От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2012 10 What is culture

 

Книга за българите

П. Мутафчиев

VI. Нашата политическа и културна съдба

4. Що е култура?

Под понятието култура се разбира съвкупността от духовни и материални придобития и блага, без каквито не е мислим животът нито на едно същество. Затова във всяка култура се различават две страни – материална и духовна. Те се развиват паралелно, взаимно се проникват и си влияят и до такава степен са зависими една от друга, че много често едната обуславя другата. Елементи в духовната култура на един народ са неговият език, религията му, изкуствата, правото, моралът, политическите и социалните форми на общежитието му, познанията, които има за себе си, представите му за външния свят и т. н. Материалната култура пък е също такава сложност от тясно свързани и взаимно обусловени постижения из областта на реалното. С тях се меря степента, до която членовете на дадено общество, като отделни индивиди или цяло, са се освободили от влиянието на природните условия и са станали господари на осезаемия свят. Към материалната култура спадат всички видове технически придобития, формите на собственост, начините и средствата на производството, количеството и естеството на богатствата, храната, жилищата и облеклото, съобщителните средства и мн. др.

Не е мъчно да се разбере, че културата на един народ е резултат на извънредно дълъг опит, дело на безбройни негови поколения. Своето културно богатство народите получават следователно като наследство от миналото. И движението напред се състои от това, че всяко поколение, като запазва тъй добития капитал, добавя към него нови ценности и увеличен го предава на поколенията, които идат след него. Самата дума култура значи развитие и когато се говори за културата на един народ, разбира се всъщност степента на развитието, духовно и материално, до което е стигнал.

От казаното следват няколко съществени извода. Първият и най-важен е, че културата на един народ е продукт на неговата история. А това значи от своя страна, че колкото един народ е имал на разположение по-дълго време, за да се развива като организирано цяло, колкото по-спокойно и равно е текъл неговият живот, колкото по-малко са били задръжките в него и по-благоприятни външните условия за развитието му, толкова по-високо е достигнатото от такъв народ културно стъпало. Оттука и фактът, че всяка култура в своята дълбока същност и основите си е национална, т. е. носи всички особености на историята, жизнените условия и творчеството на народа, у когото я намираме. Особено вярно е това за духовната култура. Поради това тя е може би и най-същественият елемент в понятието националност, а често пъти дори може да бъде отъждествена с нея. Липсва националността там, гдето не са създадени общите ценности – език, бит, изкуства, мироглед, форми на живота и т. н., които свързват сродените индивиди и превръщат механическия им сбор в сключено единство до степента, при която вече минава в съзнание. Тъй става лесно разбираем и фактът, гдето най-дълбоко е чувството за национална принадлежност и най-силно националното съзнание у народи, които имат сравнително най-дълго и плодотворно минало и следователно най-висока култура.

Щом като културата на всеки народ е продукт на миналия му живот, то нейните особености необходимо зависят от обстановката, сред която тоя живот е текъл, от естественото положение на земите, върху които е имал да се развива, и най-сетне от съвкупността на всички условия, които са благоприятствали, задържали или пък насочвали в една или друга насока неговото развитие. Поради това колкото по-близки или еднакви са били условията, при които отделни общества или народи са имали да водят своя живот, толкова по-подобни са преминатите от тях културни стадии и по-сродни по вътрешното си съдържание.


Small Ad GF 1

Но тук е важно да се изтъкне и едно друго, за нас особено важно обстоятелство: влиянието, което народите взаимно си оказват в културно отношение. Няма народ, който да е живял затворен в себе си и съвсем изолиран от всички други. И при най-изключителни случаи всяко етническо цяло поне през един период на своето битие се е намирало в близък досег с други, подобни нему. При такова съжителство или съседство то е възприемало от тях по нещо, което е било специфично тяхно, като им е предавало и нещо от своето. В по-отдалечените времена, когато съобщенията не са били тъй лесни, на подобно взаимно действие са били изложени само народи, които живеели в области, пространствено близки или пък образуващи обособено географско единство. Поради възможностите за по-непосредствено и често общуване такива народи се сближавали, влияели си взаимно в едно или друго отношение и са се изравнявали културно, като в същото време оставали чужди на народите, с които подобно общуване и взаимно действие е било малко възможно. По тоя начин са се създавали така наречените културни кръгове. Сближения и нивелации от тоя род пораждат напр. в древността средиземноморски културен кръг, образуван от народите, които тогава обитавали земите около Средиземно море. През средните векове все така изникват два нови културни кръга – романо-германският в Западна и Средна Европа и византийско-славянският в земите на Европейския югоизток и Предна Азия. В днешното време на бързи и лесни съобщения и на тясна стопанска зависимост не само между отделните земи, но и между цели континенти културната асимилация и изравняване обхващат все по-широки пространства и имат тенденцията да се разпростират върху цялото земно кълбо.

Обикновено културното взаимодействие между народите улеснява и ускорява тяхното развитие. Един народ получава от друг в много случаи наготово онова, което тоя последният е добил по пътя на бавно и трудно творчество, което от своя страна предоставя на останалите възможността да се ползуват от неговите собствени постижения. Това е едно спонтанно взаимодействие и може да се каже – сътрудничество, при което всеки внася своя дял в общото достояние, като в замяна получава възможността да се ползува от това общо богатство. Разбира се, участието в тъй установеното сътрудничество не е еднакво и равно за всички. Народи и общества, които сами са създали малко, естествено не могат да ползуват другите в същата степен, в която вземат от тях. Такива изостанали в едно или друго отношение народи заемат, следователно живеят от съкровищата, натрупани без тяхното участие. По пътя на заимстването те се стремят да догонят ония, които са ги изпредили, и се изравняват с тях.

Когато един народ притежава значително културно богатство и ценностите на това последното са осъзнати от него, той вече представя напълно формирана историческа индивидуалност, която мъчно може да бъде изменена. Всяко настояще у него почива върху миналото, подчинено е на неговите спомени, завети и предания. Той отъждествява себе си с това, което е наследил от бившите поколения, и не може да се отрече от него. Бит, език, вярвания, начин на живота, всичко това е стегнато в органическо единство, чието съществувание е мислимо само в неговата цялост. Развитието на такъв народ се състои в усъвършенстването на полученото наследство, на неговото увеличение чрез нови постижения. От други народи или цивилизации той може да заема, но чрез такива заемки той не руши това, което има, а го допълва и доразвива. Без значение остава количеството на заемките, както е без значение дали те ще се извършват несъзнателно, или не. Характерно е само това, че се знае главно онова, което е нужно и което може да бъде нагодено към собствената среда. В такива случаи влиянието на чуждата култура засяга най-често само външните форми, но даже и когато прониква по-дълбоко, оставя непокътнати техните основи и същността им.

Класически пример на народ, чието развитие се извършва по такива пътища, ни дава съвременна Япония. През втората половина на миналия век тя излезе от многовековната си затвореност и почна бързо да се приобщава към западноевропейската цивилизаиця. Но това усилено европеизиране на японското общество представя от себе си нещо особено характерно и интересно. Преизпълнени със съзнанието, че сами са хранители на вековна култура, привързани необикновено силно към нейните ценности и убедени, че тия ценности представят най-доброто и най-хубавото от всичко, което човечеството е създало, японците дирят в Европа само онова, което може да укрепи и осигури бъдещето на тяхната култура, да я направи по-богата, могъща и съвършена, без да бъде в противоречие с нейните основни елементи и да съдържа каквито и да било опасности за нея. Те заемат от Европа техническите постижения, много от придобитията из областта на материалния живот, използуват и европейската наука, но всичко това за тях са само средства, които имат един-единствен смисъл – да помогнат за запазване и развитие на специфично тяхното. Всичко, което не може да бъде съгласувано с него или накрай би се превърнало в негово отрицание, старателно се отбягва. Ето защо, европеизирани дори твърде много в известни области на интелектуалния си и материален живот, японците си остават народът, у който по-силно от всякъде другаде живее душата на Азия. Религия, мироглед, изкуство, морал, семеен бит, обществени и политически отношения – всичко това си остава у тях всъщност такова, каквото е било преди векове. Защото японците вярват, че с него превъзхождат европейския свят. И заемайки от последния това, с което той ги е изпредил, те налагат на заемните печата на своята собствена култура. Така те не стават роби на чуждото, а го използуват в смисъл и до степен, каквито и на самите тях са нужни.

Примерът с Япония обаче е нещо изключително. Извънредно редки са случаите – един народ през течение на много векове да се е развивал затворено в своя кръг, да е достигнал тъй до високо културно равнище и едва тогава, изправен срещу предимствата, носени от една чужда култура, да е схващал необходимостта да заеме от нея. Особеното тогава, както показва примерът с Япония, е, че заемането се извършва съзнателно, преднамерено и планомерно, като се възприема главно онова, което е полезно и само доколкото е потребно. Привързаността към всичко останало свое, което издържа сравнение с чуждото, е толкова голяма” че пази от всякакви модни увлечения и робски подражания. Заемките тогава не обезличават и рушат собствената култура, а я правят по-богата и по-съвършена.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Много по-обикновени, обаче може дори да се каже – меродавни, в историята са случаите от друг род: когато народи, изостанали във всяко отношение, идват в допир с други,културно много по-издигнати. Те не могат да се опазят от влиянието им, тъй както във всекидневния живот е невъзможно и на детето да не остане под влиянието на по-възрастните от него, в чиято среда е попаднало. Както за отделните индивиди обаче, тъй и за обществата подобно влияние не всякога може да бъде благотворно, особено пък, а това са най-честите случаи, когато се извършва стихийно и разликата в развитието между едната и другата страна е много голяма. Тогава се проявява действието на два закона, чието значение в историята е не по-малко; отколкото в биологията: законът за подражанието и тоя за самосъхранението.

Действието на първия от тях обикновено е подсъзнателно. И поради това то е толкова по-силно, колкото даден индивид или общество се намират на по-ниска степен на развитие. Именно тая е причината, загдето склонността към подражание е най-силна у децата и примитивните народи. Но характерно в случая е и нещо друго. По пътя на подражанието се възприема предимно онова, което най-лесно може да бъде забелязано, следователно – външното, повърхностното и най-често несъщественото за средата, която то носи в себе си. Хубавото и доброто са неща вътрешни и скрити. Те не се проявяват тъй ярко, за да направят впечатление на неразвития ум, който и без това не е достатъчно подготвен, за да ги разбере, оцени и усвои. Чрез подражанието нискокултурните народи пренасят у себе си обикновено външните, понякога и съвсем изкълчени форми, опакото на по-високата култура; те не могат да видят нейните истински ценности, а още по-малко са в състояние да се проникнат от тях.

При това тук трябва да се има предвид и друго обстоятелство. Както в биологията всеки жизнен процес поражда вредни за организма вещества, тъй наречените токсини или отрови, така и всяко обществено развитие заедно с положителните придобития неизбежно създава и понася в себе си собствените си отрицания. Те представят опаката страна на всяка култура и са толкова по-многобройни и големи, колкото по-висока, многостранна и богата е самата тя. Но както силата на биологичния организъм зависи от способността му да отделя и обезврежда отровите, пораждани в жизнените му процеси, така и всяко културно състояние предполага известен запас от средства, чрез които се неутрализира, отстранява или намалява действието на създадените в него боле-стотворни елементи. И една култура е толкова по-устойчива и съвършена, не колкото по-малко на брой и незначителни са нейните тъмни страни, а колкото по-голям е у нея превесът на положителното над отрицателното и следователно колкото по-големи са възможностите да съдържа, намалява и обезврежда проявите на последното. Достигат следователно залеза си и се разпадат не общества, на които е писано да умрат – подобно предопределение не съществува, – а такива, в чиято култура казаният превес на положителните и здравите елементи е загубен и тя вече не е в състояние да създава противоядия срещу родените в недрата и токсини в същата степен, с която тия последните растат и се размножават.

А още по-съдбоносни се оказват те, когато проникват в едно недостатъчно издигнато общество. Неспособно да схване истински ценното и доброто в съдържанието на високата култура, то се явява среда, особено податлива за нейните отрицателни страни. То не е в състояние да вземе мерки срещу зловредното им действие, както в една или друга степен вършат обществата с дълъг исторически опит. Тази е именно причината, загдето народи, попаднали под непосредственото и стихийно влияние на една по-висока култура, обикновено стават жертва на пороците, които тя винаги носи в себе си: разлагат се и се обезличават или пък измират. Примерите в това отношение са тъй многобройни, че е излишно да се привеждат. От времето, когато европейското колониално разширение засегна новите континенти, много от техните племена и народи вече са погинали, други изчезват пред очите ни. Причината на тоя факт не е само експлоатацията или насилието, на което са били подложени от страна на европейците. Пиянството, разните “културни” болести, научената от европейците употреба на огнестрелно оръжие и цяла редица „блага” от тоя род, срещу които не бяха подготвени да се защитят, са причината за тяхното израждане и смърт. За утеха те имат всевъзможни дрънкалки и лъскави украшения – едничкото хубаво и полезно, с което европейската култура е била в състояние да ги надари. В най-благоприятни случаи някои от тях са се европеизирали само доколкото чрез смешното възприемане на европейски навици, предмети или външни форми са окарикатурили своя някога цялостен и смислен бит или пък са се превърнали в повърхностно дресирани животни.

Но една по-висока култура се налага на изостанали народи не само по пътищата на стихийното въздействие. В много случаи възприемането й представя съзнателно извършен процес. Тук главен стимул се явява борбата за съществувание с вложения в нея стремеж към самозапазване. При равенството на всички други условия по-силен в тая борба е тоя, чиито оръжия са по-разнородни и съвършени, следователно културно по-издигнатият. Поради това в нея всеки се стреми да се сдобие и използува всичко, което в един или друг смисъл обуславя превъзходството на противника му.

Това съзнателно и преднамерено заимстване обаче не всякога носи благотворни резултати за тоя, който го върши, особено пък когато разликата между културното равнище на двете страни е твърде голяма. От не по-малко значение е и естеството на самите заемки. Създаденото в една среда, особено когато носи всички характерни черти на своя произход, невинаги е способно да вирее в друга, тъй като там могат да липсват условията, благоприятни за развитието му. В такива случаи пренесеното се изражда, също тъй както залинява, изражда се и не е в състояние да даде плод растението, присадено от една разработена почва в друга, неподходяща нему. Усиленото пренасяне на ценности от една по-висока културна среда всред недорасло за тяхното усвояване общество може накрай да претовари живота му с уродливи явления.

Бедата в такива случаи не се изчерпва само с това, гдето грижите за отглеждане на чуждото отиват напразно и гдето жизнените сили на обществото, което извършва заемките, се разпиляват за цели непостижими. Истинското нещастие се състои най-вече в това, гдето вниманието, отделяно за чуждото, и усилията, изразходвани за неговото присаждане и отглеждане в несъответната нему среда, са за сметка на онова, което е свое. Това последното въпреки жизнените начала, които носи в себе си, бива занемарено, развитието му спира, самото повяхва и се задушава. А тъй като то е органическа съставна част на дадената обществена или народна индивидуалност, почва да се разлага и руши вътрешно и тя сама. Това, което е осмисляло и оправдавало нейното битие, е обречено на смърт; на заетото – изродено и изкълчено – тя още по-малко може да се опре. Народи, принудени от обстоятелствата на своя живот да останат трайно под чужди културни влияния, губят своя исторически път, а с него – смисъла на отделното си съществувание. Техният живот, раздрусай от спазми, се превръща в хроническа криза, чийто печален изход рядко може да бъде предотвратен.

Разбира се, че последиците от влиянието на по-висока чужда култура върху изостанали общества и народи не всякога са еднакви по значение, както изобщо не винаги е еднаква и степента, в която подобно влияние бива упражнено. Тук всичко зависи от цяла редица обстоятелства, които при отделните случаи могат да бъдат съвсем различни. От особена важност напр. е обстоятелството, дали това влияние е непосредственоу или пък силата му е отслабена поради някакви външни условия, напр. такива от географски характер. Естествено е, че много по-силно е въздействието на високата култура върху народи, живеещи в непосредствено съседство с нейното огнище, отколкото върху такива, отдалечени от него в земи, лишени от пътища, по които тя би могла бързо и без особени пречки да се развива.

Не по-малко е значението и на някои условия от чисто идеологично естество, напр. на религията. Всяко културно състояние се характеризира със свой религиозен мироглед, органически епоси с него, и се развива съобразно с дадените в него възможности. Особено това важи за миналите епохи, когато религията със своите представи и норми господстваше изцяло над човека и той виждаше осветени в нея институциите и формите на целия си бит. Поради това религията се е явявала всякога като най-голямата спънка за остри завои в културното битие на обществата. Где повече, где по-малко тя винаги е отстъпвала срещу всяко рязко отклонение от старите пътища и срещу всички влияния, които са водели към подобна промяна. За да се преодолее следователно у даден народ едно културно състояние и замени с друго, коренно различно от него, необходимо е да се превърне цялото религиозно съзнание на тоя народ, т. е. вярата в старите му божества да бъде заменена с нова.

Това ни обяснява защо напр. и днес разпространението на общоевропейската култура – продукт на историческия живот на християнските народи – спира на границите, достигнати от разширението на самото християнство. Народите, останали извън християнската общност, остават вън и от европейското културно единство. Завоеванията на европейската култура у тях вървят заедно с проникването на християнската религия и се мерят с дълбочината на това проникване. Тази е причината, загдето въпреки многовековния си допир и непосредствени сношения с европейските народи ислямският свят в своята цялост си остава и до днес напълно чужд на техния културен живот: тоя последният е построен върху мироглед, несъвместим с религиозните представи на исляма. Не е случайно, гдето напр. зидарите на нова Турция срещнаха най-силна опозиция в средата на мохамеданското духовенство и за да си осигурят успеха на своето дело, трябваше да посегнат на много от вярванията на своя народ. . . От това гледище несъвсем безсмислени са враждебните настроения към църквата у германския националсоциализъм, който му противопоставя мирогледа и морала на древно-германското езичество. Всяка културна революция, безразлично от какви идеали е вдъхновена и какви задачи преследва, започва или свършва с богоборство. Богоборци в един или друг смисъл са и всички големи реформатори. Заедно със съществуващия ред в света на реалностите те са принудени да рушат и завещани от вековете вярвания, на които тоя ред се крепи. Затова всички революционни епохи са време, когато обществата се заливат от вълната на безбожничеството или най-малко от съмнението в съществуващите религиозни истини. Дали такива епохи ще доведат до действително нови и – което и още по-важно – трайни преломи, това в значителна степен зависи от възможността им да дадат на тия общества нова вяра. Нали чрез религиозния мироглед, възвестен от учението на Мохамеда, арабският свят се издигна като нова културна сила в средновековието? За да затвърди отношенията, създадени в революционна Франция, нали и Робеспиер се опита да замени католицизма с новата „религия на човешкия разум”? Нали някога и крайната опозиция срещу реформите на Петра Великий доби израза на религиозно движение, това на „староверците”, чиито последователи и до днес остават верни на старината, смутена от посегателствата на царя – Антихриста?

Разбира се, тъй обусловеният вътрешен антагонизъм може да не избие в явен конфликт. Изходът във всеки случай зависи от две условия: първо – от дълбочината на противоречието между установените религиозни представи и новите културни ценности, които дирят утвърждение, и, второ, – от способността на съществуващия религиозен мироглед да се нагоди към нуждите на развитието и запазвайки същността си, да направи необходимите отстъпки във всичко останало. Окаже ли се една религия способна за подобно нагаждане и извърши ли го, тя от своя страна се превръща тогава в консервативна и охранителна сила, която отново овладява съзнанията и прецежда нововъведенията, допущайки от тях само онова, което може да бъде съгласувано с олицетворяваните от нея традиции – политически, обществени или битови.

Източник

Петър Стоянов Мутафчиев е български историк византолог и специалист по средновековна история, член на БАН (1937), редовен професор в СУ (1937). Автор е на трудовете „Българи и румънци в историята на дунавските земи“ (1927), „Из нашите старопланински манастири“ (1931), „История на българския народ“ в два тома (1943), „Книга за българите“ (1987) и други. Баща е на автора на исторически романи и учен османист акад. Вера Мутафчиева и на физикохимика Боян Мутафчиев.

Pin It

Прочетете още...