от политически импликации. В етнографията, както и във всички форми на изследване, системите се променят; това е условието за прогреса. Но тогава границите на държавите биха следвали измененията в науката. Патриотизмът би зависил от някоя повече или по-малко парадоксална дисертация. Тогава биха казали на патриота; „Вие сте сгрешили; проливали сте кръвта си за такава и такава кауза; вярвали сте, че сте келт; няма такова нещо, вие сте германец“. А след това, десет години по-късно, някой ще ви каже, че сте славянин. Ако не бихме желали да изкривяваме науката, ние трябва да я изключим от необходимостта да се дава мнение по тези въпроси, в които са преплетени толкова много интереси. Можете да бъдете сигурни, че ако заставим науката да предоставя на дипломацията някакви принципи, то много често ще я изненадваме в тежкото престъпление на услужливостта. Тя има по-важни неща за вършене; нека просто искаме от нея да казва истината.

II. Онова, което току-що казахме за расата, се отнася и за езика.
Езикът приканва хората да се обединяват, но не ги принуждава да го правят. Съединените щати и Англия, Латинска Америка и Испания, говорят едни и същи езици, но не принадлежат към едни и същи нации. Обратно, Швейцария, така добре направена, тъй като цялото е било създадено със съгласието на отделните съставящи го части, наброява три или четири езика. Има нещо у човека, което стои по-високо от езика, а именно, волята. Волята на Швейцария да бъде обединена, въпреки разнообразието на нейните диалекти, е факт с по-голяма важност от подобието, често придобито чрез различни мерки на принуда.

Един почетен за Франция факт е, че тя никога не се е опитвала да постигне единство на езика чрез принудителни мерки. Възможно ли е хората да имат едни и същи чувства, и да обичат едни и същи неща на различни езици? Допреди малко говорех за недостатъците от поставянето на международната политика в зависимост от етнографията; те не биха били по-малки, ако политиката би била поставена в зависимост от сравнителната филология. Нека да предоставим на тези интригуващи науки пълна свобода на дискусията; нека да не ги смесваме с неща, които биха подкопали тяхната яснота. Политическата важност, приписвана на езиците, произлиза от разглеждането им като признаци на расата. Нищо не би могло да бъде по-погрешно. Прусия, в която се говори само немски, е говорела славянски само допреди няколко века; в Уелс се говори английски; Галия и Испания говорят примитивните диалекти на Алба Лонга; Египет говори на арабски; има безброй много други езици, които човек може да цитира. Дори ако се върнете обратно към източниците, сходството на езиците няма да означава и сходство на расите. Нека да разгледаме например прото-арийското или прото-семитско племе: там откриваме роби, говорещи същия език като господарите си, и все пак робът достатъчно често е принадлежал към раса, различна от онази на господаря му. Позволете ми да повторя, че тези разделения между индо-европейските, семитски или други езици, създадени с такава възхитителна прозорливост от сравнителната филология, не съвпадат с разделенията, създадени от антропологията. Езиците са исторически образувания, които ни казват много малко относно кръвта на онези, които ги говорят и които във всеки случай не могат да сковават човешката свобода, когато става дума за това да се реши кое ще бъде семейството, с което човек ще реши да се обвърже на живот и смърт.

Тази изключителна загриженост за езика, също както и изключителната загриженост за расата, си има своите опасности и недостатъци. Такива преувеличения затварят човека вътре в една специфична култура, считана за национална; човек се самоограничава, човек се затваря. Той напуска свободния въздух, който диша в огромното поле на човечеството, за да се затвори в някакво тайно събрание на собствените сънародници. Нищо не би могло да бъде по-лошо за ума; нищо не може да бъде по-пагубно за цивилизацията. Нека не се откъсваме от фундаменталния принцип, че човек е разумно и морално същество, още преди да бъде затворен в такъв и такъв език, преди да стане член на такава и такава раса, преди да започне да принадлежи към такава и такава култура. Преди френската, немска или италианска култура стои човешката култура. Помислете за големите мъже на ренесанса; те не са били нито французи, нито италианци, нито германци. Те са преоткрили, чрез заниманията си с античността, тайната на истинското извисяване на човешкия дух, и са й се посветили, с душа и тяло. Колко добре са постъпвали!

III. Религията също не може да предостави подходяща основа за конституирането на модерна националност.
Първоначално религията е била свързана със самото съществуване на социалната група, която пък е била продължение на семейството. Религията, ритуалите, са били семейни ритуали. Религията на Атина е била култът към самата Атина, нейните митични основатели, на нейните закони и обичаи; тя не е включвала никаква теологическа догма. Тази религия е била, в най-силния смисъл на думата, държавна религия. Човек не е бил атинянин ако е отказвал да я практикува. Тази религия е била, по същество, култ към персонифицирания Акропол. Да се закълнеш пред Аглавра[22] е означавало да се закълнеш, че ще умреш за родината. Тази религия е била еквивалент на онова, което е за нас тегленето на жребий (за военна служба), или култа към знамето. В нашите модерни общества отказът да се вземе участие в този култ би бил еквивалентен на отказ от военна служба. Това би било като декларация, че човек не е атинянин. От друга страна, очевидно е, че такъв култ не е имал значение за хората, които не са от Атина. Ето защо не е имало никакви опити за привличане на чужденци или опити за заставяне те да го приемат; робите в Атина не са го практикували. Нещата са били много подобни и в някои от малките средновековни републики. Човек не е бил считан за добър венецианец ако не се е кълнял в свети Марко; нито пък добър амалфитанец,[23] ако не е почитал свети Андреас по-високо от всички останали светци в рая. В тези малки общества онова, което по-късно се е разглеждало като преследване или тирания, е било напълно легитимно и не е имало по-тежки последици от нашия обичай да се пожелава на бащата на семейството честит рожден ден или Нова година.

Състоянието на нещата от Атина или Спарта вече не е съществувало в царствата, възникнали след разпадането на империята на Александър, а още по-малко в Римската империя. Преследванията, поставени в ход от Антиох Епифан[24], за да се спечели Изтокът за култа на Юпитер Олимпийски или онези в Римската империя, целящи да запазят някаква предполагаемо държавна религия, са били погрешни, престъпни и абсурдни. В наше време ситуацията е перфектно ясна. Вече няма маси, които да вярват по някакъв перфектно еднороден начин. Всеки човек вярва и практикува по собствен начин каквото може и каквото желае. Вече няма „държавна религия“; човек може да бъде французин, англичанин или германец, както и католик, протестант, ортодоксален евреин или да не практикува изобщо никаква религия. Религията се е превърнала в лична работа; тя е от значение единствено за съвестта на всеки отделен човек. Разделението на нациите на католици и протестанти вече не съществува. Религията, която преди петдесет и две години играеше важна роля при формирането на Белгия, запазва цялата си предишна важност във вътрешния трибунал на всеки от нас; но тя е престанала почти напълно да бъде един от елементите, които служат за определяне на границите между народите.

IV. Общността на интересите със сигурност е мощна връзка между хората.
Но дали все пак интересите са достатъчни, за да конституират нация? Аз не мисля така. Общността на интересите води до търговски споразумения, но националността притежава и сантиментална страна; тя е едновременно и тяло, и душа; един Zollverein[25] не е отечество.

V. Географията, или онова, което познаваме като естествени граници, със сигурност играе значителна роля при разделението на нациите.
Географията е един от ключовите фактори в историята. Реките са водели нациите напред, планините са ги задържали. Първите са насърчавали движението в историята, докато вторите са го ограничавали. Но дали може да се каже, както смятат някои, че границите на една нация са изписани на картата и че тази нация има правото да преценява какво точно трябва да се направи, за да се закръглят някои контури и да се достигне тази или онази планина, тази или онази река, които по такъв начин биват обявявани за един вид a priori гранична функция? Не познавам друга доктрина, която да е толкова произволна и фатална, тъй като тя позволява да се оправдае всяко, каквото и да е, насилие. На първо място, дали наистина планините или реките са онези, които трябва да разглеждаме като определящи за тези така наречени „естествени граници“? Несъмнено е, че планините разделят, но пък реките по-скоро обединяват. Нещо повече, не всички планини могат да разделят държавите. Кои трябва да бъдат използвани като разделители и кои не? От Биариц до Торнеа няма нито едно речно устие, което да е по-подходящо от някое друго като граничен разделител.[26] Ако историята би решавала нещата по този начин, то Лоара, Сена, Мьоз, Елба, Одер, а също и Рейн, биха имали този характер на естествена граница, който е причинил толкова много нарушения на най-фундаменталното право, което е човешката воля. Хората говорят за стратегически съображения. Нищо обаче не е абсолютно. Напълно ясно е, че в името на необходимостта трябва да се правят множество отстъпки, но в тези отстъпки не трябва да се отива прекалено далеч. В противен случай всички биха започнали да настояват върху собствените си военни прищевки и би се стигнало до непрестанна война. Не, земята е не по-валидно основание от расата, когато става дума за създаването на нация. Земята предоставя субстанцията, полето за борба и труд; човекът обаче предоставя душата. Човекът е всичко при формирането на това свято нещо, наречено народ. Нищо чисто материално не е достатъчно за него. Нацията е духовен принцип, резултат от най-дълбоки исторически усложнения; тя е духовно семейство, а не група, определяна от формата на земната повърхност.

Вече видяхме кои са нещата, недостатъчни за формирането на един такъв духовен принцип, а именно расата, религията, материалните интереси, религиозните връзки, географията и военната необходимост. Но какво повече е нужно? Като следствие от онова, което вече беше казано, няма да бъде нужно да задържам вниманието ви още дълго време.

III

Нацията е душа, духовен принцип. Две неща, които всъщност са едно и също, съставят тази душа или духовен принцип. Едното се намира в миналото, а другото в бъдещето. Едното е общото притежание на богато наследство от спомени; другото е съгласие в настоящето, желание за живот заедно, воля да се увековечи стойността на наследството, получено в неразделна форма. Човекът, господа, не се появява на голо място. Нацията, също като индивида, е кулминация от продължително минало от различни начинания, жертви и себеотрицания. От всички култове, онзи на предшествениците е най-легитимният, защото предшествениците са ни направили онова, което сме. Едно героично минало, велики хора, слава (при което разбирам истинска слава) – това е социалният капитал, върху който се основава националната идея. Да притежавате обща слава в миналото и обща воля в настоящето; да сте извършвали велики дела заедно, да желаете да извършите още повече такива – това са същностните предпоставки за създаването на един народ. Хората обичат в съответствие с жертвите, на които са се съгласили, както и с бедите, които им се е наложило да понесат. Те обичат дома, който са изградили и който са предали на следващите. Спартанската песен – „Ние сме онова, което вие сте били; ние ще бъдем онова, което вие сте“, е, в своята простота, краткият химн на всяка родина.

Далеч по-ценен от общите митнически пунктове и границите, придържащи се към стратегически идеи, е фактът на споделянето, в миналото, на славно наследство и общи съжаления, както и притежаването на споделена програма за бъдещето, на съвместни страдания, радости и надежди. Това са нещата, които могат да бъдат разбрани въпреки разликите в расата и езика. Току що говорих за „съвместно страдание“ и, действително, споделеното страдание свързва по-силно от радостта. Там, където става дума за национални памети, траурът има по-голямо значение от триумфите, защото те налагат задължения и изискват общи усилия.

Нацията, следователно, е солидарност в голям мащаб, конституирана от жертвите, направени в миналото и онези, които сме готови да направим в бъдеще. Тя предпоставя миналото, но е обобщена в настоящето от един осезаем факт, а именно: съгласие, ясно изразено желание за продължаване на съвместен живот. Съществуването на една нация е (моля да извините тази метафора), ежедневно гласуване, по същия начин, по който съществуването на един човек е вечно утвърждаване на живота. О, аз зная, че това е далеч по-малко метафизично от божественото право, по-малко брутално от предполагаемото историческо право. В порядъка от идеи, които ви очертавам, нацията има не повече право от краля, да каже на някоя провинция „ти ми принадлежиш, вземам те“. Една провинция, за нас, са нейните обитатели; ако някой има правото да бъде питан в такава една ситуация, то това е обитателят. Една нация никога няма реален интерес да присъединява или държи някоя страна против собствената й воля. Желанието на нациите е, всичко на всичко, единственият легитимен критерий, към който винаги трябва да се завръщаме.

Ние сме прогонили от политиката метафизическите и теологически абстракции. Но какво остава тогава? Остава човекът, неговите желания и потребности. Разделението, може би ще ми кажете, както и, в дългосрочен план, разпадането на нациите, ще бъде резултатът от една система, която оставя тези стари организми на произвола на волите, които много често не са особено просветени. Ясно е, че при такива въпроси никой принцип не трябва да бъде довеждан до крайност. Истините от този ранг са приложими само като цялост и то само по много общ начин. Желанията на хората се променят. Но какво остава неизменно тук на земята? Нациите не са нещо вечно. Те имат своето начало и ще имат свой край. Много вероятно е, че някой ден ще ги замени някаква европейска конфедерация. Но това не е законът на столетието, в което живеем ние. В настояще време съществуването на нациите е нещо добро, то дори е необходимост. Тяхното съществуване е гаранция за свободата, която би се изгубила, ако светът би имал само един ред и само един господар.

Чрез своите различни и често противоположни способности, нациите участват в общото дело на цивилизацията; всички те внасят собствена нота във великия концерт на човечеството, който, в края на краищата, е най-висшата идеална действителност, която сме в състояние да постигнем. Поотделно, всеки от нас си има своето слабо място. Често си казвам, че някой човек, който би притежавал онези недостатъци, които при нациите се възприемат като добри качества – който би хранил славолюбието си, който би бил до такава степен ревнив, егоистичен и свадлив, и който би вадил меча при най-дребен повод – би бил най-непоносимият от всички хора. И все пак всички тези дисхармонични подробности изчезват в цялото. Бедно човечество, колко си страдало! Колко много изпитания те очакват още! Дано те ръководи духът на мъдростта, за да те предпази от безбройните опасности, с които е осеян пътя ти!

Позволете ми да обобщя, господа. Човекът не е роб нито на расата, нито на езика, нито на религията си, нито на хода на реките, нито на посоките на планинските вериги. Една голяма общност от хора, здрави по разум и с пламенни сърца, създава онзи вид морално съзнание, което ние наричаме нация. И докато това морално съзнание дава доказателство за силата си чрез жертвите, които изисква себеотрицанието на индивида в полза на общността, то е легитимно и има право да съществува. Ако възникнат съмнения относно границите му, съветвайте се с населенията, въвлечени в диспута. Те без съмнение имат право да кажат думата си в спора. Тази препоръка ще накара да се усмихнат политиците-метафизици, тези непогрешими същества, които прекарват животите си в самоизмама и които, от височината на висшестоящите си принципи, поглеждат със съжаление към нашите земни грижи. „Да се съветваме с населенията, за Бога! Колко наивно! Хубав пример за онези злощастни френски идеи, които искат да заменят дипломацията и войната с някакви детински-прости методи“. – Нека изчакаме за миг, господа; да оставим царството на метафизиците да отмине; нека понасяме с търпение презрението на силните. Може би, след дълги и безплодни опити, все пак ще се завърнат към нашите скромни емпирически решения. В определени епохи, най-добрият начин да получиш право в бъдеще, е да съумееш да бъдеш несвоевременен в настоящето.

(Доклад, прочетен в Сорбоната на 11 март 1882 г.)

Източник



[1] По онова време понятието „раса“ още не е придобило днешното си значение и през цялото време Ренан го използва като синоним на онова, което ние по-скоро бихме нарекли „националност“. Освен това разпаданията на трите големи империи – Австро-Унгарската, Руската и Османската, все още предстоят по онова време, а това по неизбежност ограничава полето на разбиране на феномена, в което авторът оперира. Бел. пр.

[2] Договорът от Вердюн (11 август 843 г.) е съглашение за разделението на империята на Карл Велики, сключено от тримата му сина. Бел. пр.

[3] Свети Грегори от Тур (538-594) – гало-римски историк и епископ на Тур, една от водещите свещенически длъжности в тогавашна Галия. Бел. пр.

[4] Хуго Капет (939-996) – първият „крал на франките“ от едноименната династия на Капетингите. Бел. пр.

[5] В случая, разбира се, Ренан има пред вид не някой конкретен френски крал, а кралската институция като такава. Бел. Пр.

[6] Текстът, естествено, произхожда от времето преди появата на младотурците и турския национализъм. Ренан не е могъл да знае по онова време, че много скоро и Турция ще се присъедини към обществото на нациите (и национализмите) – и аз добро, и за зло, както навсякъде другаде. Бел. пр.

[7] Австрийската националност (като различна от германската) все още не е възникнала по онова време. Бел. пр.

[8] Чрез дома Савой. Бел. авт.

[9] Както е добре известно, Холандия все още е официална монархия, и все още кралското семейство произлиза от този начален дом Оранж. Бел. пр.

[10] В тази част от изложението си Ренан има пред вид немската теория за националността, базираща се на разбирането й като произхождаща преди всичко от родова, езикова и културна близост на „участниците в нацията“. Бел. пр.

[11] Тук, разбира се, се визират Елзас и Лотарингия, които току-що са били присъединени към обединена Германия, след поражението на Франция във Френско-пруската война от 1870-71 г. Бел. пр.

[12] Забележителна прозорливост. Само петдесет години по-късно думите на Ренан щяха да бъдат безусловно потвърдени от хода на европейската история. Бел. пр.

[13] Пеласги – името, с което древногръцките автори са наричали народите, населяващи Гърция до XII век пр. н. е. Бел. пр.

[14] Брахиоцефален (късоглав) и долихоцефален (дългооглав) са понятия от антропологията и особено от различните расови учения, обозначаващи различни видове черепи, въз основа на които се правят заключения за расови признаци. Бел. пр.

[15] Противоречиво понятие, с което са били обозначавани различни човешки групи. Понастоящем се използва във връзка с тюркските езикови групи. Бел. пр.

[16] Хенгист и Хорха са митични англосаксонски фигури от времето на завоюването на Британските острови през пети век от н. е. Бел. пр.

[17] Кнут Велики (985-1035) – крал на Дания, Англия, Норвегия и части от Швеция. Бел. пр.

[18] Джърси и Гърнси – британски острови в непосредствена близост до френското нормандско крайбрежие. Бел. пр.

[19] Филип II Август (1165-1223) – последният крал на франките от 1180 до 1190 и първи крал на Франция от 1190 до смъртта си. Бел. пр.

[20] Лаузиц или Лужица – област в днешна Германия, между Саксония и Бранденбург, в която живее обособено славянско малцинство, т. нар. „лужичани“. Бел. пр.

[21] Вилети и ободрити – имена на древни славянски племена. Бел. пр.

[22] Аглавра, според Ренан, в случая означава символ на самия Акропол; тя се е посветила на спасението на отечеството, тъй като е загинала за него. Бел. пр.

[23] Амалфи – малък южноиталиански град, недалеч от Неапол. Бел. пр.

[24] Антиох Епифан (215-163 пр. н. е.) – сирийски цар от македонски произход, провеждал политика на елинизация, довела до въстание в Юдея и т. нар. „Макавейски войни“. Бел. пр.

[25] Zollferein (Митнически съюз) е специфичната форма на вътрешногерманско икономическо обединение, предшествала, но и продължила след, политическото обединение на Германия през 19 век. Бел. пр.

[26] В тази връзка е интересно да се отбележи, че един от аргументите в полза на българските искания за северна Добруджа от началото на миналия век e този, че „Дунав е прекалено важна международна артерия, за да се остави устието му в ръцете на само една страна“. Виж Maria Todorova, “The Course and Discourses of Bulgarian Nationalism”. In: Peter Sugar (ed.): “East European Nationalism in the Twentieth Century”. The American University Press, 1995.

Ернест Ренан
Ернест Ренан (1823–92) е френски историк, лингвист, философ и писател, автор на няколко влиятелни истории на религията. Есето му върху същността на нацията е класическият текст на т. нар. „граждански“ национализъм – френската противоположност на „етническия“ немски национализъм на немски мислители като Фихте и Хердер.
Посетители: 105

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Как си личи, че това не е... преди 15 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Две бегло въведени от... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Нека безсмъртните се... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Банално, разбира се, но... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Да имаш избор е само... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Като бях някъде след... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Благодаря Ви, г-н... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Мисля, че "Гост" е прав.... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Гост писа:
    Не ми харесва как светът...
    преди 2 дни
  • Никодим Димов писа Още
    "През следващите дни и... преди 4 дни
  • Кети Мирчева писа Още
    Не виждам смисъл от... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Jedem das Seine! преди 1 седмица
  • П. Полянов писа Още

    Читателите са уморени... преди 1 седмица
  • Мина Ветренска писа Още
    В интерес на България и... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Благодаря, ама това... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за похвалните... преди 1 седмица
  • д-р Иван Симеонов писа Още
    Браво, доц. Минчев!... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Спасяването на евреите е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Това последното е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Из „Реквием за никого“... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Обобщенията и... преди 2 седмици
  • Петър Анев писа Още
    добре е да се познава и... преди 2 седмици
  • Ставро писа Още
    Органически устав на... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    “… Между тях и нас се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам, както обявих... преди 2 седмици